- Автор: Андроника Мàртонова
- 10 Sep 2020
- 264
- 0
Художник, график, илюстратор, аниматор, режисьор, роден в Свeрдловск през 1970 г. Автор на дванадесет анимационни филма, сред които „Привет от Кисловодск”, „Малка нощна симфония”, „Момченце”, „Как мишките погребаха котката” и „Малко езерце в подножието на Великата стена”, Дмитрий Геллер е един водещите и световно признати млади руски аниматори. Благодарение на Doma Art Fest „Пулсът на Нова Русия”, фокусиран върху най-актуалните визуални постижения и авторски стилове в съвременното руско изкуство, Геллер бе у нас за да покаже няколко свои филма, в това число и новия „Мъжът среща жената” (2014).
<p>Безспорно много фин, естетски и интересен художник е Дима, както го наричат.</p>
<p>Посетете личната му страница <strong><a href="http://www.geller.ru/">http://www.geller.ru/dima/rus/first.shtm</a></strong></p>
<p>Неслучайно бе включен в дългия списък (полуфинал от 12-те) за номинация за „Оскар” за късометражен анимационен филм, след като получава Гран при от фестивала в Хирошима през 2012. Като цяло е носител на над 30 награди от престижни форуми, сред които Национална премия на Китайската анимационна асоциация „Златна маймуна” (2012) и Anima Mundi Web&Cell (Бразилия, 2011), „Синанима” (2002), приз за дебют от Анеси (Франция, 2001) и SICAF (Южна Корея, 2001), както и множество национални отличия.</p>
<p>Определено впечатляващо. Но преди всичко това много по-впечатляващ е светът, който създава посредством езика на движещите се рисунки и гъвкавото лавиране между различни естетически системи. Неговите поетични визии и истории ни потапят по неочаквано трогателен начин в мъглите на особена нереалност. Тайнствените му персонажи сякаш плуват в пространствата на анимационния кадър и ни държат като зрители в друго гравитационно поле. А всъщност фабулите на филмите му са прости и много човечни, на места заиграващи се асоциативно с артефакти от културния бекграунд, разположен някъде там между Достоевски, Норщейн и Тарковски.</p>
<p>Майстор на отворените финали, Дмитрий Геллер наблюдава света през уникален, собствен калейдоскоп, като го пренарежда по един или друг начин. И вярва, че изкуството най-вече се получава, когато имаш… вяра.</p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/PAVmkY-ywBU?wmode=transparent&jqoemcache=r0CfC" width="425"></iframe></div>
<p><em><strong>„Привет от Кисловодск”, реж. Д.Геллер</strong></em></p>
<p><strong>Дмитрий Александрович, какво е анимационно кино? Имате ли собствена дефиниция за него? </strong></p>
<p>Анимацията е възможността да разказваш истории, при това с много големи детайли и подробности, благодарение на различните техники. Тя ти дава и велика възможност да убеждаваш зрителите, разбира се, с помощта на видео (картина) и звук. Като трябва да подчертая, че видеото (или картината) е напълно измислено и се отличава от всичко останало в киното. Защото реално аниматорът сътворява чисто нов свят, започвайки от нулата, от нищото. Точно като Бог. Само че не за 7 дни, а за толкова дни, колкото там ти е производственият период. </p>
<p><strong>Кой е Дмитрий Гелер на езика на анимацията? Как бихте изглеждали вие като персонаж от ваш филм? </strong></p>
<p>Вероятно няма никак добре да изглеждам (смее се). </p>
<p><strong>Защо?</strong></p>
<p>Никак не се харесвам. Всичко, което създавам в анимацията, е много по-качествено от мен самия и е инспирирано от неща, които ми харесват в живота. Творчеството и фантазията се хранят от красиви, умни, стойностни във всяко едно отношение неща. </p>
<p><strong>Значи ли това, че анимационното кино е средство за създаване на по-добър Аз? </strong></p>
<p>Не, не бих казал. По-скоро е средство за пробуждане на интереса на зрителя. Но от друга страна, за мен е начин, чрез който мога да разкажа за всичко онова, което ме вълнува. Никой не се интересува от това колко сложен си ти, поне така си мисля, затова трябва да намериш начин да го изразиш.</p>
<p>Анимацията е визуален опит (който дава безгранични възможности) да се формулира нещо просто, което всъщност е доста сложно за формулиране. Като дете гледах на нея като на забавление, никога не съм си представял, че ще ми стане професия.</p>
<p>Когато започнах усилено да рисувам, осъзнах като художник, че ми дава много повече изразни възможности. Насочвам се и към теми, за които никога не съм чул ясно тълкувание и строги дефиниции. Чрез работата си се старая да им дам очертание и формулировка. И мисля, че това е валидно за всички, които се занимават по един или друг начин с изкуство. </p>
<div class="embeddedContent"> </div>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/S_x-0dhZkKo?wmode=transparent&jqoemcache=luaB8" width="425"></iframe></div>
