Саймън Ратъл: Мания по Хайдн

<p><strong>Помните ли кога за пръв път съзнателно изслушахте произведение от Хайдн?</strong></p> <p>Не съвсем. Аз съм учил перкусии, но това със сигурност не е била симфонията с тимпаните. Макар че ритмичният елемент при Хайдн ме беше очаровал в много ранна възраст. Той редовно създава трудности на оркестъра! Съзнателно го открих по-късно с пълните записи на симфониите му от Антал Дорати. Истинско пионерско начинание, въпреки че вече са изпреварени от други. Почти по същото време благодарение на квартет &ldquo;Амадеус&rdquo;, който по онова време правеше курсове в Англия, се научих да обичам тихите, закачливи, но смели струнни квартети. И тази страст продължава и до днес.</p> <p><strong>Може ли геният на Хайдн да се ограничи до ритмичното?</strong></p> <p>Повече, отколкото при много други композитори. Наред с проникването в хармонията и преработването на тематичния материал, то е една от областите, където Хайдн ти се разкрива като невероятен експериментатор, колкото повече се занимаваш с това грандиозно изследователско поле. Според мен пътят води от симфониите на Хайдн към почти какофоничните за времето си експлозии в &ldquo;Пролетно тайнство&rdquo; на Стравински.</p> <p><strong>Затова ли Хайдн все още е обект на интерес за специалисти?</strong></p> <p>Не, защото аз бих се определил като генералист. Но зная, вие имате предвид слушателите. Хайдн невинаги ги взема със себе си, както прави Моцарт, трябва да тръгнеш на това пътешествие с него доброволно и преди всичко буден. Но хубавото при една симфония на Хайдн е, че тя те въвлича неволно и бързо в своя водовъртеж, в тази чудна микстура от радост от музицирането и изненада. Понякога ми прилича на компютърна игра от XVIII век. Като диригент, се опитваш да овладееш положението, да направляваш нещата, а героят пак се оказва някъде другаде и те изненадва в гръб. А за слушателите е забавно и изключително интелигентно преживяване да влязат в лабиринта. Погрешни заключения, обрати, рачешки ходове, много от нещата, с които 12-тоналната музика се гордее, са открити още от татко Хайдн.</p> <p><strong>Той обаче съзнателно е употребяван като терапия.</strong></p> <p>Хайдн като оркестрово хапче, ха-ха, като лекарство за гърло и енергийна ампула. Но да! При Хайдн музикантите не могат да лъжат, да се обвиват в късноромантични мъгли. За да го свириш точно и същевременно без напрежение, се изисква изключителна дисциплина, която впоследствие отново може да се трансформира в гъвкавост. Хайдн е като електрокардиограма за оркестъра, виждаш как работи сърцето, къде има смущения, може да се определи балансът. Чудесно е, че музикантите също го усещат, не изглежда като дисциплинираща мярка, спусната отгоре. Всички берлински филхармоници вече са луди по Хайдн. Тук той наистина е приеман много сериозно, не злоупотребяват с него само за загрявка. Ние с удоволствие бихме планирали повече вчери само с изпълнения на Хайдн, но публиката, разбира се, иска разнообразие.</p> <p><strong>Вие обичате най-много двете големи оратории &ndash; &ldquo;Годишните времена&rdquo; и &ldquo;Сътворението&rdquo;.</strong></p> <p>Ох, и в Берлин ли вече се забелязва? Така е. Като оперен композитор &ndash; въпреки че в детайла също има какво красиво да се преживее &ndash; Хайдн не надхвърля конвенциите на времето си. Моцарт е по-близо до хората, изнася на сцената техните образи, а мелодиката му е ненадмината. Но с опита си на ръководител на немалка опера в двора на Естерхази зрелият Хайдн превръща един всъщност остарял жанр в пищен, излъчващ енергии театър. &ldquo;Сътворението&rdquo; с грандиозните му тънкости и внушителни картини, дори само дори само увертюрата за хаоса днес щеше да е холивудски блокбастър. И по онова време със сигурност е било в известна степен такова, редовно го повтаряли, хората били луди по него. А продължението преживяваме в &ldquo;Годишните времена&rdquo;. Наистина тук всичко е много по-човечно, улегнало, идилия след първоначалния взрив. Но никога не трябва да забравяме истинския подбудител за създаването на тези произведения, барон Фон Свитен, той е настроил и Моцарт на Хенделова вълна. Ролята, която играе в историята на музиката този умен, запален по барока аристократ все още не е оценена.</p> <p><strong>Интересува ли ви всъщност биографичното при Хайдн?</strong></p> <p>Да. Но то не оказва влияние върху музицирането ми. Разбира се, вълнуващо е да виждаш как в оперите си Моцарт е написал нежни или искрящи в майсторството си арии за певиците. Така както Хайдн е имал почти любовно отношение към ограничения диапазон на гласа на сеньора Полцели, която вероятно отчасти е заместила неговата свадлива съпруга. Но шегата настрани: аз се интересувам само от това каква универсална музика е произлязла от това.</p> <p><strong>Това ли е всичко?</strong></p> <p>В случая с Хайдн ми е невероятно интересно как един само отчасти подготвен композитор е съумял да създаде в пустошта на унгарския княжески двор на прага на Посвещението и буржоазната епоха толкова широко и разнопосочно творчество. Дворцовите принуди изглежда само са го вдъхновявали. Дворецът Естерхази, където винаги е имало на разположение добре обучени музиканти, но по княжеско нареждане са се изготвяли марионетни опери за дивертиментите и трио баритони за развлечение на господарите, ми изглежда като химическа лаборатория. Това, което е било необходимо там, е галело изтънчения слух и в световния град Лондон, където възрастният господин е честван като най-прочутия композитор. И то напълно без интернет и Youtube.<br /><br /><em><strong>Превод: Людмила Димова</strong></em></p>