- Автор: The American Conservative
- 14 Авг 2023
- 5017
- 22
Тед Галън Карпентър, The American Conservative
Инфлация на хроничната заплаха. Опитите за представяне на скорошните преврати в Западна Африка за кризи следват познат модел
Политическите лидери имат почти универсалния навик да сочат предполагаеми външни заплахи. Най-често „заплахите“ са силно преувеличени, а понякога са напълно измислени. Съединените щати са най-големият нарушител в използването на тази цинична тактика, но не са единстваната държава, която я прилага. В интервю за Washington Post Киари Лиман-Тингуири, посланик на Нигер във Вашингтон, увери, че ако военният преврат в неговата страна беше допуснат да се случи, „целият свят щеше да бъде дестабилизиран“. Държавният секретар Тони Блинкен изрази подкрепа спрямо индикациите, дадени от съседите на Нигер, относно тяхна възможна силова намеса за възстановяване на избраното правителство.
Абсурдността на изказването на Лимани-Тингуири не може да бъде преувеличена. Западна Африка е стратегически изолирана по отошение на глобалните дела, независимо от опитите на посланика и неговите западни поддръжници да твърдят, че както ислямските екстремисти, така и злите руснаци представляват явна заплаха. Това, което става в Нигер, може и да е важно за тази страна и нейните преки съседи, но едва ли е жизненоважно за страните от Източна Азия, Европа или Западното полукълбо, въпреки изобилните природни ресурси на страната.
По същия начин лидерите на НАТО преувеличиха значението на Украйна – далеч преди руската инвазия през февруари 2022 година. Трудно е да се проумее как една корумпирана, икономически дисфункционална, средна държава в Източна Европа стана толкова важна за Съединените щати и техните съюзници, че те водят опасна прокси война с възможни ядрени усложнения срещу Русия. Украйна беше подчинена политическа единица в рамките на Съветския съюз до края на 1991 г., така че със сигурност не е представлявала относим, още по-малко жизнен стратегически интерес за Запада. Стойността на Украйна остава маргинална в първоначалните години на нейната независимост. Американските власти никога не обясниха как, кога или защо тази ситуация се промени толкова драматично.
Лидерите на Съединените щати и НАТО издигнаха значението на Украйна до нивото на стратосферата. Само часове след като руските сили пресякоха границата, Белият дом заяви, че действията на Москва представляват заплаха за „глобалния мир и сигурността“. Оттогава по множество поводи европейските и американски политици настояват, че Украйна е на фронтовата линия в битка за съхраняването на световния ред, основан на правила и възпирането на авторитарната заплаха за демокрацията. Президентът Байдън изложи ясно тезата си, че войната в Украйна е „битка между демокрацията и авторитаризма, между свободата и потисничеството, между основания на правила ред и реда на грубата сила“.
Този аргумент е крайно неверен. Първо, Украйна не е демокрация според нито една смислена дефиниция на това понятие. Руско-украинската война е торфена битка между два авторитарни режима за посредствени икономически, културни и стратегически въпроси. Без необмисленото решение на НАТО да ескалира конфликта в западна прокси война срещу Русия, това никога нямаше да бъде нещо повече от провинциално сбиване. По никакъв начин тази война не представлява екзистенциална битка между демокрацията и авторитаризма.
Второ, западните лидери не само силно преувеличиха демократичните качества на Киев, но и безсрамно превъзнесоха „руската заплаха“. Ако човек вярва на реториката, идваща от Вашингтон или европейските столици, Москва контролира някакъв военен гигант, който може да доминира цяла Европа. Тези хиперболични факти обаче не кореспондират с фактите на терен. Руската офанзива в Украйна отне много повече време и коства далеч повече руска кръв и средства, отколкото Кремъл очакваше. Със сигурност военната помощ на НАТО за Киев е сериозна причина за това развитие, но дърварското представяне на руската армия има множество причини. Във всеки случай, идеята, че страна, която срещна толкова трудности в подчиняването на Украйна, може да застраши други, далеч по-способни сили, и да доминира континента, е геостратегическа истерия.
За жалост това опасно преувеличаване е честа тактическа хитрост от страна на Съединените щати и техните съюзници от десетки години. Президентът Дуайт Айзенхауер представи теорията за доминото, според която победа на комунистите във Виетнам би дестабилизирала и би довела до комунистическа доминация в цяла Източна Азия. Това предположение беше характерно за реториката, идваща от Вашингтон през 60-те и до началото на 70-те години, за да оправдае необходимостта от Виетнамската война.
По време на администрацията на Роналд Рейгън властите непрестанно повтаряха, че левите режими и бунтове на места като Централна Америка и Южна Африка имат далеч по-всеобхватни последици както за световния мир, така и за американската безопасност. Наследникът на Рейгън, Джордж У. Буш, настояваше, че инвазията в Ирак и анексирането на Кувейт поставят неприемлива заплаха пред регионалния мир. Властите от администрацията и съюзниците им в новинарските медии раздуваха предполагаемите способности на иракската армия, въпреки че режимът на Саддам Хюсеин току-що бе водил безрезултатна многогодишна война срещу съседен Иран – страна, раздирана и отслабена от ислямската революция. Десет години по-късно синът на Буш ще води подобна, дори още по-успешна, пропагандна кампания, насочена срещу Саддам.
Нито една чужда държава или движение не са достатъчно малки, за да бъдат набелязани за инфлационна заплаха. В средата на 50-те години британският премиер-министър Антъни Идън се опита да представи египетския лидер Гамел Насер за заплаха, сравнима с Адолф Хитлер, след като Насер взе контрол над Суецкия канал. Бил Клинтън и съветниците му извикаха образа на Хитлер, за да оправдаят военната интервенция на НАТО в Босна и Косово, използвайки сръбския лидер Слободан Милошевич в качеството на страшилище. Либийският полковник Муамар Кадафи и сирийският диктатор Башар ал-Асад бяха следващите въплъщения. В тези случаи Съединените щати и техните съюзници се оказаха в подкрепа на фракции, които бяха дори по-одиозни от автократите, които се опитваха да свалят от власт.
Предвид това дълго, отвратително досие на двуличието на западните лидери, народите на тези страни и по света трябва да бъдат тройно скептични към предупрежденията за най-новите твърдяни екзистенциални заплахи. Международната система не е напът да се разпадне заради военните преврати в Западна Африка. Нито глобалната демокрация ще се срине, ако Русия в крайна сметка надделее в Украйна. Политиците, които се ангажират с тази инфлация на заплахите обиждат интелекта на хората, които претендират, че представляват.
Не е напълно обяснимо защо политиците редовно се занимават с подобни преувеличения. В някои случаи твърденията им вероятно са част от откровени кампании за дезинформация, докато други пъти политиците сякаш вярват в собствената си пропаганда. Някои от предупрежденията за сериозни заплахи за сигурността са като минимум вероятни. Нападение на Китай над Тайван, например, би имало широкоспектърен дестабилизиращ ефект.
Не е вероятно обаче западните лидери истински да са вярвали, че страни като Сърбия или Либия са представлявали сериозна заплаха за сигурността. Но те твърдяха, че действията на Белград и Триполи не само оправдават, но и изискват военни интервенции, водени от САЩ. Това бяха случаи на цинична инфлация на заплахата на стероиди, а продължаващата кампания за представяне на преврата в Западна Африка като криза следват същия модел.
-------
Тед Галън Карпентър е сътрудник на American Conservative, старши сътрудник в Randolph Bourne Institute и старши сътрудник в Libertarian Institute. Служил е на различни позиции в продължение на 37 години в Cato Institute. Д-р Карпентър е автор на 13 книги и над 1200 статии по международни отношения. Последната му книга е Unreliable Watchdog: The News Media and U.S. Foreign Policy (2022)
Източник: The American Conservative
Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова
