- Автор: Валентина Оберемко
- 10 Sep 2020
- 244
- 0
„Отдавна вече престанахме да се надяваме за нещо смислено. Сега вярваме в чудеса“, казва големият руски актьор и режисьор, директор на Московския театър на сатирата Александър Ширвинт. В интервю за руското издание АиФ той размишлява за човешките стремления към любовта и очакването на чудеса.
Александър Ширвинт е роден през 1934 г. в Москва. Най-популярен става с участието си във филмите „Дванайсетте стола“, „Трима в лодката без да броим кучето“, „Мнимият болен“ и други.
<p><br />
<strong>- Александър Анатолиевич, току-що настъпи новата 2014 година — време, в което всеки се надява, всеки гадае какво ще му се случи. 1 януари е ден с повече надежди, отколкото когато има избори.</strong></p>
<p>- По време на избори всички кандидатури са ясни, затова и обнадеждените са малцина. Има една стара руска поговорка, много актуална според мен: „Когато всички ябълки са гнили, нямаш голям избор“. А защо хората толкова много мечтаят за Нова година? Всяка Нова година символизира различно животно. Досега се редуваха какви ли не влечуги: дракон, змей, всякакви подобни гадости… </p>
<p>Въпреки това ние се надявахме, че драконовските закони ще ни донесат щастие. 2014-а е годината на Коня. Няма на света по-чисто, по-нежно, по-предано животно. Конят е олицетворение на надеждата, на очакването на чудо. А когато не виждаш смисъл в нещата около тебе, започваш да вярваш в чудеса. Истината е, че в нашия живот отдавна сме престанали да се надяваме на нещо смислено.</p>
<p><strong>- В кой момент престанахте да се надявате?</strong></p>
<p>- Мисля, някъде около IV век преди новата ера…</p>
<p><strong>- Е, да не се връщаме чак толкова назад в историята. Дори през миналия век хората се надяваха първо на царя, после на светлото бъдеще, Горбачов, на Елцин… След надеждите настъпи разочарование. На какво можем да се надяваме днес?</strong></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31934_U2l2xQO3jxxBFsrZn6e0BaXkwxI7l2.jpg" style="height:425px; width:640px" /><br />
<em><strong>1980 година. Андрей Миронов и Александър Ширвинт на сцената на Московския театър на сатирата </strong></em></p>
<p>- Христоматийна истина е, че светлината винаги е привличала човека – затова и сме измислила „светлината в края на тунела“. Но с всяка направена крачка напред, този тунел изглежда все по-дълъг и по-дълъг. А днес светлината е съвсем мъждукаща. Някога светлините блестяха ярко, сега всички са се вторачили в някакви измислени халогенни огньове.</p>
<p>Съвременници сме на така нареченото „диво благополучие“ в Русия. Винаги съм се чудил как е възможно в страни като Дания, Лихтенщайн, Люксембург – където всичко е зелено и цветно, а усмивките не слизат от лицата на хората – да има толкова много самоубийци. В пъти повече от самоубийците на нашите географски ширини! </p>
<p>Би било здравословно да намерим някаква златна среда в лудницата, в която живеем. Само че графикът на нашето съществуване изглежда като кардиограмата на болен от инфаркт. Но въпреки това на мене не ми се живее в този Лихтенщайн-Люксембург. Предполагам, че бих издържал там ден-два, не повече. Е, може би – година…</p>
<p><strong>- Тоест смятате, че с диагнозата „инфаркт“ ние сме по-щастливи от онези хора – с техните цветя и усмивки?</strong></p>
<p>- Разбира се. Винаги сме страдали от липси, всякакви липси. Дефицит. Аз живея в кооперация от сталински тип. Наблизо има огромен супермаркет. Някога, още в съветско време, в навечерието на Нова година по старото Рязанско шосе се нанизваше цяла верига от автобуси и леки коли – понеже „пускаха“ по-разнообразни продукти. Хората се редяха на опашки, надявайки се да си доставят колбаси, плодове, деликатеси някакви. И не беше само пред Нова година – през цялото време ни се налагаше да се борим дефицита и да си доставяме нещо. Да си доставим храна. Да си доставим велосипед.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31934_GG7LmpnTv2J8farU4JW3gZFYZBdxgz.jpg" style="height:425px; width:640px" /><br />
<em><strong>1980 година. Актьори от Московския академичен сатиричен театър в спектакъла „Сватбата на Фигаро"</strong></em></p>
<p>Ето, аз се записах за кола и 4 години по-късно получих „Жигули“. Или тютюнът за лула! Него дори нямаше шанс да си го доставим. Правехме си го сами. В Русия имаше два вида тютюн: в Москва – „Златното руно“, и в Ленинград – „Лулата на мира“. От Ленинград покойният Фима Копелян (Eфрем Захарович Копелян – 1912-1975 – е съветски драматичен и киноактьор, една от големите звезди на съветския театър) – ми пращаше „Лулата на мира“, а аз на него от Москва – „Златното руно“. Смесвахме двата вида тютюн в целофанови пакети. Впрочем целофанови торбички също не беше лесно да си доставим. Единственото, което опаковаха тогава в такива, бяха китайските ризи. Взимаш пакета, изхвърляш ризата и в него сипваш тютюневата смес, настъргваш в нея ябълка, добавяш малко коняк – притискаш плика между две стъкла и го оставяш на слънце да съхне. Тази смес донякъде напомняше фирмен тютюн. </p>
