- Автор: Гласове
- 19 Юли 2022
- 7029
- 63
Франк Фуреди, Stop Calling Putin 'Fascist' | Compact Mag
Едно време най-ненадминатите практици на политиката на страха бяха фашистите. Превъртайки времето бързо напред до наши дни, столетие след марша на Мусолини в Рим, вече антифашизмът е този, който е подчертано наситен с политиката на страха.
Антифашистката концепция за „фашистка нагласа“, с нейните патологични импулси и емоции, е перфектната илюстрация за пълзяща концепция: тя не само девалвира смисъла на фашизма, но и трансформира една политическа категория в психологическа такава, която сега рутинно се използва за третиране на популистите и консервативните опоненти като заразни.
Да разгледаме реториката в отговор на руската инвазия в Украйна. Самият британски секретар по отбраната Бен Уолъс заяви през май, че Владимир Путин е „огледално отражение“ на фашизма на нацистка Германия. Подобни пророчества обаче не са запазени само за неадекватните деятели на съвременната политика. Високо уважавани историци също се съревновават да правят тесни и наситени сравнения между Путинова Русия и историческия фашизъм. Така например, Йейлският историк Тимъти Снайдър заявява в текста си за New York Times: „Трябва да го кажем. Русия е фашистка.“ За да направи аргумента си валиден, Снайдър прибягва до идеята, че фашизмът е принципно дефиниран от „триумфа на волята над разума“, забравяйки, че с тази неисторична дефиниция буквално всяка неоправдана проява на насилие, от Испанската инквизиция до джихадизма в днешна Сирия, може да бъде окачествена като „фашистка“.
Оказва се, че пътешественик във времето, който има дори и най-скромна историческа осъзнатост, е наясно, че съвременна Русия няма връзка с фашизма от 30-те години на миналия век. И макар опитът да се подчертае, че „тя е точно като в 1930-те“ да е мотивиран от най-добри намерения, той произлиза от погрешно разбиране на уникалните и отличителни динамика и характеристики на зараждането на фашизма през 1920-те години.
В първия случай, фашизмът представлява отговор на това, което Мусолини възприема като изцяло вътрешна заплаха за Италия – нарастващата сила на социалистическата и комунистическата партии. Въпреки приликите с крайнодесните тенденции в Испания, Португалия и Германия, фашизмът е отличително италианско движение. Ето защо, когато Мусолини кани лидерът на Фаланга Еспаньола Хосе Антонио Примо Рибера да присъства на международния фашистки конгрес в Монтрьо през 1934 г., Рибера категорично отказва. Фалангата не е фашистка, протестира той, испанска е.
И така, ако е отхвърлен в началото от повечето крайнодесни, как впоследствие фашизмът става такова родово понятие? Отговорността за това носят неговите опоненти. През 1928 г. на Шестия световен конгрес на Коминтерна смисълът на фашизма е разпрострян до характеристика на всички опоненти на сталинисткото ляво. Изведнъж всяка капиталистическа партия е брандирана като фашистка, като дори социалистическите и социал-демократическите движения са отхвърлени като „социал-фашистки“. По време на изборите за президент в Съединените щати през 1932 г. Франклин Рузвелт е обвинен, че е фашистки кандидат, а социалистът Норман Томас е заклеймен като социал-фашист.
Почти столетие по-късно този сталинистки маниер на обвинения във фашизъм беше прегърнат не само от американската антифа, но и от уважавани учени. Но ако не искаме да използваме фашизма като родово понятие с всестранно приложение, с което да го обезсмислим, трябва да го използваме в минало време. За разлика от либерализма, социализма или комунизма, фашизмът не е бил съществуваща доктрина или идеология, проповядвана или практикувана от привържениците си. Той възниква в отговор на конкретна политическа криза. Още тогава една от най-характерните негови черти е хетерогенният му характер.
