- Автор: "Фигаро"
- 01 Апр 2022
- 7871
- 28
Снимка: АФП
Автор: Люк Фери, “Фигаро”
"Днес красивата душа смята, че да се преговаря с Русия би било малодушие, липса на героизъм, тя иска да изпратим самолети в Украйна, НАТО да затвори въздушното ѝ пространство, с риск тази ескалация да доведе до тотална война. Тези моралисти, които Хегел наричаше “красиви души”, смятат за недостоeн и “мюнхенски” отказа за влизане във война, като последната е запазена за по-младите от тях и може да доведе, защото е потенциално ядрена, до смъртта на милиони хора. Признавам обаче, че това, което ми се струва недостойно, е, че след две световни войни хората все още са достатъчно глупави да искат трета, която освен това е в името на морала! Но, за Бога, нека си спомним либийската и иракската катастрофи преди да послушаме войнолюбците!", призовава известният френски философ Люк Фери в своя статия във "Фигаро".
Онзи ден, по Радио "Класик", моят приятел Гийом Дюран, след като заядливо ми напомни, че “все пак” съм интелектуалец, ме попита дали съм “готов да умра за Киев”. Отговорих “не”, първо, защото при всички случаи, армията няма да повика моята възрастова група, след това, защото трябва да направим всичко, за да предотвратим децата ни да отидат да бъдат избити в един абсурден конфликт, който бихме могли да избегнем и който трябва да бъде спрян чрез преговори.
Знам, че тези моралисти, които Хегел наричаше “красиви души”, смятат за недостоeн и “мюнхенски” отказа за влизане във война,
като последната е запазена за по-младите от тях и може да доведе, защото е потенциално ядрена, до смъртта на милиони хора. Признавам обаче, че това, което ми се струва недостойно, е, че след две световни войни хората все още са достатъчно глупави да искат трета, която освен това е в името на морала!
Реймон Арон беше този, който насочи вниманието ми към недостатъците на красивата душа. Бях го поканил да говори в курса, който водех по онова време на ул. “Юлм”, в “Екол нормал”, онази благородна институция, от която беше изгонен през Май 68-а от банда маоисти, желаещи да се разплатят с последния разумен интелектуалец, който имаше значение в страната. Той ми каза, че предпочита, подобно на Макс Вебер, етиката на отговорността пред етиката на убеждението, ангажираността към града пред поведението на онези, които раздават морални уроци, приканвайки другите да отидат да умират. Той ми каза, че етиката на убеждението цари, уви, напълно във вселената на интелектуалците, които имат чисти ръце, разбира се, но вече нямат ръце. Тя се съдържа в един лозунг: fiat justicia, pereat mundus, нека бъде справедливост, дори и светът да загине! Той защитава нейните принципи, като същевременно се подиграва с реалността.
Днес красивата душа смята, че преговарянето с Русия би било малодушие, липса на героизъм, тя иска да изпратим самолети в Украйна,
а НАТО да затвори въздушното ѝ пространство, с риск тази ескалация да доведе до тотална война. Пълна противоположност на цинизма, етиката на отговорността пази хуманистичните принципи, просто взема предвид реалността, за да ги приложи, дори с цената на компромис, в който красивата душа вижда, разбира се, само компрометиране.
Противно на опростенческия ѝ мироглед, военният и политикът почти никога нямат избор между бяло и черно, между абсолютните добро и зло. Това би било твърде лесно. В земната ралност, която моралистът презира по принцип, те трябва да избират между няколко злини, техният дълг, воден от грижата за общото благо, но и от изискването за трезвост, е да изберат най-малкото зло. С което етиката на отговорността очевидно е единственият морал, достоен за това име, докато
етиката на красивата душа парадоксално е само изтънчена форма на удобен цинизъм, начин за прочистване на съвестта за интелектуалеца, който иска да запази хубав имидж и добра репутация.
Оттук, според Хегел, и фактът, че диалектиката на красивата душа води до неразрешимо противоречие: лишена от това, на което се противопоставя с енергията на отчаянието, тя линее и тъй като не може да живее без своя двойник, без мръсника, в чието отсъствие нейните битки губят смисъл, тя трябва постоянно да си измисля нов, когато старият изчезне. След Сталин ѝ трябва Путин, след Хитлер, Саддам или Кадафи, без значение на момента, в който лошият (а той никога не липсва…) ѝ позволява да извади белия кон и искрящата броня, която ще блести на изкуственото слънце на телевизионните снимачни площадки.
Да се ангажира с града, да приеме съдействие, отговорност в политическото дело не е силната страна на красивата душа, тъй като включването в реалността рискува да опетни нейната статуя, на чието изграждане тя е посветила съществуването си.
Нека се върнем към разглеждания случая:
докато Путин не нападне страна от НАТО, европейските лидери трябва да засилят санкциите, за да постигнат преговори.
За да успеят, и Макрон го разбра, е най-добре да избягват да обиждат, както направи Байдън, тези, с които трябва да постигнат мир, да се обърнат към неутрални държави, вместо към САЩ, които не бързат да прекратят този конфликт, а да се възползват от него и да продадат самолетите, газа и ядрените си централи в Европа. Няма друг изход. Но, за Бога, нека си спомним либийската и иракската катастрофи преди да послушаме войнолюбците!
Превод от френски: Галя Дачкова
