- 10 Sep 2020
- 105
- 1
Taтaтa тaaa тaтa тaaa: без съмнение, това е най-известната музика, композирана от него - „Междузвездни войни”, Дарт Вейдър и черната му каска. Той е писал музика за „Индиана Джоунс", както и за "Линкълн". Той е предпочитаният композитор на Спилбърг: Джон Уилямс. Има 48 номинации за „Оскар” и пет статуетки, сред които за „Челюсти” и „Извънземното”.
<p>На 81 г. Джон Уилямс продължава да композира всеки ден, включително и класическа музика, работи и като диригент. Учтив, внимателен, сладкодумен, той разказва пред "Експрес" за кариерата си, започнала през 50-те г. на ХХ век в Холивуд.</p>
<p><strong>- Свидетели ли сме най-сетне на истинско признание на филмовата музика?</strong></p>
<p>- Промяната започна преди около 30 г. Преди това се гледаше с лошо око на идеята да помолиш американски оркестър да изсвири партитурата на филм. Несъмнено музикантите си мислеха, че са обучени да изпълняват Бетовен, Моцарт или Брамс, но не и т.нар. комерсиална музика. Днес това отношение изчезна. Именно защото изследователите проучиха големите артисти на Холивуд, като Бърнард Херман (предпочитания композитор на Хичкок - б.ред.) или Алфред Нюман. Филмовата музика беше преосмислена според заслугите й или отсъствието на такива. Внимание обаче: голяма част от филмовата музика не е писана, за да бъде изпълнявана на концерт, и въздейства само с филма. Грешка е да искат систематично да представят тези творби пред публика.</p>
<p><strong>- Вашето сътрудничество със Стивън Спилбърг е толкова прочуто, колкото на Алфред Хичкок с Бърнард Херман. Какво ще кажете за това?</strong></p>
<p>- Стивън е лоялен, предразполагащ човек и меломан. В основата е човешката връзка. В творчески план това, което съм направил за него, понякога е много чудновато. Стивън обожава музикалния романтизъм на старите филми много повече от мен. Чрез филмите му можах да изследвам всичките им страни. Харесваше ми да намеря това, което би съответствало на образите на Стивън, и мисля, че заедно ние открихме някои неща. Музиката на „Челюсти” например: нито единият, нито другият можеше да си представи какъв ще бъде приносът й към филма, нито въздействието й като цяло. Стивън е луд по киното, за разлика от мен. Той идва на записите с оркестъра, сяда и слуша като зрител, който си е купил билет.</p>
<p><img src="/uploads/editor/JOHN-2.jpg" alt="" width="533" height="472" /><em></em></p>
<p><em>Стивън Спилбърг и Джон Уилямс<br /></em></p>
<p><strong>- Как работите?</strong></p>
<p>- По принцип не чета сценария, защото би ми създал предварителна представа за това, което трябва да направя. С режисьора обсъждам стила и мястото на музиката във филма. След това се оттеглям и прекарвам няколко седмици сам, в търсене на правилния път или с надеждата да го намеря. Понякога си казвам, че не пиша толкова добре, колкото преди 30 г. Но оттогава съм слушал много музика, дирижирал съм, работил съм с много музиканти и певци. Така че е възможно да се създаде равновесие!</p>
<p><strong>- Редовно се изявявате като диригент. Това важно ли е за вас?</strong></p>
<p>- Композирането е самотна работа. То не е „жив” опит. Да дирижираш оркестър, да. Музиката става нещо органично. Всеки композитор би трябвало да дирижира. Това е важно. Възможностите да се възпроизведе звук се умножиха с новите техники, но артистичният връх си остава музиката, изпълнена от оркестър.</p>
<p><img src="/uploads/editor/JOHN-31.jpg" alt="" width="533" height="351" /></p>
<p><em>Спилбърг и Уилямс в работен момент</em></p>
<p><strong>- Помогна ли филмовата музика на съвременната класическа музика да стане популярна, като се има предвид, че след Втората световна война движения като атоналната музика отдалечиха широката публика?</strong></p>
<p>- Това е интересна идея, никога не съм мислил по този начин. Очевидно е трудно да се докаже, но е твърде възможно. Крайностите, към които отиде атоналната музика в продължение на толкова дълго време, обясняват факта, че тя спря внезапно. Но сега ние имаме композитори като Джон Адамс, вероятно най-важния съвременен американски композитор. Дали това е свързано с влиянието на киното? Не знам. Това, което е сигурно, е, че филмовата музика е част от това, което слушаме всеки ден.</p>
<p><strong>- Какъв е приносът на музиката в създаването на холивудския мит?</strong></p>
<p>- Тази музика, родена през 30-те г. на ХХ век, идва от европейската оперна традиция. Композиторите имаха много романтичен подход към нея. Самите оркестри, пълни с европейци, свиреха по особен начин, който съответстваше на филмите и на играта на актьорите. Шепа композитори – Франц Ваксман, Бърнард Херман, Алфред Нюман, Ерих Волфганг Корнголд... – имаха сходни вкусове. Това, което те написаха, стана неразделна част от американската култура. Да не забравяме мюзикълите и авторите на песни. Влиянието на водевила и на американския популярен театър, такъв какъвто се е развил в началото на ХХ век, преди появата на звука в киното, е огромно. Това, което става в музиката в периода 1900–1930 г., има огромно влияние върху Холивуд. Оказахме се със звук, който смесва Корнголд, който плаща дълга си към Рихард Щраус и към операта, и водевила. Това е музика, върху която Голямата депресия и Втората световна война също оказаха огромно влияние. Партитурата на „Казабланка” нямаше да бъде същата без войната.</p>
<p><strong>- Според вас може ли да се говори за специфично американска класическа музика?</strong></p>
<p>- Да. Има нещо, което ме очарова у тукашните композитори. Вземете триото Аарон Копланд, Джорд Гершуин и Ленард Бърнстейн: те въплъщават американската музика, но и тримата са синове на руски евреи имигранти. Те са американци първо поколение и въпреки това създават квинтесенцията на американската музика, без да имат корени в страната. Обратното, френските или германските творби са плод на няколковековно развитие. Удивителна е способността за попиване, която американският континент, изглежда, има.</p>
<p><img src="/uploads/editor/JOHN-33.jpg" alt="" width="534" height="356" /></p>
<p><strong>- Какъв е приносът на младото поколение композитори на филмова музика?</strong></p>
<p>- Новите техники, електрониката, използването на компютъра в тяхната работа. Михаел Дана, който спечели „Оскар” (за музиката си към филма „Животът на Пи” – б.ред.), създаде музика с чудесна атмосфера. Тя е оркестрална, но оркестърът е само част от тъканта на звука и това е нещо, което не можеше да се чуе преди 30 г. Това е ново пламенно направление. Александър Десплат („Дървото на живота”, „Арго” – б.ред.) също прави много хубави неща, оркестрални или не. Работата на тези композитори много ме привлича.</p>
<p><strong>- Слушате ли музика, когато не работите?</strong></p>
<p>- Не толкова много, защото ако започна да слушам Хайдн или Брамс, веднага си мисля, че това е много по-хубаво от всичко, което аз някога бих могъл да направя. Да не говорим по време на вечеря: ако има музика, аз само слушам и не участвам в разговорите. Както казваше Рахманинов: <em>Има достатъчно музика за цял живот, но недостатъчно живот за цялата музика</em>. Невъзможно е да живееш толкова дълго време, за да чуеш всичко, да изучиш, да оцениш, да научиш всичко. Аз съм на 81 г. и едва съм се докоснал до повърхността!</p>
<p><strong>- Съжалявате ли за нещо?</strong></p>
<p>- Бих бил много неблагодарен, ако кажа, че съм искал повече от това или онова. В добро здраве съм, мога да работя по 10 до 12 часа дневно, без да се уморявам, композирам много. Единственото ми съжаление са интелектуалните и техническите ми ограничения. В крайна сметка, единствената ми фрустрация идва от младостта ми, когато разбрах, че няма да стана виртуозен пианист. Дори и да бях работил непрекъснато, никога нямаше да го постигна. За щастие композирането ме отведе другаде и ме спаси. Да поставиш нотите върху листа, тези малки черни петънца, а след това да ги дадеш на музикантите... Представете си колко силна може да бъде възбудата от това! Изправяте се, размахвате ръце и музиката зазвучава...</p>
<p><img src="/uploads/editor/JOHN-32.jpg" alt="" /><strong><em></em></strong></p>
<p><strong><em>Джон Уилямс<br /></em></strong></p>
<p><em><br /></em></p>
<p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>
