- 10 Sep 2020
- 74
- 8
Мащабът, в който уж останалите с чисти ръце дипломати са колаборирали при геноцида, е шокиращ. Това става ясно от разговора на Франк Ширмахер с двама от историците, членове на комисията към германското външно министерство, публикуван в неделното издание на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”.
<p><strong>Разкривате във вашата книга до каква степен външното министерство е било проникнато от националсоциалистическата мисия и е провеждало насилствената политика на Третия райх. Книгата трябва ли да всява страх у представителите на ведомството? </strong></p>
<p><strong>Конце:</strong> Напротив. Външното министерство има всички основания да приветства книгата. Самата институция постави задачата да се направи това изследване, тъй като беше станало ясно, че изграденият през десетилетията неин образ е един мит, който няма нищо общо с действителността. Разбира се, вярно е, че историята, която разказва книгата, трудно се преглъща и не е особено подходяща за изграждане на позитивни традиции. Но не за това става дума. Важна е историческата представа, която съответства на днешната самооценка на външното министерство като централна политическа институция в едно свободно демократично общество.<br /><br /><img src="http://img264.imageshack.us/img264/1148/3bf0635cb5a04ab1bdb579c.jpg" border="0" width="510" height="770" /><br /><br /> <em>Всеки дипломат е знаел за съществуването на лагерите на смъртта. Във формуляр за отчет на командировка на Франц Радемахер – ръководител на т.нар. еврейски отдел във външното министерство, като цел на командировката е посочено „ликвидация на евреи”.</em></p>
<p><strong>До момента външното министерство успешно поддържа имиджа на институция, която се е разграничила от националсоциализма и е била убежище на съпротивата. Сега разбираме, че нещата стоят различно. Кои разкрития ви потресоха най-много? </strong></p>
<p><strong>Конце:</strong> Мащабът, в който националконсервативните висши слоеве на обществото са сътрудничили и колаборирали. Как те след 1945 г., осъзнавайки историческата си вина, са се опитали с всички средства да се очистят от тази вина – публицистично, пред съда и политически. Това наистина е шокиращо дори за един опитен историк, занимаващ се с националсоциализма и холокоста. Систематичното съучастничество на отделни личности и на цели мрежи от длъжностни лица, разглеждано в неговото развитие във времето преди и след 1945 г. и след 1951 г., когато се възстановява външното министерство, като факт е плашещо.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>В архива на външното министерство от 1947 г. е намерено единственото копие от протокола от Конференцията край Ванзее, на която се координира т.нар. окончателно решение на еврейския въпрос. В светлината на днешните разкрития тази „находка” изглежда направо зловещо.</strong></p>
<p><strong>Конце:</strong> Външното министерство от самото начало активно е участвало във всички мероприятия по преследването, обезправяването, прогонването и изтребването на евреите. Бившите дипломати впоследствие прехвърлят охотно вината на хората на Рибентроп и особено на „еврейския отдел”, който играе ролята на свързващо звено между външното министерство и Главното управление за сигурността на Райха (Reichssicherheitshauptamt – RSHA) и ръководи мероприятията за „окончателното решение” в съответните дипломатически канали. Че унищожаването на евреите се превръща в големия проект едва през 1941–1942 г., обаче не е вярно. Още от 30 януари 1933 г. антисемитската политика става невероятно динамична, тя се засилва и радикализира – процес, който е ясно разпознат от умни наблюдатели и актьори и въпреки това те се включват в него. Това важи в особено голяма степен за водещите дипломати. Крайната цел „окончателно решение” на еврейския въпрос е напълно разпознаваема още в тези ранни години. Макар и първоначално това да не означава непременно физическо унищожаване на евреите, до 1940–1941 г. може спокойно да се приеме, че означава прогонване в Мадагаскар.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Няма ли съпротива в рамките на външното министерство срещу автоматизма на непрекъснато радикализиращия се „еврейски въпрос”?</strong></p>