<p><em><strong> „Момченце”, реж. Д.Геллер</strong></em></p>
<p><strong>Ученик сте на Юрий Норщейн („Ежко в мъглата”, „Шинел”), какво научихте от този безспорен майстор? </strong></p>
<p>Контактът ми с него окончателно ме накара да осъзная, че да си педагог аниматор и режисьор-художник-аниматор са две различни професии. Освен при него, който е най-известен, съм учил и при Едуард Назаров, Андрей Хржановски и Фьодор Хитрук (впрочем неформално Норщейн се счита за негов ученик). Лично аз също най-много съм взел от Хитрук (автора на легендарната руска анимация „Мечо Пух” – бел. авт.).</p>
<p>Докато останалите трима – Норщейн, Назаров, Хржановски, се извяват като Микеланджело, тоест следват плътно образа на учителя от епохата на Ренесанса. Великите майстори, около които кръжат хора от простолюдието, искащи просто да се научат да рисуват. И като едни истински чираци, техните ученици размесват бои, тичат за вино… да, да, не се смейте така е.</p>
<p>От Микеланджело има една запазена бележка, върху която той е записал на ученика си сумата с дадените монети и поръчка за хляб и сирене... Та така и нашите педагози, без Хитрук обаче, бяха такива ренесансови фигури. Изповядваха максимата „Гледай как го правя и го направи по същия начин”.</p>
<p>А Фьодор Хитрук бе педагог, който помагаше не само да формулираш идеите си, но и да намериш собствения си стил при реализацията. При него получих всестранно образование. </p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/LNIKGUmSkeU?wmode=transparent&jqoemcache=7bh4b" width="425"></iframe></div>
<p><em><strong>„Малка нощна симфония” , реж. Д.Геллер</strong></em></p>
<p><strong>Вие някога бихте ли станали преподавател?</strong></p>
<p>Знаете ли, Шукшин има един такъв разказ („Критици”) за внуче от града и дядо от село с много дълга брада. Когато си легнали да спят, момченцето попитало: „Дядо, ти сега няма ли да си навиеш някъде брадата?”. Така и сторил възрастният човек, ала му било неудобно. С което искам да кажа – и на мен ще ми е неудобно. Моята система на работа е тотално интуитивна, да речем като на Питър Гринауей, и съм далеч от рационализирането. Когато почна да обяснявам какво правя и как го правя – ефектът се изгубва. </p>
<p><strong>Смесените техники между анимационно, игрално, документално привличат ли ви? Как гледате на този тип хибридно кино?</strong></p>
<p>О, да, страхотни са. Лично аз много обичам да работя в пограничната зона между анимационно и игрално, подобно на израелеца Ари Фолман (гледали сте, предполагам, „Валс с Башир”, много го харесвам!), който обедини документалното с анимационното кино по един изключително сполучлив начин.</p>
<p>Категоричното ми мнение е, че трябва да се развива концепцията, че анимацията не е само за деца, но и е сериозно изкуство за възрастни. Вижте темата за войната – с езика на анимацията тя може да се разкаже по съвсем различен начин. Игралното кино ще покаже вертолети, изстрели, окопи… докато раздвижената рисунка няма нужда да обсъжда такива подробности.</p>
<p>Подходящ прекрасен пример е и графичният свят, изграден в друга великолепна творба – „Персеполис”, на иранската комикс художничка Марджане Сатрапи, който е фокусиран върху Ислямската революция и войната с Ирак. Тази хибридност, за която питате, ми е родствена, защото умее да предава силно визуално послание, обигравайки талантливо сериозната социална тематика. </p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/Ud7drkKt2mo?wmode=transparent&jqoemcache=WCpSb" width="425"></iframe></div>
<p><em><strong>Трейлър на „Персеполис” на Марджане Сатрапи</strong></em></p>
<p><strong>Прекарахте почти две години в Китай, където навлязохте в света на Тъ Уей (Te Wei), патриарха на китайската анимация, използващ в рисунката традиционната естетика на средновековната живопис, разлива на туша и попиването в оризовата хартия. И всъщност един от филмите, които направихте там, „Малко езерце в подножието на Великата стена”, е посветен именно на него. </strong></p>
<p>Да, Тъ Уей е гениален автор, направил само четири филма през живота си Самозабравилият се генерал” (1956), „Къде е мама?” (1960), „Флейтата на биволарчето” (1963), „Чувства, идващи от планината и водата” (1988). По време на Културната революция е заточен за превъзпитание в продължение на 15 години. След този тежък период се връща в света на филмовото изкуство, като оглавява Шанхайската киностудия.</p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/NRZknl3flRw?wmode=transparent&jqoemcache=kkghd" width="425"></iframe></div>
<p><em><strong>„Къде е мама?” (1960), реж. Тъ Уей</strong></em></p>
