Жак Бо: Ако ни пукаше за мира в Украйна, нямаше да разпалим войната

Автор: Жак Бо

Жак Бо е бивш полковник от Генералния щаб, бивш член на швейцарското стратегическо разузнаване, специалист по източните страни. Той е обучаван в американските и британските разузнавателни служби. Служил е като политически ръководител на мироопазващите операции на ООН. Като експерт на ООН по върховенство на закона и институции за сигурност, той проектира и ръководи първото многоизмерно разузнавателно звено на ООН в Судан. Той е работил за Африканския съюз и е бил в продължение на 5 години отговорен за борбата в НАТО срещу разпространението на леки оръжия. Той участва в дискусии с висшите руски военни и разузнавателни служители непосредствено след падането на СССР. В рамките на НАТО той проследи украинската криза от 2014 г. и по-късно участва в програми за подпомагане на Украйна. Той е автор на няколко книги за разузнаването, войната и тероризма, по-специално Le Détournement, публикувана от SIGEST, Gouverner par les fake news, L’affaire Navalny. Последната му книга е Poutine, maître du jeu?

 

Част първа: Пътят към войната

Години наред, от Мали до Афганистан, работих за мир и рискувах живота си за него. Следователно не става въпрос да оправдаем войната, а да разберем какво ни е довело до нея. Забелязвам, че „експертите“, които се редуват по телевизията, анализират ситуацията на базата на съмнителна информация, най-често хипотези, издигнати като факти – и тогава вече не успяваме да разберем какво се случва. Така се създава паника. Проблемът не е толкова да се знае кой е прав в този конфликт, а да се постави под въпрос начинът, по който нашите лидери вземат своите решения.

Нека се опитаме да проучим корените на конфликта. Започва с онези, които през последните осем години говорят за „сепаратистите“ или „желаещите независимост“ от Донбас. Това не е вярно. Референдумите, проведени от двете самопровъзгласени републики Донецк и Луганск през май 2014 г., не бяха референдуми за „независимост“ (независимость), както твърдят някои безскрупулни журналисти, а референдуми за „самоопределение“ или „автономия“ (самостоятельност ).

Квалификаторът „проруски“ предполага, че Русия е била страна в конфликта, което не е така, а терминът „рускоговорящи“ би бил по-честен. Освен това тези референдуми бяха проведени против волята на Владимир Путин.

Всъщност тези републики не се стремяха да се отделят от Украйна, а да имат статут на автономия, гарантирайки им използването на руския език като официален език. Първият законодателен акт на новото правителство в резултат от свалянето на президента Янукович беше премахването на 23 февруари 2014 г. на закона Кивалов-Колесниченко от 2012 г., който направи руския официален език. Все едно пучисти да решат, че френският и италианският вече няма да са официални езици в Швейцария.

Това решение предизвика буря сред рускоезичното население. Резултатът беше ожесточена репресия срещу рускоезичните региони (Одеса, Днепропетровск, Харков, Луганск и Донецк), която беше извършена през февруари 2014 г. и доведе до милитаризиране на ситуацията и някои кланета (в Одеса и Мариупол, за най-забележителните). В края на лятото на 2014 г. останаха само самопровъзгласилите се републики Донецк и Луганск.

На този етап, твърде суров и погълнат от доктринерски подход към изкуството на операциите, украинският генерален щаб покори врага, без да успява да надделее. Проучването на хода на боевете през 2014-2016 г. в Донбас показва, че украинският генерален щаб системно и механично прилагаше едни и същи оперативни схеми.

Въпреки това, войната, водена от автономистите, беше много подобна на това, което наблюдавахме в Сахел: силно мобилни операции, провеждани с леки средства. С по-гъвкав и по-малко доктринерски подход бунтовниците успяха да използват инерцията на украинските сили, за да ги „вкарат в капан“ многократно.

През 2014 г., когато бях в НАТО, отговарях за борбата срещу разпространението на леки оръжия. Ние се опитвахме да открием доставките на руски оръжия на бунтовниците, за да видим дали Москва е замесена. Информацията, която получихме тогава, идваше почти изцяло от полските разузнавателни служби и не „съответстваше“ на информацията, идваща от ОССЕ – въпреки доста грубите твърдения, нямаше доставки на оръжия и военно оборудване от Русия.

Бунтовниците бяха въоръжени благодарение на дезертирането на рускоговорящи украински части, които преминаха на страната на сепаратистите. Докато украинските неуспехи продължаваха, танковите, артилерийските и зенитните батальони попълваха редиците на автономистите. Това подтикна украинците да се ангажират с Минските споразумения. Но точно след подписването на споразумението "Минск 1", украинският президент Петро Порошенко започна масирана антитерористична операция (АТО/Антитерористична операция) срещу Донбас.

