Културният разпад на Запада започна с победата на неомарксизма над протестантската етика

Автор: Д. О. Лабаури

Приближаващите президентски избори в САЩ, които имат всички шансове да се превърнат в съдбоносни, при това не само за американското общество, отново ни заставят да се обърнем към въпроса за природата и източника на дълбокото обществено разделение в Америка. Това разделение, както ни убедиха събитията от съвсем недалечното минало, вече отдавна не е чисто политическо, а по-скоро идеологическо и културно, а именно – разкол между две все по-отдалечаващи се една от друга американски идентичности.

През 2020 г. пред милиони жители на нашата планета се разкри картина, която те едва ли някога са очаквали да видят: обезглавената статуя на Колумб в Бостън на фона на развяващия се американски флаг напомняше по-скоро сценарий на постапокалиптичен филм, отколкото на реална действителност. Статуи на първооткривателя на Новия свят през същата година бяха събаряни или повреждани от протестиращи тълпи в Маями, Ричмънд, Вирджиния, Сент Пол, Минесота, Камдън и други американски градове, но именно кадрите от Бостънската екзекуция станаха най-изразителния апотеоз на „културната отмяна“и символ на края на Западната цивилизация в този вид, в който я познавахме преди.

Обезглавения паметник на Колумб в Бостън

„Културата на отмяната“ беше последователна и, както е известно, след Колумб бяха отменени не само конфедератите и техните вождове, но и всички бащи-основатели на Америка, като се започне от Вашингтон. И антирасисткият дискурс в този случай, очевидно, не свиреше първа цигулка. Обвиненията в робовладелско минало на един или друг исторически персонаж бяха по-скоро повод, удачно припокриващ се с актуалния дневен ред (избухването на протестите на BLM след смъртта на Джордж Флойд). Истинската причина за „отмяната“ на американските герои от миналото беше тяхната нерелевантност на съвременното американско общество. Към 2020 г. в САЩ се формира нова устойчива и многочислена общност, за която символите и паметта за изминалите четири века от историята на Америка станаха просто чужди и ненужни. Някога американският народ, в зората на раждането си, по същия начин се разправи с паметта за индианците, населявали преди тези територии.

Но кога и благодарение на какви процеси възникна тази общност?

Търсенето на отговора на този въпрос ще ни изпрати, колкото и да е странно, в годините на следвоенното американско процъфтяване и изобилие, чийто венец трябваше да стане избавеното от тегобите и лишенията на предишните епохи многочислено поколение на следвоенните бейби бумъри. С това поколение бяха свързани особени надежди на Запада, от него се чакаха революционни пробиви, тъй като за него беше платено с толкова жертви. И бейби бумърите наистина ни удивиха, макар и по доста своеобразен начин: порасналата благополучна младеж на бунтовете, протестите и барикадите побърза да съобщи на човечеството тежката си, както си въобразяваше, дума за това, че ѝ е скучно и тясно в границите на обичайния свят. Тогава малцина разбираха, че отначало незабележимите вълнения в студентските кампуси и слабо разбираемите лозунги на уличните протести слагаха началото на мащабен и, както се оказа, необратим процес на Културната революция на 1960-те години, имаща за цел пълната социално-културна деконструкция на Западната цивилизация.

Много по-късно германският учен Гунар Хайнсон ще посочи това явление като „злокачествен демографски приоритет на младежта“, под което той разбира повишения риск от насилие и социални сътресения в онези общества, в които младите хора на възраст 15-29 години превишават 30% от общата численост на населението. Той подчертава по-специално, че не бедността и икономическите трудности са в основата на масовите народни движения на нашето време: „Гладуващите хора не воюват, те само страдат. Насилието е предсказуемият и неизбежен резултат в тези случаи, в които младите хора са сити и живеят в общество, където са твърде много и където негодуват срещу същото това общество, тъй като разбират, че то не е в състояние на нужда от тях.“ Поради това Хайнсон предполага, че младите хора търсят и с готовност възприемат идеология, която ги извинява и ги освобождава от отговорности.

