Паскал Брюкнер: Медицината се е превърнала в машина за производство на инвалидност и деменция

Откъс от книгата на Паскал Брюкнер "Кратка вечност: Философия на дълголетието"

ГЛАВА 1

Да се откажем от отказването

„Остаряването все още е единственият начин, който са намерили, за да живеем дълго.“ Сент-Бьов

Какво се е променило в нашите общества след 1945 г.? Този фундаментален факт: животът е престанал да бъде кратък, толкова мимолетен, колкото преминаващ влак, ако използваме една метафора на Мопасан. Или по-скоро, той е едновременно твърде кратък и твърде дълъг, люлеейки се между бремето на скуката и блясъка на спешността. Той се проточва в безкрайни периоди или преминава като сън.

През последния век, поне в богатите страни, продължителността на живота се е увеличила с 20 до 30 години. Съдбата предоставя на всеки своеобразно удължение, различно в зависимост от пола и социалната класа. Медицината ни отпуска едно допълнително поколение. Това е огромен напредък, защото съответства на желанието да живеем пълноценно, като същевременно се отлага прагът на старостта, който преди два века започваше още около тридесетте години.

Продължителността на живота, която през 1800 г. е била между 30 и 35 години, се е увеличила до 45–50 години през 1900 г., а днес печелим по три допълнителни месеца всяка година. Всяко второ момиче, което се ражда днес, ще доживее до 100 години. Дълголетието засяга всички още от детството: то не касае само онези, които доближават края на живота си, а всички възрастови групи.

Да знаеш още на 18 години, че вероятно ще живееш цял век – както е при милениълите – напълно променя представата ни за образование, кариера, семейство, любов. Животът се превръща в дълъг, криволичещ път, пълен с отклонения и нови начала, допускащ грешки и повторни опити. Вече имаме време: няма нужда да се прибързва, да се женим и да имаме деца на 20 години, да завършваме обучението си прекалено рано. Можем да имаме няколко различни образования, няколко професии, дори няколко брака. Ултиматумите, които обществото налага, не се игнорират, а се заобикалят. Това ни носи една добродетел – снизхождение към собствените ни колебания. И едно предизвикателство – паниката пред избора.

В миналото времето беше насочено към край, било то духовно усъвършенстване или житейско изпълнение. Днес между тези две състояния се отваря нова, безпрецедентна скоба – една отсрочка, която оставя живота отворен като разлюляна врата. Това е огромен напредък, който разтърсва всичко: взаимоотношенията между поколенията, статута на наемния труд, въпросите за брака, финансирането на социалното осигуряване, разходите за грижи при старост. Появява се нова категория между зрелостта и дълбоката старост – „възрастните“ (seniors, както гласи латинският термин). Това са хора в добра физическа форма, често с по-добро материално положение от останалата част от населението. Това е времето, когато мнозина, след като са отгледали децата си и са изпълнили брачните си задължения, се развеждат или се женят повторно.

Тази промяна не засяга само западния свят. В Азия, Африка и Латинска Америка намаляването на раждаемостта върви ръка за ръка със застаряването на населението, без необходимата материална подготовка за това състояние. Навсякъде правителствата обмислят как да върнат тази част от населението на работа до 65 или дори 70 години. Дълбоката старост вече не е съдба само за малцина оцелели – тя е бъдещето на голяма част от човечеството, с едно изключение: бялата работническа класа в Америка, където смъртността тревожно нараства. До 2050 г. на глобално ниво ще има два пъти повече възрастни хора, отколкото малки деца. С други думи, вече няма една, а няколко старости, и само онази, която непосредствено предшества смъртта, заслужава това име. Необходимо е по-фино разграничаване на поколенията.

Но краткотрайността също е фактор за интензивност и обяснява трескавото желание на някои хора да изживеят до краен предел оставащите им дни, бързайки да наваксат пропуснатото или да удължат преживяното. Това е предимството на обратното броене – то ни прави жадни за всеки изминал момент. След 50 години животът би трябвало да бъде движен от спешност, изпълнен с неизчерпаеми желания. Още повече че във всеки един момент можем да бъдем покосени от болест или нещастен случай. „От това, че съществувам сега, не следва, че ще продължа да съществувам по-нататък“, казва Рене Декарт. Несигурността на утрешния ден, въпреки напредъка на медицината, не е по-малко трагична, отколкото през XVII век, и не намалява нестабилността на всеки нов ден. Дълголетието е статистически факт, но в никакъв случай не е лична гаранция. Намираме се на ръба на пропаст, която ни позволява да виждаме панорамата от двете страни.

