Дъглас Мъри: Новите антирасисти станаха расисти спрямо белите

Последвайте” Гласове" в Телеграм.

 

"Бях свикнал да смятам, че Америка е нетен вносител на лоши идеи. През последните години тя се превърна в нетен износител на лоши идеи. Би трябвало да се опитаме да отхвърлим този конкретен внос. Ние имаме свои собствени проблеми, но трябва да се уверим, че не превръщаме в свои проблемите на Америка". Консервативният английски писател Дъглас Мъри анализира идеологията на новите антирасисти. Според него зад паравана на равенството и “приобщаването” последните проповядват омраза срещу Запада.

 

- Вашата книга е озаглавена “Войната срещу Запада. Как антирасизмът се превърна в оръжие за масово унищожение” (The War on the West). Означава ли това, че вече сте срещу антирасизма? Не трябва ли да разграничим положителния антирасизъм от безразсъдния антирасизъм?

- Разбира се, точно това трябва да направим. Почти всички в нашите общества се противопоставят на расизма. Расизмът е едно от най-грозните човешки поведения. Но това, което американците наричат днес “антирасизъм”, както е описано от модерните теоретици на расата, като Ибрам Х. Кенди, всъщност е само нова форма на расизъм. Той казва неща за групи от хора, като обобщава и демонизира всяка група. Тези нови антирасисти са расисти спрямо белите и това вече се смята за разрешено и дори се насърчава. Мисля, че всичко това е пагубно и рискува да бъде много контрапродуктивно. В крайна сметка, ако кажете на една малцинствена група, че е лоша, че няма какво добро да се каже за нея и че не може да направи нищо, за да изкупи вродената си вина, освен да изчезне, малко вероятно е това малцинство да се остави да бъде убедено. Но когато става въпрос за новата война срещу белите, това е война, водена срещу мнозинството от населението на Запада.

Вероятността едно мнозинство да продължи да приема да му говорят по този начин ми се струва малко. Това е една от причините, поради които този нов антирасизъм трябва да бъде спрян. Позволете ми да добавя, че според мен ние говорим в действителност за антизападничество. Съществуват многобройни негови форми: арабско антизападничество, китайско антизападничество. Но тази, която ме интересува най-много (и която се опитвам да разглобя парче по парче), е онова, което наричам западно антизападничество. Омразата към Запада от самия Запад.

- Това, което описвате в книгата, е война срещу Запада, водена от самите западни хора. Защо смятате, че тя започва с “развалянето на речника”?

- Както току-що видяхме с думите “расизъм” и “антирасизъм”, целият език е покварен. Антирасизмът днес всъщност е расизъм. Идеите, които трябва да засилят равенството, “приобщаването”, всъщност предизвикват разделение. Терминът “позитивна дискриминация и много други изрази са проникнали в нашия речник, главно от американските университети.

- По този начин концептът “раса”, срещу който се бореха някога повечето прогресисти, стана централен за новите антирасисти…

- Да. Старите расисти вярваха, че расата е неподвижна, неизменна и предполага невъзможност за общуване извън расовите граници. Новите расисти вярват в същото. Те смятат, например, че културните граници трябва да се зачитат (но само в едната посока). Така, въпреки че някои расисти от старата школа искаха да запазят чистотата на собствената си култура, новите расисти смятат, че културното присвояване (или взаимно опознаване, както го наричахме някога) е много лошо. Те смятат, че западната култура е кражба и че всички “туземни култури” трябва да се пазят в нещо като балон и да не си пипат никога.

В главата от моята книга, в която разглеждам културата, изследвам опустошителните последици от това поведение. Американците, които защитават идеи като “културно присвояване”, не се интересуват от истинската природа на западната култура. Защото не могат. В крайна сметка, както казвам в книгата си, откраднал ли е Оливие Месиен, когато е бил вдъхновен от индийския ритъм в своите музикални композиции? Разбира се, че не. По-скоро той му отдава почит и се е учи от него. Същото важи и за Бенджамин Бритън с балийската музика. Или повечето велики френски художници и поети. Идеята, че нашата култура е култура на кражбата, е дълбоко регресивна идея, представена като прогрес.