<p>Научих много неща от китайците и бе много интересно да се работи с тях.</p>
<p>Първо ще спомена, че азиатската драматургия се отличава от европейската класическа структура и това е валидно и по отношение на анимацията. Много силно разликата си личи във финала, в начина, по който един филм свършва. На Изток зрителят продължава да „гледа”, вътре в себе си филма, да го домисля, въпреки че екранът вече е угаснал. Т.е. европейците и американците разрешават ясно и категорично всички конфликти в края на произведението, докато азиатецът оставя отворени врати.</p>
<p>По същия принцип работих и аз, докато бях в Китай „Малко езерце в подножието на Великата стена”. И разбира се, „Как мишките погребаха котката”, който донесе Големия приз от Хирошима. Привидно и в двата филма нищо не се случва на финала, за да могат зрителите да се връщат отново и отново към началото на лентата. През цялото време на подготовка за тяхното създаване четох китайски и японски стихове и много мислих как може да се преведат на езика на киното.</p>
<p>След като поработих в Китай обаче, разбрах какво са искали да кажат японците. Но в никакъв случай не им казвайте, защото японците ненавиждат китайците. Невероятно! Мога да разбера обратното – защо китайците ненавиждат японците, но не и това.</p>
<p><strong><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37705_vuZidNganAtpEAP3RbKmLsmNodhBQw.jpg" style="height:367px; width:550px" /></strong></p>
<p><em><strong>Кадър от „Малко езерце в подножието на Великата Стена”</strong></em></p>
<p><strong>Цял свят знае що е то японско аниме, но малко се знае за китайска анимация… </strong></p>
<p>Е, японците имаха време спокойно да се развиват, докато Китай се тресеше в исторически кризи… Ще наваксат. До голяма степен смяната на обществените модели през ХХ в. – от падането на империята, гражданската война, през тежките времена на Мао и Културната революция, до прехода от социализъм към особен капитализъм и днешния ден – всичко това се отразява по един изключително интересен и характерен начин на изкуствата и авторите. Вижте, това, което се случва в арт сцената на съвременна Азия, категорично мога да го определя като вливане на нова, свежа кръв.</p>
<p>Китайците също имат много бъдеще в изкуството. Вижте само какво правят режисьор от игралното кино като Дзь Джанкъ („Докосване до греха”), Джан Юен („Малките червени цветя”) и въобще колегите им от Шестото кинопоколение, след Джан Имоу и Чън Кайгъ. Да не говорим пък за художниците и аниматорите. Говоря за всички онези, които са част от независимото кино, а не от държавната официална система. (Какво да ви кажа – държавните им структури са просто потресаващи, не мога да ги разбера, въпреки че прекарах доста време в Китай! Според мен в тях няма и нищо ново.) Независимите творци са провокиращи, познавам много удивителни, дори няма да е пресилено, ако кажа, потресаващи художници.</p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/8xnBV4r84tA?wmode=transparent&jqoemcache=8Tlex" width="425"></iframe></div>
<p><em><strong>Откъс от „Как мишките погребаха котката”</strong></em></p>
<p><strong>Екипът на суперуспешния „Как мишките погребаха котката” бе повече руски или повече китайски? </strong></p>
<p>Повече китайски, но главният художник-постановчик е Анна Карпова (съпруга на Гелер), която обаче пращаше рисунките от Москва. Художничката на декорите и фоновете е китайка. Именно тя рисува и люлката във финала, където котакът е в небесна ладия, залюляван от един различен мишок.</p>
<p>Принципно китайците рисуват супербързо, но колегата ми много дълго изпипваше люлката. Непрекъснато й казвах, „Хайде, спри се, стига толкоз, готова е – ще я развалиш, ако продължаваш!”. Явно я изнервих в някакъв момент, защото тя натопи възможно най-голямата четка в мръсната вода, в която много пъти е отмивала боите, докато рисува, и храс-прас, с два жеста напръска картината. И даже във филма се виждат тези пръски! Разказвам ви това, за да се убедите колко леко отношение имат китайците – т.е., ако нещо си изпипвал детайлно с часове къртовски труд, няма притеснение да го развалиш рязко с един замах.</p>
<p>Всичко е мимолетно в света. Така се роди и посланието във финала на филма.</p>
<p>Още нещо интересно по отношение на заглавието „Как мишките погребаха котката”. Анимацията получи национална награда в Китай, наистина високо отличие. Асистентка ми препрати пресмониторинг с всички публикации по темата. Пускам текстовете през Гугъл преводач, за да разбера все пак какво пишат, чета, всичко е супер, не са ми сбъркали дори името и фамилията… И изведнъж онемявам от почуда – филмът е изписан със съвсем друг титул: „Видях как Джеритата погребват Том”!!! Ама какъв Том, какъв Джери?! Питам съответно – що за чудо е това? Оказа се, че в китайския думата за котка е „мао”, реферира омофонично към Мао Дзъдун и в никакъв случай, недопустимо е така да се нарича един анимационен филм. </p>