За поколението на бейби бумърите такава идеология стават революционните откровения на така наречените нови леви, чийто общопризнат лидер е Херберт Маркузе – родоначалникът на призива за „Великия отказ“ от порядъка, нормите и ценностите на „репресивната цивилизация“. Според разбиранията на Маркузе, Западната цивилизация е репресивна, тъй като с помощта на морала и другите социални норми потиска човешката естествена (биологична) природа, използва енергията на неговите влечения (преди всичко сексуални) за собствените си съзидателни цели, когато човек, вместо да следва своите основни природни инстинкти и да получава удоволствие от живота, е принуден да се занимава с тежки, безинтересни и ненужни за него трудове, получавайки за награда също толкова репресивно, тъй като е основано на закона и дисциплината, „моногамно възпроизводство“ в рамките на института на брака и семейството. Съединявайки марксизма с психоанализата на Фройд, Маркузе ратува за еманципация на сексуалната енергия на човека по пътя на превръщането на човешкото тяло в инструмент не толкова на труда, колкото на удоволствието. В резултат, отказвайки се от тежестите на наложения морал, измамните ценности (патриотизъм, вяра, дълг, отговорност и т.н.) и социални институти (държава, семейство, църква, традиционни медии), човек трябва да се върне към стадия на благороден първобитен дивак, живеещ в хармония с тялото си, с природата и със себеподобните. Възприети от тогавашното хипи движение в качеството му на философия на „свободната любов“, което разкрепостява истинската природа на човека и го избавя от всякакво угнетяване, идеите на Маркузе в голяма степен лягат в основата на сексуалната революция на Запада във втората половина на 20 век. Но сексуалното разкрепостяване на човека и обществото не са сами по себе си крайна цел на мислителя. Става дума за по-мащабна социална трансформация.
В мисленето на Маркузе съвременната цивилизация с нейното бурно технологично развитие сама се приближава до революционна ситуация. Благодарение на развитието на технологиите и роботизирането на производството, човечеството все повече се освобождава от рутинния и тежък труд, освобождават се време и сили за удовлетворяване на истинските му потребности, свързани с удоволствието и насладата от живота.

Рационалното основание на забраните, наложени някога поради борбата за самото съществуване на човека (заради дисциплината на труда и нивото на производителност), все повече отпада и в резултат възниква опасност и пълен разпад на цялата репресивна система, построена върху забрани. Наплашената от подобна перспектива цивилизация, според Маркузе, е принудена „да се защитава от призрака на свободния свят“, използвайки властта за усилване и усъвършенстване на забраните, които от този момент съществуват единствено заради самите себе си и за запазване на експлоатацията на човек от човека. И в резултат на това съвременната индустриална цивилизация все повече се превръща в тоталитарна система, в която вече и самият човек вече губи представа за „действителна свобода“ и, поробен от потребителско съзнание, не забелязва потиснатото положение, в което се намира. Тази порочна практика, според Маркузе, трябва да бъде разрушена.
Маркузе принадлежи към това поколение неомарксисти от Франкфуртската школа, които гледат скептично на революционната роля на пролетариата. Според него победилите на Запад в средата на 60-те години материално изобилие и ценности на потребителското общество окончателно прелъстяват работническата класа като я лишават от мотивация за бунт и отхвърляне на съществуващия строй. Обуржоазеният пролетариат става, според него, част от „едноизмерното“ тоталитарно общество и вече не осъзнава факта на своята потиснатост и отчужденост от истинския живот. Поради това борбата срещу системата от този момент е възможно да се опира само на маргиналните елементи, отхвърлени от системата и по този начин не превърнали се в част от нея. Става дума за творческата интелигенция и социалните аутсайдери: лумпени, безработни, расово дискриминирани, етнически и сексуални малцинства. Но най-голямата си надежда Маркузе, за разлика например от близкия му идеен съратник Теодор Адорно, възлага на учащата и студентската младеж, на която според него са присъщи „инстинктивния отказ“ от сътрудничество със системата и готовността за „бунта като дело на физическата и духовната хигиена“.

