Разходка в Москва и Санкт Петербург през септември 2019-а

Автор: Мартин Петрушев 

Този пътепис трябваше да излезе в края на 2019-та година в списание „АРТизанин“, но списанието фалира. Бях отдаден на този текст и е много вероятно причината толкова дълго да не се сетя за написаното да е била нежеланието да си припомня болезнено разочарование, което изпитах при фалита на списанието. Сега, ровейки се из архивите на паметта, внезапно се сетих за това пътуване, изнамерих го и го прочетох с нов поглед. Съвсем ясно си дадох сметка, че това е сред последните документи за едно друго време, в което пандемията и войната все още не бяха надвиснали над нас като конниците на апокалипсиса. Споделям с вас това едномесечно пътуване в Русия точно такова, каквото преди три години го изживях, написах и изпратих за публикуване. Оттогава този текст е зрял без моята намеса. Приятно четене!

Следвайте "Гласове" в Телеграм

За да отсея ключовите моменти от това едномесечно пътуване съм избрал формата на писателски дневник. Тя рамкира съответния ден и обобщава натрупания културен и житейски опит. В речта си след връчването на Нобелова награда за литература големият руски поет и есеист Йосиф Бродски казва „книгата се явява средство за придвижване в пространството на опита със скоростта на прелистваната страница“. Ако в края на четенето може да съотнесете текста към този цитат, то той е постигнал целта си. Да тръгваме.

05.09.2019г. Летим над изгрева. Розова палитра преминава в оранжево. Облаците са изрязали хоризонта, както линията на морето изрязва небето. Лъчите хвърлят сянка под толкова остър ъгъл, че в гърба на седалката пред мен отчетливо виждам как се очертава профила на седналия до прозореца човек и миглите му примигват зад стъклата на очилата.

Мюнхенското летище

Прекачване в Мюнхен. Самолетът за Москва е почти празен – не повече от 15 души. От отсрещната страна майка кърми бебето си, а до мен е Поли. Тя е от Русия, но общуваме на немски. В Москва влязохме в апартамента на братовчедка й, където ще спим. Опитах се да говоря на руски, но падежите ми са сравнително произволни на този етап. Поне ме разбира. След кратка почивка се пренесохме към червения площад, който се оказа в ремонт. Червена е не настилката, а опасващите го сгради, сред които военния музей, руската църква и дългата червена стена на Кремъл. От две пиана долетя музика на Чайковски и Поли каза, че по негово време Москва е била не много по-голяма от село. Моите първи впечатления от града бяха висок блок, до висок блок, до висок блок и така до 12 милиона официално население.

Патриарший мост през нощта

Докато стигнем пеша до „Патриаршы“ се стъмни. Дойдохме в този парк, защото тук се развива част от действието в „Майстора и Маргарита“, а Анушка е прегазена на близката трамвайна линия. По средата има квадратно езеро, което заема по-голямата част от парка и събира като магнит отраженията на близките сгради, дървета и улични лампи. До езерото се извисява паметник на Иван Крилов, а около него има малки детайлни скулптури, които представят сюжети от неговите басни.

Като се прибрахме ни посрещна вуйчото на Поли, който беше направил салата и ни връчи бутилка бяло вино. Никога не съм можел да пия, нито ми е харесвало, но той наливаше непрекъснато и от куртоазия надигах чашката. Разказа ни, че всяка година в Москва откривали над 30 нови метростанции и че бюджета на града бил по-голям от този на цяла Украйна. Усетих, че се държа за стола, за да не падна. В Украйна били забранили да учат руски. Тези информации достигаха до мен странно надиплени и с опашки във въздуха. Опитах да направя знак с глава на Поли, че трябва да лягаме, от което стола ми залитна и вуйчото ме задържа. Поне тя разбра какво целя и поехме към стаята. Едва уцелих леглото.

06.09.2019г. Събудих се в окаяно състояние и твърдо решен да не проявявам повече подобни куртоазии. След леден душ, който трябваше да подейства като Алка Зелцер, се запътихме към галерия с името на Пушкин.  Пътьом отварям няколко думи за московското метро. То има вътрешна и външна кръгова линия, които затварят централните части на града в два пръстена. През тях преминава и се преплита гъста метропаяжина, която съумява да издържи върху себе си най-големия мегаполис в Европа. Общата дължина на линиите е близо 900 километра, което означава, че по права линия бихме могли да свържем Крим с Варна, а после да стигнем и до София. 

Пушкински музей в Москва

Първото, което прикова погледа ми в галерията, бяха така наречените фаюмски портрети, част от които съм виждал в Лувъра. Повечето от тях са открити в Либийската пустиня, където преди близо две хиляди години са били използвани за погребални маски, прикрепени към мумията на съответния човек. Нещо като некролог за саркофаг в реалистична живопис. Най-впечатляващо е човешкото в погледа, с което тези съвременници на апостолите се взират в теб през толкова дебел воал от време. На втория етаж гостуват импресионисти и пост-импресионисти от Ермитажа, като има също богата колекция от синия период на Пикасо, както и отделна зала с танцьорите на Матис. В останалите части си личеше, че изложбата е временна, по това колко нагъсто бяха наредени картините. Десет картини на Гоген скупчени една до друга на две редици, могат да дадат представа за творческия му свят, но не и да оставят въздух, за да се откроят и възприемат отделните компоненти на всяка от картините. В колекцията имаше екземпляр и от най-възхитителната за мен серия от картини на Моне – тези на Руанската катедрала в различни часове. В галерията Орсе в Париж има четири картини от тази серия и си спомням как си представях движението на сянката между едната и другата картина – пред мен сега беше една от свръзките.

За първи път видях репродукции на картини за слепи. До една картина с четири балерини на Дега имаше поставка, на която те изпъкваха като барелеф, за да могат слепите с помощта на пръстите си да придобият по-добра представа за изобразеното. Затворих очи и прокарах пръст по рамото на едната балерина, роклята, косата, вързана на опашка. Едва ли щях да разбера, ако не бях видял картината, защото нямам развитите сетива.

През 2016-а музеят "Пушкин" организира изложба само от картини за незрящи хора

След музея се разходихме по протежението на реката и огромните Московски простори се разгънаха пред нас като книга с 3D фигури. Особена необятност – отваря те до такава степен, че може да те натисне. 

07.09.2019г. На път за Третиковская. Най-голямото вълнение е, че ще видим Репин на живо и как Иван Грозни убива сина си, но залата с картини на Репин се оказа в реставрация. А и кой знае как щеше да ми повлияе – преди време един от посетителите не издържал на фанатичния поглед на Иван Грозни и раздрал картината. Но поне видяхме оригиналите на най-известните портрети на Пушкин, Гогол, Толстой, Достоевски и Чехов. Златния век на руската литература – едно от най-големите достижения на човешката цивилизация. Тези автори не се побират в рамки и съвсем свободно прекрачват портретите, за да се разходят пред погледите на слисаните посетители, а после внезапно се разпръсват в букви, самопревеждат се и се разпиляват на части по библиотеките на света.

След галерията се изкатерихме нагоре през един парк, а под нас от голям футболен стадион се носеха руски песни и гласовете на невидимата за очите ни хилядоглава тълпа, която припяваше възторжено. От там стигнахме до Московския университет – най-големият тук.

Московският държавен университет

Размерите на централния му корпус, надвишават по височина всяка сграда в София, за която мога да се сетя. От там се отправихме към апартамента, за да си вземем куфарите и да се качим в нощния влак за Петербург, в който сме резервирали две легла. По време на разходката ми направи впечатление броят на празни паркове, в които можеш да седнеш на пейка до някое езеро, за да си чуеш и подредиш мислите, докато някъде под земята стотици хиляди хора бързат да се качат и прекачат на пристигащите през 40 секунди мотриси…

Взимаме куфарите и се спускаме по една от нишките на подземната паяжина, а на гарата влизаме в продълговат спален вагон. Тясно е защото има много хора, но също така е уютно и има масичка с две седалки, която се обръща и става на легло. Местата за спане са разположени на два етажа и на много хора им е трудно да се качат, защото няма стълба, а само едно издадено напред стъпало. Възрастен и доста пълен мъж до мен се набра със сетни сили, залитна, но успя да се излегне с тяло върху леглото и да изпълзи изцяло отгоре. Преобразихме масата на легло за Поли, а аз се качих на втория етаж и преди да имам време да се начудя на удобното легло, заспах. 

08.09.2019г. Към четири часа се събудих, заради възрастен мъж на моето ниво, който хъркаше като банциг. В мъждивата светлина забелязах как замлъква за минута, а после вдишва рязко с насечени и бързи прихърквания и леко се размества. Това се повтаряше циклично и след редица безуспешни опити да сътворя ушни тапи от всевъзможни подръчни материали, се смъкнах от леглото. В тъмното се луташе хърбав силует, който стигна до мен и ме запита, дали имам нещо за пиене. Вдигнах рамене и той се запъти към друг вагон, но не след дълго се върна с чаша в ръка и ми направи знак да изляза с него извън купето на светло. Направих го и пред мен изплува дребничък човек, без четири зъба. Разказа ми следното: на 34 години е и от 11 месеца работи като строител на вагон-ресторанти. Не се посвени да ми кажа, че е алкохолик и взима наркотици, когато има, а гърлото му просто било пресъхнало от спирт и станал за вода. Задържа ме възможността да си практикувам руския. Човекът ми предложи да пийна от чашата му, която се оказа с чай, и по неизвестно какво невронно окончание до централния ми кортекс достигна мисълта за Хенри Милър и че той би го направил. Отпих. 

Слязохме в Петербург и ни взеха с кола. Минахме по Невски Проспект. След около час бяхме в апартамента и за целия ден се разходихме само в квартала, защото Петербург имаше достатъчно време да ни се разкрие.

09.09.2019г. Събудих се и веднага се зарових в томовете на Чехов от библиотеката, като се надявах, че това ще ми помогне да общувам по-лесно със семейството и хората, които не знаят английски и немски. И едва тогава осъзнах – в Русия съм и мога да гледам Чехов в оригинал!

Невски Проспект, Санкт Петербург

Мисълта ме изстреля на самоход към билетния център на Невски Проспект, който бях мярнал вчера. Поли беше на университет и съумях да ни купя билети за „Чайка“ и „Вишнева градина“ за идната седмица. Като излязох от касата ръцете ми трепереха и ми беше трудно да осъзная какво се случва. 

- Пачему плачешь, друг? – човек с черна шапка беше отправил този въпрос право към мен.
Плача ли? Дори не бях разбрал… Защо наистина?
защото е Чехов,
защото Чехов е света на човека,
защото студът на Чехов е друг,
защото ще познавам думите, но не и мълчанието,
защото ще чакам тихият ангел да прелети в паузата,
защото е Чехов…

Показах му билетите. Мисля, че ме разбра.

По-късно вечерта Поли ме заведе до Маринския театър, където тази вечер щели да дават „Спящата Красавица“ по Чайковски и при наличие на места, сме можели да си купим правостоящи билети за по 100 рубли – около три лева. Имаше!

Маринския театър

Качихме се на втори балкон, за да наблюдаваме от там тези балерини и балетисти – виртуози и феи, които сякаш не стъпваха по сцената, а по разлетелите се от оркестъра във въздуха ноти. В първият от двата антракта една от разпоредителките ни придърпа и ни показа две свободни места в ложите, от които да доизгледаме представлението. Поли не можеше да повярва, а аз не разбрах.

Оказа се, че тези места струват по над 10 000 рубли едното, а ние платихме 100 пъти по-малко. Облакътен на мекия червен парапет като в 100-годишен сън, наблюдавах събуждането, женитбата и празника. След представлението стъпвах по улицата, като че да са ми прикрепили за глезените крилцата на Хермес. Не знам как не се спънах.

10.09.2019г. Днес предстои да гледаме „Чайка“ и денят ми премина във вълнение и препрочитане на пиесата на руски. Четенето мина леко не заради особени познания по езика, а защото познавам текста много добре и все още имам в главата наизуст пасажи, които съм репетирал.

Представлението беше експериментално и четиримата актьори на сцената представяха Заречная, Тригорин, Аркадина и Треплев. Беше използван ефектът на отчуждението на Брехт, накратко, това е способността на актьора да застане до образа, който представя, за да може да го коментира. Коментарите бяха прокарани през рецензионни текстове, описващи първата премиера на „Чайка“, когато пиесата е била катастрофално освиркана. Тези рецензии, които влизаха между действията, помагаха на актьорите да изразят отношението си към персонажите, като на места екранът се включваше и удвояваше в мълчание коментара чрез лицето на съответния актьор, без това да прераства в бездушна инсталация. Най-добре отработен беше прехода между хладното и рационално отчуждение и отприщването на емоционалната памет, с която актьорите се завръщаха по кръвен път обратно в образа. Експериментът, проведен от режисьора и актьорите, беше много успешна симбиоза между театъра на Брехт и този на Станиславски.

11.09.2019г. Чакаме, за да влезем в Ермитажа. В раницата на жената пред нас има нещо подобно на нож, от което сензорите на видеозона започват да пищят. Тя го изважда – ветрило. Стълбите ни отвеждат до зала с пастелени картини на Дега, Тулуз-Лотрек и Пикасо. Серията от пастели на Дега, които навлизат в интимния свят на жената, излязла от банята, попива се с кърпа или реше косата си, има важна роля за модернизма в художественото изкуство и е първият подобен експеримент, проведен с пастел.

Едгар Дега, "Жена, разресваща косата си", Музей Ермита

Пикасо – майсторът на формите, подхваща тази техника, овладява я и я окубизява. И все пак картината на Дега, в която една жена е застанала с гръб към нас и се сресва, остава за мен ненадминат по нежност и женственост пастел. Лявата ръка е повдигнала косата и я придържа, докато дясната я сресва от тила нагоре с непринудено движение. Падналата на извивката на гърба сянка създава някаква недостъпност, до която дори светлината не е успяла да се докосне. Дано да не се обърне, защото е по-красива, когато не знае, че е наблюдавана. 

Обхождаме бавно залите нататък, но през тях ще минавам отново. След като затвориха галерията се запътихме към бабата на Поли, за да вземем цигулката й и да пробвам Борш.

Ммм… самая хорошая… Суп!?

Супа на руски е мъжки род и съвсем ще се объркам. Боршът представлява нарязано цвекло с подправки в бульона и пилешко месо. Цвеклото придава кисел оттенък и взривява с бомба от витамин Ц. След като ядох най-вкусната си супа за последните 26 години (дано моята баба не разбере), се прибрахме, заспах и я сънувах (супата).

12.09.2019 г. Пътуваме с автобус до Пушкино, което е по-близо до у нас от самия център на Петербург. Петер-бург. Градът носи името на основателя си, а „бург“ идва от немски и означава замък, крепост. В началото на 18-ти век Петър първи го основава по модел на Амстердам, където е учил и сам дава много идеи за инфраструктурата и развитието. Затова има и толкова плавателни канали в сърцевината на града и често е наричан „Северната Венеция“.

Слязохме от автобуса и навлязохме в „Царское Село“.

Парк "Царское Село"

Тук има обширен парк с езера и пищна синьо-златна архитектура. В едно от езерата плува огромен изкуствен лебед, а в средата има остров с музикална зала, в която Поли ми каза, че е свирила на цигулка. Разхождахме се в парка, докато мракът не се стовари върху нас и за да се измъкнем от лабиринтите от градини се ориентирахме по блесналите в далечината златни куполи.

13.09.2019 г. Ермитажът е необходим и в двата смисъла на думата. Първата зала, която посетих днес, имаше илюстрации от известни художници за луксозни издания на книги – всичките изненади за мен. Макс Ернст с илюстрации за Historie Naturalle и стихове на Жак Превер, Жорж Брак на „Теогония“ на Хезиод, Пикасо на любимите ми „Метаморфози“ на Овидий, а Шагал на Библията. Какъв танц между словото и визията само!

В мащабната колекция на галерията преминаваме през цели зали, които представят творчеството на отделен художник. Започваме с Моне и минаваме към Сезан и Гоген. В една от залите с картини на Гоген си заобиколен от толкова много таитянки, че можеш да видиш как с танцова стъпка прескачат от картина на картина. В една от залите са изложени седем от най-ключовите творби на Ван Гог, които се вливат в теб с налудничавите си линии, докато ги наблюдаваш – едно почти френетично размахване на четката, което създава неоспорима форма. За Аристотел в изкуството „вероятното невъзможно е по приемливо, отколкото невероятното възможно“. При Ван Гог образът е невъзможен, но убедителността, с която е сътворен го прави много по-вероятен, отколкото би била една реалистична картина. Гледам растение и дори не съм сигурен дали е дърво или храст, но то се огъва в непрестанно движение, а контурите на наслоената боя изскачат от картината и нахлуват в разтърсеното ти зрително възприятие. Далчев казва, че „Талантът има по-скоро природата на страстите и ако не е обуздан от някаква дисциплина, то той непременно ще изгори оногова, у когото гори.“. Ван Гог е изгорял, но кладата е пищна. 

14.09.2019г. Днес чух, че ще сглобяват шкаф и си предложих помощта. Отидохме до един цех, където ни връчиха такова количество тежки и продълговати кашони, че недоумявах за какъв шкаф става дума.

Урок по руски за днес:
Молоток е чук.
Ящик е чекмедже.
Шкаф е гардероб.   

15.09.2019г. Внезапен студ и дъжд. Въздухът е влажен и се впива в кожата с резци. Не се учудвам, че след построяването на града, Петър Първи е умрял от белодробно заболяване. 

Автобусът пълзи през задръстването и откашля черен дим през ауспуха. Вътре в него е студено и задушно, а хората се оплакват гласно, че такъв внезапен студ никога не е идвал преди средата на октомври. Като войн на изкуството пътувам към Ермитажа, въпреки тежките полеви условия.

16.09.2019г. Събудих се с температура и ме натъпкаха с подозрителни руски медикаменти, които всички взимали при рязко застудяване. Прекарах по-голямата част от деня с донесени от България разкази на Борхес.

Вечерта се чувствах доста замаяно, но имахме билети за „Вишнева градина“ и трябваше да излезем. В автобуса и метрото над 80% от хората си забърсваха зачервените носове с носни кърпички, а на входа на театъра ни посрещна новината за болен актьор и че ще се играе „Палата №6“, вместо „Вишнева градина“.

Зарадвах се. „Палата №6“ е една от най-силните повести, насочени срещу диктатурата на пошлостта и въпреки че има по-скоро драматичен характер, на сцената може да предизвика искрен смях. Смятам, че Чехов е изпреварил времето си още като е нарекъл „Чайка“ комедия, защото това обрисува абсурда в човешката драма. Един от най-отявлените абсурдисти Йожен Йонеско казва, че „Комичното като интуиция на Абсурдното е много по-отчайващо от трагичното. Комичното не ни предлага никакъв изход.“

Декорът на постановката беше съставен от висящи от тавана легла, на които лудите се изкатерваха, за да могат да легнат. Хората извън лудницата бяха представени като много по-луди от тези извън нея, което е подсилване на заложен в произведението компонент. В провинциалната обреченост на Чеховия герой има нещо магнетично и неизказано. Нерядко неговият човек вижда едно светло бъдеще след 200-300 години, но в крайна сметка не му остава нищо друго, освен това да се примири със собственото си битие и да си носи кръста.

17.09.2019г. Останах, за да се долекувам, а една жена, която правеше ремонт в съседната стая ми каза, че в класа на дъщеря й от 36 деца днес били само девет, защото останалите са болни. Никога не било толкова студено през септември. Е, такъв ми бил късмета, помислих си и продължих с разказите на Борхес. Едва ли имаше вариант за по-голямо пътешествие.

18.09.2019г. Още не съм влизал в централната част на Ермитажа и като се почувствах по-добре се намерих в мотрисата на метрото. Всеки път минавам през станцията, която преди няколко години беше взривена и бяха избити близо 50 души. Тази част на метрото е по-стара и задушна, а самите станции се намират зад големи оранжеви врати, които се разтварят заедно с тези от мотрисите. Представям си, че при взрив хората не биха имали никакъв шанс да излязат и вероятно част от тях са се задушили.

