Васил Василев: Докато казват цигу-мигу на симфоничния оркестър, няма как да говорим за култура

Няма по-голяма  корупция в една държава от даването на бюджет на неподготвени хора в управлението, казва новият директор на Народния театър “Иван Вазов”

Джон Малкович идва у нас догодина, работил е с Ясен Пеянков и Санчо Финци и много ги цени

Създадох нова длъжност - писател към Народния театър, какъвто навремето винаги е имало

Това е първият министър на културата, който е направил нещо за читалището в село Татарево. Няма да има друг такъв като него

Той е театрален режисьор, но в следващите 5 години няма да поставя спектакли, тъй като от 2 месеца е новият директор на Народния театър “Иван Вазов”. 45-годишният Васил Василев получи високия пост след конкурс и насред втория си мандат като шеф на Плевенския театър. Ръководил е и Ловешкия, когато е едва на 29 години и е бил най-младият театрален директор у нас. Роден е в Ловеч, където завършва езиковата гимназия, после театрална режисура в НАТФИЗ и мениджмънт на бизнес организациите в Стопанската академия “Д. А. Ценов” в Свищов. Женен, с три деца.

- Огромна опашка за билети се изви преди дни пред Народния театър, за два часа сте продали 1000 билета. Защо има толкова голям интерес към театъра, г-н Василев?

- Много искам да направим още по-видим Народния театър. В момента, в който стартирам като негов дирктор, е краят на сезона, времето става по-топло, започваме да се предизвикваме да ходим повече в паркове и градини, отколкото да отделяме средства и време да влезем в театралните зали.

И понеже маркетингът винаги ми е бил предизвикателство, се възползвахме от събитие, в което участва и Народният театър. Тъй като очаквахме десетки хиляди пред театъра, отворихме една от касите до късно и продавахме билети на много преференциални цени до края на сезона.

- От два месеца вече влизате в Народния театър като директор, а не като театрал или зрител. Какво беше началото?

- Всеки старт - и в Ловешкия, и в Плевенския, и в Народния театър, е еднакъв. Като в един дом е, който не е бил твой. Влизаш и докато си го подредиш по начина, по който искаш да изглежда, минава определено време.

- Народният театър е доста по-голям от Ловешкия и Плевенския, на които сте били директор. Сега откъде започва подредбата?

- Зависи какво разбираме като големина. Когато стартирах на 29 години в един театър, който имаше близо 50 души щат, от които 15-ина човека бяха актьори, и тогава беше голямо в представите ми.

Бях експеримент като най-млад директор в страната

До 2013 г. бях най-младият директор. Сега бих казал, че съм най-младият доайен от директорите в българския театър.

И в трите случая по стечение на съдбата или по нейна ирония наследявах театри, ръководени от предшественици, които са били актьори в пенсионна възраст, но утвърдени имена.

- Какво ще се случва на сцените на Народния театър?

- Вече започнахме активни репетиции. В момента словенецът Йерней Лоренци репетира “Орфей”. Той е съвременен европейски режисьор с много интересен прочит на спектаклите си, с личен почерк за режисура, като подтиква актьорите към много игрови, семпъл, човешки театър.

Съвсем скоро имахме кастинг и с Тимофей Кулябин, който ще стартира репетиции на “Нора” в началото на октомври. Те ще започнат веднага след премиерата на Лоренци, която се очаква да бъде на 13-14 октомври. Премиерата на Кулябин и “Нора” на Ибсен ще бъде на 2-4 декември. Всичко е програмирано на голяма сцена. Двамата са много различни като стил и са емблема на европейската режисура.

В момента Кулябин репетира в Дойчес театър. За кастинга в нашия театър, на който се запозна с актьорите, пристигна от театър “Дайлес” в Рига, където имаше премиера заедно с Джон Малкович. Съвсем скоро предстоят репетиции и на Крис Шарков, който стартира нов съвременен текст на унгарката Катя Вебер - “Фрагменти от една жена”. Премиерата ще е в началото на октомври.

