- 10 Sep 2020
- 173
- 1
Евангелието не сочи точната дата на раждането на Иисус Христос. Не е посочено дори годишното време на събитието и, съдейки по това, че евангелското повествование разказва за пастири, пасящи стадото си през нощта, може да се помисли, че става дума за лятото. Оттук възниква и въпросът: откъде и как е възникнала християнската дата на Рождество Христово – 25 декември? Този въпрос не трябва да бъде поставян от просто любопитство. Отговаряйки, ние разбираме нещо и за същността на самата християнска вяра – по-точно за това как християните разбират външния за тях свят, който все още не познава Христос и не е повярвал в Него.
<p><strong>РАЖДАНЕТО НА ПРАЗНИКА</strong></p>
<p>Работата е там, че в началото на нашата ера едновременно с разпространението на християнството точно толкова бързо разпространение в гръко-римския свят има и последната голяма езическа религия – култът към слънцето. През 70-те години на ІІІ в. римският император Аврелиан дори я издига до официална религия за цялата Римска империя. В тази религия се прославя слънцето като източник на живота, а оттам и като висша божествена сила. Както и цялото езичеството, това представлява обожествяване на природата и на нейните живоносни сили. Основният пък празник на тази религия са дните на зимно слънцестоене, т.е. последните дни на декември, когато – след най-голямото отдалечаване на земята от слънцето – отново започва приближаването ѝ към него и, съответно на това, увеличаването на топлината и светлината, наближаването на пролетното възкресение на природата и тържеството на живота над зимното умиране. Разбира се, хората от онази епоха все още не са познавали астрономическите закони на въртенето на земята около слънцето. За тях победата на светлината над тъмнината и възкръсването на природата е било божествено чудо, в центъра на което стои слънцето – източникът на светлината и на живота. И ето че култът към слънцето се превръща в последната велика религия на вече осъденото на смърт езичество, а празникът на зимното слънцестоене през декември – последният голям езически празник. Ето защо, за християните този култ към слънцето се оказва главен противник и съперник; именно той влиза в последна битка с християнството. В началото на ІV в. римският император Константин, дотогава поклонник именно на слънцето, се обръща към християнството. Свършва епохата на гоненията, Християнската църква получава възможността открито и безпрепятствено да устройва своя живот, да строи храмове и – което е най-важно – да проповядва свободно вярата си. Историците изчисляват, че към момента на обръщане на Константин самите християни са били не повече от 10 процента от общия брой на населението на Империята, като почти всички принадлежат към градското население. Земеделската прослойка е почти недокосната от християнството. Оказва се необходимо проповедта за Христос като за Спасител да бъде доведена до знанието тъкмо на тези 90 процента, да бъдат обърнати именно те към новата вяра. А за тази цел е необходимо да бъде победено езичеството, при това не с помощта на външни, принудителни мерки, а отвътре, като се покаже на хората не само превъзходството на самото християнство над езичеството, но и скритите в него универсализъм и спасителна истина.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>ТЕМАТА ЗА СЛЪНЦЕТО</strong></p>
<p>В основен метод на това обръщане се превръща използването от християните на самите езически вярвания, тяхната, така да се каже, „сублимация” – тяхното очистване и изпълване с християнски смисъл. През декември, както току-що казахме, езичниците празнуват рождение – раждането на слънцето. И ето че в същия този ден християните започват да празнуват Рождеството на Иисус Христос, да го празнуват като раждане на истинското духовно слънце, като влизане в света на истинската духовна светлина. Нима и до днес, в деня на Рождество Христово, в основното песнопение на този празник, ние не чуваме думите: „Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието… [и] в него… се научиха да се покланят на Тебе, Слънцето на правдата…”. Виждаме как християнството приема близката за езичниците, за цялата дохристиянска култура, тема за слънцето като светлина и като живот, за да я превърне в разкриване на своята собствена вяра в Христос. А посланието на Църквата звучи приблизително така: „Вие вярвате в слънцето, но нима самото това природно, физическо слънце не е символ и отблясък, и оръдие на едно друго – висше, духовно и Божествено Слънце, в Което са и животът, и светлината, и победата… Вие славите раждането на физическото слънце, а ние ви зовем да въздигнете умовете си от него към духовното, невидимо Слънце”. Така празникът Рождество Христово се превръща в изпълнение на същото, което празнува и самото езичество – празник на онова събитие, което завършва, изпълнява и копнежите, и очакванията, и вярванията на всички хора. На всичко онова, което човекът е влагал в своето поклонение към слънцето – на човешката вяра в смисъла на света, в светлината, която той носи, в неговата разумност и божественост. На всичко това християнството дава ново име и това ново име е Христос. Така възниква празникът Рождество Христово – като венец на всички човешки предчувствия и очаквания, на цялата неотнимаема от човека жажда за смисъл и за добро и, в същото време, като начало на нова религиозна епоха, епоха вече не на обожествяване на природата и слепите ѝ сили, а на поклонение пред Този, Който – макар и да е отразен в природата – е над нея, Който сам е източник, съдържание и цел на целия живот. По този начин езичеството, т.е. поклонението към творението, вместо към Твореца, се оказва преодоляно отвътре, а с приетата от Христос „светлина на познанието” човекът е освободен от робството спрямо света и природата.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>СМИСЪЛЪТ НА РОДОСЛОВИЕТО НА ИИСУС ХРИСТОС</strong></p>
<p>В евангелския разказ за Рождество Христово – макар и накратко – се съдържа на практика християнското учение за Бога, за света, за човека и неговия живот и спасение. Преди всичко ще спрем вниманието си върху родословието на Иисус Христос, с което започва Евангелието според Матей и което се чете в храмовете ни преди Рождество. За мнозина, даже църковни и вярващи хора, това дълго изброяване на имената на хора, за повечето от които не е казано почти нищо повече дори в самата Библия, е непонятно. „Защо е необходимо това – питат подобни хора – и какво означава това родословие?” Още повече че то достига до Йосиф – обручника на Мария, Майката на Иисус, докато в същото време, няколко реда по-надолу в същото Евангелие ни е разказано, че Мария е чакала Детето си преди да се събере с Йосиф и Църквата пренася през всички векове вярата в приснодевството на Мария, а това означава – в чудесното, безмъжно Раждане на Иисус Христос „от Духа Свети и Дева Мария”. А срещу тази вяра – трябва ли да го доказваме? – са насочени нападките на войнстващото безбожие, вечно стараещо се да ни докаже, че християнството е абсурдно и противоречиво. И така, какво означава това дълго родословие, това изброяване, в какво се състои техният смисъл?</p>
<p>Първият и основен смисъл е такъв: Раждането на Иисус Христос представлява завършек на дългото приготовление, на цялата, както се казва в християнското учение, история на спасението. Христовото Рождество не е някакво внезапна чудесна намеса на Бога в човешката история, а плод колкото на Божията любов, толкова и на човешкото очакване, усилие, подготовление. Бог не насилва човека. Той не може да направи нищо против човешката воля, тъй като Сам е създал човека свободен и очаква от него любов, която да е плод на неговата свобода, очаква от него свободна среща, свободно единство. Ето защо за християнството първата част от Библията, така нареченият Стар Завет, т.е. книгата, или по-скоро сборникът от много книги, в които на религиозен език е разказана историята на света – от сътворяването му от Бога до идването в него на Христос – преди всичко представлява разказ за постоянната среща на Божествената любов с човешката свобода. Това, разбира се, не е история в съвременното ни „научно разбиране” на тази дума. Този разказ е символичен. В него е споменато само онова, което мъничко открива дълбокия, скрит смисъл на историята – като история на сътворението на света, история на пропадането на този свят в греха и злото и, накрая, история на неговото спасение. А този смисъл ни се разкрива постепенно, в продължение на столетия. Той се състои в утвърждаването на човешката свобода, на свободното приемане от страна на човека на благата Божия воля и на – ответната на любовта Божия – човешка любов. И сред всяко отделно поколение тази история назовава хората, живели не само с вяра в Бога и любов към Него, но и обърнати от тази вяра и от тази любов към предстоящата Негова среща с човечеството, към пълно и радостно единство с Него. Повтарям: цялото натъртване в християнството е именно тук – на това, че Бог не насилва човека и не иска от него сляпо подчинение, че не иска човек-роб, а иска човекът да Го познае свободно, да Го познае в човешката история, да разбере нейния скрит Божествен смисъл, да Го възлюби и стане Негов свободен приятел и съработник. Ето защо е била необходима тази многовековна подготовка, това – от поколение на поколение – вглъбяване на вътрешния взор, тази готовност и способност за възприемане на диханието на Духа и откриване на душата за Божественото съдържание и смисъл на тези събития – за да може в Детето, родило Се някъде из глухата провинция, от никому неизвестната млада жена, да бъде разпознат, посрещнат и обикнат Бога.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>ДУХОВНАТА ПРИЕМСТВЕНОСТ И ДУХОВНОТО СЕМЕЙСТВО</strong></p>
<p>Колко вярност, колко любов, праведност и послушание са били необходими, за да стане възможна появата на земята на Дева Мария, чийто образ навеки, неизтребимо е запечатан в паметта и любовта на човечеството? Та ето – записаното в Евангелието и четено в храмовете ни всяка година преди Рождество родословие на Христос идва, за да потвърди, че ако Бог е искал среща с човека и съединение с него, то и в самия човек е нараствала тъгата по това възсъединяване с Бога, по спасението и завръщането му към Божествения източник на живота. И тъй като в това родословие става дума не за проста биологична или, както днес биха казали, генетична наследственост, а за една духовна приемственост на вярата, любовта, послушанието и праведността, то тук не става дума за някакво физическо бащинство, а за онова Божие семейство, в Бога и с Бога живеещо, към което принадлежат и чийто плодове се явяват и Йосиф, и Мария. Именно в това духовно семейство, посредством това духовно приемство става възможно идването на Христос, тази единствена, решаваща и спасяваща среща на човека с Бога. За Йосиф ние не знаем нищо друго, освен че е бил праведен, и точно от тази праведност, следователно, е било пронизано и обручението му с Мария, и това, че той е възприел тайнственото, превъзхождащо всеки разум и всяко разбиране събитие, в свидетел и така да се каже, в „пазител” на което му е било съдено да се превърне. И смисълът на това родословие, с което започва Евангелието, е в това, че чрез него Христовото Рождество се свързва вече и с цялата човешка история. Тъй като всичко в живота е свързано с някакво взаимно поръчителство – както злото, така и доброто. Както злото опетнява и отравя духовния „въздух” и поради това се отразява върху всички нас, така и всяко добро, дори и онова, за което светът не знае, създава атмосфера на добро, в която стават възможни и нашето духовно възраждане, и нашето спасение, и завръщането ни към Бога.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>СЪБИРАНЕТО НА ДУШАТА</strong></p>
<p>Колкото по-голям е един празник, толкова по отрано Църквата започва да ни подготвя за него, да разкрива неговия смисъл и значение в живота на всеки от нас. Така, четиридесет дни преди Рождество започва рождественският пост, а това означава, че започва времето за „събиране на душата”, за онази проверка, която всеки от нас прави на своята вътрешна „йерархия на ценностите”, времето, когато всеки от нас е призван да зададе сам на себе си въпроса: „Кое е главното за теб, кое е онова, с което живее най-дълбоката част на съществото ти?”.</p>
<p>В навечерието на празника Въведение Богородично, след богослужението се пее и първото рождественско песнопение. В най-тържествения пък момент от всенощната служба, като радостно утвърждаване, се раздават думите: „Христос се ражда – славете Го, Христос идва от небесата – посрещнете Го, Христос е на земята – възнасяйте се!”. И отново, още веднъж в нашия тъмен, изпълнен със страдания и безсмислици свят, се разнася тази потресаваща вест – вестта за нещо, което се е случило толкова отдавна, но което по някакъв тайнствен и необясним начин остава завинаги: вечно ново, нечувано, удивително. И ето, колкото и да празнуват хората Рождество Христово, колкото и да ни се струва че сме свикнали с този, озаряващ с радостта си зимния мрак, празник, когато отново се разнесе възгласът „Христос се ражда!” в човешката душа като че ли за първи път нахлуват и удивлението ни, и радостта, и тържествуващото усещане за празника, за светлината, за победата…<br />Но да се запитаме: какво е онова, което се готвим да празнуваме, какъв е поводът за нашата радост, в какво се състои това усещане за победа? Вероятно би било добре – преди да бъдат запалени и по цялата земя да засияят хилядите и милиони елхи, преди настъпването на празничната суета да измести религиозното, духовното съдържание на празника – да се замислим, да се вгледаме, да се вслушаме в неговото съдържание, с вътрешния си взор да започнем да следим за появата на тайнствената звезда, която се възнася над небосклона и се движи към малкото селце и недалеч от него намиращата се пещера – към Детето, за Чието Рождение не се е намерило място под покривите на човешките домове.</p>
<p>Всички до такава степен сме свикнали с евангелския разказ, че вече ни е трудно да осъзнаем цялата негова нечуваност, единственост и новост, която никога – колкото и столетия да продължава на земята човешката история – не престава да бъде новост. И, разбира се, първото, което ни поразява, започнали отново да се вглеждаме в смисъла на Рождеството, е, че в началото на християнската ни вяра, в началото на Евангелието, в началото на всички възпоминания и всички празнувания, намираме едно Дете.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>ОБРАЗЪТ НА ДЕТЕТО В ЕВАНГЕЛСКИЯ РАЗКАЗ</strong></p>
<p>Убеден съм, че който не почувства преди всичко тази първа рождественска тайна – това, че спасението, радостта, помощта и възраждането идват при нас, в нашия свят, в образа на Дете – няма да разбере нищо и за същността на християнството.</p>
<p>Живеем в твърде възрастен свят, в който възрастни хора, сигурни в своето знание и опит, по възрастному са сигурни в себе си, разрешават всички проблеми, поучават, спорят, разправят се и се измъчват един друг. Какво друго обаче е „възрастността”, ако не изчезване на „детството” в човека, на онова по детски непосредствено и простичко отношение към живота като към дар, като към радост? Та нали тъкмо с възрастността в човека влизат и недоверието и, което е още по-страшно, убедеността, че недоверието и подозрителността са по-силни от доброто. Да се вгледаме във възрастния си свят – цял настръхнал от недоверие, въоръжен до зъби, изпълнен с лъжа, а поради това и целият пронизан от страдание. Всеки лъже другия, прикривайки лъжата с гръмки фарисейски слова, на които никой повече не вярва. И, разбрали всичко това, осъзнали още веднъж страшната задънена улица, в която сме влезли с цялата си „възрастност”, може би ще сме способни – не, не още да разберем, но поне с крайчеца на душата да почувстваме цялата сила, цялата светлина и цялата радост, извечно излъчвани от това единствено Дете, лежащо в сиромашките ясли, в пещерата, обкръжено само от обикновени хора и зверове, Детето, Чийто дом е светът и Чийто покрив е небето с тайнствената си звезда. В това Дете е цялата беззащитност на доброто, но оттам е и Неговата сила. И ако, както учи християнството, Сам Бог, Самият Спасител идва в света в образа на Дете, то не е ли така затова, защото няма спасение в силата, в хитростта и лъжата, нито в цялата земна мъдрост и възрастност, във всичкото земно могъщество и непобедимост? Със самата Си поява това Божествено Дете преди всичко ни казва, че всичко в света, в което ги няма любовта и доверието, и това „благоволение”, за което пеят и което възвестяват ангелите в тази рождественска нощ, е лъжа. „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!”. Затова подготовката за Рождество започва, трябва да започва, с възраждането в себе си на детскостта, заглушена в нас от нашата възрастност, но все пак тайно продължаваща да живее в душата: на възраждането в нас на способността да се удивяваме, да се радваме и повярваме, на победата над недоверието, на приемането на живота отново като радост и доверие. Само възродили в себе си неумиращото в нас дете можем да разберем и да чуем какво се е извършило тогава – в онази нощ и в онази пещера. Какво се е извършило и какво се извършва. „Христос се ражда”.</p>
<p><em>*„Русская мысль”, № 3289, Париж, 3 януари 1980 г. (бел. прев.).</em></p>
<p><em><strong>Превод: Борис Маринов</strong></em></p>