Ермитаж

В централната част на Ермитажа има много зали с ренесансова живопис и скулптури, както и голям златен паун под стъклен похлупак, който си разтваря опашката в определени часове от деня. Вниманието ми най-силно приковаха две немски дърворезби от 16-ти век на Hans von Kolmer. Толкова са детайлни, че се вижда всяка вена, ребрата под кожата, косите и брадите. Шокира начинът, по който отмахват кожата от тялото, сякаш е плат на дреха.
След като затвориха се разходихме до големия бронзов паметник на Петър Първи „Медны всадник“, на когото Пушкин е посветил цяла поема. Наблизо беше и Исааковския събор, който се взираше напористо в нас с импозантните си очертания. Понякога си мисля, че обект, който стотици хиляди хора са обемали с мисълта и погледа си, придобива своя собствена самоличност. Колкото по-дълго наблюдавах Исаковския събор, толкова по-силно ме обземаше чувството, че очертанията му се разрастват.

19.09.2019г. В националната библиотека съм. Снимаха ме и ми искаха паспорт, за да ми направят карта. Оставих си раницата на гардероб и извадих книга и тетрадка отвътре.
- Не можете да внасяте книги.
- Моля? – помислих, че ми се е причуло.
- Книги – не!
Усетих се, че от известно време стоя с отворена уста и не помръдвам.
- А тетрадката?
Не може. Прибрах ги и реших все пак да разгледам – нищо особено. Вътре намерих книга на Рабле на руски и реших да я занеса на Поли, защото тя изучава анализи на Фуко по негови произведения.
- Не можете да изнасяте книги.

Разсмях се и побързах да се изнижа, като за целта трябваше дълго да се преравям за някакъв билет, който ми дали в началото. Тук ще споделя нещо, което от две седмици се трупа в мен, но премълчавам. Да, Русия е държава с бляскави постройки по централните булеварди, необятни простори и висока култура. Културата в по-голямата си част е замръзнала във височината си и не търпи особено осъвременяване, а населението е бедно, заради огромния индекс на властово разстояние. В метрото има големи станции с гравюри и мозайки от ситни камъчета наредени в картини и ако премахнеш хората, би могъл да си помислиш, че тук живеят само богаташи и благородници. Но до бляскавите постройки често пристъпват бедни и изгърбени от грижи хорица. Минах покрай една баба в метрото, която се беше облегнала на стената и дишаше тежко, подобно на ранено животно. Нито просеше пари, нито искаше помощ. А хората минаваха край нея без да забелязват. Дали във всеки мегаполис е така?

20.09.2019г. Петербург тече. Всички подсмърчат, а метрото е бяло от салфетки – всички са се предали на болестта. Ермитаж.

21.09.2019г. Прогнозата вещае скорошно подобряване на времето, а дотогава Ермитажът е спасение. Днес се върнах към страничната сграда, където след залите с импресионисти и пост-импресионисти имаше отново богата колекция от Пикасо, в която и монахините от синия му период. Тук някъде беше и жената със зелена шапка на немския експресионист Kees van Dongen.

22.09.2019г. Времето не се подобри особено, но все пак стигнахме до Петерхоф. След входа те очакват стълби надолу, обградени от големи златни статуи, а по протежението на целия парк са разпръснати стотици фонтани с различна големина и форма. Има стъпаловидни фонтани, фонтани-пирамиди, фонтани-арки, както и фонтани със стълбове и статуи. Паркът е разположен непосредствено до залив и студеният вятър, който идва от водата е толкова остър, че част от водните струи се огъват и се разбиват извън шадраваните. Залезът обеща още по-голям студ и ни отпрати обратно към тролея.
Докато пътувахме един от контрольорите истерично се разкрещя, а тролеят внезапно наби спирачка и първосигнално си помислих, че са прегазили човек. На задната част на превозното средство има стълба и две момчета се качили, за да си направят снимка. Като извърнах глава, те вече тичаха. Контрольорът разказа на висок глас на стреснатите пътници, че преди няколко години, момче се качило по подобен начин на влак, за да се снима, но го ударил толкова силен ток, че изгорял на място. Някъде бях чел, че селфито е по-опасно от акула, защото повече хора умират годишно в опит да се снимат сами, отколкото от праисторическия хищник. Различни времена, различни хищници.

23.09.2019г. Днес в Ермитажа прекарах дълго време пред Мадоната с младенеца на Леонардо Да Винчи. Интересно е, че площта на рамката е по-голяма от площта на самата картина. Бебето в ръцете й е малко плашещо, почти хипер-реалистично. Двата прозореца на заден план, които ни отпращат към пасторален пейзаж приличат на очи, а лицето на девата е бледо като на мъртвец. И въпреки това, докато се взираш в картината, в теб се наслояват тишина и спокойнствие.

24.09.2019г. Реших, че е време да посетя руския музей, но ме посрещна табела с надпис, че вторник е почивен ден. В главната сграда на Ермитажа ми оставаше само колекцията с антично изкуство. До багажното се гмурнах в море от азиатци, които се стичаха на групи като приливи и отливи. Оставих си нещата и нетърпеливо се запътих към Египетската колекция.
Под един от похлупаците имаше извадена от ковчега си мумия от седми век пр. Хр. Отчетливо се виждаше всичко – ребрата, фалангите на пръстите, сгъвката на лакътя. И всичко това някога е било в движение, зъбите са мелили храна, а на изпъкналите ключици вероятно са висели златни накити, обкичени с нефрити и смарагди. 

Странно е като си дадеш сметка, че цялата египетска култура е съществувала по-дълго от християнството. Всички тези скулптури, плочи с рисунки, папируси с надписи и малки идоли са дело на хора, пребивавали на същата тази планета. Мой приятел от Франция, египтолог, ми каза, че до този момент при разкопки е разкрито не повече от десет процента, от това, което се предполага, че има да се разкрие. Всеки месец правели нови открития. Значи има хипотетична възможност да се открие още много египетска лирика, може би друга книга на мъртвите, а защо не и някой пътепис до далечни земи или роман?

Снимка с Мария Фьодоровна (сега прапрабаба на сина ми Марк)

25.09.2019г. Днес имах невероятната възможност да се запозная с прабабата на Поли и да изслушам нейната история. По време на Втората световна война, когато тя е едва на 11, нацистите разстрелват баща й и отвличат майка й, а тя оцелява и израства заедно с брат си и сестра си. По понятни причини не завършва училище и се занимава с тежък физически труд, за да може да преживее. След войната се премества в Петербург и не след дълго се запознава с мъжа си – финландец. Когато той е разпределен в Египет, тя отива да живее с него там в рамките на три години. Извади албум със снимки и започна да ни разказва за живота на хората там и всичко, което са видели, а очите й заблестяха. Показа снимки на хора, които съществували в неистова бедност в порутените от хилядолетията египетски постройки.

Мъжът й е починал преди повече от 20-сет години и тя е останала сама. Сега е почти на 90, а преди седмица е пътувала до селото си и е събирала ябълки, с които ни почерпи, след като обилно ни нагости с всевъзможни други ястия. Брат й и сестра й също са живи, като сестра й е на 93 и живее в Естония. Преди няколко години се видели за последно и продължават да се чуват по телефона, но Мария Фьодоровна се съмнява, че ще се видят отново. А каква сила има в начина, по който говори! Думи, закалени в твърдостта на почти цял век, изпълнен с изпитания и трудности, които предават опит и вдъхновение на следващите поколения.

26.09.2019г. След вчерашното преживяване останах в къщата, за да го оставя да се отпечата в мен и подхванах For whom the bell tolls на Хемингуей. Почти не излязох от стаята и я преполових, като най-сетне си дадох сметка къде удрям на камък с този автор. Често си давам съзнателно време и чета текстовете бавно, за да вникна по-обстойно във всички детайли. С неговите романи не ми се получава, защото той пише много динамично и често зацикля в преповтарянето на една фраза, което прави текста по-труден за бавно, отколкото за бързо четене. И все пак „Старецът и Морето“ можеш да я четеш много бавно и не е случайно, че я определят като „късче самородно злато“ в творчеството му. 

27.09.2019г. Днес времето е сравнително топло и се разходихме в лятната резиденция на Петър Първи, където алеите са направени така, че да се извиват като лабиринти. Преминахме на главните булеварди, а в 19:00 осветлението от сградите нагоре внезапно лумна и улиците преживяха пълна метаморфоза за части от секундата. Петербург е наистина великолепен нощем.

28.09.2019г. Вали и Хемингуей. Прочетох книгата и се подписвам под думите си. Силната политическа позиция и времевия контекст вкарват произведението в графа класика, където са и „Фиеста“ и „Сбогом на оръжията“ и дори този писател да не ти допада, не може да се отрече, че огромното му стилистично влияние върху англоезичната проза и отвъд нея го правят културен феномен.

29.09.2019г. Дъждът продължава, но ние плануваме нощно пътуване с кораб по Нева, за да видим как се вдига моста над реката. Срещнахме се с една приятелка на Поли – Алина, която работи в най-скъпия магазин на Невски Проспект – „Купцов Елисеевых“  и ни заведе да го разгледаме.

Магазин Купцов Елисеевых

Като влязохме в магазина, отвътре се носеше музика от пиано и като се доближихме се оказа, че е механично. Странно е да наблюдаваш отблизо самонатискащите се клавиши. Като във филма на Михалков. Скоро пианото спря и от един от балконите се понесе музика на живо. Около нас се издигаха кули от шоколад и най-различни по размерите си матрьошки, които при отваряне изненадващо променяха самоличността си. После Алина ни разведе из горния етаж, където имаше ресторант с разперили се над масите полюлей и мебелировка със позлатени обкови и кантове.

Понечих да разкажа историята на магазина, но вече е 23:30 и сме на палубата на кораба. От нея се слиза в модерно купе разделено в сепарета. Заплавахме през централните части на града по малките, прилични на Амстердам канали, а колоните предупреждават да не се изправяме, за да не ни обезглави някой мост. 

Редици от сгради обграждат канала от двете страни и хвърлят отражението си във водата, а корабът минава и го надипля. Скоро излязохме в широката част на реката и зад нас един от мостовете ни окъпа в премигваща като брукатени точки светлина. Вляво от нас израсна Аврора – корабът, от който се е разнесъл първия изстрел на Октомврийската революция, а от колоните гръмна руска епична музика. После казаха, че Аврора е станала символ на революцията и е останала тук на „вечную стоянку“.

За петдесет минути правим голям кръг и спираме точно под големия мост до Ермитажа. Двата бряга са натежали от хора по парапетите. Около нас има и други кораби, наредени в бойна редица, като че очакваме заповед за щурмуване. Точно в 12:30 въздухът се раздвижва и пътните платна се вдигат нагоре, а телефони и фотоапарати нападат с истерично щракане туристическата атракция. Внезапно мъжът до мен падна на колене и предложи пръстен на жената до себе си. Тя замръзна с отворена уста, а мостът зад нея продължи да се вдига. Скоро целият екипаж се взираше в нея, докато тя не каза „да“. Последва почти нескрита всеобща въздишка и запристъпвах назад, за да оставя повече въздух на момента. 
Мостът достигна своя пик, щракането се укроти, младоженците седнаха мълчаливо на една пейка, а корабът заплава наобратно.

30.09.2019г. В музея на руското изкуство – Репин пак е в реставрация, но за компенсация се запознах отблизо с творчеството на Левитан и Петров-Водкин. После гледахме „Ревизор“, но ученическите групи шумуляха, шушката, гледаха си в телефоните. На пет минути учителките шъткаха, но постепенно се надигаше нова вълна. За сметка на това на финала на представлението, учениците го обсипаха с толкова бурни овации, сякаш се намираха на състезание по надвикване. И така – понесен от аплодисменти и пътуване с кораб навлязох в октомври.

01.10.2019г. Последен ден в Петербург. Вятърът е толкова силен, че дърветата се огъват, а още зелените листа се понасят на ята във въздуха. Внезапни пориви обръщат част от клоните и зеленото променя нюанса си, сякаш прокарват ръка по килим и после я връщат. Като излязохме навън, вятърът понесе и нас и ни качи в спален вагон за Москва.

02.10.2019г. Отново Московското метро и усещането за онази хилядоглава ламя от стихотворението на Константин Павлов.

Метрото в Москва

Поли ме изпраща до летището.

Излитам. Прекачване във Виена на самолет за София. Тук също вали. Не се движим, но перките се въртят и образуват малки водовъртежи в локвите под тях. Летя към вкъщи и около мен се носи българска реч. Посягам към с химикалка към тефтера си и слагам точка на пътеписа.