Упадъкът на хуманитарните науки в САЩ: Слаби преподаватели преподават слаби курсове на слаби студенти

До каква степен проблемите на расовия и ЛГБТ радикализъм – най-видимите недъзи на хуманитаристиката днес – лежат в основата на този процес, е отворена дискусия. Фундаменталната промяна не е политическа, нито икономическа. Тя е академична.

Автор: Деклан Лиъри, theamericanconservative.com. Следвайте "Гласове" в Телеграм

Изучаването на литература вече не вълнува умовете и душите на студентите

Поради множество причини, повечето от които зависещи от мен, завърших много лош колеж, в който бях много посредствен студент.

Бях там, за да изучавам класическа филология и открих още с пристигането си, че такава програма като цяло не съществува. (Прочетох Омир през първия семестър и разбрах, че това всъщност е крайъгълния камък на учебната програма по гръцки, точно както беше и в гимназията.)

Затова трябваше да пилея времето и доларите за обучение другаде. Записах (и прекъснах) както философия, така и теология и успях през повечето време да се придържам към историята и английския. Изоставих философията, за щото всичките преподаватели бяха скучни, а теологията – защото всичките преподаватели бяха смахнати. Продължих с английския, най-вече защото преподавателите бяха очарователни.

Всичките бяха либерали, разбира се – единствените консерватори бяха в бизнес училището – но това е встрани от темата. Бяха умни и бяха приятни и се интересуваха от това, което преподават, или поне достатъчно, че да не злоупотребяват с идеологическите средства за мъчение на постмодерната академичност.

Самата програма беше доста традиционна, стига да подбереш внимателно курсовете си. Успях да остана настрана от феминистката поезия и постколониалните изследвания. Изучавах литературата на английския ренесанс с най-добрия жив учен, Едмънд Спенсър – приятна, донкихотовска фигура, наближаваща по онова време деветдесетте, който беше учил в Йейл с Новите критици и в Кеймбридж с К.С. Луис. Изучих Джейн Еър и Киплинг с лектор от старата школа, с кръпки на лактите, който направи немалко жестове, за да не ми позволи да се проваля по Викторианска литература. Изучих поетите-модернисти с ексцентричка от Южна Африка, с конска опашка, чиято перформативна гранична лудост привеждаше формата и нейната субстанция към живот.

Обичах да изучавам литература и сега осъзнавам, че това беше възможно за мен, тъй като пейзажът беше далечен на американското висше образование. Прочетох фундаменталните класики от „Беоулф“ до „Четири квартета“. Но също така прочетох и Юлияна от Норич и малките поеми на Езра Паунд и много други поразителни малки работи, които едва ли бих намерил извън класната стая.

Спомням си особено добре как бях запленен от „Близо до Перигорд“ на Паунд – спекулативна историческа поема за Бертран де Борн, средновековния западен трубадур и благородник, осъден от Данте на осмия кръг на ада – и написах върху него най-голямата си писмена работа в модернисткия курс. Не уточних идеята с професора (както би трябвало да направя). Той върна работата ми след няколко седмици, като на гърба беше надраскал, че напълно погрешно съм разбрал заданието. Няколко реда по-надолу, имаше, според мен, едно щедро и великодушно „А“.

Само три години след завършването си, се питам колко студенти могат да споделят подобен опит. В доста популярна статия за последния брой на „Ню Йоркър“ Нейтън Хелър наблюдава „свободното падане“ на записалите се в хуманитаристика и пита

„Какво се случи?“

Ще ви кажа – настоящето е чужда държава.

Хелър разглежда въпроса от двата края на спектъра – Държавния университет на Аризона и в колежа Харвард. Той е поразен, че броят на завършващите английски език в университета е намалял с 39% за период от осем години, като в същото време преподавателите по английски там са 71, включително единайсет изследователи на Шекспир, повечето от които цветнокожи. Той не разбира също така и как бройката на завършващите английски в Харвард е намаляла с три четвърти за приблизително два пъти по-дълъг период, след като студентите в Харвард са толкова загрижени за идентичността и прочее.

Джон Ричард Кари, професор по немска литература (и отличен пианист) в университета "Джон Хопкинс", с вратовръзка и сако, седи със събрани ръце, докато се среща с двама студенти над отворена книга. Снимката е направена през 50-те години на миналия век.

В един от най-забележителните пасажи на статията, деканът на Харвард Аманда Клейбоу признава, че нейните студенти по английски не са в състояние да прочетат „Алената буква“ – популярно художествено произведение на няма и 200 години – тъй като езикът е толкова сложен, че сякаш е чужд.

Хелър и неговите събеседници излагат някои идеи за причините за кризата. Джеймс Шапиро, професор от Колумбийския университет, твърди без никаква ирония, че 1958 г. – когато кранчето на федералните пари се отваря широко със Закона за защита на образованието – бележи „началото на славните дни на хуманитаристиката“. Всичко отива по дяволите, когато парите спират през 2007 година.

Това, разбира се, са глупости, истинският проблем е много прост: слаби преподаватели преподават слаби курсове на слаби студенти. В образованието има по-широка криза, което прави дори елитните студенти неспособни да усвоят материал, преподаван в средното училище преди един век. Но в най-пряк смисъл, упадъкът на хуманитаристиката е предимно самопредизвикан.

Той започва преди няколко поколения, 1958 г. е добра начална точка, макар че по-добрата отправна точка е 10 години по-късно, по времето на двойния приток на наборници, опитващи да се измъкнат от Виетнам, както и на ветераните-стипендианти. По онова време хора, които нямат никаква работа в колеж, започват да заливат американските кампуси. Тази промяна налага да започне процес на профанизиране. Когато достатъчно новодошли се насочват към докторски програми и след това към специалности, профанизирането продължава вече по-скоро по случайност, отколкото по избор.

До каква степен проблемите на расовия и ЛГБТ радикализма – най-видимите недъзи на хуманитаристиката днес – лежат в основата на този процес, е отворена дискусия. Фундаменталната промяна не е политическа, нито икономическа. Тя е академична.

Човешката природа не се е променила между 2012 и 2020 година. Департаментите по английска филология обаче са. Последните останки от стария режим измряха. (Моят личен приятел и уважаван експерт по Спенсър, почина през първите седмици на пандемията, шейсет и седем години след дипломирането си в Йейл). Какво се случва със специалистите по английски изобщо не е загадка за никой разумен човек, който е влизал в час по английски в някое от американските училища. Изучаването на литературата е спряло да бъде това, което беше в дните, когато можеше да развълнува умовете и душите на учениците.

Преди няколко дни бях замъкнат в книжарница/кафе/бар, което не се справяше особено добре с нито едно трите неща. Но измежду купищата BLM манифести и наръчниците за самопомощ за шефки, намерих том с избрани поеми на Паунд. За разлика от онзи от моето следване, този включваше „Близо до Перигорд“.

Няколко дни по-късно се разхождах пред камината и препрочитах поемата, която беше запленила въображението ми в бакалавърския курс по английски.

Щастлив съм да споделя, че тя все още пее, все още обсебва, и все още може да развълнува ума на млад човек, със своята смесица от романтика и конспирация. Или със стратегията и лириката си. По начин, по който нито една дискусия за расизма в „Бурята“ никога не би могла.

Потърсете я в учебната програма на който и да е колеж в страната и отново си задайте въпроса защо хуманитарните науки умират.

Източник: theamericanconservative.com

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова