- 10 Sep 2020
- 190
- 1
В своето есе за „Ню Йоркър” Джордж Стайнър се поддава на изкушението да обвърже възвисената материя, която Блънт разстила в академичните си работи, с шпионската му дейност. В началото на 80-те години откликът на този опит бе много слаб, но към края на десетилетието, когато дебатите около интелектуалното омърсяване на Хайдегер и Карл Шмит (Бележка 1) бяха подети отново с небивало настървение и когато Пол де Ман (Бележка 2) се превърна в най-яркия пример за замазването на политиката от теорията, темата за морала на интелектуалния авантюризъм получи невероятен отклик.
<p>Стайнър хвърли сянката на подозрението дори върху филологическия етос на художествения историк Блънт. “Безбройните часове, които човек прекарва в проучването на един почерк или сравняването на водните знаци на стари рисунки, дисциплината, с която човек концентрира собствените си мечти единствено върху така несигурното осветляване на заплетени проблеми, които и без туй са достъпни само за шепа настръхнали съперници от бранша, могат да доведат до отлагането в духа на една особена отрова” – odium philologicum, която Стайнър въздига до самоомраза на учения, намиращ “компенсация и пародийна опозиция в лъжовността и корумпираността на къртицата”.</p>
<p>Наскоро една наивна версия на подобен морализаторски подход към двусмислеността на интелектуалния труд бе формулирана в заглавието на една статия в списание „Journal of Art”: “Дали академичната история на изкуството се контролира от КГБ?”. В продължение на десетилетия подобни въпроси бяха табу, защото се докосваха до травмата на маккартизма от началото на 50-те години. Както показва историята на разобличаването на шпионите в британската тайна служба, антикомунистическото слухтене, бележещо началото на Студената война, се оказва тяхната най-ефикасна защита. Защото в тяхното обкръжение никой не би искал да си спечели името на ловец на комунисти. Да не говорим пък, че лоялността сред учените е непоклатима. Но в момента, в който академичните институции изгубят способността си да генерират лоялност, играта много лесно може да се обърне. Тогава високомерният и елитарен наглед за академичния занаят сам си спечелва лошото име на предателство към елементарното човешко разбиране за хуманното.</p>
<p>Съмненията и угризенията на учените не са от вчера, но това, че те могат да бъдат преодолени, прераства в измамна вяра едва през ХХ век. Ернст Юнгер го нарича века на голямата експлоатация: “Който вярва в идеали е най-експлоатиран”. Моментът, в който идеал и експлоатация стават едно цяло, е фиксиран в един възторжен текст на Блънт от 1935 г. за пътуването му в СССР: интелектуалецът не бивало да страни повече от практическата страна на нещата и на света – “комунизмът може да бъде също толкова интересен, колкото и кубизмът”. Междувременно знаем, че Блънт е станал комунист не под въздействието на идването на власт на Хитлер, какъвто е случаят с повечето му състуденти от Кеймбридж – онези “силно ентусиазирани” и “високоинтелигентни” младежи, за които той говори в “признанието” си, и които също като него се вричат в каузата на антифашизма.</p>
<p>Комунист, “или по-точно марксист”, както казва в признанието си, Блънт става в началото на 30-те години от съображения, които биха могли да бъдат определени най-вече като омраза към истаблишмънта, към който самият той принадлежи. Ноел Анан, който учи в Кеймбридж по същото време като Блънт, възразява категорично против описанието на духовната атмосфера в Кеймбридж от началото на 30-те години, така както е представена в последната лекция на Блънт пред студентите му в лондонския Институт Куртолд <em><strong>(Бележка 3)</strong></em>. В своята версия, публикувана през 1973 г. под заглавие „От Блумсбъри до марксизма”, Блънт пише, че “през зимния семестър 1933 г. марксизмът завладя изневиделица Кеймбридж”. Когато през януари 1934 година се завърнал от продължително пребиваване в чужбина, той установил, че почти всичките му млади приятели били станали марксисти и били влезли в партията. Анан вижда тук просто доказателството за една интелектуална арогантност, която не желае да повярва, че марксистите в Кеймбридж са били в малцинство и са били презирани от либералите и многото консерватори сред студентите. Въпреки това икономистът Джон Мейнард Кейнс, който интерпретира кеймбриджкия марксизъм като “инфантилна реакция на политическата обстановка в света”, не подценява опасността от тази идеологическа уязвимост. Според него това бил опит за възраждане на фанатичната пуританска традиция, “която се стреми към едно болезнено решение, защото е болезнено”.</p>
<p>В своя забележителен портрет на Блънт Анан го описва като “омайник” и “манипулатор”, обладан от идеята за собствената си правота във всичко, което казва или прави. От определящо значение за ангажимента му в полза на СССР не били неговите политически убеждения, а нихилистичното му поведение, придаващо на играта на интриги и манипулации – която именно додава за някои пикантна нотка на академичния живот – едно сериозно и същевременно прикрито измерение. Типът, за който е характерен този вид нихилистична игра, е описан от Чеслав Милош, изхождащ от опита на своето поколение с “Новата вяра” в Източна Европа. “Духовната акробатика, произтичаща от избора между лукавство и смърт, предизвиква пукнатина между повърхността и вътрешността, която остава незабележима за външния наблюдател”. Напрежението, което прави значима и най-малката дреболия, прогонвало онова taedium vitae <em><strong>(Бележка 4)</strong></em>, от което според източноевропейската интелигенция страдали особено интелектуалците в Западна Европа. “Най-щастливи тогава трябва да са онези, които са станали комунисти – пише Милош. – За тях системата, в която живеят, се превръща в стена, в дисциплинираща твърд, помагаща им да постигнат вътрешно пречистване. А още по-голяма енергия развиват онези, които са принудени да крият комунистическите си убеждения”. Тайната подсилва патоса на “самоосъществяването въпреки житейските обстоятелства”, а “тайната градина на неизреченото” запазва своето очарование. Милош подчертава, че животът в постоянно напрежение и бдителност, който би бил истинско изтезание за повечето хора, дава на много интелектуалци една мазохистична наслада.</p>
<p>Осторожността, с която Антъни Блънт съумява да съхрани тайната си, лекомислието, с което периодически я излага на опасност, и извънредното умение, с което успява да замени всяко изтръгнато му късче от неговата тайна с ново късче, го зачислява към типа, описан от Милош. Блънт е типичен случай и за анализираната от Милош притегателна сила, която Новата вяра упражнява върху творци и учени: страхът, че елитарните претенции и жадуваната творческа енергия може да се окажат вътрешна празнота – “страхът от свободата не е нищо друго освен страх от празнотата”. Тази вътрешна празнота търси да се скрие в аурата и ритуалите на тайната. Още от ХІХ век интелектуалният живот на кеймбриджкия елит има много интензивна връзка с тайната. Най-прочутият интелектуален клуб, който поколение след поколение набира своите членове сред най-надарените студенти на елитните училища и колежи, предимно от Тринити Колидж, са “Апостолите”. В него са членували философите Бъртранд Ръсел и Дж. Е. Муър, икономистът Джон Мейнард Кейнс, писателят Е. М. Форстър, а като неактивен член и Лудвиг Витгенщайн.</p>
<p>Джон Костело наброява сред четирийсетте членове на клуба, приети между 1919 и 1939 година, петима служители на МИ5, четирима шпиони и двайсет и четирима левичари, марксисти и комунисти. Дружеството, което в 1928 приема Антъни Блънт, е основано през 1820 г. под името Cambridge Conversazione Society, след това се нарича просто The Society, а по-късно е преименувано в The Apostles, по броя на дванайсетте членове основатели. Първоначално “апостолите” не са длъжни да пазят тайна, а само да присъстват редовно на ежеседмичната съботна сбирка, на която един от членовете изнася доклад по свободно избрана тема; едва когато това задължение отпада, тайната става задължителна.</p>
<p>В духовните корени на “Апостолите” се долавят сен-симонистки елементи, които обясняват може би ритуалната сериозност на начинанието. Към това се добавя един романтичен радикализъм, а от 40-те години на ХІХ век и антиконформизъм, и то не само по отношение на религията: поставя се под въпрос всяко правоверие и се култивира скептицизъм. От средата на века апостолите започват да се обграждат с аурата на тайната; същевременно се радикализират и целите им. Подкопаването на господството на Англиканската църква върху академичните институции става тяхната програма. Самото дружество се превръща в един вид антицърква, инспирирана от любов към истината и единение с приятелите. Темите, които се обсъждат в кръга на апостолите и които стават предмет на разгорещени дискусии, са пронизани от странна смесица от интелектуален снобизъм, инфантилно елитарно позьорство и презрение към всякакъв “истаблишмънт”. На фона на съмнителната слава на дружеството не е учудващо, че Джеймс Кенет Стивън, братовчед на Вирджиния Улф, който е приет за апостол през 1879 г., е бил заподозрян, че е Джак Изкормвача <em><strong>(Бележка 5)</strong></em>. Подозрението се превръща в светска игра, участниците в която не знаят духовни и морални задръжки.</p>
<p>Понякога тази фриволна игра избива и в парадоксално-комична посока, включваща обсъждането на деликатни въпроси в лековата форма. В това занимание се впуска например влиятелният впоследствие хегелианец Джон Мактагарт в доклада си на тема “Теменужки или портокалови цветове”. Става дума за хомосексуализма, който се превръща в екзистенциален въпрос за апостолите; през 20-те години те го величаят като “върховната содомия”. Всичко е позволено, щом не само се харесва, но и претендира за “върховенство”. “Вредно ли е самозадоволяването като последно средство?”, “Трябва ли копулацията да доставя удоволствие?”, “Трябва ли Бог да се избира?”, “Да си пусне ли баща ми брада?”, “Лош ли е нашият век?” – такива са някои от типичните теми за дискусии. На въпроса “Христос или Калибан <em><strong>(Бележка 6)</strong></em>?”, Джеймс Страчи, в продължение на десетилетия опора на обществото и преводач на прочутото английско издание на Фройд, отговаря, че Калибан предлага на човека повече, тъй като бил символ на свободата от всякакви ограничения. Против безсмъртието, религията и империализма – това е катехизисът на апостолите.</p>
<p>Надареният поет Рупърт Брук може би е бил прав, когато в лекцията си на тема “Благоприличие и неблагоприличие” казва: “Родителите ни щяха да умрат, ако знаеха какви сме в действителност”. Моралната основа, върху която Бъртранд Ръсел поставя своя публично отстояван пацифизъм, е обетът да следва неотклонно повелята на съвестта си. Някои апостоли претендират, че изхождат от същата основа за екстравагантните си възгледи върху хода на световните дела. Специално приятелството и верността към приятелите се поставят над всичко друго, както в станалия прочут афоризъм на Е. М. Форстър: “Ако ми се наложи да избирам между предателство към отечеството и предателство към приятеля ми, надявам се, че ще намеря смелостта да предам отечеството си”. Това става девиза на онази “хомосексуална мафия” от английската висша класа, в която влизат редица апостоли и шпиони. Е. М. Форстър, разбира се, не е имал намерение да формулира кредото на тази мафия. Неговият афоризъм е реакция на принизяването на личните отношения в модерното общество за сметка на “натиска да се присъединиш към някакво движение или кауза”: “I hate the idea of causes”. Тази омраза към подчиняването на индивида на “движения” и “каузи” отприщва несравними интелектуални сили, едно мислене, което не се нуждае повече от комфорта на “големите илюзии”. На практика обаче тази интелектуална “трезвост” се оказа едно безкрайно оплитане в други илюзии и разочарования. Всяко разочарование произвежда нови илюзии, прескачайки момента на познанието.</p>
<p>Когато Блънт твърди, че след разочарованието си от сталинизма продължил по поетия път само от лоялност към приятелите си, към „old boys“, това е не само трик, позволяващ му да продължи да ги прикрива и да държи булото на тайната върху дейността на „Cambridge network“. Както показва Ноел Анан, става дума за лоялност не към приятелите, а към собствената му представа за самия себе си. За да се замаскира тази представа, принадлежността към кеймбриджката група на Коминтерна (Гай Бърджес, Доналд Маклийн, Ким Филби и Антъни Блънт) бива стилизирана в интелектуално приключение, в солидарност с антифашисткия и пацифистки дух на 30-те години, в платената с негодувание цена за едно предателство с обективно може би незначителна тежест. Костело стига до извода, че Блънт изобщо не е бил подведен от духа на времето и от красноречиви интелектуалци от рода на Бърджес, че не е бил четвъртият човек, а първият човек в тази така необикновено успешна група от двойни агенти. Той именно е бил – както смята, че е доказал Костело – първият човек, онзи, който завербува Бърджес, а не обратното. Блънт трябва да е бил тогава най-успешният вербовчик на съветската тайна служба, също както Филби е най-успешният агент на Съветите, който само поради случайно стечение на обстоятелствата е възпрепятстван да се добере до директорския стол на британската Secret Service, да стане прословутия “К”<em><strong> </strong><strong>(Бележка 7)</strong></em>. Огромната, днес вече трудно обяснима притегателна сила на марксизма и “диалектиката” се дължи в много редки случаи на искрена убеденост в този метод. Отвъд всякаква доказуемост, те обещават по-скоро отговор на “социологическата ситуация” (Милош), в която хората през първата третина на века смятат, че живеят, когато изживяват разпадането на всякаква стабилност и виждат как нещата драматично се променят. Панорамата на духовната обстановка през 30-те години е доста мъглява, и то не само в Средна и Източна Европа. Затрупано под пластовете на времето и с годините все по-недостъпно се оказва не само онова, което е ставало в главите на интелектуалците, които са били изложени на натиска на тоталитарната държавна машинерия.</p>
<p>Едва покрай дебата около поколението на шпионите сред британската общественост се пробуди интерес и към загадъчното умонастроение на онзи духовен елит, който следеше от своя все още незастрашен наблюдателен пост формирането на нови властови комплекси на континента, имайки предимството да принадлежи към едно общество, което, както никое друго в Европа, остана настрани от идеологическите борби на века. В центъра на капитализма социализмът бе малко повече от движение на художествените занаяти, пропагандиращо красотата на формите <em><strong>(Бележка 8)</strong></em>. През 1881 година в Лондон, града, който дава убежище на социалисти, анархисти и други политически ентусиасти от цяла Европа, но остава абсолютно хладен към техните мечти, се провежда конгресът на анархистите. Сред участниците е и прочутият анархист Пьотър Кропоткин, който съзира единствената надежда в Кеймбридж: “Ако можеше Кеймбридж да бъде столицата на Англия, а онези учени там, които искат да бъдат Новите апостоли, участваха в активната политика, тогава тъжната сага на социализма в Англия щеше да изглежда съвсем другояче”. Но Апостолите навлизат в политиката едва през 30-тe години – все така зад щита на тайната, позволила им вече да бъдат “аморалисти в строгия смисъл на думата” (Кейнс).</p>
<p>Тази им репутация несъмнено ги превръща в подходящ обект за вербовъчните усилия на съветската тайна служба. Нюхът, който комунистите в източноевропейските страни проявяват към уязвимостта на интелектуалците, вероятно им е служил за ориентир и в този случай. В рязък контраст със скромните политически шансове на комунизма във Великобритания, марксизмът и сталинизмът намират удивително много последователи сред британските учени. През 1937 г. синологът и историк на науката Джоузеф Нийдам например заявява колко важна била “концепцията за максималната културна автономия на различните народи успоредно с икономическото единство, концепция, която дължим изключително на гения на Йосиф В. Сталин”. Всеобщо видим сигнал за тази ориентация на британската наука дава състоялият се през 1931 г. в Лондон Конгрес по история на науката и технологията, на който СССР е представен от ликвидирания по-късно от Сталин Николай Бухарин. Там е издигнат лозунгът за предимството на “интелектуалната и научна култура на СССР”, а в овациите се включват такива видни учени като Джоузеф Нийдам, Джак Холдейн, Джулиан Хъксли, Ланселот Хогбен.</p>
<p>Политическата култура и научната култура се раздалечават толкова много една от друга, че преодоляването на този разлом става възможно само с цената на шизофренно раздвояване на лоялността и със самопожертване на интелекта. Онова, което замаскира този конфликт и същевременно оказва прикритие на шпионите, е традицията на интелектуална ексцентричност, която британската висша класа си позволява от поколения насам. Антъни Блънт се възползва с безпримерно умение от защитата, която тази традиция му осигурява. Едва напоследък зад това арогантно поведение започва малко по малко да се провижда, и то само отчасти, скритата драма на раздвоената лоялност на неговото поколение.<br /><br /><em>* <a href="../../topic-11122.php">Първата част на текста може да прочетете тук.</a> Целият текст е публикуван за пръв път през 1990 г. в седмичната притурка на в. „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” и е включен в излязлата през 2008 г. книга с есета „Завоевателите” (Henning Ritter, Die Eroberer). Хенинг Ритер (1943) е германски журналист, писател и издател на произведения на Русо и Монтескьо. Случаят „Антъни Блънт” е тема на романа на Джон Банвил „Недосегаемият” (John Banville, The Untouchable).</em></p>
<p><span style="text-decoration: underline;"><strong>БЕЛЕЖКИ:</strong></span></p>
<p> 1. Консервативен германски правист и политически мислител (1888–1985), компрометирал се с подкрепата си за нацизма.<br /> 2. Белгийско-американски литературен теоретик (1919–1983), публикувал през 1940–41 серия от антисемитски статии, които биват открити едва след смъртта му. <br /> 3. Courtauld Institute of Art, едно от най-престижните висши учебни заведения по история на изкуството; Блънт е негов директор от 1947 до 1974.<br /> 4. Отвращение от живота (лат.).<br /> 5. Легендарен сериен убиец, който заколва пет проститутки в Лондон през 1888; не е заловен и остава с неустановена и до днес идентичност.<br /> 6. Герой от пиесата на Шекспир “Бурята”.<br /> 7. На английски „С“, от „control“ (контрол); инициал, с който се обозначава директорът на МИ6.<br /> 8. Arts and Crafts Movement е движение в изкуството и промишления дизайн, което възниква в средата на ХІХ в. под определящото влияние на Уилям Морис.</p>
<p><em><strong>Превод от немски и бележки Стоян ГЯУРОВ </strong></em></p>