В края на 60-те години той възторжено приветства младежките протести срещу „потискането на изобилието“ и срещу „лъжливите отци, учители и герои“. В своя реч през декември 1968 г. той подчертава значимостта на т.нар. „политическо партизанско движение“, а именно „неголеми, конкуриращи се помежду си протестни групи, активни едновременно на най-различни места“ и перманентно отслабващи системата отвътре било чрез студентски вълнения, въстания в чернокожите гета или протестни агитации. Задачата на подобна локална, но същевременно извършваща множество захапвания на най-различни места, борба, която Маркузе характеризира като „организирана спонтанност“, е да се достигне „разпръсната и простираща се далеч дезинтеграция на системата“, опираща се на консервативното и „слабо вменяемо“ мнозинство от обществото. С други думи, маргиналното и съответно свободно от потисничество малцинство, със своя активен и перманентен натиск трябва да създаде такова напрежение в обществото, което да постави под съмнение всички ценности и основи на това общество. При това, най-важната задача според Маркузе е именно борбата на левите сили за овладяване на рупорите на масовата пропаганда, способна да „разбуди съзнанието и съвестта“ на мнозинството.

В литературното творчество на Маркузе е разпространено схващането за свободата на човека като негова основна тема. В действителност той говори не толкова за освобождаването на човека, доколкото свободата в нейното класическо буржоазно-либерално понятие вече е пълно достояние на човека на Запад през 60-те и 70-те години, а по-скоро за разкрепостяването като път към телесна и духовна нирвана. А това изисква промяна не само на формата на държавна организация, но и на съзнанието и колективните представи на самите хора. Необходимо е да се разкрепости съзнанието на човека, да се избави от натиска и контрола на семейството, обществото, държавата и вътрешните комплекси, основаващи се на „чувството за вина и страх“, под които Маркузе разбира преди всичко религиозните и морални нагласи на личността, съобразяването със съвестта и чувството за дълг, отговорност и срам. В крайна сметка става дума за нуждата от промяна на самата природа на човека, като за целта да се ограничи разумът в полза на инстинктите – независимо дали самият човек желае това. Човекът, разбира се, трябва да бъде подтикнат към щастие. И ако известният болшевишки лозунг от 1918 г. призоваваше „с желязна ръка да подгоним човека към щастието“, то неомарксистите от 1960-1970-те години призовават да се действа по-меко и деликатно, с убеждаване на обществото в този модел за щастие, който предлагат те.

Днес, когато възгледите на тази плеяда привърженици на новия чудесен свят са се превърнали от агресивна култура в система от доминиращи ценности на Запад, можем само да бъдем поразени от успеха и ефективността на маркузианството, успяло само за няколко десетилетия да изкуши човека с нов забранен плод. Отмиране на традиционното моногамно семейство, линчуване на „токсичния патриархат“, феминизация на обществото, „еротизиране на тялото“, хедонистичен култ към плътските страсти и наслади като ориентир за произвеждане на жизнен смисъл, джендърно разнообразие и хомосексуализъм, преклонение пред сексуални перверзии (извращения), култ към промискуитета и ликвидиране на „репресивния сексуален порядък, ограничен до детераждане“, право на евтаназия като символ на победата над смъртта и страданията, утвърждаване на приоритета на личните интереси пред общите и правата на малцинствата пред правата на мнозинството, пренебрежение към производствения труд и производството като такова (бягство от производството в САЩ и страните на Европа), радикален екологизъм и отричане на целия предшестващ културен и исторически багаж в полза на новия морал и новата религия на „вечния празник“ – това е примерният списък на идеите на Маркузе и неговите съмишленици от критичната социална теория, които днес се прилагат на Запад.

В крайна сметка творците на новия свят на дъгата избраха верен прицел. Да се унищожи духът на американския капитализъм като главен източник, както те предполагат, на политически деспотизъм, милитаризъм, икономическа експлоатация, духовно потисничество и отчуждаване на човека от живота, е възможно само чрез унищожаване на създалата го ментална матрица – протестантската етика, култура и напълно различният протестантски етос на труда, завещал някога на своите последователи: „Не за утеха на плътта и грешни радости, но за Бога трябва да се трудите и богатеете“. Имащите общохристиянски смисъл думи на апостол Павел „Нетрудещият се да не яде“ от този момент трябва да напомнят единствено за мрачните векове на отминалия гнет над естествената природа на човека.

Едновременно с това в миналото трябва да отиде и такъв значим за всеки човек институт за социализация като традиционното семейство – пазителя на вярата, моралните ценности и историческата памет, предавани от поколение на поколение. По-конкретно, получилият широка известност труд „Авторитарната личност“ с колектив от автори начело с Т. Адорно, директно указва, че именно традиционното семейство, в което неоспорим авторитет има бащата с твърдите си убеждения и ценности, е основен източник на култивирането на расизъм и фашизъм в обществото („патриархалното семейство е люлка на фашизма“).