Днес фашизмът може и да се помни с паравоенните Черни ризи. Но той винаги е бил нещо повече от извънпарламентарна, паравоенна сила. Той възниква като масово движение, което успява да спечели влияние сред широки слоеве от елита, средната класа и плебейските маси. По онова време Лео Троцки изтъква способността на италианския фашизъм да обединява различни сектори от обществото в редиците си. През 1932 г. той забелязва, че „той е плебейско движение по произход, което се управлява и финансира от големи капиталистически сили. Той произлиза от дребната буржоазия, пролетариата от предградията и до някаква степен дори от пролетарските маси.“
Необичайното за италианския фашизъм е подкрепата, която той печели от част от италианския политически и бизнес елит, от армията и Църквата. Това са времена на политическа нестабилност и радикализация на хората от работническата класа. В отговор на това, традиционният италиански елит подкрепя Мусолини за възстановяването и поддържането на реда. И това е ключово: фашизмът, в крайна сметка, е военизирано плебейско движение, което успява да набере сила, само защото е подпомогнато от отзивчивия елит, който гледа на народния суверенитет с подозрение и страх.
Решаващо за днешните набедени антифашисти, фашизмът е също дълбоко враждебен на духа на популизма. В обясненията на доктрината си Мусолини заявява: „Фашизмът... отрича възможността едно мнозинство да управлява със средствата на периодични избори. Той утвърждава непоправимото, полезно и благоприятно неравенство на хората, което не може да бъде променено чрез такъв механичен и външен фактор, какъвто е всеобщото избирателно право.“
Също така, противно на широко споделяния възглед, който асоциира фашизма с консервативния копнеж по миналото, Мусолини и неговото движение са подчертано модерни и ориентирани към бъдещето. За разлика от традиционните десни движения – реакционистки и консервативни – фашизмът е далеч по-обсебен от новостите, отколкото от традициите. Италианските фашистки лидери непрестанно проповядват за своя цел Нова Ера и Нов Рим и създаването на Нов Човек.
Идеологията притежава отчетлива анти-традиционна ориентация. Както казва навремето Паоло Онаро, виден фашистки идеолог, фашизмът е обзет от „волята на всяка цена да премахне у нас останките от миналото, за да живеем само в бъдещето.“
Действително, Мусолини се опитва да отърве Италия от голяма част от миналото й наследство. През октомври 1926 г. той прокламира амбицията си „да промени до неузнаваемост както духовното, така и физическото лице на нацията“ в рамките на 10 години, да създаде „новият италианец“, който няма да прилича на този от миналото.“
Фашизмът, следователно, е модернистки проект, който е не просто анти-либерален, но подчертано анти-консервативен и анти-популистки. Свидетелство за историческа неграмотност, преобладаваща в западната култура днес, е така лесното забравяне на този факт. Но от тази историческа неграмотност е роден парадокс: днешните пророци на фашизма често имат повече общо с адресата на тревожната си полемика, отколкото подозират. Те притежават яростна омраза както към народа, така и към демократичните аспирации на популизма. Често анти-фашистите оправдават ограничаването на свободи с довода, че тези свободи облагодетелстват техните „фашистки“ противници.
Тези предложения са разпространявани главно в годините след Втората световна война. Но дори тогава са били отхвърляни като прекомерни. Така например, в 1946 г. против напълно разбираемия, но в крайна сметка заблуден, опит да се забрани антисемитизма в Британия, беше заета примерна позиция от Виктор Голанц, издателят на Left Book Club. Той пише:
„Викът е да се забранят фашизмът и антисемитизмът. Или, просто казано, да се направи изразяването на фашистко и антисемитско мнение незаконно и подлежащо на наказание. Комунистите поведоха инициативата, а Националният съвет за граждански свободи напоследък обезсмисли името и целите си, като подкрепи искането. Но много не-комунисти от ляво, както и някои, съжалявам да го кажа, мои приятели евреи, се включват във врявата.“
Голанц поддържа, че „ако заглушиш фашистите от страх, че фашизмът ще се установи, ти вече отчасти си го установил със самия факт на заглушаването му“. Повече от 70 години по-късно, все още съществува тази опасност от съживяване фантома на фашизма. Наречете войната на Путин в Украйна презряна, или жестока, или отвратителна. Но тя не е фашистка. Фашизмът е мъртъв от почти едно столетие и ще бъде най-разумно да го оставим такъв – закопан, погребан и победен.
Франк Фуреди е почетен професор по социология в Университета в Кент и е автор на книгата „Пътят към Украйна: как Западът се изгуби“, които предстои да излезе от печат.
Източник: compactmag.com
Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова
