Папа Франциск: Хората се уморяват от авторитаризъм

<p>&nbsp;</p> <p>Първият йезуит в историята на Църквата, избран, за да седне на трона на свети Петър, папа Франциск реши да даде това интервю за четиридесетина йезуитски списания по целия свят. Във Франция сп. "Етюд" публикува в сайта си пълния текст на интервюто, което папата е дал на директора на италианското списание "La civilta cattolica" Антонио Спадаро. "Фигаро" публикува откъси от него.</p> <p>Тайната за това интервю беше пазена невероятно добре. Несъмнено, защото беше в ръцете на йезуитите, престижния религиозен орден, основан от испанеца св. Игнасио де Лойола и признат от Църквата през 1540 г., от който произлиза папа Франциск. Интервюто е направено от Антонио Спадаро, който се срещнал с папата в малкия му кабинет в религиозния дом "Санта Марта" във Ватикана, където той живее, три пъти за по шест часа - на 19, 23 и 29 август, т.е. след завръщането му от Световните дни на младежта в Рио де Жанейро. Спадаро разказва, че това е било по-скоро разговор, а не интервю, а в езиков план двамата събеседници преминавали с лекота от италиански на испански.&nbsp;</p> <p>Публикуваните пасажи са откъси от официалната френска версия, поместена в сайта на сп.&nbsp;<em>Etudes. </em>Обяснителните бележки са дело на редакцията на "Фигаро". Интервюто засяга много аспекти от личността на папата, духовните и културни източници, възгледа му за управлението на Църквата и предизвикателствата пред неговия понтификат. Ето части от него.</p> <p><strong>ЛИЧНОСТТА НА ПАПАТА</strong></p> <p><strong>Възгледът му за самия себе си</strong></p> <p><em>Не знам кое е най-точното определение... Аз съм грешник. Това е най-точното определение... Това не е начин на изразяване, литературен жанр. Аз съм грешник. (...) Да, вероятно мога да кажа, че съм малко лукав, че умея да маневрирам, но е вярно, че съм малко наивен. &nbsp;Най-добрият синтез, този, който е най-вътрешен и който чувствам като най-истински, е следният: аз съм грешник, към когото Господ е отправил своя поглед. (...) Аз съм човек, който е гледан от Господ.</em></p> <p><strong>Нуждата му да не бъде сам</strong></p> <p><em>За мен общността наистина е фундаментална. Винаги съм търсел живот в общност. Като свещеник, не се виждах сам: имам нужда от общност. &nbsp;Ето защо съм тук, в "Света Марта". Когато бях избран, по случайност живеех в стая 207. Стаята, в която се намираме сега, 201-ва, беше стая за гости. Избрах да се настаня в нея, защото, когато влязох във владение на папския апартамент, чух отчетливо едно "не" вътре в мен. Папският апартамент в апостолическия дворец не е луксозен. Той е стар, направен с вкус, но не е луксозен. Въпреки това той е като фуния. Макар и да е голям и просторен, входът му наистина е тесен. Вътре се влиза скъпернически, а аз без хората не мога да живея. Имам нужда да изживея живота си с другите.</em></p> <p><strong>Методът му да взима решение</strong></p> <p><em>Това разсъждение изисква време. Мнозина са онези, които мислят, че промените и реформите могат да станат за кратко време. Точно обратното, аз мисля, че винаги има нужда от време, за да се поставят основите на една истинска и ефикасна промяна. Това е времето на разсъждението. Обратното, понякога разсъждението изисква да направиш веднага това, което си мислел да направиш по-късно. Това ми се случи през последните месеци. Разсъждението става винаги в присъствието на Господ, гледайки знаците, бидейки внимателен към това, което се случва, усещайки хората, специално бедните. Изборът, който съм правил, дори този във всекидневния живот, като използването на скромна кола, е свързан с духовно разсъждение, отговарящо на едно изискване, раждащо се от това, което се случва, от хората, от прочита на знаците на времето. Разсъждението в Господ ме води в начина ми на управление. В замяна на това аз не се доверявам на решенията, взети импровизирано. Никога не се доверявам на първото решение, т.