Ив Маму е бивш журналист във вестниците „Льо Монд“, „Канар Аншене“, „Либерасион“ и „Трибюн“
"Фигаро": Как ви се струва, имиграцията и ислямизацията ще доведат ли до това, че французите няма да могат „да бъдат нация“? Каква връзка намирате между предполагаемия, смущаващ подем на исляма и предполагаемия разпад на френската нация?
Ив Маму: Книгата „Великото игнориране“ (Le grand abandon, editions de Toucan, Paru le 25 septembre 2018) представлява опит за възстановяване на картината. Стараех се да разбера как и защо паралелно с френската нация постепенно започна да се формира ислямска нация. Гръмките изявления на бившия министър на вътрешните работи Жерар Колон, след като предаде пълномощията си на премиера Едуар Филип, показват, че противопоставянето на тези две нации в съвременна Франция води след себе си до риск от стълкновение. Както каза Колон, днес ние (тоест, мюсюлмани и немюсюлмани) сме „редом един до друг“, но няма гаранция, че утре няма да се окажем „един срещу друг“. Сценарият на възможна, истинска гражданска война беше описан от този, който от година и половина всекидневно чете отчетите на полицията и жандармерията.
Жерар Колон е част от френския политически елит. Той напусна поста си, като заяви, че гражданската война не е през девет планини. Всичко това потвърждава избраното от мен заглавие „Великото игнориране“. Както и да го погледнем, предупреждението от страна на действащ министър би трябвало да произведе огромен ефект. Но, тъй като той произнесе думите си вече на изпроводяк, някои от средствата за информация дори не ги отразиха.
Гражданската война означава разделяне на нацията. Не знам дали тя ще се случи, но ми се струва важно да се замислим за съществуването на две нации на една територия. Понякога, към стълкновение между нациите водят лошо очертаните граници. Във Франция ислямската нация беше създадена. Тя беше резултат от водената политика. Френският елит, тоест държавния апарат, политическите партии, експертите, кметовете, медиите, дейците на културата, всички те по ред причини, в продължение на няколко десетилетия (и до ден днешен) поддържаха и оправдаваха мюсюлманската имиграция.
Тези преференции на елита към исляма създадоха истинска пропаст между върховете и низините на Франция. Публикуваният ежегодно от Парижкия център за политически изследвания индекс на доверието прекрасно отразява това явление. Голяма част от френското население изпитва цяла гама от негативни чувства към политическата класа. От неприязън и отвращение до отхвърляне и безразличие. Какво представлява сам по себе си този разрив между върховете и низините на обществото? Според мнението на хората, това е прекалено инвазивния ислям и излишно голямата (прекомерната) имиграция. Любопитно е, че индексът щади само две институции - армията и полицията, доверието към които достига близо 80%.
- Може би, но дали това е достатъчно, за да твърдим, както правите вие, че ислямизма и имиграцията са били планирани, разработени, оформени и подготвени предварително?
- Имиграцията беше обмислено и организирано явление, обаче възникналата като резултат ислямизация не влизаше в плановете. Но тъй като, въпреки ислямизацията, имиграцията продължава, явно нашия елит я възприема като незначителна. Или просто му е все едно. Искам да подчертая именно това безразличие, което крие в себе си риска от гражданска война. Това упорство, с което правителството съдейства за формирането на ислямска нация, просто е поразително. В книгата си цитирам всички постановления на съвета на министрите в полза на мюсюлманската имиграция: носенето на воали, бурки, никаби, многоженството. Същото се отнася и до Конституционния съвет, който реши, че в интерес на държавата е да позволи да се умножават салафитските училища и да снеме отговорността „в името на солидарността“ от тези, които съдействат на нелегалната имиграция. Книгата ми отбелязва също странната слепота на Центъра за светска държава в тези случаи, когато става дума за исляма. Същевременно Центърът, както и Висшият съвет за телевизия и радио, проявяват непонятна отзивчивост към исканията на мюсюлманската аудитория. За всички мои твърдения в книгата ми са цитирани съответните източници. Във „Великото игнориране“ има приблизително 700 бележки и цитати. Анализът на тези проверени и потвърдени факти позволява да се направи извода, че в крайна сметка френският елит отдава предпочитанията си на исляма. Това ни връща към вашия първи въпрос. Днес не само ислямът възпрепятства създаването на нация. Елитът също не иска това.
- В книгата си Вие пишете „Свирепсващия днес политически антирасизъм никога не е поставял пред себе си за цел борбата с расизма“. Какво имате предвид?
- Не забелязах някакви протести на антирасистките организации против рапъра Ник Конрад, който пееше за убийство на белите хора и белите деца в люлките им. Или срещу „Коренните жители на Републиката“, които съвместно с профсъюза „Сюд Едюкасион“ провеждат закрити за „белите“ семинари. Или срещу Медина, който мечтае да обеси безбожниците на Голгота. Или против телевизионния водещ Ернот и министъра на културата Нисен, които желаят в телевизията да има по-малко „бели“. В същото време, когато Ерик Земур отбеляза високия процент на имигранти в затворите, а Жорж Бенсусен се опита да обясни, че сред голямата част от мюсюлманското население на Франция се шири антисемитизма, тогава антирасистките организации обединиха усилията си, за да го изправят пред съда. Всичко това, в името на борбата с расизма. Тези примери позволяват да очертаем зоната на действие на антирасизма. Всичко се свежда до това да затворят устата на критиците на „многообразието“. При това, „многообразие“ не просто като мъглив антирасистки лозунг. В своята книга аз доказвам, че „многообразието“ е форма на политика. Тя е субсидирана от държавни антирасистки организации, училища, където още от началните класове предлагат да се изучава арабски език, от министерството на културата, финансиращо „многообразието“ в киното и театъра, от Френската асоциация за нормализация, която прави рейтинги за „многообразие“ на предприятията, от Висшият съвет за телевизия и радио, който със своя индекс за „многообразие“ мечтае, едва ли не, да наложи етнически квоти на медийните канали, а така също от различни лобисти, като „Клуб XXI“ на Хаким ал-Карави и асоциацията „Съществуване“… „Великото изоставяне“ доказва, че политическият антирасизъм и риториката на „многообразието“ не целят борба с расизма. Те насаждат в главите ни мисли за това, че „цветните“ имигранти по подразбиране са жертви. Службите на министър-председателя сега разпространяват филмчета срещу сексуалната агресия. В едно от тях бял мъж напада момиче от магребски произход. В негова защита се намесват бяла жена и черен мъж. Тази идеологическа лента обвинява за сексуалната агресия белия мъж и не признава, че подобна агресия могат да проявят и „цветните“ жертви. Аз съм сигурен, че, формиран по този начин, образът на жертвата у цветните французи способства за проявите на днешната агресия.
- Кого имате предвид, когато казвате „елит“? Може ли да сложим цялата политическа, икономическа, културна и информационна отговорност в една кошница?
- Моята книга разглежда политическите партии, министерството на правосъдието, антирасистките организации, университетите, училищата, експертите, интелектуалците, светът на киното и театъра, както и няколко други групи… Всички тези групи и ведомства работят в собствените си области за провеждане на „многообразието“ и свързаното с него „съвместно съществуване“. Вече споменах за Съвета на министрите, Конституционния съвет и Висшия съвет за телевизия и радио. Също така привеждам примери за интелектуалци, които подписват петиции и устройват в медиите разправа над всеки общественик, чиято гледна точка се отличава от тяхната. Алжирският писател Камел Дауд се убеди в това на собствен гръб, когато заяви, че масовите изнасилвания през 2015 г. в Кьолн са свързани с вноса в Германия на патриархална култура в отношенията между половете. Експертите оправдават и поощряват имиграцията в името на предполагаеми ползи за икономиката. Министерството на правосъдието нарушава свободата на словото на Земур и Бенсусен. Аз съм написал 600 страници с подкрепящи се един друг примери, чиято логика говори за революция, провеждана „отгоре“. За 30 години френското общество се откъсна от светския, републикански модел и премина към мултикултуралистки, комунитарен, антисветски модел. Става дума за истинска революция, която все още продължава пред очите ни. Политическият, икономическият и ведомствен елит се отказаха от светския, републикански модел, без да питат за мнението на населението. Френският елит преживява прелома на века, който може да доведе до крах на демокрацията и светското общество. И за какво? Боя се, че изгода от всичко това може да извлече само ислямизмът
- Според Вас, върху политиците лежи главната отговорност за разпространението на ислямизма. В това число и върху Националния фронт. Защо?
- Националният фронт изигра ролята на плашило. Самото му съществуване попречи за формирането на сериозно обсъждане на темите за исляма и имиграцията. Сърфирайки по ръба на расизма и антисемитизма, Жан-Мари Льо Пен способства за хегемонията на антирасистката риторика. Марин Льо Пен се опитваше да промени лицето на партията, но щетите вече бяха непоправими. При това ефектът им се запазва до ден днешен. Колкото до левите правителства, те носят основната историческа отговорност, за което пиша във „Великото игнориране“.
- Вие обвинявате политиците, особено левите („ислямо-левичарски“), в клиентелизъм, обаче сам признавате в предисловието, че мюсюлманите са станали неразделна част от френското общество. Тогава, дали политиката не е длъжна да общува и с тях в това число?
- Клиентелистките леви се заиграват с ислямския комунитаризъм. Дават огромни субсидии за строежа на джамии. Всичко това, за да спечелят гласовете на мюсюлманите. Ислямо-левичарските течения насърчават ислямската агресия в стремежа си да получат властта. Това са две различни течения, но и двете се използват от мюсюлманите като инструмент за завоюване на властта. Използването на иляма от левите изкопа гроба на светското общество. Макар, че светското общество не е празен звук. Това е гражданското пространство. То на свой ред създава условията за политика, защото е освободено от всички тези теми, които не се отнасят към дискусията и преговорите. Светската система ограничи религията до дома и храма, изведе я от политическото пространство, посявайки именно зърната на гражданската война. Светската република трябва да признава само гражданите, а не общностите, още повече религиозните. Позицията на нашите десни и леви политици, че републиката дължи джамии на мюсюлманите, е грешка и предателство. Грешка е, защото това засилва мюсюлманския комунитаризъм и сепаратизъм. Предателство е, защото дългът на републиката се състои в обезпечаването на всички французи, независимо от вярата и цвета на кожата с образование, свобода на словото и мисълта.
- Вие толкова много критикувате църквата. Но нима тя не изпълнява своята роля когато проявява състрадание към имигрантите? Трябва ли винаги да свеждаме всичко до политика?
- Ролята на журналиста не е в това да приема видимото за действителност. Когато Макрон отива в колежа "Свети Бернар" и заявява на висши представители на френския католицизъм, че трябва да „ремонтират“ прекъснатите връзки между църквата и държавата, какво според вас е това? Стъпка в правилна посока? Не, това е политика. Той се обръща към католическата църква, която вече цяло столетие страда от светската държава и отлива на вярващи. Той й казва: да забравим за светската държава, връщайте се в политиката. За какво му е това на Макрон? Естествено, за да намери съюзници в големия проект, наречен „френски ислям“. На Макрон му трябват съюзници, за да се избави от светското общество. А нима има по-добър съюзник от църквата? Що се отнася до състраданието, проявявано от страна на църквата към имигрантите, трябва да напомним, че то има избирателен характер. Църквата не защити египетските копти по време на избиването им в Египет и почти не протестира против сегашната етническа чистка, която засегна източните християни. Тя мълчи и за убитите от "Ислямска държава" езиди. Такъв избирателен подход към състраданието предизвиква въпроси. В книгата си аз правя опит да покажа, че показната благотворителност на църквата към мюсюлманите също е политика.
- Що се отнася до средствата за масова информация, Вие виждате ли в тях „фалшификатор на истината?
- Преди няколко дни в новините на „Франс 2“ излезе репортаж за истинска епидемия от нападения с нож в Лондон. Но точно същата епидемия се вихри и във Франция, а всички медии мълчат за тази ситуация. Единствено, преглеждайки всички вестниците от провинциалната преса, осъзнаваш мащаба на случващото се, нерядко смъртоносно насилие. Когато вестниците пишат за нападение с нож, не се съобщава името на извършителя, нито неговите мотиви. Наблюдава се един стремеж към анонимизиране на "лудостта". Подавляващото болшинство медии са съучастници в катастрофата на века. Те вече не говорят за проблемите, а проповядват „многообразие“ и „съвместно съществуване“.
Превод за "Гласове": Никола Стефанов
Източник: lefigaro.fr