Автор: Джордж Сорос, Фондации Отворено общество, 1 ноември 1993
Настъпващият световен хаос
Ясно е, че установеният след Втората световна война световен ред достигна края си. Той беше базиран на две суперсили, стремящи се към световно господство. Те защитаваха диаметрално противоположни принципи на обществена организация и се смятаха една друга за смъртни врагове. Глобалният конфликт помежду им управляваше всички локални конфликти. Понякога се стигаше до истински сблъсъци, но и двете страни избягваха тотална конфронтация, защото всяка от тях имаше капацитета да анихилира другата. Възможно беше да се отбелязват локални победи, но те не трябваше да застрашават оцеляването на другата страна, защото това можеше да застраши собственото им оцеляване. Установеният ред бе наречен Студена война. Името беше подходящо, защото и двете страни бяха мобилизирани за война, през света бяха очертани бойни линии, а вътрешните конфликти във всеки от двата лагера бяха замразени поради външната заплаха.
Колапсът на Съветската империя беше вътрешно развитие. Безспорно и външният натиск изигра роля, но той не беше директно отговорен за колапса. В противен случай, щеше да му бъде оказана съпротива. Но това вътрешногенерирано революционно събитие промени и установения ред.
Всичко това е ясно сега, но далеч не беше ясно по времето, когато се случи. То завари повечето участници неподготвени. Това е вярно за ръководителите в Съветския съюз, но е още по-вярно за лидерите на Запада. Горбачов и екипът му съзнаваха, че техните вътрешни реформи ще променят световния ред. Действително, те търсеха фундаментална промяна в отношенията между суперсилите, която да бъде ключ за успешната вътрешна трансформация. Трябва да се помни, че Външното министерство беше единствената част от съветската бюрокрация, която стоеше плътно зад перестройката, а външната политика беше единствената част от така нареченото „ново мислене“, което беше специално създадено.
Идеята на Горбачов беше да създаде алианс между двете суперсили, който да доминира Обединените нации и да превърне тази организация в работеща институция. Ще бъде припомнено, че едно от първите действия на новия режим беше да изплати просрочените си задължения към Обединените нации. Зад тази идея проблясваше надеждата, че западната помощ и западните инвестиции ще помогнат за реформиране на съветската икономика. Но нямаше план или действителна концепция, как това да бъде постигнато.
Зная това от личен опит, защото аз организирах международна работна група за създаване на отворен сектор в съветската икономика под ръководството на министър-председателя Рижков и бях ужасен от липсата на яснота и неспособността да се приложи каквото и да било, с които се характеризираше работата.
Въпреки това, събитията можеха да вземат различен курс, ако Западните лидери имаха някакво разбиране за това, което се случваше в Съветския съюз. Нямаше да е толкова трудно да се помогне на Горбачов да постигне някакви положителни резултати, така че да покаже, че перестройката може да проработи. Но идеята, че Горбачов търси помощ и едновременно с това съюз, просто не проникна в съзнанието на лидерите, които бяха склонни да продължават Студената война. Когато осъзнаха това, беше твърде късно – или поне може да се твърди, че е било твърде късно.
Дори и днес колапсът на Съветската империя не е напълно разбран. И това не е нормалното забавяне при регистириране на промяна. Има фундаментална липса на разбиране, произтичаща от работенето с погрешни предпоставки. Държавният департамент се безпокои за отношенията между държавите. Това беше подходящо по време на Студената война, когато световната карта беше ясно определена и поддържана от съперничеството между двете суперсили. Но не е уместно днес, когато съществуващите държави и империи се разпадат и се появяват нови държави, много от които дори не могат да се определят като такива. Имаме нужда от напълно различна концептуална рамка за справяне с тази ситуация, защото тя включва не само отношенията между държавите, но също и отношенията вътре в държавите, или поне това, което е било държава.
Една от характеристиките на революциите е, че случващото се не може да бъде разбрано напълно от хората. Това е причината събитията да излизат от контрол и установеният световен ред да рухва. Няма съмнение, че колапсът на Съветската система е съизмерим с революция и този факт сега е всеобщо признат. Но колапсът на Съветската империя донесе и революционна промяна в установения световен ред, а този факт не е правилно разбран. Всъщност е масово игнориран. Хората в бившата Съветска империя нямат избор да не осъзнаят революцията, но хората от Западния свят не бяха така директно засегнати. Външното министерство на бившия Съветски съюз наистина произведе известно ново мислене, макар и то да бе обезсмислено от последвалите събития. Но нашият Държавен департамент не направи абсолютно никакво ново мислене. Ако не измислим някаква нова отправна рамка, световният ред, който съществуваше след Втората световна война, вероятно ще бъде заменен от световен хаос.