Васил Василев с Джон Малкович в театъра "Дайлес" в Рига, Латвия
СНИМКИ: ЛИЧЕН АРХИВ

- Каква е историята с Джон Малкович? Вие обявихте, че той ще играе на сцената на Народния театър. Преди месеци обаче се разбра, че той ще поставя тук пиеса.

- Това, което сме говорили с продуцентите на спектакъла “В самотата на памуковите полета” на Бернар-Мари Колтес, е този спектакъл с участието на Джон Малкович и Ингеборг Дапкунайте под режисурата на Тимофей Кулябин да гостува на сцената на Народния театър. Това ще се случи на максимално най-близка дата през 2023 г. Когато става въпрос за големи звезди - режисьори, актьори, те винаги работят в диапазон минимум 5 години напред. За да бъде икономически изгоден, този спектакъл ще бъде съчетан с някои от близките дестинации в съседна държава. До края на годината Джон Малкович няма да го играе, защото неговото време е регламентирано.

- Възможно ли е Малкович да поставя свой спектакъл у нас?

- Аз лично не съм водил преговори той да режисира. Мисля, че българският зрител ще има удоволствието да го види какъв актьор е на театрална сцена. Изключително съм щастлив, че в разговора, който имах с него, той каза, че е работил с български актьори и много ги цени.

- Каза ли с кои?

- В неговия театър на Бродуей има един актьор - Ясен Пеянков. Той е и режисьор в театъра му. Съвсем скоро имаше премиера на “Чайка”. Това е единият актьор, когото спомена. Другият е Санчо Финци (Самуел Финци - б.а.), с когото се познават.

- Споменахте много имена и предстоящи спектакли, това означава ли, че есенната програма на Народния театър ще е съвсем нова?

- Изцяло не, но ще бъде подхранена с нови заглавия. Успоредно с това в началото на юли румънската хореографка Андреа Гаврилиу ще направи кастинг за спектакъла си “Фиеста”. Репетициите ще започнем през септември и вероятно в началото на ноември на сцена “Апостол Карамитев” на 4-ия етаж ще излезем с нов предизвикателен спектакъл.

- Защо каните чужди режисьори, какво ще види публиката чрез тях?

- Така се получи, че в самото начало наистина се натрупаха много нови европейски имена. Проектът на Йерней Лоренци се работи от 3 години, заварен е и е нормално да бъде реализиран.

Другото много важно в момента е, че сме в много хубава ситуация. Малко след ковид и по време на война близо до нас се оказва, че има свободни режисьори. Сега е моментът и трябва много бързо да реагираме, преди те да бъдат взети някъде другаде.

Ние сме част от голямото европейско семейство и няма нищо по-нормално от това на тази сцена да идват европейски режисьори. Ненормално е, когато сме в европейския контекст и европейското разбиране, да мислим как да си затворим сцените и да допускаме на тях, ако може, само най-близките си приятели. Искам Народният театър да бъде сцена наистина на утвърдени режисьори, с които да моделираме новия театрален език.

През септември ни предстоят възстановителни репетиции на “Хъшове” на Александър Морфов. Ето това е едно име, което се завръща на сцената. Не че си е тръгвал в съзнанието на българския зрител. В момента ревизирахме сценографията, ще се опитаме да освежим декора. Така стартовата премиера в началото на септември ще е “Хъшове”.

Възстановяваме също “Идеалният мъж” на френския режисьор Тиери Аркур, който ще бъде тук за репетиции през септември. В разговор сме с Иван Пантелеев за “Неодачници” и “Капитална грешка”. Диана Добрева трябва да има възстановителни репетиции на “Калигула”, за да може след големия успех в Япония българският зрител отново да го види.

- Трябва ли да се промени статутът на Народния театър, който в момента е приравнен към останалите? Нужно ли е той отново да бъде обявен за национален културен институт и какво ще промени това? Само за пари ли става дума?

- Парите са най-малкото. За да искаш пари, трябва да покажеш лицето. В моята биография винаги съм го постигал.