Bis repetita placent: зле посъветвани от офицерите на НАТО, украинците претърпяха съкрушително поражение в Дебалцево, което ги принуди да се включат в споразуменията "Минск 2". Тук е важно да се припомни, че споразуменията Минск 1 (септември 2014 г.) и Минск 2 (февруари 2015 г.) не предвиждат отделянето или независимостта на републиките, а тяхната автономия в рамките на Украйна. Тези, които са чели споразуменията (има много, много, много малко от тези, които действително са ги чели) ще забележат, че във всички документи пише, че статутът на републиките трябва да се договаря между Киев и представителите на републиките, тъй като това е вътрешно решение за Украйна. Ето защо от 2014 г. Русия системно настоява за тяхното изпълнение, като отказва да бъде страна в преговорите, защото това е вътрешен въпрос на Украйна. От друга страна, Западът – воден от Франция – систематично се опитваше да замени Минските споразумения с „нормандския формат“, който постави руснаци и украинци лице в лице. Нека обаче припомним, че никога не е имало руски войски в Донбас преди 23-24 февруари 2022 г.

Освен това наблюдателите на ОССЕ никога не са забелязали и най-малката следа от руски части, действащи в Донбас. Например, картата на американското разузнаване, публикувана от Washington Post на 3 декември 2021 г., не показва руските войски в Донбас. През октомври 2015 г. Васил Грицак, директор на украинската служба за сигурност (СБУ), призна, че само 56 руски бойци са били наблюдавани в Донбас. Това беше точно сравнимо с швейцарците, които отиваха да се бият в Босна през уикендите, през 90-те години на миналия век, или французите, които отиват да се бият в Украйна днес. Украинската армия тогава беше в плачевно състояние. През октомври 2018 г., след четири години война, главният украински военен прокурор Анатолий Матиос заяви, че Украйна е загубила 2700 души в Донбас: 891 от болести, 318 от пътни инциденти, 177 от други злополуки, 175 от отравяния (алкохол, наркотици), 172 от небрежно боравене с оръжие, 101 от нарушения на правилата за сигурност, 228 от убийства и 615 от самоубийства.

Всъщност армията беше подкопана от корупцията на нейните кадри и вече не се ползваше с подкрепата на населението. Според доклад на британското министерство на вътрешните работи при привикването на резервисти през март/април 2014 г. 70 процента не са се явили на първата сесия, 80 процента на втората, 90 процента на третата и 95 процента на четвъртата. През октомври/ноември 2017 г. 70% от наборниците не се явиха за кампанията за отзоваване „Есен 2017“. Към това не се броят самоубийствата и дезертьорствата (често от ръцете на автономистите), които достигат до 30 процента от работната сила в зоната на АТО. Младите украинци отказаха да отиват да се бият в Донбас и предпочетоха емиграцията, което също обяснява, поне отчасти, демографския дефицит на страната. Тогава украинското министерство на отбраната се обърна към НАТО, за да помогне да направят въоръжените си сили по-привлекателни. След като вече работих по подобни проекти в рамките на ООН, бях помолен от НАТО да участвам в програма за възстановяване на имиджа на украинските въоръжени сили. Но това е дългосрочен процес и украинците искаха да се движат бързо.

Така че, за да компенсира липсата на войници, украинското правителство прибягна до паравоенни милиции. Те по същество са съставени от чуждестранни наемници, често крайнодесни бойци. През 2020 г. те представляваха около 40 процента от украинските сили и наброяваха около 102 000 души, според Ройтерс. Те бяха въоръжени, финансирани и обучени от САЩ, Великобритания, Канада и Франция. Имаше повече от 19 националности, включително швейцарци. По този начин западните страни ясно създадоха и подкрепиха украинските крайнодесни милиции. През октомври 2021 г. Jerusalem Post алармира, като осъди проекта Centuria. Тези милиции действаха в Донбас от 2014 г. със западна подкрепа. Дори и да може да се спори за термина „нацисти“, остава фактът, че тези милиции са насилнически, носят гадна идеология и са яростно антисемитски настроени.

Техният антисемитизъм е повече културен, отколкото политически, поради което терминът „нацист“ не е наистина подходящ. Тяхната омраза към евреите произтича от големия глад през 20-те и 30-те години на миналия век в Украйна, резултат от конфискацията на реколтата от Сталин за финансиране на модернизацията на Червената армия. Този геноцид, известен в Украйна като Гладомора, е извършен от НКВД (предшественикът на КГБ), чиито висши ешелони на ръководство се състоят главно от евреи. Ето защо днес украинските екстремисти молят Израел да се извини за престъпленията на комунизма, както отбелязва Jerusalem Post. Това е далеч от „пренаписването на историята“ от Владимир Путин.

Тези милиции, произхождащи от крайнодесните групи, които направиха революцията на Евромайдана през 2014 г., са съставени от фанатични и брутални личности. Най-известната от тях е полк Азов, чиято емблема напомня на 2-ра танкова дивизия на SS Das Reich, която е почитана в Украйна за "освобождението" на Харков от съветите през 1943 г., преди да извърши клането в Орадур-сюр-Глан през 1944 г. Франция. Сред известните фигури на полк „Азов“ беше опозиционерът Роман Протасевич, арестуван през 2021 г. от беларуските власти след случая с полет FR4978 на RyanAir. На 23 май 2021 г. умишленото отвличане на самолет от МиГ-29 — уж с одобрението на Путин — беше споменато като причина за ареста на Протасевич, въпреки че наличната по това време информация изобщо не потвърждаваше този сценарий.

Но тогава беше необходимо да се покаже, че президентът Лукашенко е главорез, а Протасевич – „журналист“, който обича демокрацията. Въпреки това, доста показателно разследване, проведено от американска неправителствена организация през 2020 г., изтъкна крайнодесните войнствени действия на Протасевич. Тогава започва западното конспиративно движение и безскрупулни медии „изчистиха“ биографията му. И накрая, през януари 2022 г. беше публикуван докладът на ICAO, който показа, че въпреки някои процедурни грешки Беларус е действал в съответствие с действащите правила и че МиГ-29 е излетял 15 минути след като пилотът на RyanAir е решил да кацне в Минск. Така че никакъв беларуски заговор и още по-малко заговор на Путин не е имало.

Ах!... Още една подробност: Протасевич, жестоко измъчван от беларуската полиция, вече е свободен. Тези, които искат да си кореспондират с него, могат да влязат в профила му в Twitter.

Характеризирането на украинските паравоенни формирования като „нацисти“ или „неонацисти“ се счита за руска пропаганда. може би. Но не такова е мнението на Times of Israel, Центъра Симон Визентал или Центъра за борба с тероризма на Академията Уест Пойнт. Но това все още е спорно, защото през 2014 г. списание Newsweek сякаш ги свързваше повече с... Ислямска държава. Изберете си!

Така Западът подкрепи и продължи да въоръжава милиции, които са виновни за множество престъпления срещу цивилно население от 2014 г. насам: изнасилвания, изтезания и кланета. Но докато швейцарското правителство много бързо предприе санкции срещу Русия, то не е приело никакви срещу Украйна, която избива собственото си население от 2014 г. Всъщност тези, които защитават човешките права в Украйна, отдавна осъждат действията от тези групи, но не са били подкрепени от нашите правителства. Защото в действителност ние не се опитваме да помогнем на Украйна, а да се борим с Русия. Интегрирането на тези паравоенни сили в Националната гвардия изобщо не беше придружено от „денацификация“, както някои твърдят. Сред многото примери поучителен е този за отличителните знаци на полк Азов: 

През 2022 г. много схематично украинските въоръжени сили, борещи се с руската офанзива, бяха организирани като:

- Армията, подчинена на Министерството на отбраната. Тя е организирана в 3 армейски корпуса и се състои от маневрени формирования (танкове, тежка артилерия, ракети и др.).

- Националната гвардия, която зависи от МВР и е организирана в 5 териториални командвания.

Следователно Националната гвардия е сила за териториална отбрана, която не е част от украинската армия. Тя включва паравоенни милиции, наречени „доброволчески батальони“ (добровольчі батальйоні), известни също със знаковото име „наказателни батальони“ и съставени от пехота. Основно обучени за градски бой, сега те защитават градове като Харков, Мариупол, Одеса, Киев и др.

Част две: Войната

Като бивш ръководител на отдела за силите на Варшавския договор в швейцарската служба за стратегическо разузнаване, аз наблюдавам с тъга, но не и с учудване, че нашите служби вече не са в състояние да разберат военната ситуация в Украйна.

Самопровъзгласилите се „експерти“, които дефилират на нашите екрани, неуморно предават същата информация, модулирана от твърдението, че Русия – и Владимир Путин – са ирационални. Да направим крачка назад.

1. Избухването на войната

От ноември 2021 г. американците непрекъснато плашат с руска инвазия в Украйна. Украинците обаче изглежда не се съгласиха. Защо не?

Трябва да се върнем на 24 март 2021 г. На този ден Владимир Зеленски издаде указ за отвоюването на Крим и започна да разгръща силите си в южната част на страната. В същото време бяха проведени няколко учения на НАТО между Черно море и Балтийско море, придружени от значително увеличаване на разузнавателните полети по руската граница. След това Русия проведе няколко учения, за да провери оперативната готовност на своите войски и да покаже, че следи развитието на ситуацията. Нещата се успокоиха до октомври-ноември с края на ученията ЗАПАД 21, чиито придвижвания на войски бяха интерпретирани като подкрепление за офанзива срещу Украйна. Дори украинските власти обаче опровергаха идеята за руската подготовка за война, а Алексей Резников, министър на отбраната на Украйна, заявява, че не е имало промяна на границата от пролетта.

В нарушение на Минските споразумения Украйна провеждаше въздушни операции в Донбас с помощта на дронове, включително поне един удар срещу склад за гориво в Донецк през октомври 2021 г. Американската преса отбеляза това, но не и европейците; и никой не осъди тези нарушения. През февруари 2022 г. събитията се ускориха. На 7 февруари, по време на посещението си в Москва, Еманюел Макрон потвърди пред Владимир Путин ангажимента си към Минските споразумения, ангажимент, който той щеше да повтори след срещата си с Владимир Зеленски на следващия ден. Но на 11 февруари в Берлин, след девет часа работа, срещата на политическите съветници на лидерите на „нормандския формат“ приключи без конкретен резултат: украинците все още отказаха да приложат Минските споразумения, очевидно под натиска на Съединени щати. Владимир Путин отбеляза, че Макрон е дал празни обещания и че Западът не е готов да наложи споразуменията, както правеше от вече осем години.

Украинската подготовка в зоната на контакт продължи. Руският парламент се разтревожи; и на 15 февруари поиска от Владимир Путин да признае независимостта на републиките, което той отказа да направи. На 17 февруари президентът Джо Байдън обяви, че Русия ще атакува Украйна през следващите няколко дни. Как разбра това? Това е мистерия. Но от 16-ти артилерийските обстрели на населението на Донбас се увеличиха драстично, както показват ежедневните доклади на наблюдателите на ОССЕ. Естествено, нито медиите, нито Европейският съюз, нито НАТО, нито някое западно правителство не реагираха и не се намесиха. По-късно щеше да се каже, че това е руска дезинформация.

Всъщност изглежда, че Европейският съюз и някои държави умишлено са премълчали клането на населението на Донбас, знаейки, че това ще провокира руска намеса. В същото време се появиха съобщения за саботаж в Донбас. На 18 януари бойци от Донбас заловиха диверсанти, които са говорели полски и са били оборудвани със западна техника, и които се стремяли да създадат химически инциденти в Горливка. Те биха могли да бъдат наемници на ЦРУ, водени или „съветвани“ от американци и съставени от украински или европейски бойци, за да извършват саботажни действия в републиките на Донбас. Огромното увеличение на обстрелите срещу населението на Донбас на 16 февруари каза на руснаците, че една голяма офанзива е неизбежна. Ето това доведе до признаването на републиките от Путин и обмислянето за интервенция по член 51 от Хартата на ООН.

 

Всъщност още на 16 февруари Джо Байдън знаеше, че украинците са започнали да обстрелват цивилното население на Донбас, поставяйки Владимир Путин пред труден избор: да помогне на Донбас военно и да създаде международен проблем, или да стои настрани и да наблюдава как рускоезичните хора на Донбас биват смазани. Ако решеше да се намеси, Путин можеше да се позове на международното задължение „Отговорност за защита“ (R2P). Но той знаеше, че независимо от естеството или мащаба й, намесата ще предизвика буря от санкции. Следователно, независимо дали руската намеса се ограничи до Донбас или отиде по-далеч, за да окаже натиск върху Запада за статута на Украйна, цената, която трябваше да се плати, щеше бъде същата. Това обясни той в речта си на 21 февруари. На този ден той се съгласи с искането на Думата и призна независимостта на двете републики Донбас и в същото време подписа договори за приятелство и помощ с тях.

За да направим руската намеса напълно незаконна в очите на обществото, ние умишлено скрихме факта, че войната всъщност започна на 16 февруари. Украинската армия се готвеше да атакува Донбас още през 2021 г., както някои руски и европейски разузнавателни служби бяха добре наясно. Юристите ще съдят. В речта си от 24 февруари Владимир Путин заяви двете цели на своята операция: „демилитаризиране“ и „денацификация“ на Украйна. Така че не става въпрос за превземане на Украйна, нито дори, вероятно, за окупирането й; и със сигурност не за унищожаването й. Оттам нататък видимостта ни за хода на операцията е ограничена: руснаците имат отлична сигурност на операциите (OPSEC) и подробностите за тяхното планиране не са известни. Но сравнително бързо ходът на операцията ни позволява да разберем как са преведени стратегическите цели на оперативно ниво.

Демилитаризация:

- унищожаване на земята на украинската авиация, системите за противовъздушна отбрана и разузнавателните средства;

- неутрализиране на командните и разузнавателните структури (C3I), както и на основните логистични маршрути в дълбочината на територията;

- обкръжаване на основната част от украинската армия, събрана в югоизточната част на страната.

Денацификация:

- унищожаване или неутрализиране на доброволческите батальони, действащи в градовете Одеса, Харков и Мариупол, както и в различни съоръжения на територията.

2.Демилитаризацията

Руската офанзива беше извършена по много „класически“ начин. Първоначално — както направиха израелците през 1967 г. — с унищожаването на въздушните сили на земята още в първите часове. Тогава станахме свидетели на едновременна прогресия по няколко оси според принципа на „течаща вода“: напредване навсякъде, където съпротивата е слаба, и оставяне на градовете (много изискващи по отношение на броя на войските) за по-късно. На север Чернобилската електроцентрала беше окупирана незабавно, за да се предотвратят актове на саботаж. Изображенията на украински и руски войници, които заедно охраняват завода, разбира се, не бяха показани.

Идеята, че Русия се опитва да превземе Киев, столицата, за да елиминира Зеленски, идва обикновено от Запада – точно това направиха те в Афганистан, Ирак, Либия и това, което искаха да направят в Сирия с помощта на ислямските групировки. Но Владимир Путин никога не е възнамерявал да застреля или свали Зеленски. Вместо това Русия се стреми да го задържи на власт, като го подтиква към преговори, като обгражда Киев. Досега той отказваше да изпълни Минските споразумения. Но сега руснаците искат да получат неутралитета на Украйна. Много западни коментатори бяха изненадани, че руснаците продължават да търсят решение чрез преговори, докато водят военни операции.

Обяснението се крие в руската стратегическа перспектива още от съветската епоха. За Запада войната започва, когато свърши политиката. Руският подход обаче следва вдъхновението на Клаузевиц: войната е продължение на политиката и човек може да се движи плавно от едното до другото, дори по време на битка. Това позволява да се създаде натиск върху противника и да се подтикне към преговори. От оперативна гледна точка, руската офанзива беше пример по рода си: за шест дни руснаците завзеха територия, голяма колкото Обединеното кралство, със скорост на настъпление, по-голяма от тази на Вермахта през 1940 г.

По-голямата част от украинската армия беше разположена в южната част на страната в подготовка за голяма операция срещу Донбас. Ето защо руските сили успяха да я обкръжат от началото на март в „котела“ между Славянск, Краматорск и Северодонецк с натиск от изток през Харков и още от юг, от Крим. Войски от републиките Донецк (ДНР) и Луганск (ЛНР) допълват руските сили с натиск от изток. На този етап руските сили бавно затягат примката, но вече не са притиснати от времето. Тяхната цел за демилитаризация е почти постигната и останалите украински сили вече нямат оперативна и стратегическа командна структура.

„Забавянето“, което нашите „експерти“ приписват на лошата логистика, е само следствие от постигането на целите си. Русия изглежда не иска да се ангажира с окупация на цялата украинска територия. Всъщност изглежда, че Русия се опитва да ограничи напредването си до езиковата граница на страната. Нашите медии говорят за безразборни бомбардировки срещу цивилното население, особено в Харков, а образите на Данте се излъчват циклично. Въпреки това Гонсало Лира, латиноамериканец, който живее там, ни представя спокоен град на 10 март и 11 март. Вярно е, че това е голям град и ние не виждаме всичко, но това изглежда показва, че не сме в тоталната война, която ни сервират непрекъснато на нашите екрани. Що се отнася до републиките на Донбас, те са „освободили“ собствените си територии и се бият в град Мариупол.

3. Денацификацията

В градове като Харков, Мариупол и Одеса защитата се осигурява от паравоенни милиции. Те знаят, че целта на „денацификацията” е насочена предимно към тях. За нападател в урбанизирана зона цивилните са проблем. Ето защо Русия се стреми да създаде хуманитарни коридори към празните градове за цивилни и да остави само милициите, за да се борипо-лесно с тях. Обратно, тези милиции се стремят да задържат цивилниту в градовете, за да разубедят руската армия да се бие там. Ето защо те не са склонни да прилагат тези коридори и правят всичко, за да гарантират, че руските усилия са неуспешни – те могат да използват цивилното население като „човешки щит“. Разбира се, тук са внимателно цензурирани видеоклиповете, показващи цивилни, които се опитват да напуснат Мариупол и биват бити от бойци от полк „Азов“. Във Facebook групата „Азов“ беше считана в същата категория като „Ислямска държава“ и обект на „политиката на платформата за опасни лица и организации“. Поради това беше забранено да се прославя, а „постовете“, които бяха благоприятни за нея, бяха систематично забранени. Но на 24 февруари Facebook промени политиката си и позволи публикации, благоприятни за милицията.