е. първото нещо, което ми идва на ум, когато трябва да взема решение. Като цяло то е погрешно. Трябва да почакам, да преценя вътрешно, използвайки нужното време. Мъдростта на разсъждението компенсира необходимата двойственост на живота и помага да намериш най-подходящите средства, които невинаги се отъждествяват с това, което изглежда голямо и силно.</em></p> <p><em><br /></em></p> <p><em><img src="/uploads/editor/PHO999f43d6-213d-11e3-a3f1-80a8e69d72d7-805x453-1.jpg" alt="" width="630" height="355" /></em></p> <p><em><br /></em></p> <p><strong>Затрудненията му с йезуитите</strong></p> <p><em>Аз самият бях свидетел на неразбирателствата и проблемите, които Обществото на Исус преживя неотдавна. Това бяха трудни времена, особено когато ставаше дума да се разпростре "четвъртият обет" за подчинение на папата над всички йезуити и това не стана. Това, което ме успокояваше по времето на отец Арупий (висшият ръководител на йезуитите от 1965 до 1982 г. - б. ред.), беше, че той е човек на молитвата. Той прекарваше много време в молитви. Спомням си го седнал на земята да се моли, както правят японците. Затова той имаше справедливо поведение и взе правилни решения.</em></p> <p><strong>Оптимизмът му</strong></p> <p><em>Не обичам да използвам думата "оптимист", защото тя описва психологическо поведение. Предпочитам думата "надежда". (...) Християнската надежда не е призрак и не лъже. Това е богословска добродетел и в крайна сметка, дар от Бог, който не може да се сведе до оптимизма, който е само човешки.</em></p> <p><strong>Начинът му на молитва</strong></p> <p><em>Моля се всяка сутрин. Обичам да се моля с псалми. След това отслужвам литургия. И се моля с голямата броеница. Това, което наистина предпочитам, е вечерната хвалебна молитва, дори когато съм разсеян, когато мисля за нещо друго, дори когато подремвам в молитвата си. Между 7 и 8 часа&nbsp;</em><em>вечерта стоя пред светото причастие за един час благоговение. Но се моля също мислено, когато чакам при зъболекаря или в други моменти през деня. За мен молитвата продължава да бъде "паметна" молитва, пълна с памет, спомени, паметта за моята история или за това, което Господ е направил в своята Църква, или в някоя отделна енория. (...) Питам се: "Какво направих за Христос? Какво правя за Христос? Какво трябва да направя за Христос?"(...) &nbsp;Над всичко аз знам, че Господ си спомня за мен. Аз мога да Го забравя, но знам, че Той никога. Никога Той не ме забравя.</em></p> <p><strong>Възгледът му за Бог</strong></p> <p><em>Но "конкретният" Бог, така да са каже, е днес. Ето защо риданията никога няма да ни помогнат да намерим Бог. Риданията, които критикуват един "варварски" свят, водят до това, че &nbsp;пораждат вътре в Църквата желания за ред, разбиран като чиста консервативност или защитна реакция. Не: с Бог се срещаме днес.</em></p> <p><strong>ЧОВЕКЪТ НА УПРАВЛЕНИЕТО</strong></p> <p><strong>Възгледът му за властта</strong></p> <p><em>Право да си кажа, в опита ми на ръководител в Общността на Исус невинаги съм се държал така. Невинаги съм правил нужното допитване. И това не беше нещо добро. В началото моят начин на управление като йезуит съдържаше много недостатъци. Беше трудно време за Общността: беше изчезнало цяло поколение йезуити. Така много млад се оказах ръководител. Бях на 36 г.: лудост. Трябваше да се сблъскам с трудни ситуации и взимах решенията си ненадейно и индивидуално. Но нещо трябва да добавя: когато поверявам една задача някому, аз напълно му се доверявам; наистина трябва да направи груба грешка, за да му я отнема. Хората се уморяват от авторитаризъм. Моят авторитарен и прибързан начин на взимане на решения ме отведе до сериозни проблеми и до това, че бях обвинен в ултраконсерватизъм. Преживях време на дълбоки вътрешни кризи, когато бях в Кордоба. (...) Моят авторитарен начин на взимане на решения създаде проблеми.</em></p> <p><em><br /></em></p> <p><em><img src="/uploads/editor/PHOa2c4aec4-213d-11e3-a3f1-80a8e69d72d7-805x453.jpg" alt="" width="630" height="355" /></em></p> <p><em><br /></em></p> <p><em>Споделям този жизнен опит, за да стане ясно кои са опасностите на управлението. С времето научих много неща. Господ ме научи да управлявам чрез моите грешки и грехове. Така, като архиепископ на Буенос Айрес, на всеки 15 дни събирах шестимата епископи помощници и няколко пъти в годината презвитерския съвет. Въпросите се поставяха, отваряше се пространство за дискусия. Това ми помогна много да взема най-добрите решения. Сега чувам някои хора да ми казват: "Не се допитвайте много, решавайте". Напротив, аз смятам, че допитването е важно. Консисториите, синодите например са важни места, за да стане истинско и активно това допитване. Нужно е обаче да станат по-малко строги по своята форма. Искам реални, не формални консултации. Съвещанието на осмината кардинали, тази консултативна група аутсайдер (която ще се събере в началото на октомври в Рим, за да работи над реформата на курията - б.ред.), не само е лично решение, а плод на волята на кардиналите, така, както са я изразили пред общите конгрегации преди конклава. И аз искам това да бъде реално, а не формално допитване.</em></p> <p><strong>Възгледът му за реформата</strong></p> <p><em>Структурните или организационните реформи са второстепенни, т.е. те идват на по-следващ етап. Първата реформа трябва трябва да бъде на начина на съществуване. Наместниците на Евангелието трябва да бъдат личности, способни да стоплят сърцата на хората, да разговарят и да вървят редом с тях, да слязат в тяхната нощ, в техния мрак, без да се изгубят. Народът на Бог иска пастори, а не служители или държавни духовници.&nbsp;</em></p> <p><strong>Възгледът му за римската курия</strong></p> <p><em>Римските дикастери (министерства - б. ред.) са в служба на папата и на епископите: те трябва да помагат било на отделните Църкви, било на епископалните конференции. Те са помощни организми. В някои случаи, когато не са добре разбрани, те рискуват да се превърнат по-скоро в организми на цензура. Впечатляващо е да се видят съобщенията за липсата на ортодоксалност, които пристигат в Рим! Мисля, че тези случаи трябва да бъдат проучени от местните епископални конференции, на които Рим може да окаже подходяща помощ. Наистина тези случаи се разглеждат най-добре на място. Римските министерства са арбитри, а не посредници или управители. (...) Може би е време да се промени начинът, по който се провежда синодът, защото този, който се практикува сега, ми изглежда статичен. Това може също да има вселенска стойност, особено с нашите православни братя. От тях ние можем да научим повече за смисъла на епископалната колегиалност и за синодалната традиция (църковен термин, който обозначава управлението, основано не на едно, а на постоянното съвещание на епископите, които трябва да ръководят Църквата - б.ред.).</em></p> <p><strong>ВЪЗГЛЕДЪТ МУ ЗА СВЕТА И ЗА ЦЪРКВАТА</strong></p> <p><strong>Спешните въпроси пред Църквата</strong></p> <p><em>Виждам ясно, че това, от което най-много се нуждае Църквата днес, е способността да излекува раните и да стопли сърцата на вярващите, близостта, сърдечността. Виждам Църквата като полева болница след битка. Излишно е да питаш един тежко ранен дали има висок холестерол и дали нивото на захарта му е високо! Ние трябва да излекуваме раните. След това можем да засегнем останалото. &nbsp;Да излекуваме раните, да излекуваме раните... От там трябва да се започне. (...) Църквата понякога се е затваряла в дребни неща, в дребни наставления. Най-важното е първата вест: "Исус Христос те спаси!".</em></p> <p><em>Тази Църква, с която трябва да чувстваме, е дом за всички, не малък параклис, който може да побере само малка група избрани хора. Ние не трябва да свеждаме лоното на универсалната Църква до защитно гнездо за нашата посредственост. А Църквата е майка. Църквата е плодородна. Такава трябва да бъде.</em></p> <p><em>Вместо да бъде само Църква, която приема и посреща, държейки вратите отворени, трябва да се стремим да бъде Църква, която намира нови пътища, която е способна да излезе извън самата себе си и да отиде при този, който не я посещава, който си е отишъл или който е безразличен.</em></p> <p><strong>Възгледът му за свещениците, монасите и монахините</strong></p> <p><em>Служителите на Църквата трябва да бъдат преди всичко служители на милосърдието. Изповедникът например винаги рискува да бъде или прекалено строг, или прекалено толерантен. Нито едното от двете не е милосърдно, защото нито едното не разглежда отделния човешки случай. Строгият си измива ръцете, защото се осланя на заповедите. Толерантният си измива ръцете, казвайки просто: "Това не е грях" или други неща от този род. Хората трябва да бъдат съпроводени и раните излекувани.</em></p> <p><em><br /></em></p> <p><em><img src="/uploads/editor/PHOc0d3489e-213d-11e3-a3f1-80a8e69d72d7-805x453-1.jpg" alt="" width="630" height="355" /></em></p> <p><em><br /></em></p> <p><em>Когато си давам сметка за негативното поведение на служителите на Църквата, на хора посветени, мъже и жени, първото нещо, което ми идва на ум, е: "Ето един закоравял ерген" или "Ето една стара мома". Те не са нито баща, нито майка. Те не са способни да дадат живот. В замяна на това, когато чета за живота на мисионерите, отишли в Патагония, чета история за живот, за плодовитост.</em></p> <p><strong>"Светостта" на Църквата</strong></p> <p><em>Виждам светостта на народа на Бог в неговото търпение: жена, която отглежда децата си, мъж, който работи, за да донесе хляб вкъщи, болните, старите свещеници, които имат толкова рани, но се усмихват, защото са служили на Господ, сестрите, които толкова работят и изживяват скрита святост. За мен това е общата святост. Често свързвам светостта с търпението: не само търпението като</em>&nbsp;<em>hypomon&egrave; (да понасяш тежестта на житейските събития и обстоятелства), но също така постоянство в това да вървиш напред, ден след ден. Това е светостта на Iglesia militante (Войнстващата Църква), за която говори също св. Игнасио. Тя беше такава за моите родители: за баща ми, майка ми, баба ми Роза, която е ми направила толкова добро. В моя молитвеник е завещанието на баба Роза и аз често го чета: за мен то е като молитва. Тя е светица, която толкова е страдала, духовно също, но винаги е вървяла смело напред.</em></p> <p><strong>Хомосексуалистите</strong></p> <p><em>В Буенос Айрес получих писма от хомосексуални хора, които са "социално ранени", защото винаги са се чувствали осъдени от Църквата. Но не това иска Църквата. По време на полета ми на връщане от Рио де Жанейро аз казах, че ако един хомосексуалист е с добра воля и се стреми към Бог, аз съм никой, за да го съдя. Казвайки това, аз изразих онова, което казва Катехизисиът (на Католическата църква - б. ред.). Религията има право да изрази своето мнение в служба на хората, но Бог в сътворението ни е направил свободни: не е възможно духовно вмешателство в живота на хората. Веднъж някой ме попита предизвикателно дали одобрявам хомосексуалността. Тогава му отговорих с друг въпрос: "Кажи ми: когато Бог гледа един хомосексуален човек, одобрява ли неговото съществуване с любов, или го отблъсква, като го осъжда?". Винаги трябва да се преценява личността.</em></p> <p><strong>Мястото на моралните въпроси</strong></p> <p><em>Това е също величието на изповедта: да съдиш случай по случай и да можеш да очертаеш какво е най-добро за една личност, която се стреми към Бог и неговата милост. Изповедалнята не е зала за мъчения, а място на милосърдието, в което Господ ни насърчава да направим най-доброто, на което сме способни.</em></p> <p><em>Не можем да наблягаме само на въпросите, свързани с аборта, с хомосексуалния брак и използването на противозачатъчни средства. Това не е възможно. Не съм говорил много за тези неща и ме упрекват за това. Но когато говорим за тях, трябва да го правим в точния контекст. Ние познаваме мисълта на Църквата и аз съм син на Църквата, но не е нужно да говорим за това постоянно.</em></p> <p><strong>Мястото на жената</strong></p> <p><em>Трябва да се разширят пространствата за едно по-силно женско присъствие в Църквата. Страхувам се от решението на "мачизма в пола", защото жената има различна структура от мъжа. Словата, които чувам за ролята на жените, често са вдъхновени от една мачистка идеология. Жените повдигат въпроси, с които трябва да се сблъскаме. Самата Църква не може без жените и ролята, която те играят. Жената й е необходима. Мария, една жена, е по-важна от епископите. Казвам това, защото не трябва да се бърка функцията с достойнството. Трябва да се работи повече, за да се изработи задълбочено богословие на женското. Само когато сме извършили този преход, ще можем да осмислим по-добре вътрешното функциониране на Църквата. &nbsp;Женският гений е нужен там, където се взимат важните решения.</em></p> <p><em><br /></em></p> <p><em><img src="/uploads/editor/PHOf940b748-213d-11e3-a3f1-80a8e69d72d7-805x453.jpg" alt="" width="630" height="355" /></em></p> <p><em><br /></em></p> <p><strong>Мястото на съмнението</strong></p> <p><em>Разбира се, в това "търсене" и "откриване" на Бог във всички неща, винаги остава една зона на неувереност. Тя трябва да съществува. Ако някой казва, че е срещнал Бог, с пълна увереност и без никакво поле на неувереност, нещо не е наред. За мен това е важен ключ. Ако някой има отговори за всички въпроси, това е доказателство, че Бог не е с него, че това е фалшив пророк, който използва религията в своя полза. Големите водачи на народа на Бог като Мойсей винаги са оставяли пространство за съмнението. Ако трябва да оставим пространство на Господ, а не на нашата увереност, то е защото трябва да бъдем смирени.</em></p> <p><strong>Място за увереност</strong></p> <p><em>Ако християнинът е привърженик на законността или се стреми към реставрация, ако иска всичко да бъде ясно и сигурно, тогава той няма да намери нищо. Традицията и паметта за миналото трябва да ни помагат да имаме смелостта да отворим нови пространства за Бог. Този, който днес търси само дисциплинарни решения, който се стреми прекомерно към доктриналната "сигурност", който се опитва упорито да върне изгубеното минало, той има статичен, а не еволюционен възглед. Така вярата се превръща в една идеология сред други. Аз, от своя страна, имам догматична увереност: Бог е в живота на всеки човек. Бог е в живота на всеки. &nbsp;Дори животът на един човек да е бил бедствие, разрушен от пороците, дрогата или нещо друго, Бог е в неговия живот. Можем и трябва да Го търсим във всеки човешки живот. &nbsp;Дори животът на един човек да е почва, пълна с тръни и вредни треви, той винаги е пространство, в което доброто зърно може да покълне. Трябва да се доверим на Бог.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><img src="/uploads/editor/PHO2c00d29e-213e-11e3-a3f1-80a8e69d72d7-805x453.jpg" alt="" width="630" height="355" /></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>Приоритет на границите</strong></p> <p><em>Когато наблягам на границата, аз се позовавам на необходимостта културният човек да бъде част от контекста, в който работи и върху който размишлява. Винаги дебне в засада опасността да живеем в лаборатория. Нашата вяра не е вяра-лаборатория, а вяра-път, историческа вяра. Бог се е разкрил като история, не като колекция от абстрактни истини. Страхувам се от лабораторията, защото там взимат проблемите, пренасят ги при себе си, за да ги опитомят и излъскат, извън техния контекст. Не трябва да пренасяш при себе си границата, а да живееш на границата и да бъдеш храбър.</em></p> <p><strong>Еволюцията на мисълта на Църквата</strong></p> <p><em>Разбирането на човека се променя с времето и неговото съзнание също се задълбочва. &nbsp;Да помислим за епохата, в която робството или смъртното наказание се приемаха без никакъв проблем. Така израснахме в разбирането на истината. Тълкувателите и богословите помагат на Църквата да съзрее собствената й преценка. &nbsp;Другите науки и тяхната еволюция помагат на Църквата в този растеж на разбирането. Има второстепенни норми и предписания на Църквата, които са били ефикасни за своето време, но днес са загубили своята стойност и значение. Погрешно е да се разглежда доктрината на Църквата като монолитен паметник, който трябва да се защитава без никаква разлика.</em></p> <p>Превод от френски: Галя Дачкова</p>