- Това е също пренаписване на историята…

- Основното пренаписване засяга западното минало, което се оказва изцяло опетнено с греховете на робството, колониализма и расизма. Никой не отрича, че това са аспекти на нашето минало. Но те не представляват целия сбор на нашето минало, а още по-малко единствената призма, през която да се гледа на всичко останало. Ние не бихме го направили за нито една друга култура, но благодарение на американските теоретици на антирасизма тези грешки са станали единствения начин на разглеждане на това, което те наричат “бялата история”. Те говорят например за “основния грях” на Америка, робството. Но внимание, всички могат да играят тази игра. Защо само западните държави да имат основни грехове? Кой е основният грях на Нигерия или на Габон, например? Тези страни очевидно имат такъв. В крайна сметка, ако ние имаме, защо не и всички останали страни, всички останали цивилизации? Защо само Западът да бъде поставян на подсъдимата скамейка, а всички останали да се смятат за невинни?

Това само по себе си е форма на расизъм. Повечето хора смятат, че това поведение датира от Русо, но, както показвам, то е доста по-ранно. Западът винаги се е стремял да представи другите култури като по-добри, за да осветли критично някои аспекти на собствената си култура. И в това има известна добродетел, дори и да не е безкрайна. Волтер отбелязва, че единственото по-лошо нещо от това, което европейците направиха, като продаваха чернокожи африканци, беше това, което чернокожи африканци направиха, като продаваха или ограбваха своите братя и сестри, както знаем днес от мемоарите на хора като Олауда Екиано. Укоряваме ли днешните африканци за това? Не виждам защо. В такъв случай защо трябва да укоряваме западните хора за престъпления, извършени преди векове?

- В книгата си припомняте, че критиците на расизма или сексизма систематично се прицелват в западните хора, докато страни като Китай, където са извършени най-лошите съвременни зверства, напротив, те са пощадени от критиците. Как си обяснявате този двоен стандарт?

- Мисля, че нашето вродено чувство за самокритика се използва срещу нас. И мисля, че особено го използват нашите конкуренти и съперници на световната сцена. Вижте начина, по който Китайската комунистическа партия (ККП) си играе със западната самокритика. Едно от пропагандните издания на ККП наскоро публикува карикатура (на английски) на Чичо Сам в Овалния кабинет, заобиколен от трупове. Придружаващият текст говореше за Джордж Флойд и разделянето на семейства на мексиканската граница, като се твърди, че Америка винаги е била расистка. Не е нужно да си гений, за да разбереш какво става. Но трябва да си луд, за да повярваш, че ККП е загрижена дори и най-малко за расизма или разделянето на семействата. Попитайте жителите на провинция Синдзян какво мислят за онези един милион души в концентрационните лагери в Китай. И много други…

- Не е ли това една от специфичните силни страни на Запада - да се съмнява в себе си и да се самоанализира?

- Това наистина е много важен аспект. Но трябва да внимаваме в моментите, когато самокритиката се използва срещу нас. Също така трябва да сме наясно кога самокритиката се превръща в самозлоупотреба, в отвращение към себе си и саморазрушение. След издаването на книгата ми редица хора ме попитаха как да направят разлика между правилната употреба на самоанализа и вредния уклон. Аз отговарям, че всички можем - и го правим - в личния си живот. Например, ние приемаме съвети, които могат да ни помогнат да станем по-добри от хора, за които знаем, че ни желаят доброто. Ако приятел, член на семейството или човек, на когото се възхищавам, ми дава съвети, аз го слушам. Но ако някой ми каже, че мрази всичко, което пиша, че мрази гласа ми, дрехите ми, лицето ми и много други неща, вероятно бих предположил, че този човек не ми желае доброто. И със сигурност няма да последвам съветите му. Днешните антизападни хора мразят всичко, свързано със Запада. Те не искат да го подобрят, искат да го разрушат, да го унищожат. Предлагам да осъзнаем това, да проумеем какво правят и да го отхвърлим.

- Не надценяваме ли реалното влияние на феномена на “пробуждането” (woke)? Предлагате да се борим с него, но не е ли най-добрият начин да се борим, като го пренебрегваме или презираме?

- “Woke” е термин, който не харесвам, защото внушава, че тези атаки са несериозни, лекомислени, което всъщност не е така. Това, което се нарича woke (пробуждане), всъщност е фундаментална офанзива срещу всичко, свързано с нашата култура и минало. И ние не можем да го пренебрегнем. Това, което мисля, е, че би трябвало да го разберем, след това да се опитаме да се откъснем от от него и на свой ред да го демонтираме. В интелектуален план това, което се случи, беше, че френската “деконструктивистка” теория пристигна в Америка преди няколко десетилетия, американските академии ѝ придадоха расово американски привкус и след това ни я върнаха обратно с пълна скорост.

Англоговорящите страни са особено уязвими към това явление, поради което woke движението е толкова силно в някои райони на Канада, както и в Обединеното кралство и Австралия. Но французите биха били прави, ако ни призоват да се дистанцираме от всичко това. Бях свикнал да смятам, че Америка е нетен вносител на лоши идеи. През последните години тя се превърна в нетен износител на лоши идеи. Би трябвало да се опитаме да отхвърлим този конкретен внос. Ние имаме свои собствени проблеми, но трябва да се уверим, че не превръщаме в свои проблемите на Америка.

- Уокизмът” навлезе в университета, но и в училище. Не е ли основният риск да създадем поколение от невежи?

- Не просто невежи, но злонамерени и надъхани срещу собствените си общества невежи. Често цитирам Ницше в моята книга. Внимателно, както винаги трябва да се прави с него. Но има няколко конкретни аспекта в “Генеалогия на морала”, които ми се сториха подходящи за нашата епоха. Първият е, че сме изправени пред поколение от хора, които говорят за справедливост, но искат да си отмъщават. Вторият аспект е, че пред нас има поколение от хора, които насърчават повторното отваряне на рани, които отдавна са зараснали, за да могат след това да плачат над болката си. Това е бързо, но, за съжаление, много точно обобщение на определени аспекти на сегашната ни ситуация.

- Защо “пробудените” и новите антирасисти искат на всяка цена да разрушат Запада? Свързано ли е с липсата на смисъл в нашите общества?

- Има празноти, разбира се, и една от големите задачи на това поколение трябва да бъде да ги запълни или поне да се стреми да ги запълни. Но както казвам към края на книгата си, отговорът трябва да дойде от много дълбоко ниво. Нашите общества са принудени да се превърнат в злопаметни общества. Мисля, че има само един отговор за това и той е да се обърне тенденцията. Единственият отговор на злопаметността, този, който говори от същата дълбочина, е култивирането на благодарността. Това ни липсва най-много. Къде е проклетата благодарност за всичко, което имаме? В крайна сметка, да се родиш във Франция или Англия в ХХI век все още означава да спечелиш от лотарията на живота. Помислете си за други места, където бихте могли да се родите. А това да бъдеш част от култура като нашата съвсем не е за пренебрегване.

Но кой днес се осмелява да повдигне този въпрос? Когато написах “Странното самоубийство на Европа”, казах, че един от проблемите на Запада е, че вече не знаем какво да правим с късмета си. Но си промених мнението по този въпрос. Един американски спортист, Бранч Рики, каза веднъж нещо много хубаво за късмета. Той каза: “Късметът е плод на съществуването”. Фактът, че толкова голяма част от света иска да дойде на Запад (а не обратното) подсказва, че при нас трябва да има нещо добро. И според мен ако има нещо добре днес, то е защото ние и тези преди нас са направили добри неща в миналото. Направихме добър избор. Или поне по-добър избор от другите. Иска ми се да помислим за тези добри неща и да ги ценим повече.

Превод от френски: Галя Дачкова