Днес в дяснорадикалните кръгове на Америка битува не съвсем политически коректното мнение, че създателите на критическата теория на Франкфуртската школа – интелектуалците от еврейски произход Х. Маркузе, Т. Адорно, М. Хоркхаймер, Е. Фром, В. Бенямин, Л. Льовентал, Ф. Нейман и Ф. Полок, носещи в себе си силно емоционално разтърсване, предизвикано от Холокоста – са имали изключително лични причини да ненавиждат западната християнска цивилизация, създала Хитлер, и способна, както им се струвало, към рецидив на фашизма и тоталитаризма след Втората световна война. Във всеки случай семето на „културния марксизъм“ попада на благодатна почва при първото следвоенно поколение на Запад, възпитано в духа на строго отхвърляне на съвсем наскоро победения фашизъм. Европа е разтърсвана от студентски и профсъюзни протести, в Щатите не спират расовите и антивоенни вълнения. Но като цяло западните ценности устояват, а западният модел на устройство на обществото чрез умерено реформиране демонстрира резистентност към натиска на левите радикали. Към края на 1970-те години протестната вълна със знаменития си лозунг „Никога не работете!“ по парижките улици тръгва към спад, отстъпвайки обществената инициатива на така омразния на маркузианците „едноизмерен“ човек.
По това време вече е израснало поколението на бейби бумърите, вписало се е в социалната структура, обзавело се е със семейства и с обичайните социални роли. За «вятъра на шейсет и осма» отпреди десет години мнозина си спомнят като за празно увлечение на младостта. В 1983 г. американският президент Роналд Рейгън на събрание на Националната асоциация на евангелистите в САЩ изнася своята прочута реч за «империята на злото», станала апотеоз на духа на консервативна Америка. Противопоставяйки християнска Америка на бездуховния и безбожен съветски блок, той произнася наред с всичко останало и следните думи: «Правата на родителите и правата на семействата имат за нас най-висок приоритет. ...Според заключението на проведено във Вашингтон изследване, американците са много по-религиозни от други народи. 95 % изразяват вяра в Бога и огромно количество от тях заявяват, че Десетте заповеди имат реално значение в техния живот. Друго изследване показва, че огромното мнозинство американци се отнася неодобрително към прелюбодейството, секса при малолетни, порнографията, абортите и наркотиците. В същото време американците изразяват дълбока почит към семейните връзки и религията. ...Преди много години чух изказването на един млад баща от Калифорния, отправено към многочислена група хора: «Предпочитам да видя малките си момиченца да умрат сега, докато все още са вярващи в Бога, отколкото да растат при комунизъм и когато умрат, вече да не вярват в Бога.» В тази аудитория имаше хиляди млади хора. Те незабавно признаха дълбоката вярност на казаното по повод физическото състояние и душата.»

Системата изглежда неразрушима, завинаги. През 1979 г. умира и Х. Маркузе, главният идеен вдъхновител на «новите леви». По това време неговите възгледи, въпреки че се разпространяват в младежките кръгове, остават в периферията на мейнстрийма на обществената мисъл в Щатите, а много авторитетни медии ги възприемат като опасна и деструктивна социална утопия. Вероятно биха си и останали такива в историята на обществената мисъл на Запада, ако не беше избухването на масовата култура на 1980-те години, осигурила на гаснещата Културна революция от 1960-те години второ дихание. Именно смяната на поколенията в САЩ в средата на 1980-те години и влизането в масовата култура на младата генерация на техническата интелигенция, усвоила в различна степен «прогресивните» и «модните» веяния на неомарксизма, определя в крайна сметка вектора на общественото развитие на западните страни за десетилетия напред.

