„Ние пак сме тук“ на Радичков сякаш е писан за днешния ден

„НИЕ ПАК СМЕ ТУК“

„През пролетта, когато всичко се събужда и всичко край нас цъфти и се изпълва с копнеж, дивата патица изведнъж изчезва. Тази красива птица е добър летец, добър плувец и добър гмуркач. Но ето че, когато природата започва да показва цялата си млада красота, дивата патица изчезва в блатните тръстики като че пропада вдън земя. Понякога нощем ще се чуе нещо да припляска и да прошуми в тръстиките, но е трудно да се каже това жаба ли е; или нещо тежко и неясно е паднало от небето. Мигар може да каже някой какво пада нощем от небето. Предмет някакъв ли, същество ли някакво или някоя божия идея. Нищо подобно няма! В тръстиките, скрита от погледа на всички, линее дивата патица. Тя мъти там своите малки и заедно с това сменя перата си, преоблича се. Неугледна е, проскубана и дрипава, затова се и крие от чужди погледи.

Но ето че един ден линеенето свършва. Дивата патица излита с трясък от тръстиките, за да изпита здравината на новите си пера. Тя радостно приветства своите линеещи посестрими и обновения пролетен свят.

Разказвам това, защото мисля, че и ние с вас линеехме много дълго – даже много дълго – в блатните тръстики, подобно на тази птица... Но ето че идва божи ден, когато е невъзможно да се седи повече в тръстиките... Новите пера никнат!... Невъзможно е да седим повече в тази глухота!

Невъзможно е повече да се ослушваме и да гадаем за всеки звук около нас дали е божия идея, космически предмет ли падна, докладна записка ли пуснаха отнякъде, нечие съображение ли тайно се промъква или просто жаба цопна във водата.

Позволете ми да попитам: не свърши ли нашето линеене?

Знае се, че никой не може да се изкъпе вместо тебе!

Тогава не е ли време да се размърдаме и ние в тръстиките?

Защото, ако това не направим ние – сега и днес, - няма никой друг да го направи вместо нас.“