- 19 Фев 2024
- 3972
- 23
фотография: Павел Червенков
автор: Лора Асенова
Следвайте "Гласове" в Телеграм
"Ако да си бунтар е човек, който сутрин, обед и вечер си задава въпроси, като получените отговори превръща в песни и роли с плахата самоувереност, че така може да се подреди света – да, не съм спрял. Все още ми пука."
"Този сценарий ме хваща в точния етап от живота ми, когато това наистина съм аз. Наистина обожавам да общувам с млади хора и да наблюдавам развитието им."
"За мен е пагубно да напипаш формулата на някакъв хит и после да напишеш още пет песни, които да звучат по същия начин. А пък аз поради актьорската си природа, защото са ни учили, че всяка роля трябва да ти е различна от другата – да си неразпознаваем във всеки нов образ, на мен това ми седи като задача и в песните. Не нарочно, просто така съм възпитан."
"Притеснението ми е, че съм отдаден на всичко по много. Сигурен съм, че може и с по-малко, но не знам как. Но, ако не направя нещо по този начин – се чувствам сякаш съм предал работната си философия. Може би трябва да ги степенувам и разпределям, но все още не мога да се науча на това."
Стефан Вълдобрев е от онези разностранни артисти, които имат много таланти. Неговата музика от 30 години успява да бъде модерна и да печели все нова и млада публика, както е сега и с групата „Обичайните заподозрени“. Актьорските му превъплъщения като например във филма „Изпепеляване“ остават знакови. Композициите му допълват много театрални постановки и филмови ленти като тази на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, която дори успя да се дореди в шорт-листа за „Оскар“. Играта му на театралната сцена също винаги вълнува, за мен така беше със спектакъла „Момчето от последния чин“. Да общуваш със Стефан е удоволствие, защото е искрен и непринуден. А в същото време неспирната му работа и енергия те зареждат. Сега очакваме да го гледаме и на малкия екран от 25 февруари, когато по БТВ започва криминалният български сериал „Алфа“. Как се постига балансът в работата, през какви етапи е преминал в живота и изкуството и на какво го е научил успехът, разговаряме с него в следващото интервю.
- Това е първият сериал, в който участвате с главна роля. Какво ви привлече – сценарият, екипът?
-Всички компоненти, целият екип – и продуценти, сценаристи, режисьори, оператори, гримьори, осветители – това бяха все хора, които съм срещал в киното и това си личи, изпипват работата си. Подходът към сериалите по света вече е като към кино. И аз вътрешно се почувствах готов за подобно предизвикателство. Напоследък имах доста други предложения за участия в сериали, но отказвах, защото исках да попадна на по-мащабен, по-плътен образ. Казах си, че, ако се появи такъв вариант, този път ще приема. И той дойде в точния момент. Направихме актьорска проба, одобриха ме – всичко беше по каналния ред. Обаче, още докато четях пасажа, усетих, че аз съм този герой. Тези неща се усещат. Помня, че навремето така се случи и с „Изпепеляване“. Тогава режисьорът ми каза „Ти си 15-ият актьор, който тестваме и, ако и ти не станеш, просто не знам какво ще правим“ и аз му отговорих „Спокойно, аз съм човекът“ и така и стана. Аз понякога имам такива изблици на плаха самоувереност. Просто интуицията ми го казва.
от снимачната площадка на сериала "Алфа", фотография: Александър Станишев
- Освен с плаха самоувереност, как се подготвихте за персонажа?
- Случи се така, че по същото време репетирах две пиеси. Едната е „Частици жена“ в Народния театър, постановка на Крис Шарков. В нея играя норвежки архитект, който има проблем с наркотици. Другата е „С гръб към залеза“ на Димитър Коцев – Шошо. Там съм мастър-шеф, звезда в кулинарията, но много неуверен в любовта. Като че ли тези репетиции ме мобилизираха и ме вкараха в актьорска кондиция, която продължи и в снимките на сериала. За него се събирахме и обсъждахме образите и сценария в единствения свободен ден между всеки три епизода, но темпото е бясно и нямаш никакво време за себе си. Така, че - не, не съм водил по-специална подготовка за този герой, а и нямаше как, след месеци лежане вкъщи със скъсан мускул на прасеца, отидох директно на снимки. По-скоро използвах интереса ми от детството към криминалния трилър, защото това е жанрът на „Алфа“. Нали всеки тийнейджър се запалва по интригата – какво ще стане, кой е лошият, разкриването на престъпления. В последно време тази тематика много присъства в новините и това много ме натоварва. Но парадоксално обикновено така се случва с актьорите, кой от каквото има фобии и избягва – това му се дава да играе. Някак си обаче ролята отново ме запали по този жанр и като свършихме снимки отново си пуснах да гледам такива сериали. И тогава разбрах, че нашият по нищо не им отстъпва.
- Кои сериали гледахте и може ли да се каже, че си „взехте“ нещо от тях?
- Гледах „Мостът“, той е датско-шведски. Много ми хареса, но вече не съм в такъв етап да "взимам" нещо отнякъде. Сега по-скоро черпя само от опита си. Просто сравних как са се справили колегите. Нашата история е оригинална, специална, разказана професионално и достойно от целия екип. В „Алфа“ играя топ следовател, съвършеният разследващ на серийни убийства, няма неразгадаеми случаи за мен. Човек със страшно самочувствие, което му изиграва лоша шега в миналото и той потъва на дъното. Сега съдбата му предоставя втори шанс, връщат го обратно в играта. Той прави конкурс за млади следователи и от четирима трябва да избере един. И си дадох сметка, че в последно време ми се случва нещо подобно – много работя с млади хора на по 20 години, музиканти, актьори. Те просто търсят моята подкрепа или съвет и аз им ги давам. Не съм го афиширал никога, сега го казвам, понеже има връзка с образа във филма и в реалния свят имам нещо близко с този следовател. И този сценарий ме хваща в точния етап от живота ми, когато това наистина съм аз. Наистина обожавам да общувам с млади хора и да наблюдавам развитието им.
"Обичайните заподозрени", фотография: Борислав Ганчев
- Може би и заради това музиката Ви от 30 години е винаги модерна и се обича от младите хора. Това е много трудно постижимо.
- Това е някаква благодат! Всеки ден си казвам, че трябва да съм благодарен, да не се оплаквам и да не мрънкам за нищо. Благодарение на новите песни младите знаят и песните ми от 90-те и ги пеят по концертите ни. И това е толкова вдъхновяващо! Може би и виждат, че съм човек, който не се преструва, не се прави и не се щади най-вече.
- Но вярвам и че се стремите към това да бъдете актуален.
- Да, стремя се много. Виждам тенденциите. Все още ги усещам. Имам интуиция към музика, текст, актьорски разказ. Мога да разбера съвременните изразни средства. В момента още записваме албум с „Обичайните заподозрени“ и точно това ми е трудността и желанието. По моите фриволни сметки обявихме, че ще е готов на 5 декември. Още лятото го заявихме, за да си дам малко зор и да я свърша тази работа. Но аз в телефона си имам 1089 файла с мои музикални записки, които правя на момента, когато ми хрумнат. Понякога имам записани само идеи, три думи, двустишие, куплет, припев, мелодия. Те са хрумки, но имам усета от кои 20 идеи поне една може да се развие и да стане песен. Проблемът е всичко това да се организира, това ми отне повече време, отколкото предполагах – да се разпределят на мажорни песни, минорни песни, бързи, средно темпо, балади. Тези последните са много трудни за програмиране в концерти, понеже целия градус на шоуто пада и напоследък ги избягвам. Но ето парадокс - върти ми се отдавна в главата една такава баладична мелодия - "... имам три патрона, пистолет и икона". Дълго се чудих дали да я правим, но след като я изрепетирахме, групата се влюби в нея, аз също. Разказва се за човек, който в средата на нищото е прострелян отнякъде, без да знае откъде, паднал е от коня си, но трябва да намери сили да продължи. И следва припевът: "Напред към теб, към теб - мой век разглобен. О, дял проклет - да си роден светът да слагаш в ред, сам тежко ранен". Слушателят веднага ще разпознае препратката към думите на Хамлет. Получи се специална песен, в посоката на "Аз ли съм или не съм". Темата за тази раздвоеност във всеки от нас ме вълнува отдавна. Там също я разглеждам: "Един човек върви зад мен, обръщам се, а няма никой..." Обичам този тип песни, защото дават възможност за повече задълбоченост. Без да си плакатен или назидателен, да споделиш важни за теб мисли със средствата на поезията и музиката. Е, вярно че от толкова мислене и промени в работата по албума, вече не смея да обявя дата кога наистина ще излезе готов, но надявам се да е за добро и да е имало смисъл. Само публиката ще реши това.
- А променяте ли стила на групата с новите песни?
- Опитвам всеки албум да е крачка напред. Но дори и да искам да променям стила, не е възможно, а и не е задължително - отдолу стои някаква основа, почерк. Стоят, ако щете, дори и очаквания на публиката - за позитивизъм, оптимизъм, добро настроение. Но как се правят такива песни в сегашния плашещ свят, превзет от страхове, злини, агресия, фанатизъм и тотално обезценяване на човешките животи? Непосилна работа. Стилът не зависи изцяло от твоите намерения. Особено, когато не боравиш с електронни семпли, готови лупове или изкуствен интелект, а с живи музиканти, истински човешки същества. Те ще свирят и пеят музикални фрази, отразяващи емоциите им от днес, деня на записа. Ако са тревожни, в записа ще има тъга. Ако са радостни, записът ще бъде светъл. Ако се е случило поредното безумие, поредната проява на несправедливост и си чул поредните безочливи лъжи, ако от всичко това душата ти е стегната в менгеме, като застанеш в студиото пред микрофона и гласът ти ще е стегнат. Опитваш да се събереш, да преодолееш всичко, да си свършиш работата по най-добрия начин, толкоз. Но нито микрофонът, нито камерата могат да бъдат излъгани, те виждат и чуват моментното ти състояние и го запечатват. И, говорейки за стила, за мен е пагубно да напипаш формулата на някакъв хит и после да напишеш още пет песни, които да звучат по същия начин. А пък аз поради актьорската си природа, защото са ни учили, че всяка роля трябва да ти е различна от другата – да си неразпознаваем във всеки нов образ, на мен това ми седи като задача и в песните. Не нарочно, просто така съм възпитан. И си казвам „тази песен не бива да прилича на онази“, защото е проява на лош вкус. Гледам да са различни, да имат много части, да има драматургия в тях. Колегите вече свикнаха с начина ми на мислене, че няма куплет – припев – куплет – припев – соло – припев. Следвам друга логика и други импулси.
- Много ми харесва това, че винаги във Вашите песни има разказ.
- Изглежда, това ми е работата – разказвач на истории с различни средства. Песните са ми като мини-филми. Не притежавам търпението да направя пълнометражен филм, той ще отнеме около 6-7 години. Обаче една песен става като филм буквално за няколко дена. Обърнаха ми внимание, че по време на големите концерти, не се блазня да имаме атрактивно, пищно, динамично осветление. Такова, каквото е задължително за поп и рокендрол концертите. Отговорих, че е достатъчно да се виждат добре лицата ни, а аз да виждам лицата на хората в залата. Защото ние разказваме историята с лицата си и с инструментите, а светлинните ефекти само ще отнемат от вниманието на хората, те ще забравят разказа. Просто ставам леко ревнив, когато се отнема вниманието от думите. Казвам си, че ще създадем на сцената по-голям „филм“ само с инструментите и с лицата ни. Ето я отново тази плаха самоувереност.
- Скоро следва ли концерт?
- На 29 февруари в новооткрития клуб „Строежа“. Аз имам голям сантимент към тях, защото преди 12 години, когато се събрахме с групата след 10-годишна пауза, те ни бяха първите домакини. Винаги се доверявам на сантиментите. Сантиментален човек.
- Какво ви събра тогава с тези големи музиканти?
- Случайността, но май, както стана сега и със сериала, просто му дойде времето. Иначе покрай случайни обаждания, тогава ни потърсиха и от София филм фест, и от Салона на изкуствата в НДК. И работата се задвижи. Но аз се чувствах готов за това тогава, защото преди това за мен беше един много дълъг филмов период. С много роли, с много писане на филмова музика, следването ми на кинорежисура в Прага, режисьорският ми дебют в документалното кино. Много кино ми се беше събрало и осъзнах колко тежка машина е това. Усетих, че ми трябва някаква лекота на изразните средства. Тази лекота идва от петима приятели, които се събират, свирят и вечерта е тяхна или пък за три дни е изсвирено и записано. След една седмица сингълът е в ръката ти. А в света на киното – имаш една идея и евентуално след седем години я виждаш на премиерата й. И го казвам това с огромен респект към хората от индустрията. Това са хора с железни нерви. Аз нямам такива. Нямам търпение, искам да видя резултата веднага. И това е – песните са мои кратки филмови истории.
- Винаги много съм се чудела – как се чувства един артист от факта, че навсякъде и всички искат да чуят една конкретна негова песен, като „По-полека“? Дотяга ли в един момент, песента губи ли от своята енергия за Вас самия?
- Дори и да видя в залата хора, които са на наш концерт за стотен път (аз пея със затворени очи, но отворя ли ги дори за половин секунда, виждам всички и обикновено разпознавам познатите лица). Все си мисля как да сме различни за тях – да променим сет-листа или с някакво разнообразие на начина, по който я изпълняваме. Но винаги, когато го направим, се оказва, че 2/3 от публиката в залата са за първи път. И в такъв случай се чувствам сякаш тях ги предавам. Затова съм убеден вече, че не бива. Точно с тази песен, на която дължа толкова много, не бива да го правя. Благодарение на "По-полека" имаше обръщане на погледите към цялото ни творчество. Тя беше като прожектор, който освети и останалите песни, припомни тяхната собствена светлина. Дължа й много. Нямам право да я пренебрегвам или да ми омръзва да я изпълнявам. Напротив - свирим я винаги и в началото, и в края на концерта.
- Сещам се и за една друга песен, която ми е много любима - „Тази песен не е за любов“. Тя по-късно стана саундтрак на един прекрасен сериал – „Денят на бащата“. Но Вие дълго сте композирали музика специално за филми и театрални постановки. Как се случва това?
- От 6-7 години не съм композирал музика за кино или театър. Преди беше много активно. За няколко постановки на сезон, по 2 филма едновременно. Докато писах за сериала „Недадените“, записвах и със Загребската филхармония за филма „Съдилището“. През цялото време усещах, че е подходящото време, наслаждавах му се. Това са много безсъници, ноти, щимове, музиканти, оркестрации, но знаех, че е моментът да действам. То пак е драматургия. Специално за филмова музика целият ключ е да преодолееш егото си. Аз дълго време се борих с това, защото съм актьор и за нас то е по дефиниция. А когато си композитор – трябва да го няма. И за мен беше проблем, с който да се справя. Всичко се случва основно при монтажа. И даже в Прага ни учеха, че музика се слага, само ако има проблем в сценария, недоглеждане на режисьора, актьорът не го е изиграл или операторът не го е заснел добре. Тяхната школа е, че музика се слага само в краен случай. В театралната музика има повече свобода. Но в края на този период някак си се пренаситих и дойде желанието за лекота в музиката. Не знам дали бих се върнал към това.
- Споменахте как междувременно репетирате, снимате, правите концерти, записвате албум, пишете музика и текстове. Как се справяте с всичко това и изпитвате ли някакво угризение, че не отделяте достатъчно време само на едно от тези неща?
- Притеснението ми е, че съм отдаден на всичко по много. Сигурен съм, че може и с по-малко, но не знам как. Но, ако не направя нещо по този начин – се чувствам сякаш съм предал работната си философия. Може би трябва да ги степенувам и разпределям, но все още не мога да се науча на това. Веднъж ми се случи да имам период на умора, не искам да си спомням и да говоря за него. Това е най-ужасното – когато усетиш умората като голямо чудовище над себе си. И тогава е леко плашещо.
- А как Вие самият се променихте през годините? Още ли сте онзи бунтар, който не се страхува да работи с много шега?
- Не съм по-различен, просто съм по-малко краен. Ако да си бунтар е да си абсолютно убеден в нещо - като мине малко време, разбираш, че не бива да си краен. Но ако да си бунтар е човек, който сутрин, обед и вечер си задава въпроси, като получените отговори превръща в песни и роли с плахата самоувереност, че така може да се подреди света – да, не съм спрял. Все още ми пука. И се връщам на темата за младите хора. Мисля, че сме им големи длъжници, понеже им оставяме грозен свят в тотална разруха. Моето поколение носи основната вина и задачата ни от тук насетне е да им даваме безрезервна подкрепа и силна вяра, може би така ще изкупим вината си. Сега, в предстоящия сериал "Алфа", дебютират няколко прекрасни млади актьори. По време на снимките им се радвах искрено - и на таланта, на уменията, и на крехкостта. Много ми се иска хората да ги наблюдават, да ги запомнят, да ги оценят, защото те ще имат много дълъг път, справят се фантастично, те са откритието на филма.