Концептуална рамка
Бих искал да изложа пред вас една концептуална рамка, чрез която сегашната ситуация би могла да бъде разбрана. Тя се състои от два големи компонента: единият е теория на историята, със специално внимание към революционните промени, а другият са различията между отворените и затворените общества. Двата елемента са взаимно свързани – те споделят едни и същи философски основи – но връзката не е много силна. Възможно е да се прави разлика между отворени и затворени общества, каквато е правил Карл Попър, без никаква представа за процеса на революционната промяна. И е възможно да се използва моята теория за историята, без да се използва идеята за отоврени и затворени общества, както аз самият съм правил при действията си на финансовите пазари. Но в сегашния момент от историята намирам комбинацията между двата метода за изключително проясняваща.
Изложих концептуалната си рамка с известно притеснение. Най-малкото, тя не е напълно развита. Освен това, ще отнеме повече от няколко минути да я изложа правилно. Но трябва да направя опит, тъй като вече съм я използвал и тя работи – постоянно се изненадвам колко се различава тя от начина, по който мислят хората.
Теорията за революционната промяна
Моята теория на историята се основава на осъзнаването, че разбирането ни за света, в който живеем, е неизменно несъвършено. Ние трябва да действаме без ясно познаване на фактите, защото фактите са създадени от нашите решения. Не може да има съответствие между нашите възгледи за света и същинското състояние на нещата, защото същинското състояние на нещата не е независимо и нашата представа за света няма нищо определено, на което да отговаря. Следователно, винаги трябва да има разминаване между мисленето на участниците и същинското състояние на нещата и това разминаване е ключът към разбирането на хода на историята.
Има времена, когато разминаването е сравнително малко и когато има тенденция към сближаване между възгледите на хората и действителното състояние на нещата. Това се случва, когато преобладаващите институции са достатъчно гъвкави, така че да могат да се адаптират към желанията на хората, и когато съществуват критични процеси, които привеждат мисленето на хората в съответствие с практическите възможности. В тези почти уравновесени условия раминаването не влияе на хода на нещата в някаква сериозна степен и може спокойно да бъде пренебрегнато. Именно при тези условия са актуални вечно валидните обобщения на икономическата теория, съвършената конкуренция, ефективните пазари, дисконтирането на бъдещите очаквания.
Но има времена, в които разминаването между възприятията и реалността е много широко и не показва тенденция към сближаване. В тези случаи курсът на събитията следва напълно различен модел и нормалните правила не са приложими. Тези условия, които са далеч от равновесието, възникват в двете крайности – непроменливост или твърдост, от една страна, и променливост или нестабилност, от друга.
Съветската система при Сталин беше добър пример за първия вид крайност, когато болшевишката догма беше крайно твърда и неспособна за модифициране. Самото общество беше крайно регулирано и замръзнало в бездействие. Обаче имаше огрмна пропаст между установената догма и реалността, с абсолютно никаква тенденция за сближаване между двете. Те дори продължаваха да се отдалечават една от друга, докато светът отвън продължаваше да се развива.
Прогресивният колапс на Съветската система след 1987 г. е много добър пример за втория вид крайност, при която мисленето на участниците не беше в състояние да следва промените, ставащи в реалния свят и поради голямото разминаване в периода на бърза промяна, събитията излязоха от контрол. В ритъма на събитията имаше катастрофална акселерация и последва срив и дезинтеграция, които вероятно още не са достигнали кулминацията си. Невъзможно е да се предскаже колко далеч може да стигне това. Говорих за „черна дупка“ и няма съмнение, че в неделя вечер, на 3 октомври, бяхме близо до нея. Действително, само перспективата за тази „черна дупка“ убеди армията да се намеси в 2:00 часа в понеделник сутринта. (Става дума за руската конституционна криза от 1992-93-а, чиято кулминация е стрелбата по Дома на Съветите в Москва на 3 и 4 октомври 1993 г. или „Черният октомври“, както още се нарича – б.пр.) Възможно е, в ретроспективен план, това да се окаже повратна точка в процеса на дезинтеграция. Но също така е възможно това да е само временна точка на съпротива към тенденция, която все още не е приключила развитието си.
Правил съм специални изследвания на тези условия на динамичен дисбаланс във финансовите пазари, и в други области. Смятам, че моделът на възход и падение, характерен за финансовите пазари, е много полезен също и за разбирането на възхода и падението на съветската система. Но, разбира се, моделът не трябва да се прилага безкритично.
Няма да влизам в детайлите на теорията си. Най-важната теза, която искам да направя във връзка с модела на възход и падение, е че това е еднопосочен процес, обвързан с времето, но е с отворен край и се характеризира с прекъсвания. Това означава, че установената тенденция може да бъде обърната по всяко време. Действително, евентуалното обръщане на тенденцията е неразделна част от модела на възход и падение и моментът, в който тенденцията се обръща не е предварително определен. Всъщност, на финансовите пазари на всеки модел на възход и падение, който успява да се развие напълно, се падат много такива, които се прекъсват в ранните си етапи.
Друга важна характеристика на модела на възход и падение е, че той е несиметричен. Възходът е удължен, а падението е сгъстено. Липсата на време прави падението така агресивно. Събитията се случват толкова бързо, че е много трудно да се нагоди мисленето и поведението към тези променящи се обстоятелства. Политиката, която би била уместна в ранните етапи, вече е неефективна и противопоказна. Това може да бъде много дезориентиращо, особено когато хората не правят разлика между почти равновесните и напълно неуравновесените условия.
Отворени и затворени общества
Тук стигаме до втората част на моята концептуална рамка. За да разберем сегашната ситуация, аз поддържам, че е много полезно да очертаем разлика между отворено и затворено общество. Разликата се основава на същата философска основа, както и теорията ми за историята, а именно, че участниците действат въз основа на несъвършено разбиране. Отвореното общество се основава на признаването на този принцип, а затвореното на неговото отричане. В затовреното общество има власт, която е разпространител на абсолютната истина. Отвореното общество не признава подобна власт, въпреки че признава правилата на закона и суверенитета на държавата. Държавата не се основава на догма и обществото не е доминирано от държавата. Правителството се избира от народа и може да бъде сменяно. И най-вече, има уважение към малцинствата и малцинственото мнение.
Смятам, че разликата между отворените и затворените общества е по-красноречива в сегашната ситуация, отколкото беше разликата между комунизма и свободния свят по времето на Студената война, защото тя ни позволява да видим съветската система просто като конкретна форма на затворено общество. Най-важното нещо, което трябва да разберем, е че отвореното общество е по-напреднала, по-сложна форма на социална организация, от затвореното общество. В затвореното общество е установена една определена гледна точка, докато в отвореното общество всеки гражданин е както свободен, така и длъжен да има своя гледна точка. Това означава, че отвореното общество е едновременно по-желано и по-уязвимо. Затвореното общество може да изразходва на практика цялата си енергия, за да поддържа установения ред, отвореното общество приема правното състояние на нещата за даденост и изгражда върху него сложна структура от институции, способни да произвеждат богатство, просперитет и прогрес. Структурата не може да се развива, ако липсват правилните основи и може да колабира, ако основите са нарушени.
Диагноза на сегашната ситуация
Съветската система беше универсално затворено общество, защото комунизмът беше универсална догма. Но системата се срина, а комунизмът е наистина мъртъв. Имаше шанс, в ранната фаза на разпадането, да се направи преход към универсално отворено общество. Но това щеше да изисква огромно усилие от страна на свободния свят, а усилието не бе достатъчно. Поради това, тази възможност вече не съществува. Универсалното затворено общество, поддържано от комунистическата догма, се разпадна на териториалните си компоненти. Някои части, като Полша и Унгария, напредват към по-отоворено общество. Но дори и тези страни имат склонността да се връщат към това, което беше установено от комунистическия режим. Други страни се изграждат отново като повече или по-малко затворени общества или просто продължават да се дезинтегрират.
За да установиш затворено общество, трябва да мобилизираш обществото зад държавата. Тъй като комунизмът е мъртъв, а универсалните идеологии са силно дискредитирани, затвореното общество трябва да се основе върху националистичен или етнически принцип. За да създадеш такъв принцип, имаш нужда от враг. Ако нямаш такъв, трябва да го измислиш. В пост-комунистическия свят не е нужно да ходиш много далеч, за да намериш враг, защото комунизмът като цяло пренебрегваше или подтискаше националистическите аспирации.
Милошевич осигури нова парадигма: като лидер на комунистическата партия в Сърбия той реши да смени конете и откри, че национализмът е далеч по-жизнеспособно животно от комунизма. Той стана популярен, когато утвърди сръбско върховенство над Косово в реч, която произнесе на 24 април 1987 г. в Косово поле. Събитията можеха да вземат различен курс, ако икономическите реформи на федералния премиер Анте Маркович от 1 януари 1990 г. (същата дата като на „големия взрив“ в Полша), бяха дали плодове. Отначало програмата за стабилизация беше по-успешна дори и от полската, но в хода на сръбските избори Милошевич оглави федералния трезор и унищожи стабилността на валутата. От този момент нататък той определяше дневния ред. Западните сили и международната общност допуснаха груби грешки в опита си да се справят с югославската ситуация, но в ретроспектива е ясно, че дезинтеграцията на Югославия трудно можеше да се предотврати, дори и западните сили да бяха направили всичко необходимо. Лекотата, с която Милошевич унищожи икономическата реформа, въведена от Маркович, доказва тезата: отвореното общество е деликатен конструкт, който е по-лесно да се разруши, отколкото да се развие.
Тази концептуална рамка изглежда дава достатъчно точна диагноза на ситуацията. Тенденцията е положена в посока на националистическата диктатура и/или икономическия колапс с възход на национализма, който ускорява икономическия срив и този срив в крайна сметка води до възхода на силен военен лидер, подкрепящ националистическите принципи. Тази последователност на събитията не е неизбежна, но изисква решителни действия, за да бъде избегната.
Милошевич сам по себе си не представлява заплаха за сигурността на Европа или за останалия свят, но националистическата диктатура представлява такава. И точно това е смисълът, който европейските лидери, които се опитваха да успокоят Милошевич, не успяха да разберат. Сърбия вече има достоен партньор в Хърватска. Хърватските сили наскоро извършиха масово клане в босненско село, провокирайки отговор от силите на босненските мюсюлмани. Резултатът е принуждаване на босненските хървати да бягат от районите, в които са малцинство, към районите, държани от хърватските сили, където да образуват мнозинство.
Силно изкушаващо е да апелираш към националистките емоции, за да отклониш вниманието от икономическия провал. Мечиар го прави в момента в Словакия. Илиеску в Румъния разчита на крайните националисти за парламентарното си мнозинство, а Антал в Унгария прави опит за също такъв флирт. Но, парадоксално, когато икономическият разпад е твърде напреднал, може да е твърде късно да се мобилизира обществото зад националистката кауза. Такъв беше със сигурност случаят в Украйна, където Кравчук се опита да изиграе националистката карта във връзка с Черноморския флот, но се провали, а също така може би е вярно и за Русия. Ако това е така, появата на националистка диктатура в Русия – която все пак е най-важната страна от гледна точка на сигурността – е най-голямата опасност, след като икономиката се стабилизира.
Все още е възможно да се избегне опасността, но кой ще положи това усилие? Тук моята концептуална рамка не успява да даде отговор. Така нареченият свободен свят не се изправи пред предизвикателството, когато все още беше възможно да се постави начало към отворено общество. Защо трябва да прави каквото и да е сега, когато нещата ясно вървят в грешна посока, а свободният свят има свои нарастващи проблеми?
Нуждата от колективна сигурност
Ние не се противопоставяхме на Съветския съюз заради това, че беше затворено общество, а защото представляваше заплаха за нашето съществуване. Тази заплаха вече изчезна и сега е трудно да се оправдае каквато и да е намеса – независимо дали е политическа, икономическа или военна – въз основа на личните ни национални интереси. Вярно е, че опасността от някаква ядрена катастрофа остава, но това се отнася за останалата част от света точно толкова, колкото и за нас. Поради това, единственото основание за действие е колективната сигурност. И точно тук лежи проблемът. Колапсът на Съветската империя създаде проблем от най-голяма тежест за колективната сигурност. Без нов световен ред, ще настъпи хаос. Това поне е сигурно. Но кой ще влезе в ролята на световен полицай? Това е въпросът, на който трябва да се отговори.
Съединените щати, като оставащата суперсила, са натежали от вътрешни проблеми, произлизащи, поне отчасти, от тежестта на това да бъдеш суперсила. Ние не сме като Англия през 19 век, която в качеството си на основен бенефициент на световната тръговска система можеше да си позволи да поддържа флота, която да бъде изпращана в отдалечени проблемни точки. Има разминаване между нуждата на света от нов световен ред и личните национални интереси на САЩ. Съединените щати не се очаква да действат самостоятелно. Могат ли да действат съвместно с другите?
Нека погледнем Европа. Европа отговори на съветския колапс и на обединението на Германия с ускоряване на интеграцията на Европейската общност. Но обединението на Германия създаде динамично валутно неравенство в европейската монетарна система, а опитът за установяване на обща европейска външна политика се срина в Югославия. Както обясних по друг повод, Договорът от Маастрихт се превърна в поредица от успехи и провали и сега се самонасочва в отрицателна посока. Невъзможно е да се каже колко далеч ще стигне процесът на дезинтеграция, но той може да отиде много по-далеч от очакваното в момента, ако не се предприемат решителни действия за обръщането му.
Обединените нации можеха да станат ефективна организация, ако бяха под ръководството на две суперсили, които си сътрудничат помежду си. В този си вид Обединените нации се провалиха като институция, която може да бъде сложена начело на американските войски. Това прави НАТО единствената институция за колективна сигурност, която не се е провалила, защото още не е изпитвана. НАТО има потенциала да послужи като основа за нов световен ред в тази част на света, която най-много се нуждае от ред и стабилност. Но това може да се случи, единствено ако неговата мисия бъде предефинирана. Съществува спешна нужда от някакво задълбочено ново мислене по отношение на НАТО.
Бъдещето на НАТО
Първоначалната мисия беше да защитава свободния свят от Съветската империя. Тази мисия е остаряла. Но колапсът на Съветската империя остави вакуум в сигурността, който има потенциала да се превърне в „черна дупка“. Това представлява различен вид заплаха от тази, която беше Съветският съюз. Няма директна заплаха от региона за страните от НАТО. Заплахата е в рамките на региона и засяга обстоятелствата вътре в страните, както и отношенията между страните. Поради това, ако НАТО има изобщо някаква мисия, тя е да проектира властта и влиянието си в този регион и тази мисия може най-добре да бъде дефинирана с термините на отвореното и затвореното общества.
Затворените общества, основани на националистичен принцип, представляват заплаха за сигурността, защото им е нужен враг, вътрешен или външен. Но тази заплаха е с много различен характер от заплахата, с която НАТО беше създаден да се бори и е нужен много различен подход, за да се противодейства на тази заплаха. Той предвижда изграждането на демократични държави и отворени общества, и включването им в структура, която налага определени правила на поведение. Единствено в случай на провал възниква вероятността от военна интервенция. Конструктивната част от мисията, свързана с изграждането на отворено общество, е още по-важна, защото перспективата за военна намеса на страните-членки на НАТО в тази неспокойна част на света е много далечна. Босна е ясното доказателство.
Предложението "Партньорство за мир" в сегашния му вид
За жалост, американското предложение за предстоящата среща на върха на НАТО, така нареченото „Партньорство за мир“, по никакъв начин не решава този проблем. То е много тясно, техническо предложение, за провеждане на съвместни учения и други подготовки за възможно бъдещо сътрудничество със страните-членки на бившия Варшавски договор. Обхватът на възможното бъдещо сътрудничество е описан като мироопазващи мисии, кризисен мениджмънт, мисии по издирване и спасяване, борба с последиците от бедствия. Макар това да е полезно в най-голяма степен, то не решава конфликтната нужда от сигурност на засегнатите страни.
Страните от Централна Европа призовават за пълноправно членство в НАТО възможно най-бързо, по възможност преди Русия да се възстанови. Русия възразява, не защото крие някакви проекти за бившата си империя, а защото не вижда полза да се съгласи. Националната ѝ гордост беше наранена и на нея ѝ омръзна да се съгласява, без да има съответстващи ползи от това.
Партньорство за мир далеч не е продукт на задълбочено ново мислене, а по-скоро доста повърхностен опит да се замажат различията като се отправи покана към всички бивши членове на Варшавския договор без разлика, а перспективата за присъединяване на някои страни към НАТО остава преднамерено неясна. Това може да завърши с повече създадени нови конфликти, отколкото разрешени съществуващи.
Това е много жалко, защото конфликтите могат лесно да бъдат избегнати, ако се посрещнат истинските нужди на региона. Първостепенната нужда е от конструктивно ангажиране в прехода към демократични, пазарно ориентирани, отворени общества. Това изисква свързване или съюз, който отива далеч отвъд военните въпроси и предвижда значителен елемент на икономическа помощ. Както военният, така и икономическият аспект на подобен алианс трябва да са обвързани с вътрешното политическо развитие вътре в държавите, както и с отношенията между държавите, защото мирът и сигурността в региона зависят на първо място и най-вече от успешния преход към отворено общество.
Истинско "Партньорство за мир"
Мисията на този нов вид алианс е толкова радикално различна от оригиналната мисия на НАТО, че не може да бъде поверена само на НАТО. Ако това се направи, НАТО ще се промени до неузнаваемост. Нужна е друг вид организация и предложеното "Партньорство за мир" може да бъде тази организация.
Партньорство за мир няма да включва никоя от автоматичните гаранции, които дават на НАТО влиянието, което има. В сегашните нестабилни условия това би било немислимо. Главната задача на това Партньорство би била да помага в процеса на трансформация към отворено общество. За тази цел акцентът трябва да се постави върху политическия и икономическия аспекти на трансформацията.
За да има каквото и да било влияние, "Партньорство за мир" трябва да има структура и бюджет. Това би могъл да е приносът на НАТО.
НАТО има обединена командна структура, която събира заедно Съединените щати и Западна Европа. Наличието на такъв силен западен стълб има огромни предимства: това е една несиметрична структура, здраво вкоренена в Запада. Така и трябва да бъде, при положение че целта е да се засили регионът и да се задоволи желанието му за присъединяване към отвореното общество на Запада.
Изрично условие за членство в "Партньорство за мир" ще бъде НАТО да може да покани всяка страна-членка да се присъедини към НАТО. Така ще се избегне всякакъв конфликт, който може да възникне от разширяването на НАТО против желанието на Русия или да даде на Русия право на вето върху членството в НАТО. Призракът на миналото витае навсякъде: трябва да се избягват подозренията за нов „санитарен коридор“, както и за нова Ялта. "Партньорство за мир", наред с линиите, очертани тук, ще избягва и тези две подозрения. То трябва да бъде достатъчно привлекателно, така че да съблазни Русия да се присъедини. Ако тя го направи, няма нищо, което да попречи на страни като Полша, Чешката Република и Унгария да бъдат приети под някаква форма на членство в НАТО, чийто характер ще зависи от тяхното вътрешно развитие.
Бюджетът на "Партньорство за мир" трябва да бъде извън бюджета на НАТО. Възможно е да има елементи от военно-промишления комплекс, които да възразят срещу подобно пренасочване на ресурси и те биха имали силен аргумент в своя полза: ако нищо не е направено на икономическия и на политическия фронт, отбранителните бюджети скоро ще трябва да бъдат увеличени, вместо да се намаляват. Но ако "Партньорство за мир" е успешно, една повече от пропорционална редукция на отбранителния бюджет би могла да бъде приета. Именно по този въпрос трябва да се постигне политическо решение.
Съществува ясна и реална опасност за нашата колективна сигурност. Югославският опит показа, че военната интервенция не е реална възможност. Следователно, единственият начин да се справим с това, е чрез конструктивен ангажимент, включително икономическа помощ. Но икономическата помощ струва пари, а парите могат да бъдат намерени само от отбранителните бюджети. Тя все пак следва да доведе до нетно намаление на разходите за отбрана.
Европейските страни трябва да поемат голям дял от разходите и да имат съответстваща по тежест дума в НАТО. Икономическата помощ за Източна Европа ще даде така нужния стимул на депресираните европейски икономики. Фактът, че сегашната командна структура на НАТО е твърде несиметрична в полза на САЩ, е добре известен на всички страни. Превръщането на НАТО в стълб на "Партньорство за мир" ще ускори процеса на изравняване. По-конкретно, то трябва да предизвика Франция да влезе отново като пълноправен член. Това ще послужи като тест за успеха на нейната вътрешна реорганизация.
Този проект има само един недостатък – той оставя Япония извън плановете. Япония трябва да бъде поканена да се присъедини към НАТО. Тогава ще имаме наченките на архитектурата за нов световен ред. Той е базиран на Съединените щати като оставаща суперсила и на отвореното общество като организиращ принцип. Той се състои от серия от съюзи, най-важният от които е НАТО и чрез НАТО – "Партньорство за мир", което покрива северното полукълбо. Съединените щати няма да са световна полиция на повикване. Когато действат, те ще действат в съюз с останалите. Между другото, комбинацията между работна ръка от Източна Европа и техническите способности на НАТО изключително ще засили военния потенциал на Партньорството, защото ще намали риска от чувалите с трупове за страните от НАТО, което е основният ограничаващ фактор за готовността им да участват. Това е възможна алтернатива на витаещия световен хаос.
Проблеми на икономическата помощ
Трябва да се признае, че оказването на икономическа помощ за бившия Съветски съюз беше безспорен провал. Искам да разделя историята на западната помощ на три фази: първо, когато западната помощ трябваше да бъде обещана, но не беше; второ, когато тя беше обещана, но не беше доставена; и трето, когато е доставена, но не работи. Ние сега влизаме в третата фаза.
Една от причините за провала е, че всяка донорска страна действа самостоятелно и е водена от личните си интереси, а не от тези на получателя. В моята фондация описваме западната помощ за бившите комунстически страни като „последен бастион на командната икономика“. Това може и да е неизбежно, но поне трябва да има обща команда. В това отношение НАТО предлага по-добра култура от Европейската комисия, която беше натоварена да координира икономическата помощ. Г-7 трябраше да разработи командна структура за справяне с икономическата помощ за бившия Съветски съюз, но не го направи. Много може да се спечели, ако тази задача се даде на Партньорство за мир. Най-малкото, то ще сложи акцент върху превенцията на конфликтите, вместо върху интервенцията. Също така, ще постави икономическите разходи в контекста на повишаването на сигурността. Между другото, това би насочило вниманието към избирателния процес в бившия Съветски съюз, който е най-важен от гледна точка на сигурността, и по-специално на военната. В сегашните икономически условия, дори много малки разходи в полза на военните биха имали значителен ефект върху тяхното отношение и поведение.
Може да се твърди, че икономическата помощ за Русия и другите нови независими държави е оправдана само в контекста на "Партньорство за мир". Ако по-ранният ми анализ е верен, опасността от надигането на националистки диктатури е най-голямата, след стабилизирането на икономиките. Абсолютно задължително е да създадем структура, която да предотврати тази опасност.
Икономическо сътрудничество
Многостранната структура на Партньорството ще бъде изключително полезна за възстановяването на икономическите връзки между членуващите страни от бившия Съветски съюз. Има спешна нужда от някакъв вид икономически съюз, защото съветската икономика беше тотално централизирана, с много малко излишъци, вградени в системата, и ако спасителните въжета бъдат отрязани, отделните страни кървят до смърт, както сочи примерът на Украйна. Новите независими държави обаче с право се страхуват от перспективата за ново доминиране от Москва, а Западното участие може да успокои техните страхове.
Може би най-голямото постижение на Плана Маршал беше, че той поощри европейското сътрудничество. Нуждата от сътрудничество между бившите комунистически страни е дори по-голяма, отколкото беше в пост-военна Европа и точно в тази област Партньорство за мир би могло да направи най-големия си принос за сигурността. Но реформата и реконструкцията на икономическите връзки между бившите комунистически страни не бива да бъде преследвана за сметка на тяхната интеграция в европейската икономика. Страни като Унгария почти напълно са скъсали зависимостта си от съветския пазар. Те имат нужда от по-добър достъп до европейските пазари, отколкото от каквато и да е друга форма на помощ. Позволявайки диференциран подход, включително членство в Европейския съюз и НАТО, Партньорство за мир би трябвало да помогне да се изпълнят техните стремежи.
Заключение
Осъзнавам, че настроението в страните-членки на НАТО не е в полза на радикално новото начало, за което аз се застъпвам. Но поне нуждата от такова се осъзнава. В противен случай нищожните мерки, предложени от правителството на Съединените щати, не биха били наречени „Партньорство за мир“.
Убеден съм, че този вид "Партньорство за мир", което очертах тук, е постижимо. То ще бъде добре посрещнато както от Русия, така и от останалите нови независими държави, а също и от страните от Централна Европа. То ще бъде и далеч по-евтино от това да позволим на зараждащия се световен безпорядък да се развива безпрепятствено. То ще промени курса на историята за добро.
Остана много малко време преди срещата на върха на НАТО през януари и посещението на президента Клинтън в Москва. Въпреки това, аз се надявам, че предложението ми ще бъде сериозно обмислено.
Джордж Сорос, 1993 г.
Източник: georgesoros.com
Превод за "Гласове" Екатерина Грънчарова