Защо трябва да се промени статутът? В Закона за закрила и развитие на културата има много ясен текст, който е за националните културни институти. Те не създават и не разпространяват спектакли, както всички останали. На тях им е вменено, че имат още представителни и академично-изследователски функции. В Народния театър се пази най-големият архив на театралната история въобще в България. Същевременно самият Народен театър трябва да създава драматургия, събития, които да дават насока на съвременния български театър. Защитих и в концепцията си как той трябва да бъде витрината и освен собствени постановки да предоставя възможност на гостуващи спектакли, които са извън столицата и показват най-добрите образци на театралното ни изкуство.

Шефът на Народния театър посреща на летище "София" трупата, изиграла "Калигула" в Япония

- Казвате какво трябва, а вие какво ще направите?

- Това, което ви казвам, това ще се случи. По норвежката програма - проект, който е наследен, благодарности за това, ще се дигитализира целият архив на Народния театър. В новата структура формирахме и много интересен отдел, който ще се занимава със създаването на драматургия, както и с преводни текстове, и ще ги издава.

Създадох и една длъжност, която е нова засега, но в миналото винаги е присъствала - писател към Народния театър. Имам конкретно име, с което сме водили разговори, но все още не бих си позволил да го кажа, защото е свързано с договор.

Една от големите ми мечти - надявам се да се случи - е откриване на книжарница към театъра. Също и възстановяване на годишниците, както и на вестника, който сме правили преди години. Ще работим и във видеоматериали, подкасти. Така че ще се опитам да направя още по-голяма публичност.

- Накъде вървят европейският и световният театър? Българският доближава ли се до тях?

- Световният театър в момента е много достъпен. Вече всеки може да си купи билет за самолет и да отиде да гледа, ако иска, в Берлин, в Лондон, в Букурещ, който е съвсем близо до София. Може да отделим няколко часа и да отидем до едно друго място и да се изненадаме от техническите възможности на съвременните спектакли, които тук при нас липсват.

- Защо липсват?

- Липсват, защото някак си в този преход не случихме на добри управляващи, които да знаят, че театралното изкуство в съвременния свят е и технологично изкуство и се развива. Всичко опираше дотам, че непрестанно да комуникираме заплати и заплащане, а те продължават да са мизерни за хората, които работят в театралното изкуство. Тези хора не се оплакват. Те са мълчаливи. И са може би единственият сектор в България, който, за да преживява и да изхранва семействата си, работи на няколко места.

- Имате предвид в няколко различни театъра или едната вечер е на сцената, а другата - таксиметров шофьор. Какви са тези места?

- И двете неща са верни, за съжаление. Да, голяма част от тях работят в различни театри и това пак е за сметка на качеството, на твореца. Ние не сме чак толкова богата с таланти държава и когато ги изцеждаме, може само да губим като държава.

Едните репетират в два различни театъра, играят в различни постановки, на други им се случва след спектакъла да продължат нощната смяна като барман или таксиметров шофьор. Защото, за съжаление, са избрали да бъдат в България роби на собствената си професия, за която са учил.

Това е грешка на самата държава, защото тя не им е дала нужните условия, в които да развиват собствената си професия. Тук става въпрос за едни хора, които в нашия случай - национален културен институт, Народния театър, са 70 души. Ние дължим на тези творци уважението, защото те всяка вечер излизат пред нас на една сцена. На нея мнозинството от тях работят с техники от 80-те години на миналия век. Механизации, осветление, в повечето български театри тази техника е оттогава. И те се опитват да ни прочетат един класически текст със съвременно звучене.

- Как може да се промени това? Вие можете ли да го промените?

- Да, винаги съм променял. Първият спектакъл, който направих като режисьор, беше “Архангел Михаил” на Георги Марков, с който се дипломирах. Получих всичко, което беше нужно за дебюта на един млад човек. Направих го в провинцията - в театъра в Ловеч, той гостува в София в “Сълза и смях”. След това получихме покана от театъра спектакълът да се играе до края на сезона - 10 представления на софийска сцена. Всичко беше наред, но в един прекрасен момент всичко мина в мълчалива форма.

