- Автор: Гласове
- 09 Юни 2022
- 4140
- 15
Автор: Лазар Александров за "Гласове"
Сякаш в опит за последен път да ангажира общественото внимание и по този начин да гарантира степен на одобрение чрез българските медии, в обръщение се завъртя новината за т.нар. френско предложение за решаване на спора между България и РС Македония.
Съобщението, че лично френският президент Еманюел Макрон се е ангажирал да влезе в ролята на третейски съдия между София и Скопие, за да предложи соломоновско решение, намери широко поле на обсъждане сред наблюдателите. Единствено предполагаемият екип от преговарящи от името на българското правителство и лично на премиера Кирил Петков засега не дава информация дали въобще има такова френско предложение и какви са неговите параметри. В допълнение към новината за „предложението“ се появи и допълнителна такава, съобщаваща за покана за среща, която Макрон е отправил до българския и македонския премиери. Целта на възможното посещение е под благосклонния поглед на френския държавен глава, в края на френското председателство, в Париж България и РСМ да подпишат (пореден) договор, който да затвори спора и отвори вратите пред Скопие за преговори за членство в ЕС.
Отвъд сценария, в който Еманюел Макрон победоносно помирява София и Скопие, малко е известно какво именно предлага Франция. Дали става дума за самостоятелен договор – двустранен акт, пореден в редицата съществуващи подобни между България и РСМ от 1999 г. насам или се предлага иновативна в същността си мярка, при която към Преговорната рамка се добавя, прикрепя анекс под формата на въпросния договор, който задължава Скопие най-сетне да се съобрази с българските искания. Или става дума за намерение на Париж да убеди РСМ да се съгласи исканията на България да бъдат записани в самата Преговорна рамка – механизъм, който в интерес на истината най-близко съответства на съществуващите принципи за водене на преговори за присъединяване, установени от Брюксел.
Ако допуснем, че се предвижда вариант едно или две, то Париж би трябвало да гарантира най-малкото две неща, а именно – да посочи в какво си качество ще влезе в ролята на арбитър в дебата между България и РСМ, дали като самостоятелен, макар и влиятелен член на международната общност или ще направи това от името на ЕС. Ако Париж прави това в лично качество, то какви са гаранциите, че ЕС ще вземе под внимание подписания пореден договор и защо въобще е нужен какъвто и да било нов документ при положение, че вече съществуващият от 2017 г. не се спазва от Скопие. Ако Макрон говори от името на ЕС, то той ще гарантира ли, че договорът под формата на анекс ще бъде одобрен на ниво министри на външните работи по време на последния за френското председателство съвет в края на юни т.г.?
България има индикации, че подобно предложение ще срещне съпротивата на най-малко две страни-членки – Словакия и Чехия.
В контекста на дебата върху неясните или по-скоро несъществуващи параметри на френското предложение е задължително да се напомни и следното. Исканията на България не са олицетворение на някакъв рудиментарен исторически комплекс, в което се опитват да ни убедят хора, близки до Кирил Петков и съветника Весела Чернева. Тези искания не обслужват и руския интерес. Тъкмо напротив.
След 24 февруари т.г. и началото на руската агресия срещу Украйна, усещането за пропадане в системата на международната дипломация и отношения предизвиква опасения за нерегламентирани претенции спрямо суверенитета на отделни членове на международната общност.
Белград в лицето на Сръбската патриаршия по напълно неканоничен начин даде томос на Македонската църква, като я обяви за независима. Това стана под влиянието на Руската патриаршия.
Само преди ден президентът Александър Вучич изрази недоволството си от проваленото посещение на Сергей Лавров. Връзките на Белград със Скопие не са тайна за никого. И ако някой трябва да доказва, че е скъсал с миналото си на югославски сателит, повлиян от Москва, то това е Скопие. Именно РСМ трябва веднъж завинаги да спре да демонстрира комплексите си за сметка на България и да започне да се държи, като държава, готова да стане част от цивилизованото семейство на ЕС.
Заявявайки своята позиция ясно и отстоявайки я по един разумен начин, България предотвратява потенциалната опасност от бъдещи претенции спрямо националния интерес. Ако българският политически елит, представен от Кирил Петков смята, че няма нужда да се занимава с т.нар. маргинални въпроси, а ще решава откритите въпроси „ад хок“, то това е грешка. Ако Петков смята иначе, нека отново погледне случилото се в Битоля и начинът, по който беше проведено преброяването в РСМ, където българите бяха „административно преброени“.
Инатът на Петков и Чернева под масата, на тъмно, както в случая с посетилите София преди седмица френски преговарящи, да договарят условията на възможен български компромис, е поведение с крайно негативни последици. И досега не е ясно какво наложи това бързане по отношение на РСМ, че чак Петков да посети Скопие веднага след като стана премиер.
Заслужава внимание фактът, че за пореден път МС не съобщи за работното посещение на френските посредници, което отново налага въпроса – какво крие Петков и екипът му?
И друго, ако някой е изненадан от палежа в Битоля, то нека си спомни как бе посрещната българската делегация, водена от вицепрезидентът Илияна Йотова при откриването на културния център „Иван Михайлов“ и да си даде сметка, наистина ли случилото се е инцидент или ясно заявена позиция на антибългарско настроение.
Да се върнем на т.нар. френско предложение. Отвъд липсата на каквато и да било информация първото и най-важното нещо, което България следва да дефинира ясно е каква следва да бъде позицията ни, ако се стигне до отделен договор или форма на анекс към Преговорната рамка.
В първия случай трябва да сме наясно, че София не трябва да вдига ветото си, докато нашите искания не само бъдат вписани в преговорната рамка, но и бъдат одобрени от всички-страни членки на ЕС. Индикациите, че това ще бъде много трудно, защото има страни, които отказват да приемат нашите искания, опасявайки се от исторически претенции към тях, следва да бъдат внимателно обсъдени. Всъщност, ако българските искания бъдат включени, това ще означава промяна на принципите и модела, по които досега се е вървяло по пътя на преговорите за присъединяване на всички държави, а това не се посреща с ентусиазъм в европейските столици.
Във втория случай, ако споразумението представлява самостоятелен договор, тогава този акт с какво ще бъде по-различен от документите, които сме подписвали с РСМ от 1999 г. насам, като започнем с декларацията на двамата премиери Иван Костов и Любчо Георгиевски и стигнем до Договора за приятелство и добросъседство, подписан на 1 август 2017 г. от Бойко Борисов и Зоран Заев. С какво този нов договор ще преодолее наложилата се вече практика Скопие да не изпълнява поетите ангажименти към нас, което е и една от причините за налагането на ветото.
Всичко това са въпроси към преговорния екип на правителството, който трябва да излезе и да запознае обществото по тази жизненоважна за него тема, а не да го държи на тъмно, за да сме наясно каква колективна цена ще платим в бъдеще за едно или друго решение.
Решението за отваряне на преговори на РСМ за ЕС не е само въпрос, засягащ националната ни идентичност, това е въпрос на национална сигурност. България не може да си позволи да вкара в ЕС един чужд геополитически и дълбоко антиевропейски проект, който впоследствие ще използва ЕС за провеждането на антибългарска политика и ще предявява претенции към нас. Затова всички спорни въпроси трябва да бъдат изчистени сега, за да не ни се върнат като бумеранг след около десетина години, когато хипотетично РСМ може да стане член на европейското семейство, ако ветото бъде вдигнато сега.
