- 12 Апр 2024
- 13966
- 68
Руската армия освободи Мариупол през май 2022 г., а Луганск, столицата на ЛНР, беше в състояние на гражданска война от 2014 година. Как оставането на Мариупол в състава на Украйна осем години повече повлия на града и какво чудовищно престъпление беше извършено срещу хората след разпадането на Съветския съюз, разказва публициста Анастасия Миронова в статия за „360“. Снимките са от оригиналната статия. Видеата от Мариупол са добавени от "Гласове".
Следва разказът от първо лице:
Миналата седмица прекарах в Донбас. Четири дни в Мариупол и четири в Луганск.
Хората ходят по различни причини в ЛДНР, но аз винаги съм искала да видя в какво състояние новите региони дойдоха при нас. Струваше ми се, че именно в това ще намеря отговора на основния за мен въпрос: какво се случи там? Знаем, разбира се, какво конкретно стана. Национален конфликт, отхвърляне на преврата, насилствена украинизация, нежелание да се тръгне по западния курс – това всички го разбрахме.
Но коя е главната причина? Аз още през 2014 г. едва ли не тайно пътувах до Крим – за да видя какъв се върна в Русия.
Отдавна исках да ида в Донбас, но, честно казано, се страхувах. Много жени се страхуват – имаме деца. А и като цяло не обичам излишно да се заигравам с военни конфликти. Когато стана по-спокойно, се приготвих и тръгнах.
Веднага ще кажа, че пътувах сама. Сама си купих билети, сама си запазих жилище, сама си платих.
Мен, за разлика от много журналисти и блогъри, никой не ме е водил там, никой не ме е хранил и поил. Това беше принципно – да тръгна самостоятелно, на свои разноски, за да не бъда на никого и с нищо задължена и да видя всичко ясно.
Мариупол
Много исках да разбера какво се е случило глобално, какво се взриви през 2014 г., че хората с голи ръце се изправиха срещу автомати и танкове. Защото преди появата на организирано опълчение, в първите месеци на „руската пролет“, градовете нямаха оръжие.
Разказаха ми, как в Луганск с дни и седмици украинците не са сменяли бойните си позиции: стояли в полетата, разполагали танкове, гаубици, откривали огън, закусвали, дремвали и после отново стреляли – градът нямал с какво да отговори, така че украинците не се страхували от нищо.
Луганск
Защо, за какво търпяха хората?
Пристигайки тук, разбрах всичко. Срещу останалите в източните региони на Украйна хора, а и честно казано в цяла Украйна, през 1991 г. е било извършено огромно престъпление: били са оставени в миналото.
Не просто са ги захвърлили някъде там, по пътя, а са ги потопили в миналото. Обрекли са ги да останат там и да потънат в мизерия – само заради амбициите на новата изкуствена държава, която не е нищо повече от представител на интересите на тясна група бизнесмени, които са гледали на предадените им територии като на фуражна база.
И хората са захвърлени през 1991 г. за фураж. Хранили са се със собствения си живот.
Пътуваш из Донбас, виждаш в какво състояние е той и разбираш, че в продължение на десетки години животът на хората е бил изяден. Просто са били издоени, изстискани, изцедени. Цели поколения са били обречени на изоставяне, което тук – пиша текста в Луганск – се забелязва във всичко. При все че след 2014 г., без Украйна, Луганск съществено се е изравнил с настоящето. Хората изглеждат и се държат примерно като в провинциална Русия. Да, има повече жени с надути устни и дълги нокти. Повече силна музика в колите. Хората имат по-лоши зъби, кожа, облечени са не толкова съвременно, но трябва да се вземат предвид годините на войната.
Ходиш и виждаш какво е било направено през последните десет години и какво е останало от епохата преди войната. И точно това, довоенното, извиква сълзи. Някакви бараки, бедняшки квартали, смешни търговски центрове. Занемарени фасади. Груби нрави.
В Мариупол довоенната разруха прелива зад всеки ъгъл, непокътната от снаряди, незасегната от куршуми. Осеяната с развалини брегова линия. Естествено разлагащи се къщи, огради от строителни отпадъци – и това е там, където няма и следа от боеве.
Ако се махната тези следи, останалото е непокътнато – всичко изглежда като от началото на 2000-те години. По-точно, инфраструктурата е от 90-те, а хората са като отпреди поне 20 години. Изражението на лицата, поведението, маниерите, ценностите – всичко това е оттам.
Мариупол
И това е престъпление. Това е изяден живот.
Ние се развивахме. Между другото не страхотно, но се развивахме. При нас вече няма такива неща. Няма повсеместно крадене, няма недоверие. При нас туристите напускат почасови апартаменти на Невски проспект за по 50 хиляди рубли на ден и просто пускат ключа в пощенската кутия, докато тук наемодателят идва в седем сутринта да провери апартамента, в който най-ценното нещо е залепена с изолирбанд ютия. В автобуса чантите се държат отпред.
Мариупол
От фоайето на Музея на освобождението в Луганск откраднали врящ самовар и го изнесли на ръце. В прекрасния парк „Млада гвардия“, където има много, невиждани от мен дори и в стара Русия тренажори, пред мен откраднаха якето и ботите на едно дете, докато то тренираше.
В Мариупол майки с колички влизат в магазина за алкохол и после отиват да пият алкохолни коктейли, клекнали върху разбитите железопътни релси. Навсякъде – хора с тонколони на рамо. Не младежи, възрастни.
Псувни. Баба разговаря с внучката си с псувни, 50-годишни съпрузи помежду си – също.
И у нас не може да се избяга от псуването, но жените на 45+ се стараят да не псуват по улицата. В Мариупол разнебитена бабичка разказва на петдесетгодишната си дъщеря, че ѝ е омръзнало от спам съобщенията: оплаква се само с псувни, докато се разхождат из оживения парк.
В Мариупол изхвърлят боклука през балкона. Плюят на улицата и оставят навсякъде фасове. Пушат много. Асфалт има само там, където Русия е успяла да го положи – на останалите места има разбити бетонни плочи или асфалт от брежнево време, от който са останали само следи. Изражението на хорските лица е на подозрение. Така гледаха хората в нашите провинции през 90те, когато бяха свикнали, че всички искат да ги излъжат.
Но в Мариупол има в пъти повече хора, на чиито лица е изписано очакване да ти скроят някакъв номер. И този номер е много по-силно затворен в миналото. Стана ми интересно защо. Понеже в Мариупол преди 2014 г. имаше много повече руснаци и рускоезични, отколкото в Луганск.
Извлечение от 2001 г.: Луганск – 13,7% украиноезични, 49,97% украинци. Мариупол – 9,87% украиноезични, 48,68% украинци. Но сега Луганск много повече прилича на съвременен руски град, в който „х“-кането и южноруския говор се срещат по-рядко, отколкото в Белгород.
Луганск
Защо е така? Защо в Мариупол много хора имат праисторически вид на украинци с буумбоксове на рамо и шишета под прозорците, а в Луганск е чисто и говорят на хубав руски език? И личи, че градът е обгрижен не през последните две години.
Отговорът е прост: Украйна беше в Мариупол с осем години повече. За това време в града са пристигнали около 100 хиляди украинци, които не са пожелали да живеят в ДНР и са поискали да градят украиноезична държава.
Това са били хора основно от села и малки градове. Осем години са живели в агресивна украинизация: преминаване на мова (пренебрежително название на украинския език – б.пр.), постоянни празници на нацията, ходене в носии, хора с венци на главата. „Азов“ отново присъства в града, води се мощна пропаганда на украинството и се набират бойци за украинската Национална гвардия. И не е правено нищо повече, съдейки по състоянието на пътищата, сградите, мрежите.
Мариупол
В Луганск – осем години на вяло течаща война и безвластие.
И при това са направени цветни лехи, ремонтирани са фасади, изградени са пътища. В Луганск дори дърветата са подкастрени, и то не вчера. Градът е чист! По ниво на благоустройство, разбира се, отстъпва на руските градове, а по изобилие на безвкусна улична реклама ги изпреварва.