Този съдбоносен поврат в сферата на американската масова култура, който постави началото на процеса на подчиняването ѝ на идеологията на «културния марксизъм», е може би най-добре илюстриран от младежките филми на Джон Хюз – един от най-талантливите американски режисьори и сценаристи на 20 век и съвсем типичен представител на бунтарското поколение на бейби бумърите. В Русия, както и в останалия свят, Дж. Хюз е известен като сценарист на такива култови семейни филми от 1990-те години като «Сам вкъщи» (1990, 1992, 1997), «Бетовен» (1992), «Бебето беглец» (1994), «101 далматинци» (1996). Макар че в пълна степен възгледите на Хюз се разкриват в по-малко известни филми от 1980-те години, с които той прави истинска революция в американското детско и младежко кино, вдъхвайки в него, по думите на критиците, живата «философия на младостта». За такива същински рожби на Хюз, в които той се изявява едновременно като сценарист и режисьор, а често и продуцент, могат да се смятат «Шестнайсет свещи» (1984), «Клуб «Закуска»» (1985), «О, тази наука!» (1985), «Почивният ден на Ферис Бюлър» (1986), «Тя чака дете» (1988), «Чичо Бък» (1989). Диханието на философията на Хюз може да се усети и във филми, снимани в този период от други режисьори, но по негови сценарии, като «Красива в розово» (1986), «Нещо забележително» (1987), «Как да направим кариера» (1991).

Днес е прието да се говори за «магията на Хюз», която предлага едновременно жив и динамичен сюжет, крайно удачен избор на млади актьори, популярен саундтрак и крещящ радикализъм на повдиганите теми. Примамливата искрена младост буквално лъха от филмите на Хюз. По същия начин зрителите не остават равнодушни, поне днес, и към доста успешно предадения от режисьора образ на бяла консервативна Америка от 1980-те години, която се намира на прага на историческата си съдба и е концентрирана в света на предградията с тяхната особена атмосфера.

Действието на повечето младежки филми на Хюз се развива в измисления Шърмър (прототип на родния му Нортбрук, Чикаго), който се превръща в квинтесенция, и едва ли не социална енциклопедия на едноетажна Америка от 80-те години. Именно там е концентриран тихият и уютен рай на същия този «едноизмерен» човек, когото Маркузе смяташе за безмозъчен винт в тоталитарната система на американския капитализъм и носител на репресивни традиционни ценности. Именно този «едноизмерен рай» потиска и бунтаря Хюз.

Главната му заслуга за Културната революция се състои в това, че той успява чрез простия и достъпен език на художествените образи да пренесе до широката си детско-юношеска аудитория смисъла на маркузианския призив към «Велико отхвърляне». В представеното от Хюз този призив се свежда до нуждата младежите да отхвърлят предписаните и наложени от обществото и родителите социални роли и статути, в полза на свободния избор. Хюз буквално пее ода на младежкия бунт, способен да разруши сивия, посредствен, скучен «едноизмерен» свят на родителите си, който да бъде заменен с вечния празник на разкрепостените души и тела.

Родителите и възрастните са представени като основните антигерои в ранните филми на Хюз. Те са ограничени, лицемерни, тъпи, игнорират и не забелязват децата, могат да забравят рождения ден на детето си, грубо да потискат свободомислещите ученици, да налагат на децата остарелите си морални норми. Конкретно сценарият на филма «Нещо забележително» демонстрира типичния конфликт – тъповат баща, трепещ се цял живот в тежко производство, поучава сина си да постъпи в колеж с перспективна търговска специалност, за да се опита да си изгради по-добро бъдеще и да не повтаря мъките на баща си. Но синът е волен художник, за когото живописта и чувството за естетическа красота са по-важни от стабилния доход в бъдеще. Поради това той отхвърля предначертания от прагматичния му баща път и похарчва всички събрани с труд пари за учението му, за да купи скъпи накити за приятелката си. Дългосрочният рационален проект се принася в жертва на моментните емоции и на принципа на безгрижната наслада от живота. По-голямо кощунство от гледна точка на традиционната протестантска етика и менталност не може да бъде измислено. Очевидно Хюз е черпил вдъхновението си за подобна развръзка именно от маркузианското учение, което е в огромна степен антагонистично на традиционната култура на белия протестантски англосаксонец. В частност Маркузе, по примера на Адорно, разглежда изкуството като форма на протест. В работите и на двамата мислители изкуството, основано на фантазията, е неподвластно на «репресивната култура» с нейното бреме на дълга и отговорността, става един от инструментите на «Великия отказ» и средство за «преобразуване на цивилизацията» на основата на свободата и наслаждението.

