- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 725
- 72
Ура, съдебната реформа най-сетне успя: многострадалният Цв. Цв. отърва кауша! Българските фирми стачкуват срещу скъпия ток, премиерът протестира срещу себе си, очаква се да подаде оставка до себе си и да си я приеме. Красен Станчев от Института за пазарна икономика се отказа от 200 кинта българска пенсия, но прие над 600 хиляди лв. непазарен бакшиш от американския данъкоплатец. Немците ще удвояват „Северен поток“, без да ги е еня за енергийни пакети. Европарламентът с гласовете на българските десни безмозъчно бламира Джон Кери с мисията му в Сочи; самият той си счупи крака и се скри от хоризонта.
А българите в туй време са всепогълнати от метафизически спор за светодиодните ахатови очи на Самуила и за Караибрахима: отново хвърчат обвинения в безродничество, елитарен естетизъм.
Again, what’s wrong with Bulgaria? (Още веднъж – какво й е на България?) „Каква им е на днешните българи Хекуба?“, какъв им е Самуил? Ало, в кой свят живеем?
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/52891_CrAgup4Hc5EWsbnIW3Mqth80SVRhmb.jpeg" /></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>Философията като терапия </strong></p>
<p> </p>
<p>Маркс постанови в „Тезисите за Фойербах“, че „задачата на философията е светът да бъде изменен“ (т.е. на революционната, диалектическа философия). Витгенщайн писа в „Логико-философския трактат”, че „философията оставя света такъв, какъвто е”. Аналитичната философия се смята „едномерна” и плоско позитивистка – апология на статуквото. Но запознатите с историята помнят, че от друга страна, немските философи „позитивисти” осъдиха нацизма: Шлик, Карнап и Попер потърсиха убежище в емиграция, докато много от философите „антипозитивисти” като Хайдегер станаха членове на НСДАП и след войната бяха лустрирани. </p>
<p> </p>
<p>Но истина е, че задачата на философията за Витгенщайн е терапевтична: да посочи на мухата изхода от буркана, да избави разума от заблудите, родени от структурата на езика, т.е. културата и „обществената принуда”. Целта е да се постигне яснота на духа, въздържане от рисковани съждения и далечни обобщения: „това, за което може да се говори, за него може да се говори”, за другото „трябва да се мълчи”. Това, „за което може да се говори“, е предметът на „протоколните пропозиции” – проверимите в опита твърдения. Попър добави и „принципа на опровержимостта” – теориите, чиито следствия не могат да бъдат опровергани от опита, не са теории, а митове. „Метафизиците” са „музиканти, неспособни за музика”, писа Карнап. </p>
<p> </p>
<p>Значи задачата е да се парафразира или „преведе“ метафизическата „музика“ за светодиодните очи на Самуила и за Караибрахима на разбираемия език на проверимите твърдения, да се покаже реалният й смисъл. Или по хегелиански, да се освободят мислите от превърнатите форми, в които ни се явяват. Детето пита татко си: „колко изоставени деца има в града?“. Таткото мънка – „ми не знам, трябва да направим справка...“. Вместо да каже просто: „не бой се, ти никога няма да си сред тях“. Зер това е реалният смисъл на детския въпрос. Какъв е реалният смисъл на страстите Самуилови и Караибрахимови? При първо приближение екстатичното харесване на паметника и филма са еквивалентът на пиенето и пеенето на буйни песни в Ботевата механа. Те са </p>
<p> </p>
<p><strong>Българският</strong> <strong>„джихад срещу McWorld”. </strong></p>
<p> </p>
<p>Българите жадуват за национално достойнство, но не могат да се изоглавят из наденатия на шиите им чалга ярем. Чалгата е и естетическата съпротива на българина срещу модерното, западното<strong> – </strong>израз на разочарованието му от несправедливостта на запада, инатът на ганьовщината след завръщането от Европата. Чалгата е и неговият страх и шок от бъдещето, неговите комплекси и срам от себе си. Основната категория на чалгата е срамът, маскиран като клоунски бабаитлък. Но при Самуил и „Време разделно“ бабаитлъкът е в мазохистична фаза. Империите ни газят, ние не им се даваме. Поне в мечтите си, ако и наяве да си избираме (или ги оставяме да се самоизберат) дебилни и зависими с досиета премиери и президенти с гумени гръбнаци. </p>
<p> </p>
<p>Българският виктимологически пантеон сега е допълнен и актуален като никога – българинът е жертва на прехода, политиците, мутрите, циганите, ДПС, евреите, ЕС и НАТО (или пък на козните на Кремъл). Като в старата шега, че „българите протестирали срещу комунизма, като написали „Фашизмът“, сега българите протестират срещу ЕС, НАТО и западните корпорации, като гласуват за „Време разделно“. Русите пък протестират срещу ЕС и НАТО, като шестват по улиците с портретите на загиналите в Отечествената война предци. </p>
<p> </p>
<p>Мазохизмът – с древен гностически произход – е изобщо характерен стожер на българската култура. Хедонизмът не е наш – той е от гнилия Запад или гнилия Ориент, но това не пречи да му се отдаваме в свободното си от мазохистки ритуали време – и в най-гнилата му ориенталска оргиастична форма. </p>
<p> </p>
<p>Причина за прекомерното ни увлечение по „фолклора“ е срамът от увлечението ни по чалгата: хоротеката – антидот срещу кючекотеката. Бутафорната „фолклорна“ маска – <em>blackfacе</em> на дълбоката ни етнонационална криза, конструиране на въображаема културна „горница“ за изкупление на пуснатата от коневръза „долница“. Увлечението по чалга история създава въображаем свят на минало величие, компенсация за мизерията в жалкия реален свят. Аналогично </p>
<p> </p>
<p><strong>харесването на „Време разделно“ компенсира увлечението ни по турски сериали. </strong></p>
<p> </p>
<p>Естествено, никой не гледа „Време разделно“ у дома за развлечение. Всъщност 75% от българите биха приели като откровение сега един филм за американските бомбардировки над София, но на кинаджиите не им стиска да го направят – затова доволстваме с Караибрахим. </p>
<p> </p>
<p>Харесването на „Време разделно“ и другите филми от онова време изразява и носталгията на българина по социализма. И тя има рационална основа. И в киното, и в много други области 60-те и 70-те години, при цялата си скромност и субективна незадоволителност тогава, ще си остават недостижим връх за нас за много десетилетия напред. За съжаление филмът на Л. Стайков напомня повече лошото – за най-големия абсурд, на който станахме свидетели при късния Т. Живков. Възродителният процес от 1984 г. и до „голямата екскурзия“ от 1989 г., ако и да би бил нещо обичайно за балканските нрави в по-старо време, беше абсурд в <em>това</em> време, след Хелзинки и с модерните медии. Беше престъпление, а от гледна точка на един рационален до цинизъм български националист – и по-лошо от престъпление, беше грешка, в която още живеем. </p>
<p> </p>
<p>Филмът „Време разделно“ беше придворна апология на възродителния процес, целенасочено търсеше да създаде настроение, сродно на това в съседна Сърбия, тогава жадно гълтаща романите на писателя Добрица Чосич и речите на младия Милошевич. Романът на А. Дончев от 60-те години, разбира се, беше твърде различен от филма и не можем да му вменяваме същата историческа вина. Той беше увлекателно четиво за юноши, харесвах го в девети клас, когато го учихме; опитах да го чета сега от сайта „Читанка“ – видя ми се абсолютно нечитаем – фалш и камара клишета. </p>
<p> </p>
<p>Опитвал съм и други, по-късни творби от същия автор, същата работа. А. Дончев и късният Н. Хайтов (не този от 60-те и 70-те години), който все се зъбеше за „ислямската дъга“, са лоши съветници на днешния българин, печални певци на един победен, изчезващ народ. С такива съветници и душеприказчици сърбите подпалиха братоубийствена война и си развалиха дома. </p>
<p> </p>
<p><strong>„Време разделно“ е най-успешното ни приближаване до идеята за фашистки филм </strong></p>
<p> </p>
<p>– посланието му е hate speech. Днес то е живо като никога в постоянните медийни призиви срещу „циганската опасност“, в българския „антицигански протест“. Американският антинегърски протест, разбира се, се нарича „Ку Клукс Клан“. </p>
<p> </p>
<p>Йовков бил най-високо ценен в Райха от нашите писатели, но при него изобилстват положителни образи на мюсюлмани като Сали Яшар. Липсва и преекспонирането на „традиционните“ фолклорни ценности<strong> </strong>извън исторически контекст, което във филма „Време разделно“ е направено с балкантуристка естетика с всичките му гайди, сребърни хлопки, развяващи се по вятъра халища и шаяци. </p>
<p> </p>
<p>„Фолклорът“ е скръбно изобретение на романтиците от XIX в., идеализирали средновековното село срещу злото на съвременния им капиталистически град, бързо взето на въоръжение от „почвеническите“ реакционни, империалистически политически движения – и превърнало се в едно от най-ефективните им оръжия за масово баламосване. Манията по „вишиванки“-те (ризите с шевици) в Украйна например заедно с чалга историята, чалга лингвистиката и расистката русофобия вървят за ръка с цивилизационния колапс и военните престъпления на киевския режим. </p>
<p> </p>
<p>И в България каузата на цивилизоваността не печели от прекаленото акцентиране на „фолклора“: то е лицемерно – истинската интонационна среда на младите съвременни българи не е „фолклорната“. Стилизираните и често измислени „фолк“ танци и „народна“ носия не са етнически идентификатор на съвременния човек. Такъв идентификатор са езикът и съвременната, жива, и то предимно градска и по необходимост – поне отчасти и космополитна, култура. </p>
<p> </p>
<p>„Народното“ („родното“), стилизацията убива рационалното, критичното. Един народ, една кръв, един Бойко, един ГЕРБ. „Съселът“ не е наш, ако ще цял живот да го преизбират за шеф на ПЕС. Ирина Бокова не е наша, ако ще да стане генсек на ООН – впрочем най-добрият ни шанс светът да види и запомни и нещо свястно от България. </p>
<p> </p>
<p><strong>Тягата ни към потурите, салтамарката, гайдата и „възрожденската“ къща</strong></p>
<p> </p>
<p>Атрибутите на тоя „фолклор“ са почти всички бутафорни. Така и не се разбра кой набеди османските шаячени потури, салтамарка и вълнен пояс със силях за български етнически шиболети. Кавалът и гъдулката (кеменче или „византийска лира“) – също. „Булгарина“ впрочем в турско време се наричала вид гусла. Гайдата е разпространена у всички индоевропейски народи от Индия до Ирландия, близостта на думата „гайда“ и нем. Geige вероятно издава общ индоевропейски корен. </p>
<p> </p>
<p>Когато за пръв път кацнах на летище „Клотен” в Цюрих бях изненадан от провесените по стените швейцарски халища, карирани одеяла и хлопки или кукерски звънци на широки ремъци – досущ родопски, и после видях подобни шотландски тъкани. Имитиращото козе блеене пеене на планинците у нас, в Алпите и на о. Сардиния, както чухме във филма „Баща господар“ на братя Тавиани, също е твърде сходно. </p>
<p> </p>
<p>Бутафориката на национализмите от всички страни е удивително еднаква. Повечето от сегашните ни бутафорни фолк ценности са рециклиран социалистически прокат от витрината на сувенирния магазин на СБХ, но има и по-стари интерпретации, от немския експресионизъм от 20-те години. Няма нищо лошо в интереса към стилизираната старина, разбира се, но той не бива да се използва за раздухване на омраза и не бива да закрива от погледа ни истинските етнологически изследвания. </p>
<p> </p>
<p>Натрапчивото търсене на предсъществуваща материална „самобитност“, която да се предава с „кръвта“, е културфашизъм. Няма такава самобитност. Съседните народи имат сходни гени и почти еднаква материална култура, дори да говорят коренно различни езици и да имат враждебни религии и идеологии. Въпреки това етническата самобитност е мощен фактор. Живеейки двайсет години на Запад, всеки час си давам сметка колко неизтребимо е българското у мене: продължавам да говоря английски с български акцент, да мисля по български, България е постоянно пред умствения ми взор. Самобитно българското е това, което живите българи по света всекидневно правят по малко по-различен начин от съседите, от другите, и това е на първо място езикът. Един готвач беше казал, че българската кухня е това, което българските домакини и готвачи в момента готвят. </p>
<p> </p>
<p>Как да се брандира България по света? Като съвременна европейска страна. Не с групови снимки на бутафорни (едва говорещи български) българчета със салтамарки, размахващи кремъклии пищови и пеещи архаични кръвнишки Чинтулови песни. Българите са урбанизиран, грамотен, „грацилизиран“ народ, който не мрази съседите си и гледа приветливо и с интерес на света. България е източноевропейска, черноморска, славянска и зелена (а не ориенталска, средиземноморска, неславянска и пустинна) страна с богата и горда история, но и с богато настояще и бъдеще. Вече съм аргументирал подробно защо истинският български национален празник е 24 май, както истинският руски народен празник е 9 май – тук го добавям само за протокола. </p>
<p> </p>
<p>Розата според мене няма конкурент като символ и е доволно известна на Запад от време оно като български атрибут. „България трябва да мирише на рози, Южна Франция – на лавандула“ – казваше стара позната от правозащитничеството, професорка в Харвард. Около половината етерични масла за парфюмерийната индустрия в света се правят в Грас (в Прованс, близо до Кан) и комай останалата част – в България. Мадарският конник е идеален за турата на стотинките. Ако трябват човечета – и мартеничките стават.<br />
</p>
<p><strong>Историческите възстановки</strong></p>
<p> </p>
<p>Критиците на чалгата у нас много се оплакват от възстановките на руини – Балдуиновата кула, патриаршията на Царевец, църквата „Св. 40 мъченици“, Голямата базилика в Плиска. Ако това става по приемливи научни критерии, в него няма крамола. Всички европейски старини, които не са съвременни възстановки, са били непрекъснато поправяни и достроявани през вековете – от лондонския Тауър и римския Колизей до пражкия Храд и московския Кремъл, включително до най-ново време. Виждал съм през това хилядолетие как строят Партенона с подемен кран и стоманени конструкции. Но интерпретацията на възстановеното не бива да е много изопачена. </p>
<p> </p>
<p>Веднъж в кафетерия на английски университет срещнах западен пътешественик, който много беше харесал „турската архитектура“ в Пловдив. „Защо турска?“ – шашнах се аз. Ами защото, както сам разбрах оттогава по снимки и от собствени туристически впечатления, то е типична османска архитектура, която се намира днес преобилно и в Цариград, и по целите Балкани, и по гръцките острови, и далече на Изток. Един изглед от стария град (Сарайбурну) в Цариград:</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/52891_AjrBNwsRdVWwdsiqzcTuZFA2wDlUuK.jpg" style="height:375px; width:500px" /></p>
<p> </p>
<p>И не само пловдивската, но и арбанашката, и копривщенската, и жеравненската къща. Старите хора помнят, но не разказват, че архитектурният резерват „Старинен Пловдив“ в общи линии е съвременна възстановка, изградена в 70-те години по рисунки, снимки и разкопки, със съвременни материали. В Ню Йорк се запознах с архитект Петър Дикиджиев, автор на много от възстановките – като Балабановата къща и къщата на Ламартин със стоманена конструкция. </p>
<p> </p>
<p>В повечето наши градове този османски културен пласт изчезнал още в първите години след Освобождението: кметовете и гражданството залягали да европеизират градовете си. Съборени били, обикновено по градоустройствени, а не политически причини, стотици джамии. По мирния договор навсякъде били съборени турските крепости с кули и ковани железни порти и казармите. Варненци построили Катедралата и двете гимназии – най-величествените тогава сгради в Княжеството – с камъните от разрушената нова османска крепост и казарми, а тези камъни пък били вдигнати в 1830 г. от руините на Плиска, Преслав, Одесос и Марцианопол. По селата старите къщи ги наричали „турски къщи“. Щеше да е къде по-европейско, ако в нашите новоосвободени градове бяхме заварили не османска, а немска архитектура като в Прага или италианска като в хърватска Далмация и Истрия. </p>
<p> </p>
<p>Бутафория е позиционирането на гръцките Несебър и Созопол като български реликви – два града вечно в сянката на Цариград, които се побългаряват едва след Балканските войни от бежанците от Бунархисарско, Лозенградско, Одринско. Но ако съдим по популярните книжки на Б. Димитров, няма в историята по-важен български град от Созопол. Това е еднопорядково с македонизма чалга явление. </p>
<p> </p>
<p>Видях другите творби от конкурса за паметник на Самуил – сред тях има и две хубави, една дори много хубава, </p>
<p> </p>
<p><strong>Бронз, истински подобрен Джакомети. </strong></p>
<p> </p>
<p>Това, разбира се, „не е наше“ – красиво е. Съзнавайки чалга характера на поръчката и казионно-обществената потребност зад нея, журито е избрало най-доброто чалга решение. Фигурата на Ал. Хайтов е досущ като градински гном, каквито продават тук по събърбните магазини и могат да се видят из поляните пред американските къщи в предградията – има и гномове с корони и скиптри, католическа символика. Кой ли в Столичната община е решил, че една кичова бронзова фигурина ще има патриотично възпитателно въздействие в ерата на телевизията и интернета? Бронзовите паметници на владетели имали такова значение, когато нямало други средства за масова агитация, а самата технология на леенето на бронза била авангардна и скъпа. </p>
<p> </p>
<p>Днес един мъжествен жест на български премиер или президент пред лицето на брюкселския или вашингтонски безпредел (да удари по масата: „значи на Германия може „Северен поток“ 2, а на нас не може „Южен поток“ 1?), показан по телевизора и Фейсбук, би имал патриотичен възпитателен ефект колкото хиляда бронзови фигурини. Ама къде ти. Бронзовата пластика може обаче да бъде чудесен акцент в публичното пространство, когато е направена с вкус и прави емоционална връзка с публиката – например прегръщащите се дракончета пред басейна във Варна. </p>
<p> </p>
<p>Веднага откриха паралел между Ал.-Хайтовия Самуил, изправен за 50 хил. евро, и скопския му хомолог Самоил, седнал за 1500 хил. евро (явно седенето струва по-скъпо от стоенето). Софийското пространство около паметника на Незнайния воин, поначало незавършено, неустроено, доби вид на скопски Дисниленд. Фосфоресциращите в жълто очи ми напомнят две скандални американски скулптури от последното десетилетие – „Богородицата“ в анатомичен разрез на Деймиън Хърст (2005), която видях в Ню Йорк на Парк Авеню, и „Блуцифер“ („Синият мустанг“) на Луис Хименес (2006) на летището в Денвър. Очите на Богородица сияеха в кобалтовосиньо, а на чудовищния Блуцифер, отнел при злополука живота на автора си – в инферналночервено. </p>
<p> </p>
<p>Всъщност Богородицата на Хърст, гледана не откъм одраната си страна, си е доста привлекателна млада жена. Самуил ми напомня Вазовото „наместо две очи, две дупки там зеят, тя хили се, стъпа и иде насам“; Булгаковото „в антрето се появи съвсем гола мома – червенокоса и с очи, святкащи с фосфорен блясък”; Вапцаровото „вълкът се промъква и дебне<em> </em>в скалите и светят зъбите му в мрака“. Но с какво това ахатово фосфоресциране е по-крамолно от всенародното българско хоро под звуците на чалга хорото „вече съм мома голяма, много лесно се не давам?“.</p>
<p> </p>
<p><strong>Турското робство</strong></p>
<p> </p>
<p>Дотук оспорвах главно левите, според които, ако не се прехласваш по жълтоокия Румцайс на Ал. Хайтов и фашистката кинолента на Л. Стайков, си безродник, еничар, цвете на злото и лакей на империализма. Оттук нататък оспорвам десните, според които, ако признаваш, че летописът на поп Методий Драгинов от с. Корова е възрожденска патриотична мистификация като „Веда Словена“, трябва да си падаш и по пазарния фундаментализъм и да се въргаляш по жълтите павета на уличния платен карнавал „#КОЙ?!“ за връщането на мутрите на власт и за чопването и на по някой държавен пост. </p>
<p> </p>
<p>Специално по отношение на историците, преквалифицирали се в квазиполитици от НПО мрежата, трябва да се подчертае, че няма и няма да има „седесарска история“ на България. Ставайки „седесарски историк“, преставаш да си историк и ставаш десен пропагандист, както, ставайки икономист в Института за пазарна икономика, ставаш пропагандист на най-примитивни, ненаучни и антибългарски псевдоикономически догми на крайната западна десница. В последните дни ИПИ – чуждестранно пропагадно звено, издържано от американския данъкоплатец – разви бурна медийна пропагандна дейност срещу синдикатите, срещу минималната надница и в защита на плоския данък, каквато в САЩ не можеш да чуеш, освен от маргинални десни политици – клоуни като Ст. Форбс и Д. Тръмп. Американците, които плащат и ще плащат пожизненото иждивение на К. Станчев, са масово „за“ минималната надница, „за“ синдикатите и против плоския данък, какъвто в САЩ, разбира се, няма и никога не е имало. За написването на тази информация г. Станчев онзи ден ме разприятели във Фейсбук (без да ме блокира обаче) и ми изтри написаното. </p>
<p> </p>
<p>Какъв е реалният смисъл на споровете за „турското робство“? </p>
<p> </p>
<p><strong>Един очевиден смисъл е да се подкрепи русофобският пропаганден дебилизъм </strong></p>
<p> </p>
<p>на сините – българите не били роби, а по-свободни от мужиците в „Матушката“, която не ни освободила, а ни поробила два пъти. Имали просперитет. </p>
<p> </p>
<p>„Турското робство“ обаче си е на първо място традиционен израз в езиците на християнските народи в Османската империя и като такъв е естетически неподсъден. Удивително е как никой от писалите по въпроса специалисти не седна да провери в Гугъл как стои въпросът у съседите. Разбира се, и при тях то съществува изобилно: τουρκική σκλαβιά, tursko ropstvo<em>,</em> турско ропство,<em> </em><span style="font-family:marion">թուրքական</span> <span style="font-family:marion">ստրկության</span>... Очевидно то е отглас от египетското робство и вавилонския плен на евреите и важен елемент от общата юдеохристиянска митология. Всяка пролет евреите празнуват Песах – освобождението си от<em> </em>египетско робство. Според легендата еврейски роби построили пирамидите. Днешните критично мислещи евреи оспорват това – и самото понятие за египетското робство. </p>
<p> </p>
<p>„Турското робство“ не е измислено от о. Паисий – Макиавели в XVI в. нарича турското владичество в Гърция „робство“, <em>schiavitù</em>. В главата за наемниците във „Владетелят“ той разказва как използването на турски наемници от императора срещу съседите му довело „турското робство“. Макар и без термина „робство“, и най-ранните български свидетелства като „Житието на Евтимий“ от Гр. Цамблак рисуват подобна картина. Но „робство“ на български и повечето други европейски езици значи и „плен“, „несвобода“, <em>human bondage</em>, а за революционерите от всички времена изразява и „човешкото състояние“ изобщо. „Лъжа и робство на тая пуста земя царува“ звучи досущ като монолога на Хамлет. </p>
<p> </p>
<p>Разбира се, у съседите има и израза „османско“ или „турско владичество“, и именно той, както и у нас, се използва в историческата литература (вкл. и „турско“ – гр. Туркократия, срб. Турска власт). „Османското владичество“ не е измислено след 1989 г., а е отдавна установен в нашата историческа наука стандарт: „История на България“, Том 4, „Българският народ под османско владичество (от XV до началото на XVIII в.)“, БАН, София, 1983 г. В законодателството – КТ, чл. 154 – отдавна фигурира „3 март – Ден на Освобождението на България от османско иго – национален празник“. Вече съм обосновал защо Трети март, въпреки че Освобождението е голям наш празник, не е подходящ за национален празник – защото ни разделя, на русофили и русофоби, на българи и турци, и не на последно място ни кара да поздравяваме приятелите си български турци с „освобождението им от турско робство“. В същото време </p>
<p> </p>
<p><strong>Османският девлет напълно си заслужавал прозвището „робска империя“. </strong></p>
<p> </p>
<p>В XVI в. италианците наричали европейските роботърговци в Средиземноморието „турци по професия“ – за разлика от истинските „турци по рождение“. Големи човешки маси били отведени от османлиите в робство и от нашите земи. Османските елити – военното съсловие, бюрокрацията, придворните и султанските семейства се попълвали почти изключително от роби; обичайно било султанът да е син на робиня. Системата на харемите, евнусите и кючеците просъществувала до началото на ХХ в. Евнусите етиопци били кастрирани в детска възраст и оставяни зарити в пясъка на милостта на естествения отбор, оцелелите 10% били продавани на роботържищата. </p>
<p> </p>
<p>Под „робство“ през Възраждането се разбира най-вече политическото безправие на българите в османския девлет. В главата „Силистра йолу“ на „Под игото“ Вазов чудесно описва как народите под робство си живеели весело, като нямали политически права и страсти. И евреите в пустинята въздишали за безгрижния живот под робство и египетските котли с месо. Лишаването на българите от държавност, от просветен елит, от литературен език и от национална памет е най-голямата вреда, нанесена им от османлиите. И до днес българите не са доказали, че са способни на свободен политически живот; те се справят далече по-добре в ситуациите, в които политиката още не е намесена. Ботев се заблуждавал, че от читалищата, черковните настоятелства и еснафите ще се развие модерна държавност, той сам документирал слабостите във възрожденския ни дополитически живот. </p>
<p> </p>
<p>Буди учудване нелюбопитството на османлиите до 1870 г. по отношение на завладените от тях европейски народи. Цар Иван Асен II изброяваше кои земи е завладял след битката при Клокотница – „романска“, на епирския деспот, арбанашка и сръбска. И сръбският цар Стефан Душан изброяваше на чии земи бил господар, „и на голяма част от Българското царство” (Скопие). И‌ руският цар-император изброява в титула си най-подробно всичките си придобити царства и княжества, и българското на Волга. И Василий Българоубиецът нарече югозападните ни земи, дето дълго се сражаваше със Самуила, тема България, и Охридската архиепископия – Българска. </p>
<p> </p>
<p>Само османлията нехае и казва, че бил господар на Рум, „римския народ“ (и на „македонското царство“ – според писмото му до запорожките казаци). Като имаме предвид и че този падишах обикновено – особено в първите векове – бил европеец по произход, често славянин. И в книжката на Орхан Памук „Бялата крепост“ героят венецианец минава на път за война с Полша (в Молдова) през източните български земи и описва „славяните“ – русоляви селяци, и няма понятие какъв народ са те, че имали царство отпреди 1000 години, славни царе, създали азбука и книжнина за няколко други народа и пр.</p>
<p> </p>
<p>Османлиите и прабългарите са единствените два войнствени, държавотворни евразийски народа, оставили трайна следа по нашите земи. Десетките други подобни народи не оставили. Но прабългарите дошли от великата степ, отворени за културата на старите земеделски империи – Персия и Рим, християнизирали се, смесили се с местните и се разтворили сред тях, станали европейци и останали на прага на Рим. Османлиите също били олепили много персийската култура, и арабската религия с халифата, след това завзели и Източноримския престол – но това стечение на обстоятелствата, и особено ислямът и халифатът, не им позволили да станат европейци. Останали докрай поробители. Поробителите обаче напуснали България след Освобождението и останали тези мюсюлмани, които били станали местни хора. </p>
<p> </p>
<p><strong>Ползата и вредата от османското</strong></p>
<p> </p>
<p>Казват, че Османската империя опазила българите от изчезване, като ги събрала в една държава, че била толерантна към другите религии и към евреите. Но българите не били заплашени от асимилация от никого преди османлиите, а после – и от фанариотите и накрая – от балканските национални държави, ревностни следовници на фанариотството. Толерантността на ислямската държава също не е за надценяване – много от ислямизациите на страните, особено в Азия, ставали с войни и насилие. Нашите сини историци, заети с опривергаването на А. Дончев и поп Методи Драгинов, нямат понятие от истинската история на разпространението на исляма, както стана ясно наскоро от една лекция на българска синя историчка в Ню Йорк. </p>
<p> </p>
<p>Османското нашествие, убедително показа класическата българска историография, е демографска катастрофа за българския етнос. Напълно обезбългарена е почти цяла Източна България и почти цяла равнинна Тракия, българските топоними се запазват масово само на запад от ятовата граница. Дори старите хидроними на изток от Янтра не са запазени – а това са най-древните топоними, реките пó на запад в Дунавската равнина още пазят римските и тракийските си имена. Почти цялото староседелско българско население на източната Дунавска равнина бяга във Влашко и Молдова, където след векове потомците му са асимилирани в новия румънски етнос. Обезбългаряването е продължителен процес, продължил чак до средата на XIX в. След началото на XVII в. почти няма останало и българско градско население. В средата на XIX в. в големите градове на Източна България българите не са повече от 25%. Българите не са признати от портата като етнос чак до създаването на Бългaрската екзархия в 1870 г. и нямат свой политически, духовен и търговски елит. Лесна плячка са на асимилаторския натиск на фанариотството. Колкото до демографската (т.е. преселническата) политика на османския девлет, тя е неизменно насочена към </p>
<p> </p>
<p><strong>Ерозиране на българското и засилване на мюсюлманското, </strong></p>
<p> </p>
<p>особено в невралгичните райони, на първо място в буферната военна зона срещу Русия в XVIII–XIX в., а след 1878 г. – в Македония и Одринско. Заселването на малоазийски мухаджири и на кримски татари и кавказки планинци (черкези) било голямо притеснение за българите и според Ив. Хаджийски – последното станало и непосредствен повод за бунтове срещу властта. Изселването на четвърт милион българи от източна България към руска Бесарабия в XVIII–XIX в. е продиктувано най-вече от страх от османско отмъщение – след кланетата на българи по време на кърджалийското време и в големите въстания в началото на XIX в.<br />
<br />
Във втората половина на XIX в. Османският девлет е болният човек на Европа. Тогавашните му територии в Европа са и до днес най-изостаналите европейски страни. Гладът (и лошата английска кухня) почти винаги, поне в Европа, са плод на социално инженерство. Английските Ограждания, едрото болярско земевладение на влашките чокои и руските помешчици били тясно свързани с глада. Влашкият и руският селянин знаели добре какво е ти мрат децата от глад в година с нормална родитба. В България поради липсата на едро феодално бейско земевладение (освен в Македония) и поради благоприятните природни условия гладни гробища общо взето нямало. Османският девлет нямал положителна заслуга за това, може би отрицателна – неясната спахийска поземлена собственост. Но българинът живеел в голяма бедност, в примитивни битови условия, както разкриват работите на българските етнографи. </p>
<p> </p>
<p>Триумфалното описание на Ив. Хаджийски за българите, чиито габровски ножчета се продавали до Виена и които гледали на Черно море от Кримските планини, и това на Г. Караславов, дето българинът плюел високомерно във водите на Златния рог – са до голяма степен идеализация, както се вижда от данните на Ангъс Медисън за БВП по години. Същото важи и за „проспериращата“ България от 1939 г. До 1878, а и до 1939 г. България е библейски бедна страна. Българските търговци и нотабили с малки изключения били безпомощни пред фанариотите. </p>
<p> </p>
<p>Но има и много над какво да се замислим. Българските земи, по-точно „Туна вилайети“, Дунавският вилает (бъдещото Княжество България плюс Северна Добруджа и Нишко) начело с реформатора Мидхат паша бил османската Бохемия и Моравия – най-развитата част на девлета. Девлетът гледал към Европа и Дунавът и Дунавската провинция били вратата му към Европа. За това вече е ставало дума. Българската държава, особено герберската, е очевидно по-негоден управник на тези земи от османците. </p>
<p> </p>
<p><strong>Основната цивилизационна задача на нашия етнос след Освобождението е деосманизацията. </strong></p>
<p> </p>
<p>Тя не значи насаждане на омраза към турците или исляма – тъкмо обратното, означава истинското им уважение на равна нога, и най-вече постепенно изживяване на отрицателното наследство на османското, неприсъщо на един стар европейски народ – това, което отличава нас и другите „постосмански“ народи в Европа от народите на северозапад и североизток. Включително и различното отношение към малцинствата. Положителното наследство на османското, доколкото го има, трябва да бъде изучавано и опазвано – четохме онзи ден у Л. Панделиева за опита на Мидхат паша в създаването на местни сортове пшеница в „Образцов чифлик“ край Русе. Във всеки случай историята трябва да се изучава рационално и критично, без емоции и фантастика, колкото и да е мъчно това в обкръжението на съседите фантасти. Няма по-голямо украшение за етноса и за човека от истината. </p>
<p> </p>
<p>Но сред българите няма съгласие по въпроса за изживяването на османското. Не само чалгата (както някога „гръцкото“ и „сръбското“), политическата и медийната ганьовщина се вихрят, но дори такъв политически индиферентен, чисто културологически въпрос като за османските топоними у нас не среща никакво разбиране у широката публика. Османлиите ни лишиха не само от държавност, елит, връзка с цивилизацията, но и от памет. </p>
<p> </p>
<p>Повечето ни съвременници не разбират защо е редно Кюстендил да си върне историческото българско име Велбъжд, Провадия да бъде пак Овеч, Ямбол – Дъбилин. Неразбираемно е защо Пашмакли отдавна е Смолян, а Кърджали остава, че Хаджиолу Пазарджик отдавна е Добрич, а (Татар) Пазарджик остава, защо двете Камчии не си връщат хубавите старобългарски имена – Тича и Ичера? До 1934 г. 80% от българските села и малки градове – много от тях исторически, съществували преди османлиите – оставали със старите си, неразбираеми и често непроизносими османотурски имена. Това не тревожи почти никого у нас. </p>
<p> </p>
<p>Деосманизацията е изисквала и изисква и славянизация, и европеизация, които не си противоречат. Руската култура от XIX в. до днес е за България и прозорец към Запада, много по-адекватен през Възраждането от фанариотския. Руското езиково и културно влияние у нас са с малки изключения органични, възстановяват ни липсващите ни от векове старобългарски езикови и културни пластове. Руският език е по-близък до старобългарския от нашия новобългарски. Полезно ни е и влиянието на другите културни славянски народи – чехи, поляци, словени. А европеизацията е движение към истинските исторически ценности на Запада и няма нищо общо с днешното положение в ЕС. Брюксел със своята елитарност, бюрократична далечност и чуждост за народите прилича повече на Високата порта от миналото, отколкото на център на Европа. </p>
<p> </p>
<p>Свързани текстове: </p>
<p> </p>
<p><u><a href="http://glasove.com/komentari/32218-nacionalizmyt-e-tvyrde-vajen-za-da-byde-ostaven-na-nacionalistite">http://glasove.com/komentari/32218-nacionalizmyt-e-tvyrde-vajen-za-da-byde-ostaven-na-nacionalistite</a></u><span style="color:rgb(0, 0, 0)"> </span><span style="color:rgb(0, 0, 0); font-size:11px">– вж. края на текста – за османските топоними</span></p>
<p> </p>
<p><u><a href="http://glasove.com/komentari/37034-za-bukvite-chalgata-i-civilizacionniq-izbor--chast-i">http://glasove.com/komentari/37034-za-bukvite-chalgata-i-civilizacionniq-izbor--chast-i</a></u></p>
<p> </p>
<p><u><a href="http://glasove.com/komentari/43442-za-chalgata-folka-i-civilizacionniq-izbor-chast-ii">http://glasove.com/komentari/43442-za-chalgata-folka-i-civilizacionniq-izbor-chast-ii</a></u></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
