Дъстин Хофман: Сексът и хуморът са нашата защита срещу смъртта

<p><em><br /></em></p> <p><em>Пред него има купа с червени плодове и кафе. На лицето му една лека усмивка за миг заличава следите на времето. Погледът му блести. Зад гърба му са повече от 45 г. на сцената и на големия екран, след появата му в &bdquo;Абсолвентът&rdquo; на режисьора Майк Никълс през 1967 г. Тогава Дъстин Хофман е неизвестен. Днес е суперзвезда &ndash; офисът му се намира в Брентууд, богатия квартал на Лос Анджелис, все още е готов за авантюри, връща се към режисурата повече от 30 г. след първия си опит в &bdquo;Рецидивист&rdquo;. Новият му филм &bdquo;Квартет", по кината от 3 април, разказва за четирима бивши певци, които преоткриват щастието да се качат на сцената.</em></p> <p><strong>- &bdquo;Квартет&rdquo; разказва за старостта, особено тази на артистите, които все още мечтаят за професията си. Заради това ли направихте този филм?</strong></p> <p>- Да, заради това. Осъзнавам много добре ограниченията, които възрастта налага на кариерата ми или на тази на актьорите Маги Смит или Том Къртни, звездите в &bdquo;Квартет&rdquo;. Стигнали сме до момента, в който вече не получаваме главните роли. Което не ме тревожи само по себе си. Аз просто им казах: <em>Ние всички сме на един кораб. Трябва да приемем това, което чувстваме, когато гледаме филм, ролята на чийто герой сме обичали да играем, докато тя се изпълнява от някой 40-годишен</em>. Това е също почит към артистите на сцената.</p> <p><strong>- &bdquo;Квартет&rdquo; се разгръща на музикален фон. Вие самият като юноша сте мечтаели да бъдете музикант. Изпитвате ли носталгия по онова време?</strong></p> <p>- Да, несъмнено, изпитвам също и съжаление. Израснах, изучавайки класическа музика, защото родителите ми мечтаеха да ме видят да свиря в &bdquo;Карнеги хол&rdquo;. Един ден брат ми, който беше със седем години по-голям от мен, се върна от войната в Корея с плочи на някой си Дейв Брубек, който все още не беше известен. Всичко се промени за мен. Абсолютно исках да свиря джаз, което не се хареса на родителите ми. В гимназията участвах в едно джаз трио, но бях най-лошият. Снимките на &bdquo;Квартет&rdquo; съживиха в мен това, което не можах да направя в живота си, а сега имам желание отново да седна на пианото.</p> <p><strong>- Как юношата, който мечтаеше да бъде музикант, стана актьор?</strong></p> <p>- Бях много слаб ученик и единственото място, където ме приеха, беше едно училище в Санта Моника. Казаха ми, че ако се запиша в театралния клас, ще имам добри оценки. След това се случи нещо удивително: играх на сцената в &bdquo;Стъклената менажерия&rdquo; на Тенеси Уилямс с една студентка и преди да разбера каквото и да било, денят се изниза. Аз, който бях абсолютно неспособен да се концентрирам, бях играл в продължение на шест часа! Така че продължих, без да помисля дори и за секунда за успеха. Дори заминах за Ню Йорк, за да се проваля възможно най-далече от родителите ми.</p> <p><img src="/uploads/editor/DUSTIN-mlaD1.jpg" alt="" width="614" height="410" /></p> <p><strong>- Известността ви споходи извъднъж с &bdquo;Абсолвентът&rdquo;. Как я преживяхте?</strong></p> <p>- Тя експлодира, сякаш някой изведнъж беше запалил светлината в стаята. Но нещата бяха различни по онова време. Днес известността стана непоносима, но мен не ме притесняват особено, аз съм на 75 г.! Веднъж, през 80-те г., срещнах Арнолд Шварценегер на една почивка на Хаваите. Бях го засичал при дебюта му: той беше част от обкръжението на Анди Уорхол, беше срамежлив и хората му се подиграваха, защото беше &bdquo;Мистър Америка&rdquo;. След това той стана звезда. Започнахме да си говорим за проблемите, свързани с известността, и за онези критици, на които им доставя удоволствие да ви хвърлят в пламъците. Той каза нещо, което не забравих &ndash; съжалявам, че не мога да имитирам акцента му: <em>Виж Дъстин! Ние сме в един басейн на Хаваите със семействата си. Това получихме, благодарение на успеха. Знаеш ли какво казах на папараците? Направете най-добрата си снимка! Направете я!</em> Ето това съм запомнил: да не се оплаквам.</p> <p><strong>- След &bdquo;Абсолвентът&rdquo; до края на 70-те почти всички филми, в които сте се снимали, станаха класика: &bdquo;Среднощен каубой&rdquo;, &bdquo;Малък голям човек&rdquo;, &bdquo;Сламени кучета&rdquo;, &bdquo;Цялото президентско войнство&rdquo;...</strong></p> <p>- Наистина ли? Единственото нещо, което си казвам днес, е: но защо свърши всичко това? Сценарият на &bdquo;Абсолвентът&rdquo; беше превъзходен. След успеха на филма получавах най-добрите сценарии и мога да ви кажа, че повечето от тях не бяха особено добри. Бързо станах много взискателен, до такава степен, че тяхната посредственост, в сравнение с театралните пиеси, които четях, ме шокираше. Бях много търсен и можех да си позволя да избирам.</p> <p><strong>- Повече ли уважавахте театъра?</strong></p> <p>- Аз идвах от театъра, както повечето актьори по онова време. Бях много близък с Джин Хекман, с Робърт Дювал, и за нас беше важно да успеем, но не в сегашния смисъл на думата. Днес това означава да бъдеш богат и известен. За нас означаваше да печелим хляба си като актьори. Работих десет години в театъра преди да отида на прослушване за &bdquo;Абсолвентът&rdquo;. Киностудиото искаше да подпиша договор, в който се казваше, че ако бъда нает, ще снимам три филма с режисьора Майк Никълс. Аз казах: <em>Никога! Никой няма да ми казва какво трябва да правя. Не ми пука за парите!</em> Тъкмо бях забелязан от пресата в една пиеса и мислех, че кариерата ми ще мине на сцената. След снимките се върнах в Ню Йорк и започнах да търся роли за сцената. Тогава дойде &bdquo;Среднощен каубой&rdquo;.</p> <p><strong>- Велик филм...</strong></p> <p>- Джон Шлезинджър не обръщаше внимание на звездите и не ме искаше. По моя молба агентът ми го убеди да се срещне с мен в едно кафене, което се вижда във филма. Познавам много добре 42-ра улица, където се развива действието, и всички онези хора, за които разказва историята. Отидох небръснат на срещата, облечен като момчетата от ъгъла. След няколко думи Джон погледна тълпата около себе си и ми каза:&nbsp;<em>Мисля, че ще стане!</em> Така получих ролята.</p> <p><strong>- От 2000 г. изглежда предпочитате престижни второстепенни роли и малки оригинални филми. Това умишлена промяна ли е?</strong></p> <p>- Не наистина. След два-три филма, от които не бях доволен, спрях да снимам, за да работя върху собствените си проекти... минаха четири години! Приех да заместя Джак Никълсън в &bdquo;Жана д&rsquo;Арк&rdquo; (на Люк Бесон) за една седмица добре платена работа. Трябва да помниш следния урок: дори и да си бил голяма звезда, когато слезеш от плъзгащата се лента, Холивуд много бързо те забравя. Така че се оказа, че играя второстепенни роли. Не е лесно да получиш работа. Това е един от аспектите на професията, който исках да разгледам в &bdquo;Квартет&rdquo;: как става така, че на една известна възраст ставаш... прозрачен? Въпреки таланта си?</p> <p><strong>- Въпреки това сте запазили чувството си за хумор. Това важно ли е за вас?</strong></p> <p>- Какво можем да направим освен да се посмеем? Мел Брукс ми каза, че когато ходел на прослушвания, искал актьорите да му разказват смешни истории. Веднъж ме попитаха дали мисля често за смъртта. Отговорих: <em>Всеки ден! Може би не толкова колкото за секса, но смъртта идва на второ място!</em> Не е случайно, че свързвам двете. Сексът е много повече от обикновено физическо удоволствие, това е силата на живота. Сексът и хуморът са нашите защити срещу смъртта. Има проблем, ако започнеш да се смееш, докато правиш любов...</p> <p>&nbsp;</p> <p><img src="/uploads/editor/DUSTIN-NAKRAY.jpg" alt="" /></p> <p><strong><em>Дъстин Хофман</em></strong></p> <p>&nbsp;</p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>