<p><strong>Конце:</strong> Във външното министерство липсва фундаментален дебат по еврейската политика. Има дебати по възприемането и ефекта от тази политика в чужбина. Това личи и във връзка с отнемането на гражданските права на световно известни германци, сред които са Алберт Айнщайн и Томас Ман. Онези във външното министерство, които се изказват против отнемането на правата на двамата германци, правят това не от принципни позиции, а изхождайки от една външнополитическа логика.</p>
<p><strong>Намерили сте писмо, в което Ернст фон Вайцзекер през пролетта на 1936 г. се обявява „за” отнемането на гражданските права на Томас Ман. Тогава Вайцзекер е дипломатически представител в Берн и реагира с това писмо на прочута статия на Томас Ман в „Нойе Цюрхер Цайтунг”. Вайцзекер ли става причина за отнемането на правата на Томас Ман?</strong></p>
<p><strong>Конце: </strong>До този момент външното министерство успява да удържи на натиска на вътрешното министерство и на Гьобелс с простичкия аргумент, че актът на отнемане на гражданските права на Томас Ман би нанесъл прекалено много вреди на Германския райх. Когато обаче един водещ дипломат пренебрегва съображенията на външното министерство какви биха били реакциите в чужбина от дадено действие и казва: „Чашата на нашето търпение вече преля...<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Карлайф:</strong> ... тези негови думи дават свобода на Гьобелс да действа.</p>
<p><strong>Две години и половина по-късно през ноември 1938 г., малко след Нощта на погрома, Ернст Вайцзекер, който вече е външен министър, казва на швейцарския дипломатически представител в Париж, че евреите трябва да напуснат Германия, „защото в противен случай рано или късно неминуемо ще тръгнат към пълното си унищожаване”. Не е ли това едно прозорливо предупреждение?</strong></p>
<p><strong>Карлауф:</strong> Три дни след това изявление – на 12 ноември, на конференция, която трябва да координира следващите действия срещу евреите след погрома, Гьоринг заплашва, че „голямото разчистване на сметките с евреите” е неизбежно. В това заседание участват и представители на външното министерство. Но думичката „неминуемо” ме възпира да приема изречението на Вайцзекер като предупреждение. „Неминуемо” предполага да се случи нещо очаквано, нещо подразбиращо се. Все пак не трябва да се пропуска, че цитатът е индиректен – предаден е в доклада на швейцарския дипломатически представител.</p>
<p><strong>Конце:</strong> От юни 1941 г. във външното министерство започват да постъпват докладите на айнзацгрупите, парафират се и минават от канцелария в канцелария, разбира се, и през тази на министър Фон Вайцзекер. За него поне няма никакви данни някога да е бил защитник на евреите в Германия – нито по време на гоненията им, нито по време на отнемането на правата им, нито по време на физическото им унищожение. Фон Вайцзекер още през март 1933 г. оправдава бруталните действия срещу еврейското население: „В чужбина особено трудно разбират антиеврейската акция просто защото не са изпитали на собствен гръб този потоп от евреи”.</p>
<p><strong>Знаел ли е един референт във външното министерство през 1942–1943 г. какво означава думата „Аушвиц”?</strong></p>
<p><strong>Конце:</strong> Не, вероятно малцина са знаели нещо за тази техническо-промишлена машина за убиване, за газовите камери и пещите за изгаряне. Но всеки е знаел, че в източната част на Европа айнзацгрупите масово избиват евреи.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>В този контекст е интересен откритият от вас отчет от командировка на ръководителя на „еврейския” отдел в министерството Франц Радемахер...</strong></p>
<p><strong>Конце: </strong>Радемахер е „референтът по еврейските въпроси” в министерството. При него се събират нишките на участието на ведомството в „окончателното решение”. Целта на неговата командировка в Сърбия през октомври 1941 г. е „ликвидация на евреите в Белград”, това е записал собственоръчно Радемахер в изготвения по-късно отчет от тази командировка. Случаят доказва, че в рамките на външното министерство масовото избиване на евреи не е никаква тайна. Включително и счетоводителите са знаели.</p>
<p><strong>В книгата ви може да се прочете, че в обучението на аташетата от 1936 г. влиза „посещение при Хитлер в Оберзалцберг” и „разглеждане на лечебно заведение за психичноболни и на концентрационния лагер Дахау”. Следователно начинаещите дипломати много добре са знаели на кого започват да служат? </strong></p>