В ранните филми на Хюз между света на децата и света на родителите не може да има консенсус, а само непримирима борба, в резултат на която, според Хюз, трябва да се роди новият свободен свят на разкрепостения човек. Символично е, че вместо епиграф във филма «Клуб «Закуска»» Хюз използва думите от песента на Дейвид Бауи «Changes“ за децата, които „се опитват да поправят света“ и плюят на ценностите на родителите си.

Единствените положителни герои в света на възрастните на Хюз са маркузиански аутсайдери и маргинали – безработният баща на главната героиня от филма „Красива в розово“, училищния чистач в „Клуб „Закуска““, безработният и безгрижен вечен младеж чичо Бък от едноименния филм, бездомният скитник и далавераджия Бил Денсър във филма „Къдравата Сю“. Всички те пренебрегват отговорността и споделят ценностите на свободния живот, изпълнен с удоволствия, поради което запазват способността си да говорят на един език с младите.

Трябва да се отправи предизвикателство на света на репресивните родители. Всякакви девиантни от гледна точка на традиционния морал форми на протест срещу света на възрастните са оправдани според Хюз – и вандализъм, и наркомания, и алкохолизъм, и секс между юноши в най-ранна възраст. В „Почивният ден на Ферис Бюлър“ приятелят на главния герой Камерън Фрай унищожава скъпоструващ колекционерски модел Ферари на баща си като форма на самоутвърждаване и в знак на протест срещу собственото си чувство за вина пред родителите си. В „Клуб „Закуска““ Джон Бендър, за да убие времето си на престой в библиотеката, периодично къса книги и унищожава библиотечната картотека. Особен акцент в различните филми на Хюз се поставя върху погрома над родителския дом по време на младежки увеселения. Въпросните празници на непослушанието при Хюз се превръщат едва ли не в акт на ритуално възмездие над повредения свят на възрастните. Алкохолът по подразбиране се лее на воля и някои 16-годишни младежи са показани в състояние на крайно алкохолно опиянение. Но съвсем специална роля в някои епизоди има темата за наркотиците. В „Клуб „Закуска““ сцената с марихуаната е преломен момент, когато учениците от по-горен клас се напушват. Марихуаната е този допинг, с помощта на който се осъществява еманципирането и просветлението на 16-годишни младежи, които се сближават помежду си и преминават към взаимни откровения и изповеди във финалната част на филма. Хюз еднозначно приветства това прераждане на действащите лица. Такова прераждане се случва и със сестрата на главния герой във „Ферис Бюлър“, след срещата в полицейския участък с непълнолетния наркодилър и, вероятно, наркоман (ролята се играе от Чарли Шийн). Мимолетната беседа и запознанството с нихилистичната философия на този закъснял хипар преобръщат нейното съзнание, убеждават я в нуждата да живее за себе си и я настройват срещу света на родителските забрани. На фона на всичко това ограбването на главната героиня във филма „Кариерни възможности“ от нейния баща изглежда като някаква дреболия.

Показателен е и акцентът на Хюз при изобразяването на главните герои. Очевидно е, че в „Клуб „Закуска““ главният му любимец, чрез чието присъствие и поведение се разкрива основната мисъл на Хюз, е малолетният бандит Джон Бендър. Той определено се откроява сред останалите наказани ученици с „прогресивните“ си възгледи и с решителната си съпротива срещу системата. Травмиращият житейски опит на Бендър в неблагополучното му семейство е изобразен от Хюз като универсална индулгенция, освобождаваща Бендър от всякаква отговорност. Бендър е жертва, която има право на възмездие над потискащия го свят. В някои епизоди от филма той играе ролята на лидер и водач, а в края на филма печели симпатията на училищната принцеса Клер (Моли Рингуолд). Така неочакваната развръзка удивлява много критици, тъй като почти през целия филм Бендър се подиграва с нея, осмивайки принадлежността ѝ към „висшия свят“ и дори я довежда до сълзи в една от сцените. В 2018 г., 33 години след излизането на филма, по време на кампанията „Ме Тоо“ Моли Рингуолд излезе с остра критика към финалната част на сценария на „Клуб „Закуска““ и обвини режисьора Джон Хюз, вече починал по това време, в мизогиния – той някак спокойно се отнасял към факта, че Бендър се домогва до Клер с помощта на тормоз и морален натиск. Всъщност проблемът, разбира се, не е в мизогинията на Хюз. Изтънчената красавица Клер трябва да символизира наградата, която получава бунтовникът Бендър за победата си над „репресивната“ цивилизация и нейните морални окови. Това е финалният акорд на Хюз във възвеличаването на Бендър. Интересно е, че в окончателната версия на филма не влиза епизодът с откровението на училищния чистач, бивш успешен випускник на това училище и представител на отминалото поколение бунтари. Неговата изповед е важна с това, че рисува вероятната съдба и на самия Бендър в бъдеще: успешна женитба с училищната красавица и дъщеря на богати родители, две години брак, разногласия заради бунтарския дух на младежа, развод, подхлъзване по наклона на живота, наркодилърство, арест, затвор, и за финален акорд – длъжността на чистач в родното му училище. Явно Хюз е решил да не помрачава крайната версия на филма с толкова печална, но в същото време доста реалистична, перспектива пред бунтаря Бендър.

През 2009 г. интересни щрихи в разбирането на образа на Бендър добави известният литературовед Сара Чърчуел, която е прекарала училищните си години в Уинетка, в съседство с Нортбрук (Шърмър) на Хюз. Двете предградия със заможно бяло население представляват на практика един общ социален ландшафт, който позволява на Чърчуел да твърди, че филмът „Клуб „Закуска““ е сниман най-вече за нейното училище (където именно се е практикувала такава форма на наказание на провинилите се ученици) и нейното предградие. В рецензията си тя отбелязва, че всички показани във филма герои са напълно разпознаваеми и стандартни архетипи от училищната среда на благополучния северен бряг на щата Илинойс. Всички, освен бандита Бендър с марихуаната в едната ръка и ножа в другата. Тя пише: „Сред нас се срещаха наркомани и безделници, отпаднали от училище и пропаднали, но лично аз нито веднъж не съм попадала на главорези с ножове, въпреки че училището ни беше голямо и имаше 4 000 ученици.“ В такъв случай Бендър не е нищо друго, освен измислен идеал, създаден от въображението на Хюз, а не реален архетип на ученик от училище в предградията. Самият благороден първобитен дивак от социалната утопия на Маркузе.

Подобен, но в същото време много по-мек пример на бунтар, способен да надхитри системата, намираме в образа на хроничния беглец от училище Ферис Бюлър, чийто девиз звучи по следния начин: „Животът лети много бързо и, ако не се спираш и не се оглеждаш от време на време встрани, може всичко да пропуснеш.“ Бюлър живее според инстинктивните си пориви, заради удоволствието и насладата от ярките краски на живота и е противоположен на приятеля си Камерън Фрай, който се измъчва от това, че по никакъв начин не може да се освободи от бремето на дълга и отговорността – пред самия себе си, пред бъдещето си, пред родителите си, които възлагат надежди на него. Фрай изпитва срам и фрустрация от това, че завършвайки училище не се интересува от нищо, няма никакви увлечения и няма план за по-нататъшния си живот. При това Хюз изобразява този срам като анахронизъм, от който човек трябва да се освободи заради собственото си благополучие. Едва финалната развръзка с унищожаването на бащината кола позволява на Фрай да преодолее угризенията на съвестта си и да намери пътя към разкрепостяване за живот заради самия себе си.

Показателно е, че след като достига популярност в средата на 1980-те години, Хюз постепенно започва да се разграничава от младежкия радикализъм. Видимо към края на 1980-те години усвоените от Хюз в младостта му абстрактни представи за обществен идеал постепенно влизат в противоречие с реалната му житейска практика, свързана преди всичко със семейните ценности. Роднини и приятели в един глас свидетелстват, че Хюз е бил истински любящ семеен човек, за когото жената и децата са основната опора. Може би само отглеждането на собствени деца може да обясни еволюцията във възгледите му, видима във филмите „Тя чака дете“ (1988) и „Чичо Бък“ (1989).

