Шпионинът, който не отиде в студа*

<p>След бягството на Ким Филби в Москва през 1963 г. и неговите разкрития за живота му като двоен агент инфилтрирането на британската тайна служба става обществен факт; то занимава контраразузнаването на Великобритания и САЩ още от разобличаването на Доналд Маклийн и Гай Бърджес. След бягството на Филби за сър Антъни Блънт става ясно, че сега идва неговият ред. Затова през 1964 г. той решава да предвари развитията и прави доброволно признание, благодарение на което получава обещание за пълна дискретност. Когато доста по-късно в резултат от журналистическите разследвания обществеността е осведомена най-сетне за всичко, станало през годините, за мнозина трябва да е било непонятно, че след признанието си Блънт запазва дори доверителния пост на &ldquo;надзорник на кралските картини&rdquo;, сякаш нищо не се е случило. Човекът, който през 1979 г. публично, включително и в едно незабравимо телевизионно предаване, призна, че от средата на 30-те години е бил на услугите на КГБ, който от 1940 до 1945 г. подобно на много свои връстници работи като &ldquo;аматьор&rdquo; за службата за сигурност МИ5, е бил явно щаден. Той трябваше да пожертва само благородническата си титла. Научните институти, в които работеше, както и Британската академия на науките се поколебаха да го изключат от редовете си.<br />&nbsp;&nbsp;&nbsp; <br />Те не сториха нищо нередно, тъй като ако беше изправен пред съд, от което доброволното му признание го опази, той положително щеше да бъде оправдан по липса на доказателства. Блънт със сигурност не беше държавен изменник в смисъла на закона, тъй като в нито един момент от шпионската му дейност СССР не е в състояние на война с Великобритания, напротив, дори е съюзник във войната срещу нацистка Германия. Едва Студената война променя нещата. Дотогава работата за СССР би могла да мине и като услуга на собственото отечество. Само че онзи, чиято лоялност остава непоклатима и след пакта между Хитлер и Сталин, когато всички информации, с които СССР разполага, биха могли да попаднат и в ръцете на нацистите, е направил вече категорично своя избор и не може повече да се извинява с аргумента за двойна или раздвоена лоялност. Пактът &bdquo;Хитлер &ndash; Сталин&rdquo; маркира границата, до която марксистките, социалистическите и комунистическите увлечения на поколението, което се учи в университетите през 30-те години, могат да минат за &ldquo;невинни&rdquo;.<br />&nbsp;&nbsp;&nbsp; <br />Антъни Блънт впечатлява със своята непроницаемост, която не се пропука и след разобличаването му. Онова, което той разказа за двойния си живот, звучеше толкова достоверно и същевременно бе така лишено от субстанция, сякаш решението му да служи на СССР е произлизало повече от стремежа към интелектуален авантюризъм, отколкото от определена политическа воля; сякаш всичко това не е било нищо повече от известната ексцентричност на членовете на висшата класа, аристократично презрение към действителността и бягство в безвъздушното пространство на политиката. Така остават пренебрегнати сигнали и следи, които би трябвало да предизвикат съмнения не само у комисиите, разследващи тайните служби, пред които Блънт дава показания, но и у бдителните журналисти при лова им на къртици.<br />&nbsp;&nbsp;&nbsp; <br />През 1940, годината на влизането му в британската тайна служба, когато той отдавна вече работи за руснаците, излиза смятаната и до днес за меродавна работа на Блънт за художествената теория на италианския Ренесанс, Теория на изкуството в Италия. Предговорът носи датата 28 януари. Обичайните комплименти по адрес на колегите от бранша &ndash; Фриц Саксъл, Рудолф Витковер, Едгар Уинд &ndash; са предшествани от една необичайна благодарност: към марксисткия историк на изкуството Фредерик Антал, който живее като емигрант в Англия, и към две непознати в бранша лица, Андрю Гау и Гай Бърджес. Авторът изразява признателност към проникновения марксистки методолог Антал за това, че го въвел &ldquo;в един метод, който, опасявам се, е приложен доста небрежно в тази книга, както и за някои идеи по отделни въпроси&rdquo;. Той благодари на Гау за &ldquo;насърчението и съветите в едно решаващо време&rdquo;, а на Бърджес &ndash; за &ldquo;стимулиращите дискусии и импулсите по всички основни въпроси на темата&rdquo;. Гау е &bdquo;don&ldquo; (професор) в легендарния Тринити Колидж в Кеймбридж, където получава образованието си Блънт. Както пише Джон Костело в своята биография на Блънт Маската на предателството, Гау е бил &ldquo;сивият кардинал&rdquo; в лявоинтелектуалния Кеймбридж. Костело е на мнение, че именно той насажда съветската шпионска догма сред младите кеймбриджки интелектуалци. <br />&nbsp;&nbsp;&nbsp; <br />Известният със своята ексцентричност и алкохолни ексцесии Гай Бърджес става шпионинът, чието бягство заедно с Доналд Маклийн в СССР през 1951 г. дава стартовия изстрел за лова на къртици и което след години прави неизбежно признанието на Блънт. Когато през 1950 г. подозрението пада върху служителите на британското посолство във Вашингтон Гай Бърджес и Доналд Маклийн, Блънт предлага услугите си на отдела за сигурност на външното министерство с цел да запуши дупката във вашингтонското посолство. Още тогава би могло да привлече внимание необичайното в шпионските среди откровение, с което в онзи предговор от 1940 г. той е документирал връзката си с Бърджес. Или тъкмо това откровение е щитът, зад който се прикрива сега? Във всеки случай, след 1951 г. Блънт е разпитван единайсет пъти, но той успява да разсее всички подозрения по свой адрес, както и да омаловажи връзката си с Бърджес. Така наречените разкрития на Бърджес били просто пиянските фантасмагории на един алкохолик. В действителност Блънт прикрива &ldquo;оттеглянето&rdquo; на Бърджес и Маклийн. Някои от водещите разпитите са на мнение, че той лъже, но не могат да го докажат. Изглежда, че благоговейното, а в тази връзка просто показателно споменаване на Бърджес е убягнало от вниманието им. <br />&nbsp;&nbsp;&nbsp; <br />Не само на хората от тайната служба убягва колко явни са в този предговор следите от една съвсем определена интелектуална и политическа ориентация. Но същинската поанта е в това, че в книгата на Блънт, както впрочем и в научните му работи като цяло, не се забелязва ни най-малко влияние на онзи &ldquo;метод&rdquo;, за който той благодари на Фредерик Антал; никаква марксистка естетика, дори никаква социология на изкуството, в най-добрия случай на няколко страници конвенционална художествена социология по въпроса за &ldquo;социалното положение на твореца&rdquo;. Тази малка по обем теоретична книга на Блънт е не само недокосната от марксизма; тя е тотално импрегнирана против всякакви разсъждения, които биха могли да се доближават някак си до социологията, да не говорим до марксизма. Това е по-скоро безупречна демонстрация на онази книжовна ученост, характерна за &ldquo;Виенската школа&rdquo;<strong>(вж.бележка 2)</strong>&nbsp; или за &ldquo;школата на Варбург&rdquo;<strong> (вж.бележка 3)</strong>, която след прокуждането й от Хамбург през 1933 г. намира убежище в Лондон. Превъзнасянето на един метод и една идеология, които авторът изобщо не практикува, е загадката на непретенциозния предговор към книгата на Блънт.<br />&nbsp;&nbsp;&nbsp; <br />Загадката дори се задълбочава, като се има предвид, че през 30-те години Блънт се изявява като &ldquo;марксистки&rdquo; художествен критик със статии за съвременното изкуство в левичарски списания и си спечелва името на особено праволинеен идеолог на социалистическата естетика. В академичните му работи има толкова малко следи от това, че изравянето от Джордж Стайнър (Ню Йоркър, 1980) на журналистическите статии на изпадналия в немилост художествен историк подейства като сензация. Междувременно Джон Костело пое по следата, открита от Стайнър, и извади на бял свят подробности, които окръглиха лика на левия художествен критик и същевременно направиха още по-явна липсата на връзка с неговите академични трудове. Стайнър квалифицира публикациите на Блънт между 1932 и 1939 г. като типичен продукт на &ldquo;салонния марксизъм&rdquo; от 30-те години, без &ldquo;задълбочено вникване във философската страна на диалектическия материализъм или в марксисткото учение&rdquo;.&nbsp;&nbsp;&nbsp; <br />&nbsp;&nbsp;&nbsp; <br />И все пак Блънт се числи към кръга на онези сериозни последователи на &ldquo;Новата вяра&rdquo;, които са представени, да кажем, в издадения през 1937 г. от поета С. Дей Луис сборник &bdquo;Окованият ум&rdquo;. Блънт участва в колективния труд с един текст за &ldquo;Изкуството при капитализма и при социализма&rdquo;; програмен текст, който възхвалява марксизма като &ldquo;оръжие за исторически анализ на спецификата на даден стил или на всяко отделно произведение на изкуството&rdquo;. Само прах в очите? Но кой би могъл да иска от него или да го принуди на подобно нещо? Блънт цитира Ленин и неговото прословуто &ldquo;застъпничество&rdquo; за свободата на изкуството и на твореца, която обаче комунистите не можели да позволят да прерасне в пълна слободия: &ldquo;Ние трябва да направляваме процеса според определен план и да формираме неговите резултати&rdquo;. Драматично описаното от Блънт отчайващо положение на хората на изкуството при капитализма служи като предлог за химерата да отсъжда самоволно що е успех и неуспех в изкуството. Блънт смята, че настъпва краят на традиционната живопис: в скоро време щяло да има само стенописи в почивните домове за трудещите се, по подобие на прочутите по онова време стенописи на мексиканците Ривера и Ороско &ndash; едно непретенциозно изкуство, съответстващо на екзистенциалната човешка действителност и на вкусовете на обикновените хора.<br />&nbsp;&nbsp;&nbsp; <br />Художествено-историческата работа на Блънт кулминира в дългогодишните му занимания с творчеството на Никола Пусен, комуто посвещава много статии и монографии. Според него изкуството на Пусен превъзхожда всички останали, защото то въплъщавало &ldquo;една добре обмислена етична гледна точка, едно убедително отношение към религията, а към края на живота му &ndash; едно многопластово, почти мистично схващане за вселената&rdquo;. Култът към теоретичното, пред който Блънт се прекланя, когато кастри съвременното изкуство (с изключение на служещото за политически цели), има своето съответствие в академичните му работи: това е един вид мистифициране на класическата форма, израз на копнежа на един интелектуалец с изкривено отношение към действителността към една превъзхождаща позиция, от която би могъл да има право във всички посоки.<br />&nbsp;&nbsp;&nbsp; <br />Блънт преобръща по един невероятен начин взаимоотношението между наука и политика. В художествено-критическите си статии той превъзнася &ldquo;метода&rdquo; и &ldquo;Новата вяра&rdquo; също като в тоталитарните диктатури, докато академичните му работи са изчистени от всякакви следи от тази вяра и само посветените биха могли да свържат притворството му, замаскирано под кодови думи като &ldquo;откровеност&rdquo; и &ldquo;етика&rdquo;, с истинската му вяра. В книгата си &bdquo;Поробеният разум&rdquo; Чеслав Милош е описал много драстично огромното екзистенциално напрежение между скритото в дъното на душата съмнение, придобитите без никакво съдействие на &ldquo;диалектиката&rdquo; познания и прозрения, от една страна, и постоянното публично позоваване на &ldquo;метода&rdquo;, от друга. Това, че без политически натиск и преследване Блънт въплъщава най-скрупульозно представата за sacrificium intellectus <strong>(вж.бележка 4)</strong>, създава впечатлението за една грозна пародия, за една ексцентрична поза. Тъй като не става дума за тактика по принуда, това не би могло да бъде тактика. Това е доброволното, добре прикрито признание на истинските му убеждения, в сравнение с чиято важност науката е само прах в очите. <br /><br />Но всичко това не остава безобидно изхвърляне, а се превръща в снобистко-елитарна игра с опасността. Защото е логично, че в момента, в който Блънт става сътрудник на МИ5, той би трябвало да скрие идеологическата си принадлежност и връзките със своите съзаклятници. Той прави точно обратното. Впрочем не е погрешно предположението, че майсторът на притворството прибягва до прийома на Едгар Алън По за скриване чрез демонстративно излагане на показ и използва късчето истина, за да прикрие цялата истина. Такава е тактиката на Блънт при всичките му признания: да каже много, но не всичко, а точно колкото трябва, за да скрие най-важното. Дори и публичните му изявления през 1979 г. бяха под протекцията на признанието му от 1963 година, чиято доброволност му гарантираше контрол върху всичко, което би могло да се случи още до края на живота му. Откровеността беше маската на Антъни Блънт.<br /><br />Успехът на тази тактика не обяснява обаче защо той е бил така усърдно щаден. Още от началото на 50-те години името му периодически се споменава във връзка с инфилтрирането на западните тайни служби от КГБ. През онези години самото подозрение за съществуването на все още неразкрити къртици е достатъчно, за да застраши в продължение на години взаимодействието между западните служби. Така че лустрацията и на неактивните вече хора на службите не е маловажна работа. Дали е ставало дума за респект пред видния художествен историк, за съображения, произтичащи от близостта му до кралския дом, дали за съдебната ненаказуемост на престъпленията на Антъни Блънт или може би за схващането, че в тези времена на неясни фронтове шпионажът и без туй е едно простимо провинение? Във връзка с тези въпроси още през 1979 г. се появи слух, който по-късно Джон Костело сервира отново в своята книга, гарниран с нови доказателства.<br />Според този слух Блънт знаел тайни, които при всички разпити, на които бил подлаган, били решаващият му коз. Тези тайни засягали кралското семейство, по чието поръчение към края на войната Блънт посещава Германия. През 1979 г. историкът Хю Тревър-Роупър, който по време на войната работи в същия отдел на МИ6<strong> (вж.бележка 5)</strong>, както Ким Филби, изнесе пред &bdquo;Сънди Таймс&rdquo;, че крал Джордж VІ изпратил Блънт в Германия, за да прибере кореспонденцията на членове на британския кралски дом с техните германски роднини. След възкачването си на престола през 1936 г. Едуард VІ се опитва с помощта на роднините си принц Филип фон Хесен и Карл Едуард фон Заксен-Кобург-Гота да установи неофициална връзка с Хитлер. Принц Фон Хесен е член на нацистката партия от 1930 г., а в качеството си на посредник между Хитлер и британския крал Карл Едуард посещава Лондон, където му възлагат да установи този контакт колкото се може по-скоро. &ldquo;Всяка капка кръв във вените ми е германска&rdquo;, бил казал крал Едуард, преди да бъде принуден да слезе от престола заради романа си с два пъти развежданата мисис Симпсън. Това е поражение за германофилската фракция в британския кралски дом. Политическото измерение на връзките между германската и британската аристокрация става очевидно отново с поканата към двойката да посети Германия в 1936 г., където те са посрещнати като държавни гости с показност, която предизвиква раздразнение сред британската общественост. Джон Костело смята, че в поведението на Уиндзорския херцог е налице елемент на държавна измяна, тъй като едно близко доверено лице на двойката Уиндзор, американският мултимилионер инженер Чарлс Бедо, бил човек на германската тайна служба.<br /><br />До ден-днешен не са опровергани слуховете и спекулациите, че дебелото досие на Уиндзор, което съюзниците намират през 1945 година в германското външно министерство, е съдържало повече от онова, което стига до обществеността, и че кореспонденцията, която Блънт прибира при своята и до днес недостатъчно осветлена мисия в Германия, е съдържала материали, които в никакъв случай не трябвало да попаднат в ръцете на американците или на Съветите. В разговор с Тревър-Роупър Блънт дал да се разбере, че бил прочел събраните от него документи, но без да споменава предполагаемите деликатни пасажи.</p> <p><em><strong><span style="text-decoration: underline;">БЕЛЕЖКИ:</span></strong></em><br /><br /><strong>&nbsp;*</strong> Авторът загатва за романа на Джон льо Каре Шпионинът, който дойде от студа.</p> <p>&nbsp;<strong>1. </strong>Security Service, известна като MI5 (Military Intelligence, Section 5), е службата за вътрешна сигурност.<br /><strong>&nbsp;2.</strong> Направление в историята на изкуството, което се развива през втората половина на 19 в.<br /><strong>&nbsp;3.</strong> Последователи на иконологическия метод в историята на изкуството, обоснован от германския учен Аби Варбург (1866&ndash;1929).<br />&nbsp;<strong>4. </strong>Жертва на разума (лат.); подчиняването на мисълта на някаква външна сила. <br /><strong>&nbsp;5.&nbsp;</strong> Secret Intelligence Service (SIS), известна като MI6 или Secret Service, е външното разузнаване.</p> <p><em><strong>Очаквайте продължение<br /></strong></em></p> <p><em><strong>Превод от немски: Стоян Гяуров</strong></em></p>