В същия дух през март платформата, разрешена в бившите източни страни, призовава за убийство на руски войници и лидери. Толкова за ценностите, които вдъхновяват нашите лидери, както ще видим. Нашите медии разпространяват романтичен образ на народната съпротива. Именно този образ накара Европейския съюз да финансира разпространението на оръжие сред цивилното население. Това е престъпно деяние. В качеството си на ръководител на мироопазващата доктрина в ООН работех по въпроса за гражданската защита. Открихме, че насилието срещу цивилни се е случило в много специфични контексти. По-специално, когато оръжията са в изобилие и няма командни структури. Тези командни структури са същността на армиите: тяхната функция е да насочват използването на сила към дадена цел. Като въоръжава гражданите по хаотичен начин, както е в момента, ЕС ги превръща в бойци, с последващ ефект, превръщайки ги в потенциални мишени. Нещо повече, без командване, без оперативни цели, раздаването на оръжие неизбежно води до разчистване на сметки, бандитизъм и действия, които са повече смъртоносни, отколкото ефективни. Войната става въпрос на емоции. Силата се превръща в насилие.

Това се случи в Таварга (Либия) от 11 до 13 август 2011 г., където 30 000 чернокожи африканци бяха избити с оръжия, спуснати с парашут (незаконно) от Франция. Между другото, Британският кралски институт за стратегически изследвания (RUSI) не вижда добавена стойност в тези оръжейни доставки. Освен това, доставяйки оръжие на воюваща страна, човек се излага на опасността от това да бъде смятан за воюващ. Руските удари от 13 март 2022 г. срещу авиобаза Николаев следват руските предупреждения, че доставките на оръжие ще бъдат третирани като враждебни цели. ЕС повтаря катастрофалното преживяване на Третия райх в последните часове на битката при Берлин. Войната трябва да бъде оставена на военните и когато едната страна загуби, това трябва да бъде признато.

И ако трябва да има съпротива, тя трябва да бъде водена и структурирана. Но ние правим точно обратното – подтикваме гражданите да отидат и да се бият и в същото време Facebook разрешава призиви за убийство на руски войници и лидери. Толкова за ценностите, които ни вдъхновяват. Някои разузнавателни служби виждат това безотговорно решение като начин да се използва украинското население като пушечно месо за борба с Русия на Владимир Путин. Този вид убийствено решение трябваше да бъде оставено на колегите на дядото на Урсула фон дер Лайен. Би било по-добре да се включим в преговори и по този начин да получим гаранции за цивилното население, отколкото да наливаме масло в огъня. Лесно е да бъдеш борбен с кръвта на другите.

4. Майчиният дом в Мариупол

Важно е предварително да се разбере, че не украинската армия защитава Мариупол, а милицията на Азов, съставена от чужди наемници. В обобщението на ситуацията от 7 март 2022 г., руската мисия на ООН в Ню Йорк заяви: „Жителите съобщават, че украинските въоръжени сили са изгонили персонал от родилната болница № 1 на град Мариупол и са създали огневи пост вътре в съоръжението“.

На 8 март независимата руска медия Lenta.ru публикува показанията на цивилни от Мариупол, които разказаха, че родилният дом е превзет от милицията на полк „Азов“ , които прогонват цивилните обитатели, като ги заплашват с оръжие. Те потвърдиха изявленията на руския посланик няколко часа по-рано. Болницата в Мариупол заема доминираща позиция, идеално пригодена за монтаж на противотанкови оръжия и за наблюдение. На 9 март руските сили удариха сградата. Според CNN 17 души са ранени, но изображенията не показват никакви жертви в сградата и няма доказателства, че споменатите жертви са свързани с този удар. Говори се за деца, но в действителност няма нищо. Това може да е вярно, но може и да не е вярно. Това не попречи на лидерите на ЕС да гледат на деянието като на военно престъпление. И това позволява на Зеленски да призове за забранена за полети зона над Украйна. В действителност ние не знаем какво точно се е случило. Но последователността от събития има тенденция да потвърждава, че руските сили са нанесли удари по позиция на полк "Азов" и че родилното отделение тогава е било свободно от цивилни.

Проблемът е, че паравоенните милиции, които защитават градовете, са насърчавани от международната общност да не спазват обичаите на война. Изглежда, че украинците са преиграли сценария на родилния дом в Кувейт през 1990 г., която беше изцяло инсценирана от фирмата Hill & Knowlton за 10,7 милиона долара, за да убедят Съвета за сигурност на ООН да се намеси в Ирак за операция Пустинна буря. Западните политици приемаха граждански удари в Донбас в продължение на осем години, без да приемат никакви санкции срещу украинското правителство. Отдавна влязохме в динамика, при която западните политици се съгласиха да пожертват международното право за целта си да отслабят Русия.

Част три: Заключения

Като бивш професионалист от разузнаването, първото нещо, което ми прави впечатление, е пълното отсъствие на западните разузнавателни служби, които да представят ситуацията през последната година. В Швейцария службите бяха критикувани, че не са предоставили правилна картина на ситуацията. Всъщност изглежда, че в целия западен свят разузнавателните служби са били затруднени от политиците. Проблемът е, че политиците решават, а дори и най-добрата разузнавателна служба в света е безполезна, ако вземащият решения не слуша. Това се случи по време на тази криза. Въпреки това, докато някои разузнавателни служби имаха много точна и рационална картина на ситуацията, други очевидно имаха същата картина като тази, разпространявана от нашите медии. В тази криза услугите на страните от „нова Европа” изиграха важна роля. Проблемът е, че от опит установих, че те са изключително лоши на аналитично ниво – доктринари, на които им липсва интелектуалната и политическа независимост, необходима за оценка на ситуация с военно „качество“. По-добре е да ги имаме за врагове, отколкото като приятели.

Второ, изглежда, че в някои европейски страни политиците умишлено са пренебрегнали услугите им, за да отговорят идеологически на ситуацията. Ето защо тази криза е ирационална от самото начало. Трябва да се отбележи, че всички документи, които бяха представени на обществеността по време на тази криза, бяха представени от политици въз основа на търговски източници. Някои западни политици очевидно искаха да има конфликт. В Съединените щати сценариите за атака, представени от Антъни Блинкен пред Съвета за сигурност, бяха само продукт на въображението на екипа на Тигъра, работещ за него – той направи точно както Доналд Ръмсфелд през 2002 г., който по този начин „заобиколи“ ЦРУ и други разузнавателни служби, които бяха много по-малко настоятелни относно иракските химически оръжия.

Драматичните събития, на които сме свидетели днес, имат причини, за които знаехме, но отказахме да видим:

- на стратегическо ниво, разширяването на НАТО (с което не сме се занимавали тук);

- на политическо ниво отказът на Запада да изпълни Минските споразумения;

- на оперативно, непрекъснатите и повтарящи се атаки срещу цивилното население на Донбас през последните години и драматичното увеличение в края на февруари 2022 г.

С други думи, естествено можем да осъдим и презрем руската атака. Но НИЕ (тоест: САЩ, Франция и Европейският съюз начело) създадохме условия за избухване на конфликт.

Ние показваме състрадание към украинския народ и двата милиона бежанци. Това е добре. Но ако бяхме имали и малко състрадание към същия брой бежанци от украинското население на Донбас, избити от собственото им правителство, които търсеха убежище в Русия в продължение на осем години, нищо от това вероятно нямаше да се случи.

Цивилни жертви, причинени от активни военни действия през 2018-2021 г., на територия

Както виждаме, повече от 80% от жертвите в Донбас са резултат от обстрела на украинската армия. Години наред Западът мълчеше за клането на рускоезичните украинци от правителството на Киев, без изобщо да се опитва да окаже натиск върху Киев. Именно това мълчание принуди руската страна да действа. [Източник: „Свързани с конфликт цивилни жертви“, Мисия на ООН за наблюдение на човешките права в Украйна. Дали терминът „геноцид“ се отнася за злоупотребите, понесени от хората в Донбас, е открит въпрос. Терминът обикновено е запазен за случаи с по-голям мащаб (Холокост и др.). Но определението, дадено от Конвенцията за геноцида, вероятно е достатъчно широко, за да се приложи към този случай. Учените по право ще разберат това.

Очевидно този конфликт ни доведе до истерия. Санкциите изглежда се превърнаха в предпочитания инструмент на нашата външна политика. Ако бяхме настоявали Украйна да спазва Минските споразумения, които договорихме и одобрихме, нищо от това нямаше да се случи. Осъждането на Владимир Путин е и наше. Няма смисъл да хленчим постфактум - трябваше да действаме по-рано. Въпреки това нито Еманюел Макрон (като гарант и член на Съвета за сигурност на ООН), нито Олаф Шолц, нито Владимир Зеленски са спазили своите ангажименти. В крайна сметка истинското поражение е на тези, които нямат глас.

Европейският съюз не успя да насърчи изпълнението на споразуменията от Минск — напротив, той не реагира, когато Украйна бомбардира собственото си население в Донбас. Ако беше така, Владимир Путин нямаше да има нужда да реагира. Отсъствайки от дипломатическата фаза, ЕС се отличи с разпалването на конфликта. На 27 февруари украинското правителство се съгласи да започне преговори с Русия. Но няколко часа по-късно Европейският съюз гласува бюджет от 450 милиона евро за доставка на оръжие за Украйна, налявайки масло в огъня.

Оттогава украинците почувстваха, че няма нужда да постигат споразумение. Съпротивата на милицията Азов в Мариупол дори доведе до увеличение от 500 милиона евро за оръжие.В Украйна, с благословията на западните страни, тези, които са за преговори, бяха елиминирани. Това беше и случаят с Денис Киреев, един от украинските преговарящи, убит на 5 март от украинските тайни служби (СБУ), защото е бил твърде благосклонен към Русия и е смятан за предател.

Същата съдба сполетя Дмитрий Демяненко, бивш заместник-началник на Главната дирекция на СБУ за Киев и неговия регион, който беше убит на 10 март, защото беше твърде благосклонен към споразумение с Русия — той беше застрелян от милицията „Миротворец“. Тази милиция е свързана със сайта „Миротворец”, който изброява „враговете на Украйна” с техните лични данни, адреси и телефони, за да могат да бъдат тормозени или дори елиминирани; практика, която е наказуема в много страни, но не и в Украйна. ООН и някои европейски държави поискаха затварянето на този сайт - отказано от Радата. В крайна сметка цената ще бъде висока, но Владимир Путин вероятно ще постигне целите, които си е поставил. Връзките му с Пекин се затвърдиха. Китай се очертава като посредник в конфликта, докато Швейцария се присъединява към списъка на враговете на Русия. Американците трябва да поискат от Венецуела и Иран петрол, за да излязат от енергийната безизходица, в която са се поставили – Хуан Гуайдо напуска сцената завинаги, а Съединените щати трябва посрамени да се оттеглят от санкциите, наложени на техните врагове.

Западните министри, които се стремят да сринат руската икономика и да накарат руския народ да страда, или дори призовават за убийството на Путин, показват (дори и да са обърнали частично формата на думите си, но не и същността!), че нашите лидери не са никакви лидери, както и че не са по-добри от тези, които мразим – защото санкционирането на руски спортисти на Параолимпийските игри или руски артисти няма нищо общо с борбата с Путин. По този начин ние признаваме, че Русия е демократична държава, тъй като считаме, че руският народ е отговорен за войната. Ако това не е така, тогава защо се стремим да накажем цяло население по вина на един? Нека припомним, че колективното наказание е забранено от Женевските конвенции.

Урокът, който трябва да се научи от този конфликт, е нашето усещане за променлива геометрична човечност. Ако толкова много ни пука за мира и Украйна, защо не насърчихме Украйна да спазва споразуменията, които е подписала и които членовете на Съвета за сигурност са одобрили?

Почтеността на медиите се измерва с желанието им да работят в рамките на Мюнхенската харта. Те успяха да разпространяват омразата към китайците по време на кризата с Ковид и тяхното поляризирано послание води до същите ефекти срещу руснаците. Журналистиката става все по-непрофесионална и войнствена. Както е казал Гьоте: "Колкото по-голяма е светлината, толкова по-тъмна е сянката." Колкото повече санкциите срещу Русия са непропорционални, толкова повече случаите, когато не сме направили нищо, подчертават нашия расизъм и сервилност. Защо от осем години западни политици не реагират на ударите срещу цивилното население на Донбас? Освен това, какво прави конфликта в Украйна по-обвинителен от войната в Ирак, Афганистан или Либия? Какви санкции приехме срещу онези, които умишлено излъгаха международната общност, за да водят несправедливи, неоправдани и убийствени войни?

Опитвали ли сме се да „накараме американския народ да страда“ за това, че ни е лъгал (защото е демокрация!) преди войната в Ирак? Приехме ли една-единствена санкция срещу страните, компаниите или политиците, които доставят оръжие за конфликта в Йемен, считан за „най-тежката хуманитарна катастрофа в света?“ Санкционирахме ли страните от Европейския съюз, които практикуват най-отвратителното изтезание на своя територия в полза на Съединените щати?

 

Източник: pogled.info