- В смисъл?

- Хубав спектакъл, хубаво са го отразили и край. Мечтаех си някой да ме покани да изрежисирам веднага след това още нещо и да се проваля. Не получих такава покана.

- Заради липсата на друг шанс ли решихте да кандидатствате за директор на Ловешкия театър?

- Станах директор на театър, идвайки от телевизията. В рамките на 2 години работих в Би Би Ти, Би Ти Ви, Канал 1 (днес БНТ 1), последно бях в “Диема”.

- Какво правехте в телевизиите?

- Аз съм стартирал от най-ниското стъпало - като организатор на продукция. Можеше да стигна до режисьор, но тогава обявиха конкурс за директор на театъра в родния ми Ловеч. Имах опит, защото от 2-и курс играех в “Сълза и смях”. Бях в три представления на моя професор Христо Христов - “Железният светилник”, “Преспанските камбани” и “Три високи жени” в Театър 199. Уникален шанс, защото играех на една сцена с големи актьори - Георги Гайтаников, Цветана Манева, Васил Михайлов, Меглена Караламбова, Пламена Гетова.

Василев със съпругата си Надя, с която имат три деца

- Държавата какво може и какво трябва да направи, за да имат шанс и младите, а и опитните да се чувстват добре?

- Всички винаги казваме “държавата” и после някак си се отдръпваме, наблюдаваме я и започваме назидателно да говорим за нея. Държавата не ни е виновна за всичко.

Ако има вина въобще, тя е на партийните строители. Когато предстоят избори, в техните редици или сред кандидат-депутатите трябва да избират на първа линия достатъчно подготвени и образовани хора в областта на културата, които впоследствие да разбират ясните проблеми за управление или в законодателната власт. Когато ние абдикираме, в парламента се сглобяват едни партийни конфигурации от хора, които не са влизали в театър, хора, които не знаят какво е галерия или казват цигу-мигу на симфоничен оркестър. Тогава няма как да говорим за културата като добавена стойност на нацията, а ще говорим като за проблем, който харчи пари. Няма по-голяма корупция в една държава от даването на бюджет на неподготвени хора в управлението. Това е най-голямата корупционна практика. Защото като данъкоплатци плащаме заплатите на законотворци, които понятие нямат от това как се структурира държава.

Ще дойдат пак избори, ще събираме пак хора отнякъде, послушковци, които да прокарват нечии интереси. Когато това се промени, тогава много неща ще се оправят не само в културата. Няма по-подготвен човек в областта на здравеопазването от лекаря. Няма по-подготвен човек в образованието от учителя. Крайно време е вече да се мисли за квотен принцип на хора специалисти. Всяка парламентарна група трябва да е изградена със специалисти. Не може на случаен принцип.

Ето примерно в този момент мога да кажа, че ние случихме с министър на културата. Това е първият министър на културата, който е направил нещо за читалището в село Татарево. Няма да има друг такъв като него. И това е най-голямото постижение поне до момента на нашия министър. Така беше представен от министър председателя и той продължава тези традиции.

Можем да съдим хората за бездействие и за това, че когато им се дават властови механизми, те ги пропускат.

- Защо е важна културата?

- Принципно културата на никого не е важна в момента.

Културата и изкуството се създават от творци. Те донякъде се доближават до създателя, защото могат да проектират по някакъв начин бъдещето и да покажат какво ни е настоящето, за да може малко или много да отстраним грешките на своето развитие. Културата и изкуството са важни не засега, не за днешното, а за бъдещето.

Да, културата е много ценна след време, когато някой в някакви археологически разкопки открие и обясни, че това датира от еди-кой си век, че е паметник на еди-кого си. Тази археология ни доказва само едно - че когато забравяме за културата си, тя остава някъде като белег в земята и ни учи на този урок, че трябва да се грижим за културата сега, за да имаме бъдеще, а не след време и след хилядолетия да се броим в една изчезнала цивилизация, която някога някъде е съществувала, някога някъде е забравена.

 

Източник: "24 часа"