Тук трябва да се направи разлика между бъдещето като граматическа категория и бъдещето като екзистенциална категория, която предполага не просто случаен, а желан и търсен утрешен ден. Едното се понася, другото се изгражда, едното е пасивност, другото – съзнателна активност. Утре ще бъде студено или дъждовно, но независимо от времето ще тръгна на пътешествие, защото така съм решил. Може да останем живи много дълго, но съществуваме ли все още, в смисъла, в който Хайдегер прави разлика между битието, което е самò по себе си, и съществуващия, който се проектира напред? „Най-тежкият товар е да живееш, без да съществуваш“, казва по-просто Виктор Юго.

Какво да правим с тези двайсет или трийсет години повече, които ни се стоварват случайно? Оказваме се като войници, които е трябвало да бъдат демобилизирани, но ги записват за нови битки. Основните карти са раздадени, времето за равносметки сякаш е настъпило, и все пак трябва да продължим. Старостта е парадоксална утеха за онези, които се страхуват да живеят и си казват, че някъде там, в края на дългия път, ги очаква обещаната земя на покоя, където най-сетне ще могат да отпуснат ръце и да свалят товара си. Но циганското лято, тази нова, неочаквана житейска отсрочка, разбива техните надежди. Те искаха да си дадат почивка, но трябва да продължат.

Този допълнителен срок, лишен от първоначално съдържание, е едновременно вълнуващ и тревожен. Трябва да намерим как да запълним тази неочаквана жътва от допълнителни дни. „Моят напредък е в това, че открих как вече не напредвам“, пише Сартр в "Думите" (1964), когато е на 59 години, и признава своята носталгия по „младата опияненост на алпиниста“. Днес, половин век по-късно, все още ли сме на това място? Крайните срокове се скъсяват, възможностите намаляват, но все още има какво да се открие, да се изживее, да се изненадаме, да обичаме. Времето се е превърнало в парадоксален съюзник – вместо да ни убива, то ни носи напред, то е едновременно носител на тревога и на радост, „наполовина овощна градина, наполовина пустиня“ (Рьоне Шар). Животът се забавя, както се забавят онези дълги летни вечери, когато ароматът на въздуха, вкусната храна и топлината на компанията карат всеки да иска да удължи магията на мига и никога да не заспи.

Дълголетието не е просто прибавяне на години – то променя дълбоко самата ни връзка с живота. То позволява на няколко различни поколения да съжителстват едновременно, всяко със своите спомени и референции. Какво общо има човек, който е на 100 години и е преживял Първата световна война, Втората, Студената война, падането на Берлинската стена, с дете, родено в свят, доминиран от екрани и свръхтехнологии? Какво общо има моето минало „аз“ със сегашното ми „аз“? Единственото, което ги свързва, е личната ми карта.

Хронологиите се сблъскват без ясен мост помежду си, референциите се разминават, пораждайки истински проблеми в превода между поколенията – те вече не говорят на един и същ език. Дълголетието размива границите между несъвместимите неща. Днес можем да бъдем едновременно и това, и онова – баща, дядо и прадядо; старец и атлет; майка, която носи детето на дъщеря си и зет си.

Матусал (Библейски персонаж, син на Енох, и баща на Ламех. Той живял 969г., по-дълъг живот от всеки друг, за когото е записано, и умрял през годината преди потопа – Бит. 5:21,22). на всички етажи, но жизнен Матусал – мъж може да стане баща на 75, да има ново дете, докато първородният му син му ражда внук. Така чичото или лелята могат да бъдат с 40 години по-млади от племенниците си, а най-малкият син – с половин век по-млад от големия си брат. Науката позволява временни пренареждания, фамилните линии се преплитат, вместо да се следват линейно – като кабелите в телефонна централа. Семейните йерархии са обърнати с главата надолу, пред нас се отваря пропаст, която помита всички ориентири. А ако утре, случайно, столетниците станат мнозинство, те ще гледат на 70-годишните като на невъзпитани хлапета и ще възкликват: „Ах, тези млади, никакво уважение нямат!“

Такъв е отсроченият край – временното отлагане на развръзката, една фундаментална несигурност. Съществуването вече не е стрела, която води от раждането към смъртта, а „мелодична продължителност“ (Бергсон), многопластова времева структура, където различни моменти се наслагват едни върху други. Вместо да мечтаем за спиране на времето („О, време, спри полета си“, възкликва Ламартин, но Ален отвръща: „Но за колко дълго?“), ние получаваме неочакван дар. Да се наслаждаваме на това допълнително време означава да скърбим за самата скръб, подобно на онези пациенти със СПИН, които бяха спасени в последния момент чрез тройната терапия. Палачът е спрял брадвата си.

Човешкият живот се развива по точно обратния начин на криминален роман – ние знаем края, знаем кой е виновникът, но нямаме никакво желание да го разобличим. Напротив – влагаме цялото си умение, за да не го разкрием. Щом надникне, ние го умоляваме: „Остани скрит, имаме нужда от още много години, преди да те срещнем.“ Последната глава на една книга може да бъде също толкова завладяваща, колкото и предходните, дори ако само ги обобщава.

Ако привилегията на младостта е нейната неопределеност, защото тя не знае какво предстои, привилегията на „циганското лято“ (втората младост) е да мами развръзката. Това е възрастта на двусмислието между грацията и разпадането. След 50 години безгрижието е отминало, всеки е станал повече или по-малко това, което е трябвало да бъде, и сега се чувства свободен – или да продължи по същия път, или да се преоткрие.

Но парадоксалната юношеска възраст на петдесетгодишния човек няма да доведе до някаква висша мъдрост. Клод Роа говори прекрасно за „този начин, по който животът не завършва изреченията си“. Човешко е да не го завършваме, да го оставяме като леко открехнат прозорец. Това са другите, които ще го затворят и ще сложат последната точка, не без да спорят за съдбата ни.

Киркегор, в една прочута книга, разграничава три етапа по пътя на живота: естетическия стадий – този на непосредствеността, етическия стадий – този на моралното изискване, и религиозния стадий – този на изпълнението. Идеята е стимулираща, но кой днес би могъл да раздели живота си на три части, толкова ясни, колкото структурата на едно съчинение? Съществуването е постоянно въведение към самото себе си, до самия му край, без степенуване. Ние не сме настанени в самото време, а постоянно изхвърляни, изгонени от настоящето.

Ние сме бездомници във времето.

Откъм видимата анатомия: кожата никога не е достатъчно опъната, повторно уплътнена, подмладена; гърдите никога не са достатъчно повдигнати, скулите – достатъчно изразени. Паниката от това да не бъдеш в съответствие започва още с излизането от детството. Лифтингите започват при най-малкия признак на отпускане. Толкова много болести са били победени – изненадващо е, че не могат всички да бъдат изкоренени веднага.

Към класическите нещастия се добавя и неспособността да се преборим с нещастието само по себе си. Изключителният напредък на медицината ни кара да вярваме в почти пълното изчезване на страданието. „Остаряването скоро ще приключи“ – така гласеше заглавие на списание през 1992 г. Невероятна новина. Ако още тогава старостта не беше нищо повече от въпрос на време, ако успеем да я отложим, да върнем назад биологичния часовник, тогава крайният враг, смъртта, би трябвало скоро да бъде победен. Трябва първо да се излекуваме от тази смъртоносна болест, наречена живот, защото един ден тя приключва. Ние сме раздвоени между ужаса от разпадането и безумната надежда за чудо: неразумната увереност, че благодарение на последните научни открития сме приключили с болестите и смъртта. Мечтаем наивно да бъдем пощадени, въпреки всичко, и че най-накрая ще бъдат разкрити законите на дълголетието – например чрез епигенетиката или чрез секвенирането на ДНК на суперстолетниците. Така трябва да разбираме съвременния бунт срещу смъртта, чийто главен флагман остава трансхуманизмът. Все по-трудно различаваме изменимите съдби – като забавянето на физическия разпад и удължаването на живота – от неизбежните съдби.

Студен душ

Остава тази фундаментална измама: науката и технологиите не са удължили живота, а старостта. Истинското чудо би било да ни запазят до прага на смъртта в състоянието и с външния вид на 30-40-годишни възрастни – свежи и жизнени, да ни задържат завинаги в избраната от нас възраст. Дори ако така наречената „продължителностна“ технология работи в тази посока чрез различни терапии, интервенции, изследвания върху клетките и митохондриите, все още сме далеч от това. Тези „сабатични години“ са отровен подарък: живеем по-дълго, но болни, докато продължителността на живота в добро здраве остава в застой.

Медицината се е превърнала в машина за производство на инвалидност и деменция. Получаваме двайсет години живот в износено състояние! Иска ни се да запазим лицето си в най-добрия му период, това, което сме избрали сред всички версии, които еволюцията ни е предоставила, или да си го върнем чрез хирургична намеса. Остаряването е поносимо, само ако човек запази достойнството на тялото и ума си. 

Страхът от стареенето нараства с удължаването на живота и отлагането на дълбоката старост. Той се появява все по-рано – започва още в юношеството. 20-годишни момичета замразяват яйцеклетките си, прибягват до пластични операции, променят носовете си, устните си, гърдите си, задните си части, още на прага на живота. Хирургията се е превърнала в задължителен аксесоар на цяло едно поколение, което мечтае за метаморфоза, рискувайки да създаде човечество от клонинги. Дарената анатомия не е анатомията на мечтите – а мечтаната анатомия никога не е достатъчна. 

Крайната граница и смъртта. Последната вече не е естественият завършек на живота, а терапевтичен провал, който трябва да бъде коригиран незабавно. Ще дойде момент, когато ще се възмущаваме, че умираме, убедени, че ако научните открития бяха направени само няколко години по-рано, щяхме да оцелеем. Сякаш сме жертви на лоша хронология, сякаш епохата ни дължи изцеление. Модерността ни примамва с обещанието за контрол върху живота, за „второ сътворение“, което вече няма да зависи от случайностите на природата. Не самите амбиции ни изглеждат налудничави, а забавянето и пречките пред тяхното осъществяване. Успяхме да „направим непоносимо разминаването между идеала и реалността“ (Маркс) – нагласа, която може да доведе или до реформистки действия, или до безплодни оплаквания.

Бележки

1. Патрис Бурделе, в Le Débat № 82 (май 1994), припомня, че през 1750 г. само 7–8% от френското население достигало 60 години. През 1985 г. 82% от възрастните и 92% от жените имали шанс да навършат 60. Днес 60-годишните често имат още живи родители, братя и сестри, деца и внуци – понякога до четири поколения съжителстват в едно семейство, особено сред жените. През XVIII век старостта започвала на 60, когато човек вече не можел да носи оръжие. Днес максималната продължителност на живота остава около 110 години, но тя се достига от все повече хора. Във Франция броят на столетниците нараства с 7% годишно.

2. Римляните са разграничавали възрастовите групи само за мъжете:
infans (0–6 г.),
puer (7–16 г.),
adulescens (17–29 г.),
juvenis (30–45 г.),
senior (46–59 г.),
senex (60–79 г.),
aetate provectus (80+ г.) – буквално „тласнат напред от времето“.

Латинският език има два термина за „време“:
tempus (абстрактно време)
aetas (времето на живота), произлизащо от aevum, което означава „живот“ и „продължителност на живота“.

3. Япония: През 2040 г. 40% от населението ще бъде на възраст над 65 години. Днес страната има 65 000 столетници.

Китай: Политиката на едно дете не позволи естествено подмладяване на населението. Днес има 22,6 милиона души над 80 години. Рязкото намаляване на раждаемостта заплашва икономическото развитие, защото Китай ще остарее, преди да забогатее.

Индия: 87 милиона души са над 60 години, половината от тях са бедни и без доходи.

Франция: През 2060 г. ще има 200 000 столетници. От 2014 г. продължителността на живота във Франция е застинала на 79,4 години за мъжете и 85,3 за жените. Явлението засяга всички развити страни, без да има ясна научна причина. Въпреки това Франция остава лидер в световната продължителност на живота.

4. Ангъс Дийтън (Нобелов лауреат по икономика) посочва, че продължителността на живота в Апалачите е по-ниска от тази в Бангладеш, заради социалното отчаяние, затлъстяването и кризата с опиоидите.

Великобритания: Работническата класа също е засегната.Интересно би било да се изследва дали „жълтите жилетки“ във Франция са свързани с подобна динамика.

Франция: Разликата в продължителността на живота между 5-те% най-богати и 5-те% най-бедни е 13 години.

5. Други източници:
Automnes. Plus je vieillis, plus je me sens prête à vivre – Кристин Жорди, Albin Michel, 2017.
Qu'est-ce que la métaphysique ? – Хайдегер, Gallimard, 1938.
Les Châtiments – Виктор Юго, Hachette, 1932.
Les Mots – Жан-Пол Сартр, Gallimard.
Étapes sur le chemin de la vie – Сьорен Киркегор, 1845.
Vers la fin des maladies ? – Лоран Шварц, 2019.
La Symphonie du vivant – Жоел дьо Розне, 2018.
Bottom of Form

 

Редактор: Анна Димова