<p><strong>Конце:</strong> Така е. Действително към всекидневните задачи на дипломатите спада да посещават заедно с международни делегации и представители на Червения кръст психиатрични клиники и концентрационни лагери, за да представят на световната общественост привидно прекрасния живот в тези лагери. Дахау например непрекъснато се използва като показен концентрационен лагер. Там се демонстрира грижливо отношение към обитателите по подобие на това, което се прави по-късно в Терезиенщат. Тази показност продължава и в годините на войната и е част от образователния план на младите дипломати.</p>
<p><strong>Означава ли това, че всички аташета, които са се обучавали от средата на 30-те години нататък, са знаели какво е концентрационен лагер?</strong></p>
<p><strong>Конце: </strong>Да, всички са знаели. Но плановото обучение на аташета спира с избухването на войната. Програмата за обучение обаче не датира от Рибентроп, а още от времето на Константин фон Нойрат. Интересно е също, че сходни образователни практики са развити по същото време и за полицейските служби. Това показва, че става дума за ранно обвързване и въвличане в съучастничество и за създаването на идеологически интегриран националсоциалистически елит. Същото важи и за съдии или висши административни чиновници.</p>
<p><strong>Карлауф:</strong> С началото на войната физическата подготовка на бъдещите дипломати става все по-важна. В образователния план от 1939 г. се казва, че кандидатите за дипломати трябва да се грижат за „поддържането на физическата си гъвкавост” чрез езда, фехтовка, плуване и стрелба; основната задача на бъдещите дипломати била „непрекъснато да гледат напред”, за да бъдат в състояние във всяка ситуация да дават целенасочени разпоредби и да взимат подходящи мерки. Тоест те трябва идеологически така да са подготвени, че когато става въпрос хиляди евреи да бъдат прекарани от едно място на друго, да не задават никакви въпроси, а да действат по възможно най-ефективния начин.</p>
<p><strong>Различавал ли се е антисемитизмът на дипломатическия елит от расисткия антисемитизъм на националсоциалистите?</strong></p>
<p><strong>Конце:</strong> Расисткият антисемитизъм на националсоциалистите се среща по-скоро рядко сред националконсервативните елити, налице е обаче традиционният антисемитизъм на висшите слоеве на обществото, който не е насочен само към източните евреи, а критикува и големия брой евреи, които заемат ръководни длъжности, които работят в медии, в сферата на изкуството и културата и във финансовия сектор. Това също позволява прокарването на мостове между старите елити и новите властващи. В дипломатическите кръгове не са малко онези, които смятат обаче, че Хитлер ще има само епизодична роля. Тук проличава себенадценяването на този елит, който охотно гледа на Хитлер с високомерие, но същевременно подкрепя неговата политика и така спомага за стабилизиране на властта на националсоциалистите.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Карлауф:</strong> Хитлер съвсем постепенно се научава на самостоятелни външнополитически действия. С всеки следващ успех той се чувства мъничко по-свободен по отношение на външното министерство. Но в първите години докъм 1936–1937 г. изцяло е разчитал на квалификацията на служителите в него.<br />Конце: И е имал основание да разчита на тях именно защото важни принципни позиции във външната политика напълно са съвпадали. През 1933 г. има най-малкото частично съвпадение на целите на дипломатическите среди и апарата на националсоциалистите. Става дума за „разкъсване на версайските окови” и за възстановяването на Германския райх като велика сила, като европейски хегемон. В това отношение няма разлика между желанията на Хитлер и на водещите дипломати.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Вярно ли е, че външното министерство през 1939 г. влиза в състояние на вътрешна емиграция, както се твърди, или новооткритите документи доказват, че то изведнъж става изобретателно в осигуряването на нови компетенции, например по въпроса за „окончателното решение”?</strong><br /><strong></strong></p>
<p><strong>Конце:</strong> Класическата дипломация с началото на войната през 1939 г. действително търпи поражение. Но това е същевременно и изходната точка за едно неизвестно до момента разширяване на задачите й. Налага се външното министерство да потърси нова легитимация, ново основание за съществуването си. А централната задача на управляващите, която става все по-експлицитна, е преследването и унищожаването на евреите. Затова германските дипломати поемат инициативата и работят според тях срещу фюрера. От всички краища и точки на света пристигат предложения и идеи как може да бъде решен по-качествено „проблемът с евреите”.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Карлауф:</strong> Консулството в град Мукден в южната част на Манджурия се оплаква в Берлин, че еврейски емигранти се държали неприятно във влак. Въз основа на паспортите им в Манджурия ги сметнали за германци. И за да не случват такива грешки в бъдеще, консулството препоръчва поставянето на червен щемпел с буквата „J“ върху корицата на паспорта. Шест месеца по-късно Химлер осъществява на практика това „предложение”. Нашето виждане, че външното министерство е имало периферно значение в холокоста, е свързано и с това, че то не играе съществена роля нито в Полша, нито в СССР.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Конце:</strong> СССР е теренът на действие на Вермахта и на СС. Външното министерство е активно предимно на Запад – във Франция, Белгия, Холандия, Италия, но и в Дания и Норвегия. И разбира се в цялото югоизточноевропейско пространство. Там се провеждат големите единични акции през 1943–1944 г., помислете за гръцките и за унгарските евреи. В тях външното министерство отговорно участва.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>През юни 1940 г., когато Париж е окупиран в рамките на шест седмици, външното министерство ликува?</strong></p>
<p><strong>Конце:</strong> Тогава едва ли има някой, който да не ликува. Защото веднага се прави асоциация с 1914 г. и респективно с 1918 г. в Компиен, където е сключено примирието, смятано за край на Първата световна война. Точно за елитите, за които става дума в нашата книга, ревизията на резултатите от Първата световна война е особено важен аргумент, който засяга въпроса за националната чест и достойнство.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Ернст фон Вайцзекер до смъртта си не прави признание на истинската си вина. В неговата личност ли кулминира малодушието на германските елити? </strong></p>
<p><strong>Конце</strong><strong>:</strong> Вайцзекер като човек е ярък представител на аристократично-бюргерската висша прослойка в Германия, която води началото си от ХІХ в. Ориентирана към ценностите на хуманизма и образованието, тя проявява обаче все по-силен националистичен заряд по онова време.</p>
<p><strong>Но не е именно тази среда след 1945 г. ядрото, от което произлизат елитите на Федералната република Германия?</strong></p>
<p><strong>Конце:</strong> Във всички случаи тук става въпрос за парадигматични протагонисти и парадигматична институция.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Карлауф:</strong> Има чудесна карикатура във връзка с анкетната комисия №47 на Бундестага от началото на 50-те години. На нея са изобразени строени в редица германски дипломати, които поздравяват Хитлер в стойка „мирно” с изпъната ръка. Отдолу същите дипломати са подредени пред Аденауер в поза на сервилен поклон. „Ето ме пак тук, мога да се държа и така”.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Може ли да се каже, че след 1949 г. в системата на младата федерална република, тоест в нашите министерства, наистина са работили хора, които конкретно са били наясно с масовите убийства и са помагали на масови убийци да избегнат съдебно преследване? </strong></p>
<p><strong>Конце: </strong>Разбира се, че във външното министерство отделни дипломати са виждали своите задачи именно в това. От друга страна, много протагонисти, които през 60-те и 70-те години заемат висши дипломатически служби във Федералната република, са си взели поука. Колкото по-успешна става политиката и конкретно за случая външната политика, толкова по-голяма е вероятността, че точно представителите на обременените елити могат да стигнат от един начален опортюнизъм с всички необходими уговорки до едно действително одобрение. И Студената война изиграва своята важна роля – тя позволява, дори изисква континуитета на антикомунистическите убеждения и същевременно мотивира появата на една първоначално политическа, впоследствие и идейна западна ориентация.</p>
<p><strong>Тази поука не предполага ли и признаване на вината и покаяние? Или тук става дума само за ремонтиране на биографии?</strong><br /><strong></strong></p>
<p><strong>Конце:</strong> Според мен продължаващите самооправдания на определени кръгове след 1945 г. съдържат в себе си признаване на вината, макар и да е принудително. В крайна сметка те бяха подложени на непрекъснат натиск в тази посока: анкетни комисии, атаки в медиите, персонални политически скандали. Но истинско признание на вината никога не бе изречено.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Непонятно е защо външното министерство и неговите дипломати след 1945 г. демонстрират такава невероятна самоувереност. Как изобщо са могли да си помислят, че нещата ще им се разминат? </strong><br /><strong></strong></p>
<p><strong>Конце:</strong> През 1945–1946 г. повечето са всичко друго, но не и самоуверени. Едва във връзка с процеса „Вилхелмщрасе” през 1948–1949 г. те постепенно се връщат към старата си самооценка и започват да обръщат историята в своя полза. С помощта на Нюрнбергските мрежи около Вайцзекер се раждат тогава онези легенди, които продължават да битуват и до днес. Според тях ядрото на старото външно министерство, тоест онзи елит, който претендира след това и в новата държава за ръководни постове, е „чист”. Всички престъпления се товарят върху хората, влезли във ведомството през 1938 г. с идването на Рибентроп, или върху „еврейския отдел”, чиито ръководители Шумбург, Радемахер и Фон Таден са на служба в министерството отпреди 1938 г., а някои дори отпреди 1933 г.</p>
<p><strong>Едно от посланията във вашата книга гласи, че Холивудската естетика „ще бъдеш възнаграден, ако застанеш на правилната страна” не важи. Има тежко обременени дипломати, които след 1945 г. правят кариера, например бившият унтерщурмфюрер от СС Франц Крапф. А от другата страна стоят отделни смелчаци, които са рискували живота си, но след 1945 г. са заклеймени. </strong></p>
<p><strong>Конце: </strong>Нека разгледаме случая с Фриц Колбе. Той е секретар по консулските въпроси в германското посолство в Мадрид, по-късно в Кейптаун. Когато избухва войната, той се връща в централата в Берлин. Колбе отказва да стане партиен член. Под впечатленията от престъпленията започва да предоставя от 1943 г. документи на американското разузнаване в Берн. След края на войната подпомага американците при подготовката на Нюрнбергския процес. Опитва се да се установи в САЩ и в Швейцария, но не успява. През 1949 г. се завръща в Германия и прави опит да заеме държавна служба. Отказват му и го заклеймяват като предател. Забранено му е отново да започне работа във външното министерство. Едва през 2004 г. външното министерство признава участието му в съпротивата.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Тоест участието в съпротивата не е възнаградено? </strong><br /><strong></strong></p>
<p><strong>Карлауф:</strong> Точно така. Фаталното в цялата работа е, че „съпротивата” е дефинирана именно от онези, които са били твърде слаби, за да се включат в нея. Затова и след войната изведнъж се оказва, че има толкова голям брой участници в съпротивата – почти половината външно министерство. Доста подигравки се разнасят по този повод.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Политическият архив предоставя само онези документи, които изрично се поискат. А всъщност няма прозрачна информация за съдържанието на фондовете в този архив. Смятате ли за възможно в този архив да се намират още документи, които да докажат, че нещата са много по-зле, отколкото си мислим, или пък документи, които да опровергаят вашите заключения?</strong></p>
<p><strong>Конце:</strong> Нещата да са по-зле? Че възможно ли е? Нови документи биха могли да хвърлят допълнителна светлина върху историята, описана в нашата книга. Може и да открием в бъдеще още документи. Но и най-въздействащите документи няма да могат да постигнат кой знае какво срещу присъдата на съвременниците, които самите са преживели всичко това, техният архив е паметта им, както веднъж се изрази Рихард фон Вайцзекер.</p>
<p><em><strong>Превод от немски език: Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА</strong></em></p>