<p>Когато през цялото време трябва нещо да си доставяш, ти непрекъснато измисляш разни хитрини. Съветският, а днес и руският човек винаги иска нещо, нещо не му достига. А когато се окаже, че си има всичко, той изпада в депресия, скучае, стига се до самоубийства.</p>
<p><strong>- Вие оглавявате театъра на сатирата. А сатирата винаги е била под зоркия поглед на цензурата...</strong></p>
<p>- Първо за цензурата. Тя ни е необходима — не защото е необходимо да бъде забранявано да се разказва за определени неудобни социални явления. Не. Тя е нужна, за да не се допуска в изкуството пошлост, безвкусица, кич. Да не забравяме, че коренът на думата „цензура“ е „ценз“ - за съжаление в днешно време това понятие е напълно размито.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31934_I97vuMwsJui8UPjUEfDvVWIlAoANjc.jpg" style="height:425px; width:640px" /><br />
<em><strong>Кадър от филма „Милиони в брачното ложе". Режисьор Всеволод Шиловски</strong></em></p>
<p>Честно казано, не обичам сатирата – в нея винаги има нещо злобно, а аз съм добър човек. А и възможностите на сатирата са преувеличени. Утопия е, че сатирата може да промени или излекува обществото. Тя може само да му удари силен шамар. Днес поводите за сатира са на всяка крачка. Полемиката обаче изисква диалог. Ако нещата се случват паралелно, както е у нас – хората се ругаят един друг и никой никого не слуша – това вече не е полемика, а кучешки лай. Най-лесният пример е това, което виждаме в Думата – просто се надвикват, нищо конструктивно не произтича от това. Рейтингите на политиците вследствие на този лай обаче скачат до небесата. Интелигенцията въздиша: „Ах, колко малко хора гледат предаванията за култура!“ Така е – малко са.</p>
<p>Само че, ако на съседния на телевизионния канал за култура въртят клюкарски предавания за това кой с кого преспал, кой за кого се оженил или кого набил – колцина ще рискуват да превключат дистанционното, за да послушат Дебюси? </p>
<p>Любовта, семейството, децата, скръбта – това са все интимни неща. Сексът – още повече. А сега непрекъснато ни засипват с огромно количество кастрирани сурогатни „чувства“ – започвайки от любовта и стигайки до отношенията с децата.</p>
<p><strong>- Може би. Но самият вие понякога разказвате за семейния си живот. Всички в Русия знаят например, че жена ви в един момент ви беше забранила да останете директор на театъра…</strong></p>
<p>- Да, тя ми постави условие: или тя, или тази длъжност. Аз казах, че ми е писнало и от двете.</p>
<p><strong>- Обаче със съпругата ви сте заедно повече от половин век – а в наши дни такъв брак е абсолютна рядкост.</strong></p>
<p>- Да, заедно сме 60 години. Днес това е рядкост, защото всички търсят нещо, което нямат. А не е нужно да се търси нищо. Всичко истинско се ражда, докато си млад. И колкото по-дълго живееш,толкова повече се наслагват неща като химията, ума, плановете, кариерата.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/31934_x1MlE0YWYPpqxb0OVIQGidpDGfdUC6.jpg" style="height:425px; width:640px" /></p>
<p><em><strong>1</strong></em><em><strong>977 година. Александър Ширвинт и Вера Василиеева в спектакъла „Сватбата на Фигаро“ по едноименната пиеса на Бомарше</strong></em></p>
<p><strong>- Не ви ли се струва, че днешните млади хора се нуждаят от нещо съвършено ново?</strong></p>
<p>- Това е факт. Страшно е да попаднеш в категорията на нацупените старчета. Но в наше време има много неща, които просто не разбирам. Гледам например моите ученици – щастливите бракове при тях са като игла в купа сено. Вместо това – непрекъснато надбягване, бързане да достигнат най-високите рейтинги. Не се обясняват в любов – само си казват: „Ще се чуем по телефона“. Странно време! Този звук на мобилните телефони заглушава камбанния звън от моята младост.</p>
<p>Затова поколенията занапред вероятно няма да възприемат „Ромео и Жулиета“ в класическия им вариант. Дори да продължат да поставят великата пиеса на Шекспир, нищо чудно Жулиета да се разхожда гола по сцената, а Ромео да ѝ признае, че е гей. </p>
<p><strong>- Как посрещнахте Нова година?</strong></p>
<p>- На вилата. За малко дойдоха внуците и правнуците. Представяте ли си – правнуци! Ужас…<br />
Времената, когато се веселяхме без капка умора, си отидоха като водите на раждаща жена. Преживяхме всичко – игрите, шегите, обидите, неудържимите празници. Шампанското, коняците, камарите храна или пълната ѝ липса. <br />
Спомням си, веднъж празнувахме нещо с Марк Захаров. Накрая на масата беше останала само преполовена бутилка коняк. Мезетата – напълно опоскани, чиниите – празни. В една ваза обаче се мъдреха красиви бели калии. Оказаха се много месести, а с малко горчица – идеални, вкусни. Пък и полезни – от тях не се пълнее.</p>
<p><em>Превод от руски език: Елена Дюлгерова</em></p>