<p><strong>Независимо анимационно кино – получава ли се в Китай по подобие на документалното и игралното? </strong></p>
<p>С анимацията е по-сложен казусът, защото е скъпо изкуство и трудно се намира финансиране. Но тези, които успяват, правят анимационни филми, които са много „антикитайски” в най-хубавия смисъл на думата, искам да кажа – много антимейнстрийм, контра на всичко онова, което масово залива като продукция страната. Категорично Китай в контекста на анимацията за мен е много по-интересен от Япония и Корея. Както и Азия е по-любопитна от Европа, която е уморена от себе си и скучна. А и в Русия не виждам да се прави нещо ново.</p>
<p><strong>Тъкмо навреме подхванахте темата за Русия – нека да поговорим за съвременното анимационно руско кино. Какво се случва там? </strong></p>
<p>Там според мен има един човек, на когото трябва да се обърне внимание. Нарича се Игор Ковaльов. Той е украинец по произход. Знаменитият създател, заедно с режисьора Александър Татараский и продуцента Анатолий Прохоров, на студио „Пилот” – първата московска недържавна анимационна студия през 1988 г. В началото на 90-те Ковaльов отиде да работи в САЩ и е всъщност един от художниците на „Семейство Симпсън”, но паралелно с това рисува и много различна анимация.</p>
<p>Съвършен ъндърграунд, който не прилича на нищо видяно до момента и е вън от фестивалните кръгове. Той много ми помогна и за последния ми филм „Мъж среща жена”. За момента Игор е в Русия, защото работи по новия си филм. И ако трябва са съм напълно честен – всичко останало извън него, което се случва в руската анимация в момента, е ужасно. Причината за това е, че държавата субсидира аниматорите, като изисква от тях да правят основно патриотично кино, което възпитава, образова, демонстрира национална идентичност… </p>
<p><strong><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37705_DfjYwWSMpdy2CqnMFajjG6YNC7LpwQ.jpg" style="height:309px; width:550px" /></strong></p>
<p><em><strong>Кадър от „Мъжът среща жената”</strong></em></p>
<p><strong>Това толкова ли е лошо, все пак винаги има културна политика, която гради образа на нацията? А вие сте автор, именно формиран в такава среда, която въпреки държавността е създала гениални аниматори.</strong></p>
<p>Не, не – трябва да го има, но не и да е единственото. Не и днес. Защото, ако е само такъв тип производство, това е смърт за изкуството. Защото рано или късно то започва да буксува. Да, могат да се направят и нелоши неща, но в крайна сметка изкуството престава да се развива, еволюира. Наблюдавам и че много малко хора искат да работят в това условно поле, което на всичко отгоре лимитира и доходите. Или снимаш такъв тип кино, или не снимаш въобще. </p>
<p><strong>Имате ли визия за това какво ще случи с авторите, киното и филмовите студиа в Украйна предвид политическата ситуация?</strong></p>
<p>Имам много приятели украинци, при това основно аниматори. И честно да кажа, аз не разбирам наистина какво се случва там и нямам грам идея как ще приключи. Каквото и да си говорим обаче, истината е една: едва когато в една страна всичко е подредено и прекрасно, едва тогава идва редът на културата, която винаги е последна на опашката. Без значение дали става въпрос за Украйна, Русия, България или Швейцария. Много е тъжно.</p>
<p>Знаете ли, там има и прекрасен международен фестивал за анимационно кино, „Крок” се казва (<strong><a href="http://www.krokfestival.com/">http://www.krokfestival.com/</a></strong>) и е свързан с новите лица в анимацията, дебютантите, тоест значим и важен за всички е. Като гилдия толкова сме се смесили, че не знаем чий е фестивалът, руски или украински, кой е руснак, кой е украинец… Много болезнена тема, особено когато става въпрос за хора на изкуството. Горчивата истина е, че при всякакви сътресения, военни положения и не дай боже война културата е първата жертва и същевременно е последната, на която й се дава глътка въздух, когато всичко премине. Лошо, много лошо.</p>
<p><strong>Какво следва от тук нататък? </strong></p>
<p>Искам да направя филм, но още не съм готов. Имам нужда да създам нещо много абстрактно... </p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/AoTXTftSSAs?wmode=transparent&jqoemcache=Vtydv" width="425"></iframe></div>
<p><em><strong>„Врабецът, който си държеше на думата” , реж. Д.Геллер</strong></em></p>