Но като цяло, по състояние на фасадите, тротоарите, парковете, количеството нови сгради и наличието на стилни кафенета Луганск може да бъде отнесен стабилно към средните руски областни центрове. Макар че градът е преживял обстрели и даже бомбардировки и осем години е бил в състояние на гражданска война.
Луганск
В Мариупол сякаш през всичките тези осем години не се е правило нищо. Страшна е разрухата, и тя е отпреди войната. Мариупол изглежда подтискащо.
Градът не е целият разрушен. Аз например наех апартамент на улица „Карпинска“ – сградите около мен нямаха следи от обстрел. С изключение на счупените стъкла. Но всички те изглеждат чудовищно. Мръсотия, запустение.
За седем години без Украйна Луганск е станал нормален град, в който въпреки липсата на архитектурни забележителности и близостта на фронта е приятно да се разхождаш. Мариупол е запуснат и жалък. Хората са хранили с плътта си украинската държавна машина в продължение на излишни осем години. Бедността е повсеместна и наследствена.
Най-важното е изоставането. Някакво шокиращо изоставане във всичко. Обличат се смешно, изглеждат старомодно, не четат, а дори и четящите не знаят нови книги, нови филми.
След Мариупол разбрах защо въстана Донбас. Нещичко разбирах и тогава, през 2010те години. Но едва сега окончателно си изясних кой е бил решаващият тласък. Просто хората, разпознавайки момента, са решили с всички сили, със смъртен риск да се изтръгнат и да се отделят от миналото. Да избягат от живот, в който са обречени на културно, морално-нравствено, битово изоставане. Където са най-вече фураж за изкуствената държава и нейния раздут елит.
При етническите руснаци към това желание е била примесена и убедената вяра в правото си по кръв: те са пътували в Русия, видели са как всички ние живеем и се развиваме. И не са разбирали: ние сме еднакви, и тук и там руснаци, всички говорим на един език – защо едните имат нови пътища и комфортна среда, а другите – нищета и застой?
Мариупол
Това е важен фактор: правото по кръв. Не слушайте хора, които казват, че едва ли не националността е отменена. Нищо подобно.
В Донбас това се вижда отчетливо – хората тук знаеха, че са руснаци и затова имат шанс, ако проявят решителност и героизъм да получат друга съдба, същата като на руснаците в Русия. Повтарям, не е кой знае какво, но все пак не сме в нищета, не ядем варена ряпа сред развалини.
Сградата на многопрофилния медицински център на Федералната медико-биологическа агенция в Мариупол
А Украйна живя именно така. Може и в Ивано-Франковск (град в Западна Украйна – б.пр.) на всички всъщност да им е омръзнало да живеят така: да ходят в Европа да печелят, да доставят на арабския свят проститутки и да се гордеят, че могат да си купят нутела. Само дето тези от Ивано-Франковск няма къде да отидат. Няма от кого да поискат помощ, за да имат и най-малък шанс за успех. Някой, който да те вземе и да те измъкне от тази черна дупка.
Донбас имаше. Донбас рискува. Когато хора без оръжие застават срещу танкове, значи е дошъл краят. Търпение няма.
В Мариупол разбрах защо са застанали. И не са искали да стоят до 2022 г. в същото състояние, в което руската армия завари Мариупол.
Ако аз бях живяла така, и на мен щеше да ми свърши търпението. Нищета и някакво безчовечно изоставане във всичко. Живееш и продължаваш да се самосъжаляваш. Да, разбира се, че в Африка или Пакистан живеят още по-лошо. Но те са африканци и пакистанци. А тук са руснаци. Същите. И не може да се разбере на какво основание на цели поколения са отнели живота, правото на развитие.
Това е, което всъщност се е случило там. След разпадането на Съюза всички жители на Украйна станаха жертва на чудовищно престъпление: захвърлиха ги в миналото.
Част от тях намери в себе си сили и с цената на много кръв се измъкнаха от тази яма. Другите останаха да хранят с живота си, със силите си, с бъдещето си абсурдното държавно чудовище, което се роди по допущение на отслабената тогава Русия.
Автор: Анастасия Миронов, 360tv.ru
Превод за "Гласове" Екатерина Грънчарова