От средата на 90-те години Хюз на практика изпада от общественото полезрение и до смъртта си през 2009 г. живее едва ли не като затворник в семейната ферма в щата Илинойс. А създадените от него филми в това време продължават да живеят вече собствен, отделен от неговия, живот, заемайки важно място в колективното съзнание на американците. В 2014 г. и в 2016 г. съответно „Ферис Бюлър“ и „Клубът“ са включени Конгресната библиотека на САЩ, в Националния филмов регистър, като носители на културно, историческо и естетическо значение. Днес сюжетът на „Клуба“ е включен в училищната програма на американските училища.

Според проучвания, родените през 1970-те години американци признават, че ключови филми, които са повлияли на светогледа им в младостта, са били „Междузвездни войни“ и „Клуб „Закуска““. И двата филма говорят за съпротива срещу системата. Но ако в империята на Дарт Вейдър се долавят черти на тоталитарните режими, съперничещи на САЩ през 20 век, то вторият филм говори за съпротива срещу родната пуританска (протестантска) система – именно тази, която със своите специфични правила и ценности като трудолюбие, аскетизъм, целеустременост, рационализъм, самодисциплина и самоорганизация, някога осигури прогреса и величието на Америка.

Превръщането на масовата култура в инструмент на Културната революция през 1980-те години неминуемо повлече след себе си постепенната смяна на културния код на американците. А с изменението на менталността, отразило се буквално върху всички сфери от живота на обществото, се променяше и самата страна. След като признаха за свои кумири Джон Бендър и Ферис Бюлър, белите американци, включително и протестантските деноминации, през последните 30 години стремително се превръщаха първо в колективен аутсайдер, а след това и като цяло в малцинство в собствената си страна. Красноречивите примери на наркомански зомби-квартали – подобни на Кенсингтън във Филаделфия или коренно изменилите облика си неголеми и някога уютни градчета от рода на Трентън в Ню Джърси, сега превзети от криминални латиноамерикански и афроамерикански банди – са най-яркото потвърждение за това.

В идеологически план днес творчеството на Хюз все по-често е критикувано в САЩ, във връзка с неговото съответствие на изискванията на новата постмодерна религия. Просветени и влиятелни адепти на тази нова религия вече успяха да заклеймят режисьора с триадата на стандартните си обвинения – расизъм, сексизъм, хомофобия. Темата за лесбийството, действително, е обозначена във филма „Нещо забележително“, но това явно е недостатъчно по мерките на днешната „безпощадна толерантност“. Истината обаче е, че съвременната постмодерна култура трудно би могла да се наложи на Запад, ако мощната струя на масовата култура на 1980-те и 1990-те години не ѝ беше проправила път.
Трансформацията на контракултурата на 1960-те години в масовата култура на 1980-1990-те години, разбира се, не премина без съпротива. Така например, през 1994 г. по екраните излезе филмът „Форест Гъмп“ с истинска апология на традиционните американски ценности. Филмът събра рекордно количество награди и номинации, макар че едва ли придоби култово значение за младежите.

Струва си да се отбележи, че „Клуб „Закуска““, в качеството му на шедьовър на западната кинематография, през 1990-те години често се излъчваше по руската телевизия, но не придоби особена слава у нас, за разлика от Европа. Това се случи по една очевидна причина – руското подрастващо младежко общество през 80-те и 90-те години достигна до такива мащаби на „свободата“ и „разкрепостяването“, донякъде показани в скорошния сериал „Дума на бандит“ („Слово пацан“), че американските младежки проблеми и режисьорски приумици на Хюз можеха да бъдат приети само с насмешка. Ако на Запад, в благополучната Европа и Америка популярността на образа на Бендър сред младежите в края на 1980-те и началото на 1990-те години се е определяла изключително поради това, че те никога не са се срещали с него в реалния живот, то в Русия последствията от т.нар. младежко разкрепостяване бяха пред очите на всички и плътно се асоциираха с най-истинско подивяване, в резултат на което маркузианският първобитен дивак изобщо не желаеше да стане благороден и хармоничен спрямо себе си и себеподобните. Америка и Европа тепърва щяха да се наслаждават на плодовете на разкрепостяването, предизвикано от новите вълни на Културната революция.

Дмитрий Лабаури е кандидат на историческите науки, доцент в катедрата по нова и най-нова история на Уралския държавен университет, специализира в изучаването на националните движения и междуетническите отношения на Балканите и в постсъветското пространство. Автор на монография и редица статии в руски и български научни издания.

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова