Онтология на обществения ред

Онтология на обществения ред

За автора: Любомир Антонов е роден във Варна през 1986 г. Завършва френската езикова гимназия „Фредерик Жолио-Кюри“ в родния си град. Бакалавър е по „Противодействие на престъпността и опазване на обществения ред“ от Академията на Министерството на вътрешните работи, магистър по „Право“ от СУ „Св. Климент Охридски“, магистър по „Банково право и право на финансовите пазари“ от Университета на Страсбург и доктор по международно и европейско данъчно право от Университета на Страсбург. Има над десетгодишен професионален опит в централната администрация на МВР и в Държавна агенция „Разузнаване“. 

Общественият ред е фундаментална политика за организацията и функционирането на държавата. Тя представлява обща основа на всички останали политики в сферата на сигурността, обуславяйки в една или друга степен успеха на тяхното провеждане. Общественият ред е власт с публичен характер, чиято иделна проекция се надгражда върху естествената даденост на социалния порядък. Основен механизъм за овладяване и управление на властовия потенциал на реда е паноптиката. Тя представлява социалното пространство, върху което се издига надзираващата кула на властта в състояние по всяко време да наблюдава всеки и всичко, докато собственият й поглед остава невидим.

Играта на погледа в общественото пространство, в зависимост от резолюцията на паноптикума, е основен фактор за поддържане на социалното доверие в институциите. В светлината на неолибералната икономика паноптичното пространство представлява своеобразен антипазар, чиято основна спекулативна сила е страхът като енергия, която задвижва отрицателното предлагане на една простъпка и срещуположното й негативно търсене от страна на държавата. Тяхната среща сформира антипазарна цена, чиято стойност във времето може да се измерва и прогнозира чрез инфлацията на социалното доверие. За поддържане на последното в инфлационен оптимум е необходима държавна инфраструктура като специфични политики за обществен ред.    

„В страха аз се възприемам като напълно свободен и като неспособен да направя така, че смисълът на света да му се придава от мен.“

Жан-Пол Сартр
„Битие и нищо“, 1943 г.

В тази статия ще разгледам фундаменталните проблеми на опазването на обществения ред, като отправя поглед през сферата на сигурността като призвание и дълг на държавата да отговори на тази нелека политическа задача. Апелирам читателя да гледа на този прочит като продължение на предишната ми публикация в Conservative Quarterly от 2018 г. относно сектора за сигурност в консервативен обектив. Затова съвсем преднамерено е заобиколен проблемът за корупцията и темата поначало се вписва в общия контекст на вътрешната сигурност. Позволявам си да напомня в тази връзка, че отбраната и въоръжените сили са външни явления за този проблем. Смесването на понятията за сигурността идва от отъждествяването им с широките рамки на екзистенциалното им определение. Отбраната обаче е външно съзнание за държавата, обърната навън в позиция да отстоява своя суверенитет. Въоръжената реакция на държавата е примитивната форма на нейната дипломация. Армейските сили стоят в този смисъл по-близо до последната. Докато секторът за сигурност не отстоява, а упражнява държавния суверенитет. Вътрешната сигурност обозначава държавно самосъзнание. Няма да засягам и въпроси относно архитектурата на сектора за сигурност, неговите механизми, кадрови и непосредствено функционални недостатъци. Налага се обаче да бъде продължено аналитичното усилие върху феномена на общественото доверие. То е ключово понятие и за да се разбере в дълбочина органическият дефект на обществения ред е необходимо същото да се подложи съвестно на аналитична дисекция до самата тъкан на социално-културната му анатомия и народопсихологически нерв. Преди това обаче е потребно да се маркират някои проницателно уловени белези на българина при едно по-интимно познаване на съвременния му социум. Затова и фокусът на цялото изложение пада върху българската реалност независимо от възможните по-широки интерпретации.

В портрета на съвременния българин контрастира ярко липсата на вяра в институциите. Тя е компенсирана устойчиво с вяра в маргинали. Явлението разкрива културата на социалните медии, които констелират свят на постистина. Страстта, преднамерената убеденост и вяра се ползват с предимство пред загубилите значение факти и доказателства. Така обществените интерпретации се декодират през интуицията и емоционалните пристрастия, доколкото фактите са изгубили статута на истина. За сметка на това релевантни стават вярванията, нагласите и настроенията на момента съгласно доминиращия културен и емоционален контекст. В резултат личното мнение подменя публичните авторитети като инстанция на истината. Социалната еволюция капитулира в тежък регрес и катастрофира в тоталитарно състояние на духа, където фактите се отричат, а разумът абдикира[1].

Непоклатимо е убеждението, че институциите практикуват двойни стандарти. Те биват наказвани с дълбоко недоверие, като така същите се провалят в мисията да наложат обществен ред, универсални правила и критична публичност. Ниското доверие се проявява в непрекъснато подозрение срещу правоохранителните държавни форми, изначално принудени да защитават и оправдават своите действия[2]. Обществото е обсебено от чувство за безпътица и безперспективност, които от своя страна фундират деструктивно поведение. Сетивният наглед на българина регистрира хаотичен динамично променящ се свят, труден за разбиране и управление и още повече за прогнозиране. Индивидът основателно губи усещането за контрол върху живота си и започва да се изживява като неудачник. В търсенето на обществени регулативни модели се надценяват контролът и наблюдението за сметка на образованието и възпитанието. Усърдно се захранва илюзия, че по технологичен път може да се постигне цивилизовано поведение без човешки фактор. Подобно разбиране inter alia е съвсем естествено за неукия, който, бидейки изпреварен от динамиката на технологиите, се оказва въвлечен в информационен хаос. Неукият апликира присъщите му опростенчески модели в опит да си обясни света. Той свежда постоянно сложното до простото, като накрая се изгубва в същия този свят, капитулирайки в конспиративни теории. Поемайки лесни и прости обяснения, индивидът се себеизключва от общността, социално пропада, преустановява интелектуалното си развитие и се отдава на паразитизъм. Същевременно общественият бит е затиснат под тежка атмосфера на агресия и съревнование без съпротива от семейството и училището чрез възпитание в емпатия и подкрепа. Трагично е отсъствието на съзидателна визия за обществото, като безогледно се имплементират външни модели без оглед на местната култура, която по правило ги подчинява на своите нрави[3].

Категорично е повишено обаче гражданското доверие в демократичната политическа система. Демокрацията се схваща като безалтернативна форма на управление и тотално консолидира обществените нагласи[4]. Тя се ползва с всеобщо одобрение, но остава нерационализирана ценност. Социологически се регистрира положителна тенденция в убеждението, че гражданите сами контролират живота си и имат свобода на избор. Потресаващо масово обаче битува заблудата, че експертите, а не политиците, следва да вземат колективно обвързващи решения[5]. Дивергенцията между демократично представителство и институционална ефективност е характерен белег за незрелите и немодернизирани общества. Тя крие риск за самата демокрация да се изроди във фасада на самоуправство и злоупотреба с власт[6]. Общественото значение на политиката не се цени адекватно, което се проявява в ниско желание за политическа активност и готовност за участие в законни граждански инициативи. Явлението логично се вписва в модерния процес на разпад на социалността.

Българинът все повече цени непосредствено близкото като семейство, приятели, познати и разчита предимно на собствения си опит без да демонстрира склонност за широка солидарност. Обществото се фрагментира до кванта на чистата индивидуалност. Губи се усещането за абстрактни социални връзки като фундамент на представата за общностна принадлежност. Безспорна е липсата на солидарност, усещане за включване, идентичност и социална кохезия[7]. В обществото се е загнездила примитивна форма на неолиберализъм, която признава право на оцеляване само на силните и вменява на бедните вината за собственото им положение. Бедността и социалната изолация са в отношение на права пропорционалност[8]. Дезинтеграцията заслужава внимание не само на универсално ниво, но и на ниския етаж на териториалните общности по квартали, махали, улици и дори съседство. Доверието на българина е редуцирано до кръга на роднини и близки приятели, докато външният свят се възприема като чужд, ненадежден и социално враждебен[9]. Късат се и връзките на генерационната приемственост. Младите все по-трудно се доверяват на опита на предишните поколения, считайки го за ирелевантен спрямо реалността и бъдещето им[10]. Увеличава се манталитетната дистанция дори и между граничещи поколения. Различни слоеве от обществото нямат никаква ценностна и духовна връзка помежду им, което е фактор и за проявите на възрастова агресия. Липсва спойка между поколенията, която да дефинира общи морални и икономически цели. В семеен план родители и деца интерпретират реалността през различни културни кодове, което затруднява общуването и задълбочава неразбирането и отчуждението[11]. Обществото се атомизира до фигурата на отделния потребител, чийто ценности закономерно се икономизират в резултат на актуалния консуматорски модел. В този смисъл неолибералната идеология доминира колективното въображение. Същевременно обществото носи латентен провинциализъм, което го прави по-интегрирано, по-хомогенно и със слаби културни и социални дистанции в сравнение с други европейски общества[12].

Социалният разпад се наблюдава и в междуетнически план. В България съжителстват етноси, преградени от икономическа дискриминация и културна сегрегация при взаимно споделени нетърпимост, недоволство, съперничество и омраза. Държавните институции в лицето на социалния работник, учителя и полицая трудно балансират и смекчават междуетническото напрежение[13]. Дефицитът на държавност парализира правоохранителните структури, които не смеят да реагират на изблиците на насилие или се сезират аварийно без оглед на методични правила, адекватни данни, подготовка и усет за мяра. От години в циганската общност се акумулира напрежение на основата на масова мизерия, неграмотност, безработица, болести, тотално отсъствие на перспектива, криминализация, наркомания и доброволно търсена гетоизация[14]. Поначало българите живеят в едно обедняло общество, което страда от хроничен недостиг на надежда, че животът му ще се промени към по-добро[15].

Сгъстява се медийната репрезентация на насилието, наблюдавано с една по-остра чувствителност. Сензационно се анонсират случаи на побой и агресия сред деца в училищна среда и извън нея. Обществото не проявява уважение към българското училище. Това отношение е и частично упрек за институционалната пасивност срещу насилието и за слабата дисциплина в процеса на преподаване. Училището по-трудно припознава или съумява да проведе възпитателната си функция[16]. То промотира с охота примери за индивидуален успех и почти никакви за колективен. Без да среща неговата съпротива проекцията за индивидуално и семейно спасение подменя идеята за колективно благоденствие. Ерозират традиционните авторитети, сред които наред с държавата и църквата са учителите и родителите. Образованието във фундаменталната му функция да консолидира и хармонизира обществото, като редуцира социално изключените, бедността и неравенствата, се сблъсква с могъщите сили на глобализацията и пазара. Последните от своя страна социално разединяват, разпокъсват и фрагментират, като така произвеждат нови неравенства – социални, културни и образователни[17]. Иначе българското общество е подчертано егалитарно и не толерира прекомерни диспропорции. Затова естествено в едно материално ориентирано, бедно и завистливо общество просперитетът на другия се преживява като личен провал[18]. Тази катастрофична представа мотивира един опасен корелат на социалните неравенства – насилието, а то далеч не е просто училищен феномен. Ескалиращите социални напрежения избиват във физическа агресия. Тя е релативизиран елемент в българската култура. Емпиричните й прояви в междуличностен, емоционален и институционален план стоят в основата на неосъзнатата, но мантализирана, травматична идентичност на българина. Типичен епизод е чиновническото издевателство, вследствие на което жертвата затаява неосъзнато дълбок срам и унижение. Травматичният опит развива комплексирана култура, която не признава съществуването на насилието и яростно го отрича с ирационален реакционизъм. Поначало българска черта е да не се разкриват и споделят открито чувства, като утвърдена норма е човек да е по-затворен и по-прикрит за емоционалния си живот. Проявата на емоции и назоваването им се санкционира като слабост. Така и замитането на проблема подменя понятието за насилие с това за сила и индуцира свръхчувствителност към последната, дори когато е легитимна и целесъобразно оправдана. Заровеното в културата насилие поляризира обществените реакции между крайното идентифициране или с жертвата, или с насилника. В българското общество хроничният дефицит на институционално доверие често фаворизира жертвата и сатанизира насилника[19]. Всъщност агресията не е нараснала толкова, колкото се привижда, но е станала по-видима, жестока, цинична и полиморфна[20]. Във всеки случай насилието, саморазправата и произволът са провокация срещу монопола на държавната полицейска и правораздавателна власт. Тези модуси на своеволието прекрачват допустимите обществени прагове. Свидетелство е именно високото ниво на социална толерантност. Защото чрез нея агресията се валидира и легитимира в норма на обществения порядък[21].

Така собствено обществото неосъзнато задържа агресия, която не съумява адекватно да преработи. Масово агресивното поведение емпирично се веридицира чрез сетивното познание до стандарт на житейска истина. Широки слоеве на населението биват възпитавани в норми, които утвърждават този адаптивен модел на поведение – саморазправа по улиците, арогантно поведение, несмутима простотия, нагла безпардонност. В обществото стадно се възпроизвеждат героите на класическия бабаит или модерната мутра. Социалните отношения протичат съгласно неформални правила, чиято логична опция за идентификация често се оказва примитивната изява на физическо превъзходство. Именно последното за съжаление води ефективно до социално предимство[22]. Проявата на насилие маркира липсата на усещане у агресора, че е под знака на държавата и закона. Човешкият инстинкт поначало умее да изчислява рисковете на фриволното поведение. Насилникът нарцистично се наслаждава на превъзходството си, като реализира чрез него силовата си идентичност за сметка на колективния интерес, който с нищо не съумява да го респектира[23]. Става дума впрочем за властови дефект.

Гореизложеното предлагам за профилна снимка на съвременния българин и неговия социум при все на резервите, които необходимо съпровождат подобно обобщение. Последното обаче е потребно встъпление, за да се засегне въпросът за обществения ред като надстройка на изобразения социален порядък.

I. Обществен ред

Напразно е всяко усилие преди да се дефинира понятието. Преди всичко терминът „обществен ред“ е правен. Употребява го основният закон, законодателството, но и съдебната практика. Няма спор, че общественият ред е престация на държавната полиция, която de jure носи общественото задължение да го „опазва“[24]. Конституцията обаче изрично вменява това задължение на Министерския съвет и на областните управители[25]. Така понятието разкрива по-широки предели на тази държавна политика. Всъщност общественият ред е бланкетна категория. Нагажда се и в тесен, и в широк смисъл. В стеснително тълкуване терминът се отъждествява с правопорядъка, което предполага, че всяко нарушение на обществения ред е по необходимост закононарушение. Последното от своя страна се разбира в широкия смисъл на правонарушение, т.е. и на престъпление, но не само. Съдебната практика разглежда обществения ред и разширително като състояние на обществената действителност, при което индивидите придържат поведението си към нормите, приети от обществото[26]. Така понятието се разширява до категориите на морала, етиката, добрите нрави, социално-културните традиции и обичаи. Прозира явлението на социалния порядък, но отъждествяването му с обществения ред е подвеждащ догматичен лапсус. Правната идеология не се измъчва от скрупули да построи софистически лабиринт, чийто изход да катастрофира в идеалистичната стена на морала, етиката и добрите нрави, заварени като състояние на действителността и естествен резултат на обществената еволюция и така присъщия й човешки гений. Правото изобщо не се интересува от генезиса на развитието. То го заварва и обсебва. Субтилната разлика между обществения ред и социалния порядък е материална. Тя се корени в субстанцията на определимото понятие. Коварна, но издайническа, е оптичната измама, че общественият ред в широкия му смисъл също преднамира една анонимна власт. Общественият ред е лукав евфемизъм на властта, която прониква артериално самите клетки на социалния порядък. А последният самодейства[27].

Властта в дъното й е поначало анонимна. Тя представлява отношения на сили, които се разгръщат стихийно. Правната идеология в широкия смисъл на обществения ред интуитивно предчувства и прикрива именно тази анонимност, удобно преднамирайки някакво тайнство, чрез което обществото приемало определени норми на морала и нравствеността. В това се състои и перфидната близост със социалния порядък. Следователно, по Вебер, понятието обществен ред в широк смисъл скрива зад правото властта на традицията, а в тесен смисъл – легалната (държавната) власт[28]. Във всеки случай става дума за необходим властови шаблон, който се полага върху матрицата на социалния порядък без оглед на установената политическа власт. Защото, каквато и да е последната, правовият ред винаги „опазва“ обществения ред, включително и в широкия му смисъл. Традиционната и легалната власт обаче също са в силови отношения помежду им. Те разбират по свой си начин обществения ред. Последният в този смисъл е категория на съзнанието, т.е. интересира се. Това непременно генерира напрежение в постигането на идеологическата визия за ред. За легалната власт, доминирана от държавната политика, понятието почива предимно на мотива за мир и стабилност, докато традиционната търси основно гаранции за телесната неприкосновеност и собствеността. Тези изходни разминавания в проекциите за обществен ред между различните властови нива всякога предпоставят интерес за благосъстояние. Така или иначе, разкриват се два вида власт, от които всеки със своя гледна точка. Правото и традицията обаче се синхронизират в идеалната държавна власт, която по дефиниция усвоява двойното знание на гледните точки, за да удържа енергията на обществения ред. Защото двойното знание е власт и всяка власт е двойно знание, т.е. знание не само за предмета, а знание за знанието за предмета[29]. Силовото противопоставяне така се снема в обществената хармония на една пълноценна държавна власт. Обречена е в този смисъл всяка представа за политика в сферата на обществения ред, ако тя си няма понятие относно знанието, т.е. гледната точка, на подвластната й власт. Така се демаскира откровението, че общественият ред е власт! Тя се упражнява върху социалния порядък, който поначало действа според естествения произвол. И всеки носител на власт прилага собствен модел за обществен ред, като изхожда от онзи интерес, който гледната му точка за социалния порядък онагледява. Защото фактът никога не е нещо само за себе си, а такъв какъвто индивидът го вижда[30]. Редът за тютюнопушене на обществени места е подходящ пример. Силовите вектори на властта пораждат диалектическия драматизъм на обществения ред в точките на тяхното пресичане.

Порядъкът не е пластилин в ръцете на властта, която се упражнява върху него в често напразния стремеж да го прекрои. Защото не съзнанието определя живота, а обратното. И индивидите, които развиват своето материално производство и материално общуване, изменят заедно с тази им действителност и тяхното мислене и продуктите от същото[31]. Условията, при които се извършва общуването между индивидите в обществото се отнасят към тяхната индивидуалност и не са външни за тях. Те са условия, при които тези индивиди могат единствено, т.е. като обективна възможност, да произвеждат своя материален живот и това, което е свързано с него. Касае се следователно за условия за самодейността на индивидите, които същевременно са резултат на същата тази самодейност. В този смисъл обстоятелствата създават индивидите в същата степен, както и обратното[32]. Действителност е само това, което действа в човешкото съзнание, а не онова, което се предполага, че действа и пристрастно се обобщава[33].

Усилието за проектиране на социалния порядък чрез политика за обществения ред не е causa perduta, но се обуславя обективно от битието независимо от интензитета и мащаба на това усилие. Ако властта е покрила порядъка, удвоявайки се върху него, при санкциониране за нарушение на обществения ред самият порядък придобива релеф въз основа на тяхната синхронизация. Откроява се в съзнанието издайнически невидимата му парадигма и инертна динамика. Иначе простото нарушаване на реда нямаше да впечатлява никого и порядъкът щеше да се движи напълно автономно в режим на безвластие. Последното обаче не е тотална липса на власт, а само на такава, която да мобилизира обществен ред. Иначе се изправяме пред парадокс, доколкото абсолютната свобода е чист абсурд. Затова и етимологично безпорядъкът не е липса на порядък, а означава безредие[34]. Отрича се само властта на обществения ред, а не самият порядък. Социален безпорядък изобщо без власт губи своята социалност и се самоотрича. В този смисъл не че е невъзможен, но е немислим. Иначе безпорядъкът е порядък сам по себе си, но властта в участието на неговото самодействие е сведена до собствената й анонимност. Тогава индивидът е свободен и сам господар на себе си в сънотворната илюзия на социалния му порядък, за чийто демиург той се въобразява. „Следователно, немислим е социален порядък без власт, доколкото социалното се определя първо като отношение, т.е. власт[35], но е мислим социален порядък без обществена власт, т.е. без обществен ред. Властта просто няма да има обществен заряд. Остава винаги анонимната власт. Тя не посочва титуляр, защото всеки безименно е неин носител[36]. Революциите, гражданските войни и утопиите на анархизма описват такъв социален (без)порядък. Социалният порядък няма причина и следствие. Той просто е. Индивидът приписва на битието причинно-следственост и го фантазира в порядък с необходимости и каузалност. Неговото ставане е независимо от социалния наглед, който представя обектите не като сами за себе си, а като явления[37]. Социалните отношения не се различават от всеки друг обект и порядъкът е в този смисъл обект сам за себе си. Порядъкът е битието – чистото и наличното, т.е. самò за себе си във вечността и като крайно определен свят, сетивно възприеман сега. Като наличен наглед той е следствие на съзнанието като резултат на приписаната му социална причинност. Чрез порядъка битието се определя понятийно и не се мисли като безкрайност, защото същността на порядъка поначало не се търси. Tой e просто нагледното битие за възприемащото без съпротиви сетиво[38].

Така и колективното несъзнавано е обективнопсихично условие за съзнанието изобщо и неговите съдържания[39]. Със съзнанието за битието възниква и порядъкът като негова рационализация. Освен че е самò за себе си, т.е. чисто, битието се и мисли като порядък, защото нагледно ни се представя като такъв[40]. Понеже човекът поначало като същество създава ред, той си и самосугестира ред. Затова винаги заварва първо някакъв онагледен ред в наличното битие, върху който започва да проецира властта си. Започва да брои предметите, т.е. да ги наименова, преподрежда и т.н., за да ги въдвори в своята проекция за реда. Преди изобщо да сме въздействали обаче дори самият примитивизъм от нужди, страсти, удоволствия и повторения ни се вижда също някакъв ред. И това е социалният порядък като налично битие. А той не е обществен ред, защото е и сам за себе си, т.е. иманентен от и към себе си. Свойството да се привижда порядък в битието е диалектическата измама sophisma figurae dictionis. Тя е съвършено естествена илюзия на разума, при която в голямата предпоставка на силогизма се поставя категория в трансцендентален смисъл, докато малката премиса взема едно емпирично понятие и без да се държи сметка за разликата между тях се продуцира едно прибързано, но изглеждащо съвсем логично, заключение. Всъщност елементите на голямата премиса са дадени без условие по време сами по себе си, бидейки все пак извън всеки възможен опит, докато в малката те са възможни само чрез последователния регрес на обуславянето, който се самодоказва с факта на действителното си самопровеждане[41].

Древните общества не са разполагали с еталон за обществения им ред като утвърдителна представа и контрапункт на неговото отрицание, точно както и сляпороденият не може да си представи мрака при липса на каквато и да е представа за светлината[42]. В този смисъл, може да няма обществен ред, но винаги е даден порядък. Ако те бяха едно и също, всички щяха да са изрядно порядъчни. Общественият ред е властови идеал. Негово основно предизвикателство е технологичният прогрес. Комуникациите и глобализацията ускориха времето. В диалектически смисъл ускори се промяната на нещата, т.е. интензитътът на тяхното изменение. В логически план времето като равно на пътя, разделен на скоростта, скъси разстоянията при придвижването между пространствените части и премахна комуникационната бариера, като така свърза последните в тяхната относителна едновременност. Времевият ускорител на прогреса размести оптичната леща между обществения ред и социалния порядък. Постави обществената власт в качествено различна среда в мисията й да удържа обществен ред като наблюдение и контрол над битието. Удвоеното й знание изостана. В други отношения е обратното. Така или иначе модерни проблеми на обществения ред станаха в резултат подслушванията, банково-кредитната сигурност, личните данни, компютърните манипулации, виртуалните активи, противоречащите си новини, дроновете по летищата и пр. Прогресът наложи рекалибриране между обществения ред и социалния порядък, върху който първият се проектира.

Друг феномен на съвременния обществен ред обозначава терминът „битова престъпност“. Понятието преднамира условие за едно битово съзнание за обществените явления като необходим предикат на представата за подобно битово определение. Продуцира се всъщност в общественото говорене един характерен за индивида опростенчески синтез на многообразието на сетивния наглед в несполучлив опит да се редуцира същото до само една представа, била тя и за сметка на собствената й състоятелност. Битовата престъпност обаче предполага обществен интерес от по-нисък ред спрямо тежката, организираната, знаковата и тем подобни видове престъпност. Маловажността същевременно се компенсира от мащаба и акумулира не по-малко значение. Понятието принизява фокуса до простодушието на ниското пространство на бита и обикновеното житейско злободневие. Непременно имплицира или алюзира обществения ред като генезисен проблем в самото дъно на властта. Профанизирано се проблематизират носещите основи на обществото. Защото битът е за всички, включително и за властовия елит, макар и той да не се асоциира с него, и престъпността като своеобразен бич върху този бит носи собствено знака на едно масово разбойничество не в юридическите му категории, а като банализирана представа за липса на ред, всеобщо безхаберие и беззаконие. Затова т.н. битова престъпност се загнезди като понятие в общественото знание. Чрез нея всъщност се обозначава интуицията да се улавят интимните честоти в колективната психика на една общност, съпреживяваща в общото й самосъзнание представата за обществения й ред. 

Понеже многообразието на битието не може изчерпателно да се обхване, общественият ред се проектира върху него чрез отрицанието на забрани и санкции. И макар социалният порядък да е основата, върху която лежи общественият ред, властовата гравитация изкривява наопаки тази парадигма. Защото общественият ред е консолидирана власт и така тя се явява като общ знаменател спрямо раздробената власт на всеки по отделно. Затова всъщност социалният порядък от субективна страна самодейства. Неговият властови генератор е съставен от множество елементарни енергоизточници, всеки от които обаче действа сам за себе си в стихиен произвол без системна координация в концентрирана точка на действие.

II. Паноптикум на обществения ред

Независимо от своя източник и носител общественият ред като власт се подчинява на обща природа. Основна модалност на тази власт е дисциплината като агрегат на силата. Общественият ред е дисциплинарна власт. Нейна крайна субстанция е микровластта на нормата, която се структурира като вторичен порядък, а основен механизъм – нормализацията на социалното тяло. Дисциплина и норма обаче не са тъждествени. Дисциплината не е непременно нормативна. Тя дресира, докато нормата стандартизира[43]. Тяхната носеща колона е паноптиката като догматично начало на обществения ред. Паноптикумът е кулата на властта, която се извисява видимо над множеството, може да наблюдава всичко и всеки, като самият й поглед остава невидим. Поначало условие за силата на дисциплинарната власт е нейната невидимост, докато обектите, върху които се упражнява, трябва да бъдат максимално осветени и видими. Тук обаче паноптикумът се удвоява в зависимост от властовия носител.

Държавната власт, чиято сюблимна форма е политическата власт, е сила, която се вижда, показва, проявява и се самозахранва от самото си разгръщане. Затова тя провежда своята паноптика върху обществения ред посредством демонстративни инструменти, техники и механизми, като чрез назидателния пример на репресията самоутвърждава собственото си основание. Функцията на тази демонстрация е да припомни йерархията на социалната стратификация, придавайки всекиму неговата идентичност[44]. Държавната власт е видима, но непроверима. Нейният паноптикум приема етатизирани форми, които обгръщат социалното тяло, за да упражняват постоянен, изчерпателен и вездесъщ надзор, способен да направи видимо всичко[45]. Конструира се полицейски апарат, който функционално се автоматизира в опит да се девизуализира. Невидимостта на полицейската власт обаче е функционална. Тя не е еквивалент на невидимостта на обществения ред като дисциплинарна власт. Полицията е институционално видима, но функционално невидима. Тя се наслаждава нарцистично на показ, но механизмът за провеждане на обществения ред е невидим, т.е. безличен, недвусмислен и така безусловен. Държавната власт упражнява обществен ред, когато властта й не се оспорва и подозира. Това се постига чрез дисциплината на едноизмерното нормативно пространство на видимост, където изчезва всяка йерархична ос по вертикала за сметка на чисто хоризонталната осветеност. Общата дисциплина на реда установява една относителна видимост, където погледът на властта става невидим. Видимостта няма видим източник, защото няма друг източник освен тези, които прави видими, а всъщност видими за самите себе си. Този феномен касае пряко легитимността на обществения ред и полицейската интервенция. Така репресията върху подвластния налага принудата на една видима инстанция, чието невидимо право не се търси, а преднамира в изначалното основание на реда. Легитимността е в нормата като мяра, която едновременно индивидуализира, позволява непрестанно индивидуализиране и същевременно е референция за сравнимост. Нормата е принцип на сравнение, на съпоставимост, обща мяра, която се установява в чистото позоваване на обществото към него самото, т.е. когато неговата власт е вече самата автореферентност, всеобхватна ценностна егалитарност без вертикалност и външно дразнение. Няма изключение от правилото, а всичко е в неговите рамки. Нормата не допуска аномалии, а само сляпо подчинение. В непосредствено отношение държавният паноптикум упражнява дисциплината на нормалността чрез своите диспозитиви, като индуцира принуда чрез играта на погледа. Техниките на наблюдение пораждат властови ефекти, а механизмите на принудата правят видими онези, които я понасят[46]. Друг въпрос е как държавата продуцира дисциплина, доколкото съзиданието изисква опосредяване. Това е част от по-големия въпрос как изобщо обществото разграничава анормалното от нормалното в процеса на чистото отношение към самото себе си.

Различно се проявява силата на дисциплината в архетипните низини на анонимната власт. Там всеки консуматор разполага с традиционната власт на собствената си идентичност и по природа отговаря със съпротива на външни императиви. Държавната власт поначало натрапва по вертикала нормата на обществения ред върху социалното тяло. Сам по себе си обаче силовият диктат е импотентен. Защото синхронизацията между тези сили на обществото от върха до дъното в обща проекция за обществен ред не може да се проведе нито непосредствено като резултат, нито едностранно като отношение. Дисциплината активира властовите отношения не отгоре, а в самата тъкан на множеството, като реалните и телесни форми на системната й микровласт конституират подпочвения слой на формалните и юридическите принуди, които вече като следствие подчиняват силите и телата[47]. В този смисъл, въздействието по вертикала мъчно ще вмени устойчиво норма в масовото съзнание, ако тя не се преработи през него и вторично самовмени от и върху самите индивиди и после обществото. Властта на консуматорската маса върху реда също се опира на паноптикума, но за разлика от държавната власт той упражнява силата на дисциплината, след като субективно се интериоризира от индивида. Тогава надзираваният на свой ред вече е подел принудите на властта и ги е накарал спонтанно да действат в него самия, вписвайки в себе си противоречиво отношението на власт в двойната му роля. Индивидът се превъплъщава в удвоение на самия паноптикум, което му признава легитимната автономия да генерира стратегии за публична критика с оглед властта на нормата. Така в ниското се обособява публична трибуна на критичността, която стигматизира отклоненията от нормата на реда[48]. Общественият ред се себемултиплицира като самовменена власт на всеки индивид в обществото. Става дума за съзнателна интроспекция върху собственото му поведение съгласно дисциплиниращата норма. Последната вътрешно го цензурира и индивидът се превръща в обект на самонаблюдение и самоконтрол. За отделния индивид тази норма е придобито знание, самоосъзната и самопризната власт. Тя конституира неврологична структура, която съзнанието припознава като модел на подражание. Девиантното поведение предизвиква мозъчни биохимични процеси, неприятното чувство от които дразни съвестта, докато придържането към нормата бива възнаграждавано с емисия ендорфини[49]. Така страхът непрекъснато се актуализира, доколкото индивидът се страхува както от външния свят, така и от света вътре в него[50]. Когато нормата на обществения ред е идентична по цялата дължина на социалната пирамида, държавно-обществената власт се е алинирала по нея и синхронизирала в нейното единовластие. Установява се норма на обществения ред и същата става възможен предмет на държавен контрол. Тази норма спластява връзката между властта на дисциплината и властта на закона. Чрез него се провежда нормализиращата власт на обществото, която се опира обаче на утвърдените дисциплинарни диспозитиви[51]. Ефектът на закона се опосредява през нормата на дисциплината. Тя е измерение на властта, чийто силови линии са невидими и неизказуеми, но тясно преплетени с видимото и изказуемото на дисциплинарния диспозитив. Тя е третото измерение на пространството, явяващо се вътрешно за установения дискурс, което се създава, като всяка власт поначало, заедно със знанието[52]. Общественият ред като разпространила се всеобща дисциплина създава еднородно социално пространство на комуникация, където всеки обменя с всеки безкрайни предавания и подражания. Нормата стои в основата на тази комуникация без начало и без субект[53]. Обречено е естествено всяко усилие да се моделира норма, която радикално се разминава с ценностната схема на обществото. То трябва да е най-малко в латентната готовност на етапа на своята еволюция[54].

Дисциплината на нормата се установява там, където вертикалната власт среща хоризонталната. Затова социалният порядък предопределя импровизациите на обществения ред. Именно тази зависимост осмисля политиките в областта на образованието, възпитанието, културата, социалната грижа и пр. Те фундират опосредствено през порядъка обществения ред от дълбочините на социалната маса. Защото властта на нормата преди да се превърне във власт на дисциплината е власт в публичното пространство. Това е обществената власт на мнението като рефлектор на битието. То е властова модалност, която се упражнява самодейно по силата на това, че нещата се знаят и че хората се наблюдават от един вид непосредствен, колективен и анонимен поглед[55]. Мнението е първоизточникът на обществената нормализация, която произвежда нормата в публичното, преработва се през дисциплинарните диспозитиви на обществото и се връща към себе си. Нормата се преобразува от власт на мнението във власт на знанието[56]. А властта и знанието взаимоусилващo сe притеглят. Знанието усилва ефекта на властта, докато властта увеличава знанието[57]. На тази взаимовръзка почива силата на нормативния стабилитет, чийто генератор е дисциплината като форма на нейната дифузия. За тази цел дисциплината установява йерархии, регламенти, инспекции, практики, критерии, процедури и пр.[58].

Правото сериозно надценява ефектите на своята превенция, а общественото разбиране за проблема боксува в примката на така убедителната заблуда, че контролът или липсва, или все не е достатъчен. Не че само по себе си не е така, но илюзорно е да се приписва фундаментална роля на институционалния контрол и надзор. Освен това самите ведомства се рекрутират все пак от масата на поднадзорните. Така и броят на полицаите на глава от населението никак не промяня картината. И никога не ще може. Защото това, което генерализира властта на обществения ред, е не универсалното съзнание за закона, а регулярният обхват на безкрайно сгъстената тъкан на паноптичните способи[59]. Именно те са дисциплинарните диспозитиви на властта. Държавният паноптикум разгръща чрез своите властови диспозитиви символическа ефикасност преди всичко с това, че в него е складиран монополът на физическото насилие[60]. Индивидът интериоризира тази символика в различни степени според паноптичното пространство, което обитава[61].

Символът е психическа енергия, придобила форма, т.е. сила, която детерминира идеи както с мощна духовна стойност, така и със значима ценност за човешката афективност[62]. Силата на държавата върху обществения ред е първо символическа и после материално физическа! 

Държавният паноптикум върху българския обществен ред като цяло наблюдава законосъобразността на значимите социални отношения. Няма съмнение, че държавният полицейски апарат не подминава тежките престъпления срещу личността и едрите посегателства над собствеността, предимно с финансово системен характер. На другия полюс на социалното поле обаче държавата остава безсилна срещу дребните пороци на реда. Те изобразяват многообразието на родното битие – пътни нарушения и побоища; смет около жилищни сгради; тютюнопушене в обществени заведения; улична просия, саморазправа и хулиганство; среднощен шум; запой и пренощуване по паркове; присвояване на етажна собственост; неразрешени строителства и ремонти; замърсяване на природата; дребни кражби; пиянски вандализъм; употреба и пласмент на наркотици; бездомни животни; насилие над медици; незаконна търговия; училищна агресия, безпризорни душевноболни и пр. Държавният паноптикум се оказва с ниска резолюция за това микро ниво на безредие. В социалния порядък се е установил праг на посегателства срещу обществения ред, под който държавата отсъства или изнемогва. Той бележи граница, на която правоохранителният апарат е заел отбранителна позиция. 

Общественият ред на това ниво фиксира една маломерна математика, своеобразна микро калкулация и комбинаторика на детайли, които ултимативно се свеждат до дребното сметкаджийство като мяра за стойност на характерния битово-житейски социален манталитет. Основна сила на това измерение е микровластта на социалната дисциплина, която се разполага сутеренно под общата юридическа форма като гарант на егалитарните по принцип права и разгръща дребни, всекидневни, физически механизми, всички те по същество бидейки неегалитарни и асиметрични системи на тази микровласт[63]. Индивидът като нарушител на обществения ред предприема риск, чиято стойност изчислява под тази на интереса, който преследва. Контрамотивът за въздържание се преодолява чрез по-високата стойност на ползата от нарушението, над чийто праг рискът си струва. Тази игра на интереси, това противопоставяне на частните интереси помежду им и между всеки от тях и обществения интерес, т.е. многоизмерността на властовата паралелограма, е предмет на тази дребна математика, единствено способна да улови импулсите на народопсихологичните и етнокултурни вибрации на българския бит и житейско злободневие. На това ниво е призвана да функционира полицията като администратор на частни интереси. Да вземе участие в процеса на смятане сега. То е математическото измерение. Да стане фактор за пресмятането на риска, а не регистратор на вече готови изчисления и техен историограф. Полицията като тип власт, не просто формално като държавен апарат, поначало обгръща социалното тяло и неговите процеси – дребните събития, действия, постъпки, мнения, нагласи, настроения и пр.[64]. Функционално, полицията на обществените отношения означава да се администрират частните интереси, които стоят в тяхната основа, винаги в полза на обществения интерес като непременно необходима символика[ ]. Затова насилието е също и икономическа сила[65]. То е основният залог в полицията на обществените отношения именно като администриране на дребните интереси, попадащи в ниската орбита на едно общество[66].

Диалектиката в провеждането на обществения ред, като част от текущата политика за сигурност, е също програмирана в двоичния код обслужване-контролиране[67]. Тя обаче не е идеологическа. Не е дори тясно политическа. Не е резултат на някаква политика, а на липса на всякаква политика. Тя не кореспондира на догматичното противостоене между неолибералния и консервативния политически модел в сферата на сигурността. Липсва идентичност в предмета като основа за количествено придаване на признаци и оттам за дедукция на тясна или широка конотация. Конфликтът обслужване-контролиране в случая стои просто като въпрос на възможна управленска методика. Затова не бива да му се придава идеологически преднамерен смисъл. Напротив, само през дълбочинното обгрижване на населението може да се постигне пълноценен контрол над обществото като политика. Това е пътят на действителния консерватизъм[68]. Негов основен недостатък е, че не може да удовлетвори нетърпеливия консуматор в очакването му за незабавен ефект. Обслужването като полицейска администрация е етап на контрола над населението, а последният е основен признак на държавата като консервативна политика за обществен ред. Тази политика държи сметка за историята, културата, традицията, нравите, бита и поминъка на човека долу. Неговият интерес остана през годините в сянката на неолибералните миражи, чиито фантазии за модерността и прогреса прожектираха западноевропейски образец без оглед на социалната реалност. Противоречието обслужване-контролиране като функционално-тактически подход е решено днес в полза на контрола. Полицията се е изтеглила от бита на улицата и домакинствата. Крайно свидетелство за този феномен са аварийните сблъсъци с групи от циганския етнос, които избухват периодично с барутна стихийност. По-умерен признак е, че гражданите изобщо се отказват да регистрират дребни престъпления. Липсват междинният мониторинг и проактивната интервенция. Полицията не провежда медиация. Тя отказва да профилактира житейските отношения и да администрира тяхната дребна аритметика. В тактически план държавният апарат за опазване на обществения ред просто контролира. Това е лош контрол. Вписва се в една редица с лоша философия и лоша безкрайност[69]. Лошият контрол не позволява да се развие политика за контрол над обществото като дългосрочна стратегия и пълноценно управление. Обозначава дефектите и безсилието на отчуждението. Полицията е силно централизирана, властово концентрирана и социално дистанцирана, като осезаемо се е оттеглила от практико-житейското поле на социалните интереси. Противостоенето обслужване-контролиране се снема само в синтез[70]. За да се проведе обаче тази операция посредством точните политики, налага се едно последно наблюдение, посветено на механиката на обществения ред.

III. Инфлация на обществения ред

Паноптикумът на обществения ред конституира относително еднородна пространствена текстура от норми, дисциплини, правила, диспозитиви, знание, настроения и нагласи. Става дума за паноптичното пространство, с което се отличава всяко общество по отношение на неговия властови порядък. Тази дистинкция незабавно изпъква при миграция между различни паноптични пространства. В тази връзка българинът лесно открива контраста между Кайро и Виена. Възниква въпросът обаче как се осъществява хомогенността на паноптичното пространство. Кой е онзи елемент, който слепва паноптичните пластове на обществото като тяхна обща трансмисия в цялостния цикъл от индивидуалното до колективното и обратно? Банализираният отговор незабавно посочва доверието в институциите. Тази клиширана формула обаче крие риск феноменът да остане на повърхността. Защото доверието не е крайна психическа субстанция, а обусловено отношение. Крайното условие на доверието е страхът. Динамото на паноптичното пространство е страхът. Индивидът провежда калкулации върху рисковете от своята простъпка на реда в зависимост от страха, който го съпровожда като елемент на паноптичното пространство!
Страхът е комплекс от негативни емоции и характерни поведенчески реакции, които се активират при заплаха. Той е инстинктивна реакция на потенциална опасност. Може да се изпитва като нещо определено и конкретно, включително уплаха, но по-често е тотално преживяване. Страхът поначало не знае това, от което се страхува[71 ]. Обичайно той се формира въз основа на предишен опит и изпълнява защитна функция. Възможно е да възникне обаче и вследствие на фантазия. Видовете страх разкриват богато разнообразие. При опасност мозъчните зони амигдала и хипоталамус се активират, за да контролират физическия отговор на страха. Химически вещества като адреналин и кортизол навлизат в кръвоносната система, което предизвиква определени физически реакции[72]. Паноптичният страх е предимно рационална категория, но доминацията му над други психични функции и изтласкването им в несъзнаваното може да доведе и до емоциаонални афекти. Той е характерна поведенческа реакция. Този страх представлява морална тревожност. Индивидът я изпитва когато заплахата идва не от външния физически свят, а от интернализирания социален свят на Свръх-Аз-а като вътрешен коректив. Тази цензура поначало действа несъзнателно сама по себе си. Нейната задача е да не допуска в съзнанието несъзнавани мисли и желания[73]. Тревожността обозначава чувства като срам, вина и страх от наказание. Наказанието е възмездие, назидателен пример, предписана от закона заплаха[74].

Разбирането на паноптичния страх налага удачното му поместване в контекста на съвременното общество. Постмодерната социална действителност е фабрикат на неолибералния пазар. Политиките на социално управление винаги в някаква степен предпоставят пазарна логика. Друг е въпросът, че срещу последната се изправят съвсем рационални противоречия от ценностен порядък. Необходимо е да се държи сметка, че пазарът и неговата логика диктуват крайно валидните критерии, около които се провежда разграничаването между правилно и неправилно. В този смисъл меродавният режим на социалната истина е в дъното му пазарен. Това означава също и че пазарът е върховната юрисдикция в обществото. Тази логика поставя интереса като фундаментален принцип на социалното управление, чрез който съвременната политика се рационализира според нея. Същата логика подчинява и управлението на обществения ред като постоянен арбитраж между свобода и сигурност около понятието „опасност“, като политиката за сигурност изобщо е пряк корелат на въпросните опасности[75]. Последните намират почти мигновена дефиниция в съвременното консуматорско общество, за което допринася стихийната му сила да унифицира и нормализира масата. За разлика от либерализма на XVIII-и век обаче, неолиберазмът намира същността на пазара не в обмяната, а в конкуренцията. От края на XIX-и век неолибералната доктрина приема за основополагащ принцип на пазара не еквивалентността, т.е. равния обмен, а напротив – неравенството, т.е. разграничаването чрез конкуренция[76]. Така и съвременният пазарен неолиберализъм съвсем не се разгръща под знака на laissez-faire [лесè-фер], laissez-passer [лесè-пасè] или laisser-aller [лесè-альè], а напротив – под знака на старателния надзор, активната действеност, постоянната намеса или поне готовност. Неравенството, за разлика от равенството, е за всички! Конкурентният пазар обменя неравенства, като от двете страни на оборота всеки придобива повече стойност отколкото е притежавал без оглед на себестойността[77]. Срещу неравенството българите противопоставят дълбоко консервативна нагласа. То обаче предопределя съвременната социална политика като обществен регулатор от последна инстанция и не търпи алтернативи. Така и политиката за обществен ред не прави изключение. В неолибералната парадигма, която задължава политическия контекст, общественият ред представлява един завършен пазар. Паноптичното пространство е обаче антипазар. На него се срещат отрицателното предлагане на една простъпка и негативното търсене от страна на държавата. В икономически аспект нарушителят на реда не е нищо повече от пазарен агент, който с деянието си поема риска да задоволи определен интерес. Формулата е универсална. Абстрахирана е от факта, че някои простъпки са тежки престъпления и далеч не са само користни. Психичните аномалии са поначало изключения от нормативните закономерности на обществената среда. Те по принцип нямат отношение към паноптичния страх от реда. Следователно в основата на простъпката стои рационално съзнаваният или преработен риск. Нарушителят е просто индивид, който инвестира в своето начинание в очакване да извлече полза и който поема риска от евентуална загуба. Вярно е, че рискът не е чисто икономически, доколкото може да не се ограничи само до чистата загуба и материални конфискации, но да доведе и до наказателна репресия и изобщо лишаване от социален статус. Така всъщност системата за обществен ред реагира на всяко предложение за простъпка. Капацитетът на държавната система обаче е пазарно предопределен. Политиката за обществен ред се състои в определена интервенция, която има за цел да ограничи отрицателното предлагане на простъпките само доколкото стоящото срещу това усилие негативно търсене не надвишава по стойност цената на нарушенията, чието редуциране се преследва. В тази връзка резонно възниква въпросът с оглед на наказателната репресия коя простъпка е търпима или по-скоро кое би било нетърпимо да се толерира[78]. Това ни отвежда всъщност към проблема за еластичността на отрицателното предлагане и на негативното търсене на така въобразения антипазар. За тази цел необходимо е дълбоко познание за цената на общественото нарушение. То е единственият ключ за оптималното разпределение на дефицитните обществени ресурси съобразно алтернативно зададени социални цели като фундаментален принцип на съвременното управление. Той касае днешното консуматорско общество, технологията на чието (само)управление не е поначало нормализацията чрез дисциплини, а упражняването на въздействие върху и намеса в паноптичната среда. Дисциплината е подменена от контрола[79].

Дисциплинарното пространство е отворено и либерализирано, т.е. властовото разпределение е преконфигурирано, но остава под контрол. Контролът е съвременният дисциплинарен способ на мястото на затворените дисциплинарни здания. Цената на простъпката се крие в страха, чието производно е доверието. И понеже всяко нарушение се остойностява in concreto, интерес представлява по-скоро механизмът за измерване на ценовите флуктуации. Става въпрос за инфлацията или дефлацията на общественото доверие като инструмент за наблюдение на обществения ред и измерване на символическата сила на държавата над социалните процеси на реда. Ясно е, че във времево сечение тази инфлация се измерва върху базата на група простъпки при съпоставяне на тяхната честота спрямо противостоящите им наказания. И понеже резултатът ще е антипазарен, относително по-леките наказания по дефиниция индикират образцов ред. Подобни обществени модели разкриват символическата сила на държавния паноптикум при дефектиране на паноптичната система. Христоматиен пример е масовото убийство в Норвегия от 22 юли 2011 г., което болезнено изобличи юлюзорния характер на страховите представи за сигурност и безопасност, с които живя дотогава едно общество. Илюзията се съдържа собствено в доверието към държавата и нейните институции като всесилен гарант на реда. Вземам повод от този пример обаче самоцелно, за да откроя контраста. Защото наведеният случай не е обобщение за обществения ред в Норвегия, а представя в казуистиката си една крайна аномалия, чието потвърждение е овъзмездяването на 69 отнети живота с 21-годишна присъда. Паноптичният страх поддържа инфлацията на социалното доверие. Той не бива да се бърка с тревожността от съзнателно фиксирана опасност или фобия в обществото[80]. Паноптичният страх, т.е. страхът от силата на реда, е развита култура, а не конюнктурна реакция. Той изтласква своеволието у индивида и то не може да се върне по-късно, макар и да му се отдаде такава възможност, защото страхът е култивиран и остава дори тогава. Веднъж установен, страхът поглъща всички останали усещания. Когато процесът на изтласкване прогресира, когато представите, свързани с афекта и вече осъзнати, все повече се изтласкват в несъзнаваното, всички афекти могат да се превърнат в страх[81]. Психическа закономерност е, че всичко, което индивидът изтласква в несъзнаваното, се натрупва[82]. Далеч по-предизвикателно е обаче не да се измерва инфлацията на социалното доверие, а да се прогнозира инфлационното очакване.

Страховата представа на индивида в паноптичната среда е мотив за въздържание от поемане на риска за простъпка. Опцията за въздържание обаче не води до задънена улица. Инстинктът за самосъхранение не позволява на съзнанието да капитулира в безизходица. И тук се проявява паноптичното свойство освен да подчинява и да свързва, съединява, сближава и включва в измерението на едно хомогенно колективно съзнание като обща температурна среда, която всеки усеща различно. Пред подчинения на реда индивид се открива пътят на доверието. С извинение за липсата на вкус, касае се за доверие от немай-къде! Фриволността бива изтласкана в несъзнаваното от страха, който впоследствие намира концентрация в отношението на доверие. То е компенсаторна функция на неудовлетворен стремеж и от самото си раждане носи скрито комплекс на враждебност. Доверието към институциите не е политическо, не е продукт на харизматични пристрастия, а производно на паноптичен страх. То е реакционно образувание. Понижено е по природа до уважение в единствено възможната му сюблимация. Над този предел институцията се подменя от персона, например селския шериф. Страхът е ключът към патогенезата на това доверие[83]. Като производен психичен субстрат доверието не се осъзнава в същността му на огледален страх и се преработва като отношение през различни рационализации. Същевременно паноптичният страх заставя индивида към пасивност и покорство за сметка на властта, която делегира на институционалната форма. Затова общественото доверие проявява синалагматичен характер, т.е. остойностяване. То не е безусловно и индивидът винаги е в готовност да оспори властта, която е делегирал по принуда от страх. Тази възмездност вменява определен праг на отговорност от страна на обществената власт, който е и гарант за собствената й стабилност. Така се очертава безкрайната пазарна взаимозависимост в отношението между доверие и власт, чиито сили се редуват между центростремителност и центробежност в траекториите на перихелия и афелия. Елипсовидната орбита онагледява инфлационните очаквания на социалното доверие. А величината на инфлационната прогноза се измерва с общественото доносителство. Доносът е обменната стока на производния облигационен антипазар, където се кредитира доверие. Липсата на такова като критично ниски нива на страх в паноптичната среда се проявява в саморазправа, самодейност, произвол, но също и в умишлена престъпност, както и в нейното затаяване от жертвите и неволните й очевидци. Доверието като отношение протича като съзнание. Въпреки това целият ход на мислите около реда не може да бъде ясно осъзнат и това поражда тягостно усещане, което също индуцира страх[84]. Като негово производно, доверието се вкоренява в рефлекс, като така се причислява към несъзнавания дял на паноптичния страх. Роля за това играе и стадният инстинкт[85]. Осъзнаването на доверието и страховото изтласкване в несъзнаваното е необходима стъпка за преобразуването на виновно обусловения респект към следващото състояние безусловно да се разчита на друг. Това се постига чрез многократно препотвърждване и оправдаване на доверието. Така страхът тотално дресира индивида, любезно скривайки се зад културните задръжки на собственото му знание. В това се състои паноптичната функция на индивида да се самовъзпитава чрез фабрикуването на нови културни правила и социални техники, при които страхът от наказанието играе основна роля. Ако те съумеят да се обвържат с емоционалното наследство, културните норми стават присъщи за човека в същата степен както историческите. Тогава страхът от наказание като рационална подбуда на поведението се подменя от мотивите на вътрешната убеденост вследствие превръщането на външните норми във вътрешни. Етап на обществено развитие е моделът на поведение въз основа мотивационната база „наказание-награда“ да се свърже с вродените наклонности. Така и по-лесно се избягва от мнозинството заплахата от репресивни мерки. Иначе подценяването на опасността от евентуална простъпка крие по-висок риск за индивида, следващ нормите поради страх от наказание, да бъде разкрит и заловен[86]. На един по-развит етап погледът на всеки става зависим от погледа на другия, всеки гледа накъдето и другият и всички се улавят в невидимата мрежа на несъзнаваната взаимовръзка помежду им. Когато това състояние ескалира, индивидът неусетно се понася от всеобщата вълна на идентичността[87]. Доверието като социален факт е истина, т.е. истинско отношение на съвпадение между властови сили, между представата и нейния предмет[88]. Доверието е в този смисъл психическа сингулярност, единна понятийност и силова хармония. То бележи състояние на тъждество в представите и синхрон в действителността. Да се излъже социалното доверие е жаргон в смисъл то да бъде предадено. Защото то е откровеното отношение към чистата житейска реалност. Доверието е средоточие на онази критика, която свързва помежду им властта, истината и субекта[89].

Както в макроикономиката, социалната инфлация се манипулира с лостовете на държавната политика за поддържане в инфлационен оптимум. Половинчато е разбирането, че общественият ред е пряко функция на цивилизационната култура. Това схващане е под хипнозата на статуквото и изобщо не търси причини. Паноптикумът не се самовъплъщава! Този процес е рефлекс от външно дразнение. Принудата дресира индивида да се самоапострофира спрямо колектива. Изходната форма на тази принуда не е само пазарът, училището, семейството, киното, театърът или стадионът. Популярната оценка като естетически образец на съвременната мода и стереотипна актуалност е мототрът на позитивно-съзидателния и жизнеутвърждаващ обществен ефир. Стилът на епохата е крайно екстравертен[90]. Примерът като житейска практика на показ е основен педагог и неговият инструмент са мрежите на масовото съзнание и обществено възприятие. Без такъв практико-материалистически наглед индивидът не развива съзнание за такова обществено битие. Платформа за пренос на такъв образец е инфрачестотният наратив, който импрегнира подкожно в обществото идеята за естественост. Чрез такава процедура се появи например третият пол[91]. Той не е някаква лотарийна случайност, а политически припознат културен mainstream. Доверието на социума в неговите държавни институции е определящ признак за развито обществено самосъзнание. Така и общественото доверие е съзнание, което се мисли като едностранчива форма, която е безразлична към своето определение и съдържание. Следователно доверието е цесия на индивидуален интерес в полза на обществено съзнание, а това делегиране е по същество трансфер на власт. В това се крие и рискът от свръхинфлация на общественото доверие, когато се делегира прекомерно очакване и власт на колективното съзнание за сметка на индивида, който непременно така се обезличава, природно изнежва и осакатява. Свръхдоверието е продължение в динамиката на вече развит хиперинфлационен страх. Не изглежда ползотворно да се преследват цели отвъд постигането на оптимално балансирана социална комуналност. Общественият сегмент на сцепление се явява тогава доносителството в разумна пропорция,  т.е. до предела на параноичното клеветничество. Така доверието се превръща в момент на властта и се пренася от идеалната в материалната реалност. Посредством материалния наглед властта се самоутвърждава, като индуцира именно представата за обществен страх в индивидуалното съзнание. Така и съзнанието се синхронизира в многообразните представи за реалността и се консолидира в единна масова представа за властта и нейните сили. Остойностяването на властовите сили е продукт на инфлацията на страховите представи като индивидуална фантазия. Така и всяко самобитно и хомогенно общество се потапя в илюзията на собственото си налично битие като колективно съзнание за себе си и идеята за проблемите си[92].

IV. Вместо заключение

Ниската резолюция на паноптикума носи този основен недостатък, че междинната фаза на насилствения произвол и саморазправа като противотежест на държавния монопол върху насилието остава в сянка. Убягва на държавната власт самият момент на оспорване на нейната силова привилегия. Държавната реакция се фокусира предимно върху резултата, и то обичайно когато насилието се материализира в тежка престъпност. Възможността за наказателна репресия и отстояване силата на държавния символ се вижда блокирана от криминалния постфактум. Не се търси разликата между различните форми на произвола и саморазправата до фазата на крайната им реализация. Липсва диференциране на този вид терор и съответно – репресирането му в градация. Прави впечатление, че частната охранителна дейност е добре уредена търговия, но убягва на надзора индивидуалната фигура на самия охранител. Не се търси лиценз за професионална подготовка на самото лице, нито последното носи някаква завишена отговорност за параполицейската му дейност и символа на силата, който я съпровожда. В междинния коридор на частното насилие се провежда de facto полиция над обществото без да се рискува нито поминък, нито преследване от квалифицирано правосъдие. В сляпата зона на тази междинност намери жизнена среда модерно стилизираната мутризация. Държавната полиция е обезоръжена да реагира регресивно. Тя всъщност е сведена до организационното ниво на количественото присъствие за сметка на качеството. Самоцелният стремеж за ускорена манифактура на полицаи се отразява естествено на тяхната подготовка. Не се отдава необходимото значение на професионалната им квалификация и опресняването й. Не се съблюдават принципите за индоктриниране на полицията в процедурна ритуализация, експертна подготовка и заучени практики. В резултат по българските улици все още си правят среща самобитната българо-балканска мутра с примитивна анадоло-ориенталска ценностна система и непохватният полицай с нелепо комично присъствие, смачкано самочувствие и съмнителен професионализъм. Фамилиарният контакт снема с лекота анонимността на обществената власт и разобличава символната й неприкосновеност.

Държавната политика за опазване на обществения ред е национална визия за детайла на властта и за педантичното му провеждане. Детайлът уплътнява движението на властовия поток. Всяка община приема за целта местен акт с нормативна природа и локално приложение. Заслужава интерес в тази връзка взаимодействието между общината и местната полиция. Общинските наредби възлагат на полицията по места нормативни по определение отговорности. Тяхното съблюдаване обаче не е обезпечено с логиката на субординация. Централната изпълнителна власт остава автономна сама да определя приоритетите си по линия на обществения ред в общината. Понятно е, че при различни и автономни един от друг центрове на изпълнителната власт взаимодействието им бюрократично се редуцира до крайно неотложното – предимно задачи на трафика като например репатрирането на автомобили[93]. Самите общини не разполагат с капацитета да наложат собствените си наредби. Държавните усилия и ресурс в политиката за обществен ред са спорадични и разпилени. За полагане на основи в тази политика е необходимо да се изградят здрави синаптични връзки между държавно-обществените пластове по вертикала в институционален и житейско-практичен план. Особена инвестиция се изисква в полицейските институти на районния инспектор и патрулните звена, в адресната регистрация, етажната собственост, електронизацията на психодиспансера, гражданското сътрудничество и обществените системи за неотложна санкция. Целесъобразно изглежда в тази връзка да се изготви законодателен акт за регулиране отношенията на обществения ред и да се придаде така на този национален проблем значение на общодържавен приоритет. Подобно начинание ще допринесе за унифициране на изпълнителната власт по места и хармонизирането й в мащаб. Общественият ред предполага изчистване на сенчестата среда и маркиране на порядъка. Така и държавният поглед ще развие чувствителност за дребните дефекти на реда и ще коригира спрямо тях формите на властта, а последната от нейна страна ще навлезе в политическия етап на социалната й зрялост.

  1 ГАНЕВ Д. В : Димитър Ганев: Фалшивите новини привличат най-често със скандално заглавие. 16 ноември 2018 [www.24chasa.bg]. АЛЕКСАНДРОВ Х. Станахме свидетели на безскрупулна манипулация с чувствителността на хората. 13 окт. 2018 [www.epicenter.bg].; АЛЕКСАНДРОВ Х. В : Харалан Александров за Иванчева: Ако беше грозна мутра, друга щеше да е реакцията. 3 май 2018 [www.24chasa.bg].

2 АЛЕКСАНДРОВ Х. В : Масовият българин живурка в охолна бедност и вече се харесва такъв, какъвто е. 25 юни 2018 [www.24chasa.bg].

3 Вж. Нагласите на българите по отношение на вярвания, конспирации и суеверия. Изследователски център „Тренд“, март 2018 [https://rctrend.bg]; АЛЕКСАНДРОВ Х. Правилата срещу народопсихологията, или как да намалеят катастрофите? 3 окт. 2018, www.grama.bg; АЛЕКСАНДРОВ Х. В : Не трябва да образоваме покорни мужици, а хора, които успяват и си сътрудничат в конкурентна среда, 15 окт. 2018 [www.24chasa.bg]; АЛЕКСАНДРОВ Х. Вярваме на врачки, защото авторитетите ни са се провалили и са ни разочаровали. 1 май 2018 [www.24chasa.bg]; АЛЕКСАНДРОВ Х. В : Задълбочава се усещането за гибел на българската нация. 13 април 2017 [www.24chasa.bg]; АЛЕКСАНДРОВ Х. В : Копнежът по мажоритарната система е копнеж по спасители. 18 дек. 2016 [www.24chasa.bg]. 

4 СМИЛОВ Д. В : Българинът вече харесва демокрацията, не и институциите им в местния им вариант. Хората вярват повече на фейсбук, отколкото на съдебната система. 30 май 2018 [www.mediapool.bg]. 

5 БУРУДЖИЕВА Т. Пак там.

6 МИНЧЕВ О. Пак там.

7 КОЬСЕВ А. Пак там.

8 АЛЕКСАНДРОВ Х. В : България: всекидневната битка за живот. 5 май 2013 [www.mediapool.bg].

9 АЛЕКСАНДРОВ Х. В : Българинът вече харесва демокрацията... цит. съч.

10 Вж. по този повод SCRUTON R. The Virtue Of Irrelevance. Future Symphony Institute [https://roger-scruton.com].

11 ГАНЕВ Д. "Тренд": 39% от българите стават доброволци при война. 30 окт. 2017 [www.24chasa.bg]; АЛЕКСАНДРОВ Х. В : Не трябва да образоваме покорни мужици... цит. съч.; АЛЕКСАНДРОВ Х. В : Бунтът „искаме си робството“ не е ограниченост, а свободолюбие. 1 март 2016 [www.24chasa.bg]; ЙОРДАНОВ Р. В : Проблемът с агресията е, че няма ценностна връзка между различните обществени слоеве. 26 юли 2017 [www.bnr.bg]; ЙОРДАНОВ Р. В : Обществото ни е разделено на групи за оцеляване. 27 юли 2017 [www.standartnews.com].

12 АЛЕКСАНДРОВ Х. В : Масовият българин живурка... цит. съч.; АЛЕКСАНДРОВ Х. В : Средната класа трябва да премахне гетата, ако иска да пребори олигархията. 3 май 2016 [www.24chasa.bg].

13 АЛЕКСАНДРОВ Х. В : Ромите: обединявани в образованието, но изолирани от предразсъдъци. 17 май 2005 [www.mediapool.bg]. 

14 АЛЕКСАНДРОВ Х. В : Тръгва официалната проверка на ромските вълнения в „Красна поляна“. 16 авг. 2007 [www.mediapool.bg]. Вж. също АЛЕКСАНДРОВ Х. В : Изолираме ли гетото, то ще се взриви. 3 юли 2017 [www.24chasa.bg]; АЛЕКСАНДРОВ Х. В : Харалан Александров за Гърмен: Изненадан съм, че толкова късно започва насилието. 25 май 2015 [www.24chasa.bg].

15 АЛЕКСАНДРОВ Х. В : „Нойе Цюрхер Цайтунг“: Защо България е там, където е? 31 май 2013 [www.mediapool.bg].

 16  ДИМИТРОВА Б. В : Агресията сред децата тръгва от семейството и лошата дисциплина в учлище. 29 ноември 2006 [www.mediapool.bg]; МИХАЙЛОВ Н. В : Сгъстява се медийното представяне на насилието. 17 юли 2017 [www.bnr.bg]; ЙОРДАНОВ Р. В : Агресията на децата - проблем на възрастните. 16 ноември 2017 [www.news.bg]. 

17 АЛЕКСАНДРОВ Х. В : Не трябва да образоваме покорни мужици... цит. съч. Вж. също АЛЕКСАНДРОВ Х. В : Днес да се върнеш в България не изглежда житейски провал. 2 януари 2018 [www.24chasa.bg].

18 АЛЕКСАНДРОВ Х. Вярваме на врачки... цит. съч.

19 АЛЕКСАНДРОВ Х. В : Харалан Александров за Иванчева... цит. съч.; АЛЕКСАНДРОВ Х. В : Децата днес си мислят, че знанието върви в пакет с новия айфон. 18 юни 2016 [www.24chasa.bg];ЙОРДАНОВ Р. В : Когато крие чувствата си, човек може да се превърне в чудовище. 6 януари 2016 [www.24chasa.bg].

20 АЛЕКСАНДРОВ Х. В : Млатим се като Крали Марко – той или пирува, или налага с боздуган. 12 юли 2017 [www.24chasa.bg]; ЙОРДАНОВ Р. В : Психологът Росен Йорданов: Агресивността при децата е станала по-жестока. 15 септ. 2016 [www.btvnovinite.bg].

21 ЙОРДАНОВ Р. В : Защо има бум на агресията между хората. 2 дек. 2015 [www.bgonair.bg]; ЙОРДАНОВ Р. В : Обществото ни е разделено на групи... цит. съч.

22 ЙОРДАНОВ Р. В : Цялото общество толерира селските бабаити, това е проблемът! 23 юли 2017 [www.epicenter.bg]. ЙОРДАНОВ Р. В : Агресията на децата... цит. съч.; ЙОРДАНОВ Р. В : Обществото ни е разделено на групи... цит. съч.

23 МИХАЙЛОВ Н. В : Насилието в обществото ни е свързано с безнаказаността. 30 юли 2017 [www.nova.bg].

24 Вж. чл. 2, 8, 9, 14 и др. на Закона за минстерството на вътрешните работи (Обн. ДВ. бр.53 от 27 Юни 2014г.).

25 Вж. чл. 105, ал. 2 и чл. 143, ал. 3 от Конституцията.

26 КОЛАРОВ Е. Към понятието за обществен ред. Научни трудове на Русенския университет, 2009, том 48, серия 7, с. 23.

27 РАЙЧЕВ А. Привилегировани гледни точки. R & S, 2000, с. 70; МАРКС К. Общност и сурогати на общност. В: МУНТЯН Б., МИТЕВ П.-Е. и ПОПИВАНОВ Б. Човекът и бъдещето. Изток-Запад, 2013 г., с. 206-207.

28 WEBER M. Le savant et le politique. Collection : Le Monde, Paris, Union Générale d’Éditions, 1963, p. 30.

29 РАЙЧЕВ А. Онтология на времето. Лекция, част I [www.youtube.com]. Вж. за връзката знание-власт в тесен политически план McKNIGHT D. & CHANDLER P. Social Studies and the Social Order: Telling Stories of Resistance. Teacher Education Quarterly, Winter 2009, pp. 59-75.

30 ЮНГ К. Психологически типове. Леге Артис, 2016 г., с. 279.

31 МАРКС К. Немската идеология. В: цит. съч., с. 64.

32 Пак там, с. 68, 206-207. Вж. по повод на това противоречие, РАЙЧЕВ А. и АНДРЕЕВ А. Време и всичко. Жанет 45, 2017 г., с. 169-170. Разумът може да даде развновесите само на онзи, за когото разумът вече е орган на развновесието. Вж. ЮНГ К. Психологически типове. цит. съч., с. 212.ЮНГ К. Психологически типове. цит. съч., с. 47.

34 Съвременен тълковен речник на българския език.  GABEROFF, трето издание.40

35 FOUCAULT M. L’intellectuel et les pouvoirs. Dits et écrits, tome IV, texte n° 359, 1984.

36 FOUCAULT M. L’œil du pouvoir. Dits et écrits, 1977, p. 199.

37 КАНТ И. Критика на чистия разум. Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, трето допълнено издание. София, 2013 г., с. 393, с, 482-483. Какви могат да бъдат предметите сами по себе си и отделени от рецептивността на човешката сетивност остава напълно неизвестно. Пак там, с. 113.

38 Пак там, с. 162. Нагледът трябва да се търси в сетивата, а не в разсъдъка. Последният може само да мисли. Битието се възприема първо сетивно и после се осмисля. 

39 ЮНГ К. Архетиповете и колективното несъзнавано. Леге Артис, 2016 г., с. 65 и сл.

40 ХЕГЕЛ Г. Науката логика. т. I. Европа, София, 2001 г., с. 218-220; КАНТ И. Критика на чистия разум... цит. съч., с. 481.

41 КАНТ И. Критика на чистия разум... цит. съч., с. 455.

42 Пак там, с. 497. Така и неукият няма никакво понятие за незнанието си, защото няма никакво понятие за науката.

43 ЕВАЛД Ф. Власт, за която няма външно. In : ФУКО М. Власт. ИК Критика и хуманизъм, София, 1997 г., с. 152.

44 ЕВАЛД Ф. Власт, за която няма външно... цит. съч., с. 150.

45 ФУКО М. Надзор и наказание. Раждането на затвора. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1998 г., с. 221 и сл.

46 ЕВАЛД Ф. Власт, за която няма външно... цит. съч., с. 148-151.

47 ФУКО М. Надзор и наказание... цит. съч., с. 231.

48 ДЕЯНОВ Д. Модерната публичност: многомерният паноптизъм на дисциплинарното общество. In : ФУКО М. Надзор и наказание... цит. съч., с. 348.

49 EIBL-EIBESFELDT I. und SÜTTERLIN C. Im Banne der Angst. Zur Natur-und Kunstgeschichte menschlicher Abwehrsymbolik. München, 1992, s. 44-48. In: ДИНЕВ В. Страхът. София, 2001, с. 108. Вж. също WEBER M. Le savant et le politique. Op. cit., p. 30. Страхът и надеждата обуславят мотивите на подчинението – било страхът от отмъщение, било надеждата за възнаграждение.

50  ADLER A. Understanding human nature. N.Y., 1927, p. 235-239. In: ДИНЕВ В. цит. съч., София, 2001, с. 48.

51 ФУКО М. Надзор и наказание... цит. съч., с. 317 и с. 318.

52 ДЕЛЬОЗ Ж. Що е диспозитив? In : ФУКО М. Власт. ИК Критика и хуманизъм, София, 1997 г., с. 116-117.

53 ЕВАЛД Ф. Власт, за която няма външно... цит. съч., с. 147-148.

54 ФУКО М. Просвещение и критика. ИК „Критика и хуманизъм“. София, 1997, с. 11. Същевременно нормата губи своята валидност от момента, в който придобие универсалност. Индивидуацията води до естествено признаване на колективните норми, докато една ориентация изцяло към колективния живот прави нормата все по-излишна. Колективна нагласа се развива само чрез индивида. Вж. ЮНГ К. Психологически типове. цит. съч., с. 397. с. 406.

55 FOUCAULT M. L’œil du pouvoir. Op. cit., p. 197. Също както външните житейски обстоятелства принуждават човека към социални функции, така и психиката съдържа колективни предопределености, принуждаващи хората да социализират мненията и убежденията си. Известни категории на човешкото мислене са му дадени a priori, т.е. преди всеки опит, проявявайки се още с първия мисловен акт, като дори го обуславят. Възможностите за тях почиват на наследена и предварително формирана функционална диспозиция, която е резултат от начина на функциониране на мозъците на предците като продукт на адаптацията и опита на филогенетичната редица. Така съвременният интелект е култивиран инструмент, който не просто пасивно възприема, но и активно подрежда опита и води до известни заключения или съждения. Вж. ЮНГ К. Психологически типове. цит. съч., с. 211, с. 280-281 и сл.

56 Мнението признава дадено съждение за истинно при ясното съзнание, че това е недостатъчно както субективно, така и обективно. Докато знанието продуцира истина, чието признаване е достатъчно и субективно, и обективно. КАНТ И. Критика на чистия разум... цит. съч., с. 455.

57 ДЕЯНОВ Д. Модерната публичност... цит. съч., с. 336, с. 341 и с. 344.

58 FOUCAULT M. L’œil du pouvoir. Op. cit., p. 201.

59 ФУКО М. Надзор и наказание... цит. съч., с. 233.

60 WEBER M. Le savant et le politique. Op. cit., p. 29 et p. 33. Модерната държава е доминиращо образувание с институционален характер, което успешно е съумяло да монополизира, в рамките на дадена територия, легитимното физическо насилие като средство за доминация и което за тази цел е предоставило в ръцете на неговите лидери материалните средства за управление.

61 ДЕЯНОВ Д. Модерната публичност... цит. съч., с. 342-343.

62 ЮНГ К. Психологически типове. цит. съч., с. 232.

63 ФУКО М. Надзор и наказание... цит. съч., с. 230 и сл.

64 ДЕЯНОВ Д. Модерната публичност... цит. съч., по Фуко, с. 344.80

65 Индивидите преследват само своя особен интерес, който за тях не съвпада с общия им интерес. Всеобщото е изобщо илюзорна форма на общността и те считат този общ интерес за чужд, независим от тях, т.е. пак за друг особен и своеобразен „всеобщ“ интерес. Практическата борба на тези особени интереси налага практическата намеса и обуздаването им посредством илюзорния „всеобщ“ интерес, който действа във формата на държава. Вж. МАРКС К. С универсалното развитие на производителните сили се установява универсално общуване на хората. Из „Немската идеология“. В: цит. съч., с. 199. Хората мислят поначало за собствената им печалба и не за ползата на всички. Те са перфектни егоисти и така е по-добре, защото когато започнат да се занимават с общото благо, от този момент нататък нещата спират да вървят. FOUCAULT M. Naissance de la biopolitique. Gallimard, 2004, p. 282-283.

66 „[На пазара] [н]амерението за грабеж, за измама по необходимост е винаги прикрито, защото нашата размяна е винаги користна както от моя, така и от твоя страна; и тъй като всяка корист се стреми да надмине користта на другия, всеки от нас неизбежно се старае да измами другия. Силата на властта на моя предмет над твоя предмет, която [спекулативно] допускам, се нуждае естествено от твоето признание, за да стане действителна власт. Но нашето взаимно признание на взаимната власт на нашите предмети е борба, а в борбата побеждава онзи, който има повече енергия, сила, прозорливост или ловкост. Достатъчна ли е физическата сила, направо те ограбвам. Ако пък царството на физическата сила е сломено, тогава се стремим взаимно да се подведем и по-ловкият измамва другия.[...] Идеално, мислено измамване има и от двете страни, т.е. всеки един от двамата в собствената си преценка е измамил другия.“. Вж. МАРКС К. Вместо господство на личността над личността, сега имаме господство на предмета над личността, на продукта над производителя. Из конспект на книгата на Джеймс Мил „Основи на политическата икономия“. В: цит. съч., с. 152; Вж. също ЕНГЕЛС Ф. Историческото развитие протича във формата на взаимодействие, макар и на доста неравни сили. Из писмо до Конрад Шмид. Пак там, с. 242.

67 МАРКС К. Антология по история на марксистката философия. Из писмо до Конрад Шмид. В: цит. съч., с. 242.

68 АНТОНОВ Л. Постсоциалистическият сектор за сигурност в консервативен обектив. Conservative Quarterly, кн. 5-6, Сиела, София, 2018 г., с. 113-115.

69Вж. апропо SCRUTON R. Qu’est-ce que le conservatisme? Asnières, 18 nov. 2018 [https://roger-scruton.com].

70 Вж. за лошата философия и за лошата безкрайност респ. SCRUTON R. Gratitude for Philosophy. [https://roger-scruton.com]; ХЕГЕЛ Г. Науката логика... цит. съч., с. 197.

71 МУНТЯН Б. Маркс: преоценката. В: МАРКС К. Цит. съч., с. 631 и сл.

72 РИМАН Ф. Основни форми на страх. ЛИК, София, 2002 г., с. 9. Според М. Хайдегер неопределеността на страха не просто е липса на определеност, а съществена невъзможност поначало за определяне. Вж. ХАЙДЕГЕР М. Същности. София, 1993, с. 16; и HEIDEGER M. Sein und Zeit. Tubingen, 1972, s.186-188. In: ДИНЕВ В. цит. съч., София, 2001, с. 32 и 35.

73 LEDOUX J. The Emotional Brain, Fear, and the Amygdala. Cellular and Molecular Neurobiology, Vol. 23, Nos. 4/5, October 2003, 727-738.

74 ФРОЙД З. Детската душа. Евразия, София, 1993 г., с. 393-394.

75 ХЕГЕЛ Г. Науката логика... цит. съч., с. 588.

76 FOUCAULT M. Naissance de la biopolitique. Op. cit., p. 67.

77 Ibid., p. 122 et s. Всъщност парите и богатството непременно си кореспондират. Без идеята за богатство няма нужда от паричен символ, който да го откроява. Така и парите и неравенствата вървят генетично ръка за ръка. Парите маркират този, който ги има, срещу този, който ги няма. Първата и основна причина за парите е идеята, представата за богатство и неговото открояване. Вж. FOUCAULT M. Les mots et les choses. Gallimard. Paris, 1966, p. 196; Стойността е свойство на нещата, докато богатството – на човека. Първото по необходимост предполага размяна, докато второто – не. Богатството е атрибут на човека, а стойността е атрибут на стоките. Вж. МАРКС К. Стоковият фетишизъм. Из „Капиталът. Том I“. В: цит. съч., с. 371.

78 FOUCAULT M. Les mots et les choses. Op. cit., p. 211.

79  По аналогия, FOUCAULT M. Naissance de la biopolitique. op. cit, p. 260-262 et s.

80 По ДЕЛЬОЗ Ж., вж. РАЙЧЕВ А. и АНДРЕЕВ А. Време и всичко..., цит. съч., с. 98-105. 

81 Отделни категории „страх“ и „уплаха“ разграничават ХАЙДЕГЕР М., Сартр Ж.-П., ЛИБЕК О., МАКЕДОНСКИ В., ХОРНИ К., както и ДАРВИН Ч. Вж. ДИНЕВ В. цит. съч., София, 2001, с. 32, 38, 58, 69, 86, 94 и сл.

82 ФРОЙД З. Детската душа. цит. съч., с. 68 и с. 76.

83 РИМАН Ф. Основни форми на страх. цит. съч., с. 74.

84 Страхът и недоверието принадлежат към най-старите чувства, вж. EIBL-EIBESFELDT I. Der Mensch-das riskierte Wesen. München, 1991, s. 105-125. In: ДИНЕВ В. цит. съч., София, 2001, с. 98.

85 ФРОЙД З. Детската душа. цит. съч., с. 76.

86  Вж. относно стадото НИЦШЕ Ф. Воля за власт. Захарий Стоянов, София, 2009, с. 214-223. Апропо също ЮНГ К. Психологически типове. цит. съч., с. 84. Подчиняващата власт на колективното потиска индивидуалността. Тази власт по естествен начин се проецира в държавните и църковните институции, сякаш не всеки при нужда би намерил начин и пътища да заобиколи моралните императиви. Тези институции в никакъв случай не притежават приписваното им всемогъщество, заради което от време на време новатори от всякакъв вид водят борба срещу тях, а онази потискаща сила – без да я осъзнаваме – е в нас, и то в продължаващата съществуването си варварска колективна нагласа на ума. Донякъде всяко индивидуално развитие е омразно на колективната психика, ако не служи непосредтсвено на целите на колективността.

87 EIBL-EIBESFELDT I. und SÜTTERLIN C. Op. cit., s. 46-48. In: ДИНЕВ В. цит. съч., София, 2001, с. 109-110.

88 ЮНГ К. Архетиповете и колективното несъзнавано. цит. съч, с. 120.

89 АНТОНОВ Л. Постсоциалистическият сектор за сигурност... цит. съч., с. 118. Не бива да се забравя впрочем, че има не само рационални, а и ирационални истини. И онова, което по пътя на разума е изглеждало непостижимо, често се е превръщало в реални човешки дела по ирационални пътища. Вж. ЮНГ К. Психологически типове. цит. съч., с. В тази връзка гнусотиите на нацистите изобличават по принцип чудовището у човека като потисната, но все пак присъща негова природа. Така и с геноцида в Камбоджа през 1974-79 г., в Руанда през 1994 г. и др. Натрупаните и заприщени в човека на цивилизацията сили на нагоните са чудовищно разрушителни и са многократно по-опасни от нагоните на дивака, който постоянно изживява негативните си влечения в по-скромни размери. Доколкото човекът е прекарал само няколко хилядолетия в култивирано, а много стотици хилядолетия в некултивирано състояние, архаичните начини за изява на потиснатите психически функции още са извънредно жизнеспособни и лесно могат да бъдат съживени отново. Вж. пак там, с. 135 и с. 275.

90  ФУКО М. Просвещение и критика. цит. съч., с. 25. Така и онзи, който не се осмелява да се издигне над действителността, никога не ще овладее истината. Вж. ШИЛЕР Ф. За естетическото възпитание на човека. Писмо n° 9, с. 480. Истината е съответствието на мисленето с предмета му и за да се постигне това съответствие мисленето трябва да се подчини на предмета и да се приспособи към него. Вж. ХЕГЕЛ Г. Науката логика... цит. съч., с. 87. Истината е съгласуването на познанието с обекта му. Вж. КАНТ И. Критика на чистия разум... цит. съч., с. 125-126, с. 128, с. 244. Съдържанието на познанието е всъщност неговото отношение към обекта, т.е. истината е отношение към предмета, съгласуването на познанието с неговия обект.

91 ЮНГ К. Психологически типове. цит. съч., с. 307, 314, 325, 340, 357 и 385. Съществуват социални типове нагласа, върху които дадена колективна представа слага своя отпечатък.

92 Вж. апропо РАЙЧЕВ А. и АНДРЕЕВ А. Време и всичко..., цит. съч., с. 177 и 180. Във връзка с виждането, че човекът не е постепенно еволюирало животно, вж. ПОРШНЕВ Б. За началото на човешката история. Наука и изкуство, София, 1981; Вж. също ФУКО М. Надзор и наказание... цит. съч., с. 115 и сл., отн. обществения дискурс да се въздържаш от престъпление; дискурс, в който всеки да говори на всеки и чрез който всички да си забраняват да вършат престъпления.

93 ЮНГ К. Психологически типове. цит. съч., с. 401-402, с. 404.

94 Бюрокрацията счита себе си за крайна цел на държавата. Тъй като тя прави своите „формални“ цели свое съдържание, тя навсякъде влиза в конфликт с „реалните“ цели. Затова тя е принудена да представя формалното си съдържание, а съдържанието – за нещо формално. Държавните задачи се превръщат в канцеларски задачи или канцеларските задачи – в държавни. Бюрокрацията е кръг, от който никой не може да излезе. Нейната йерархия е йерархията на знанието. Върховете се осланят на низшите кръгове във всичко, което се отнася до познаването на подробностите, а низшите кръгове имат доверие на върховете във всичко, което засяга разбирането на всеобщото, и следователно те взаимно се заблуждават. МАРКС К. Бюрокрацията е имагинерна държава – наред с реалната. Из „Към критиката на Хегеловата философия на правото“. В: цит. съч., с. 125.
 

 

 

 

 

Коментари

  • Светлан Бонев

    08 Юли 2022 8:44ч.

    Както казва Рудолф Щайнер, в началото на 21 век накъдето и да се обърнеш, навсякъде ще ви говори Ариман. Внимавайте къде си пускате децата да учат, че да не ги превръщат в ариманови съсъди, като това горе, дето е изнаписало всичко това!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • vitory

    08 Юли 2022 10:32ч.

    Най-голямото зло в света е сектаризмът, под всичките му форми, включително този, който се опитвате да прокламирате. Срамота е да говорите с ненавист за човека, написал публикацията, наричайки го "това".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Претенциозно

    08 Юли 2022 8:56ч.

    Ако авторът си беше спестил претенциозните наукообразни думички и беше се изразявал простичко, по човешки, можеше и да се разбере нещичко. Айнщайн е казал: "Ако не можете да обясните нещо така, че да го разбере 6-годишно дете, значи и самият вие не го разбирате".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • да преодолееш сложното не значи да редуцираш до опростен слоган

    08 Юли 2022 9:29ч.

    Науката, подобно на властта и държавата, също е символ - езикът на науката е дискурсивен символ и е обикновен буржоазно-потребителски предразсъдък, че трябвало да бъде опростяван заради плебса. Хората трябва да отиват в университета с налгасата, че за известно време влизат в храм. Смирението пред Бога не изключва смирението пред истината. Домогването до истината е най-сложният път.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • хубаво се цитират Кант и Маркс, но трябва и да се разбират в дълбочина

    08 Юли 2022 9:46ч.

    Тоталната власт на свръхрепрезетиращия паноптикум не се преодолява с никаква хармонизация на законодателство и обществени отношения, а само през визионизма на синоптична парадигма. Тогава несъзнаваното се изтласква извън порядъка на репрезентацията, самото то става несубстанциализиращ се субект...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • продължение

    08 Юли 2022 9:46ч.

    Тогава несъзнаваното се изтласква извън порядъка на репрезентацията, самото то става несубстанциализиращ се субект... и едва така се свалят привично-невежествените ограничения пред субекта, склонен да редуцира себе си до социален индивид или представящо (самосъзерцателно) съзнание.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Домогване?

    08 Юли 2022 9:49ч.

    "Домогване" до истината няма. Има път към истината. "Домогване" на български означава неправомерен стремеж, стремеж с непозволени средства - а пътят към истината е позволен за всеки според възможностите му. Овладейте българския език, преди да пишете на него!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • защо не?

    08 Юли 2022 10:01ч.

    Домогване бе употребено с подразбиране, че истината си е, независимо от нас, само дето нямаме сили да я схванем. Това, разбира се, не я прави задължително субстанциално реална или още по-лошо - материална. Домогването за мен е включително самовъзвисяване. Тогава обикновеното (просто) виждане изведнъж прераства във виделина.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Неизненадан

    08 Юли 2022 10:08ч.

    Може да се произведат още тонове наукообразни словодрънканици, но едно е ясно... С няколко думи... Вече сме в пълното духовно и морално падение на българите... Безвъзвратно...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Уффффффф...

    08 Юли 2022 11:26ч.

    Поредният българин, на когото българите са му виновни, духовно и морално паднали за разлика от него българина!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • 9 от 10 читатели на този текст

    08 Юли 2022 10:16ч.

    няма да дочетат този текст дори до средата

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Светльо

    08 Юли 2022 10:44ч.

    Говори само от свое име! Причиних си го, за да се убедя още веднъж, че меверееца не може да бъде човек. Говорейки за държавно самосъзнание, вече е опоскал и малкото останало човешко в себе си!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Това , че си този един от десет,

    08 Юли 2022 12:10ч.

    не опровергава твърдението ми..

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Светльо

    08 Юли 2022 14:07ч.

    Не съм само аз, а и не това е важното в този текст. https://www.otizvora.com/2022/07/14868/vizhte-kakuv-e-problemut-im-s-bulgarina-i-koe-gi-poburkva-do-byas/

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Линка само потвърждава казаното от мен

    08 Юли 2022 15:45ч.

    Отприщена мисловна констипация, възторжено кулминираща във вестникарска диария.. Това беше моята бърза рецензия за публикацията „Онтология на обществения ред“, която малцина ще зачетат в „Гласове“ и само мазохистите ще изчетат до финала.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Нерде Антонов, нерде Краевски

    08 Юли 2022 10:19ч.

    Разликата е видима и съществена

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Рошко Прошков

    08 Юли 2022 10:22ч.

    Да се вярвало в публичните авторитети и техните лични мнения като инстанция на истината, институциите нямали двойни стандарти, да се издигала надзираваща кула на властта и прочие милиционерски полюции. Другото били не-факти на маргинали, само дето ченгето е обърнало нещата нагоре с краката – защото то е маргиналът, а масовият възглед е този на „българина“.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Спестете ни тази подигравка

    08 Юли 2022 11:04ч.

    Използвайки псевдоними, професор по философия и математик си сътрудничат в написването на умишлен пасквил "Концептуалният пенис като социална конструкция". "Статията" е успешно публикувана през 2017 в академичното списание "Cogent Social Sciences", и обвинява концептуалният пенис за причиняване на изменението на климата и изнасилване на празни пространства чрез "разпространение на хора".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Коментара на авторите:

    08 Юли 2022 11:06ч.

    "Академията е залята от левисти ревностно проповядващи опасни глупости. Разглеждайки университета като идеологична мелница, тези идеолози индоктринират цяло поколение студенти в постмодернизма и релативизма. Те учат студентите да изключват рационалните си умове и да станат морални кръстоносци."

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • "В портрета на съвременния българин контрастира ярко липсата на вяра в институциите. Тя е компенсирана устойчиво с вяра в маргинали."

    08 Юли 2022 11:21ч.

    Полицейската служителка с чистата съвест от катастрофата на бул. Черни връх, помогнала със стълбата на шофьора според медиите какво символизира? Институцията или маргиналите?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • 412

    08 Юли 2022 11:36ч.

    Това, че си политцай/ка не означава, че не можеш да бъдеш и престъпник. Престъпниците се залавят и осъждат. Въпросът е, дали в България престъпниците се осъждат. А те са и политици, и полицаи, и какви ли не още- престъпници бол, опъващи чадъри, също. Кой има властта да намери и осъди опъващите чадърите ??? Всички са оплетени в тази гигантска мрежа, сам човек не би се справил с реда в държавата.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Тарильома

    08 Юли 2022 12:48ч.

    Авторът, заявявайки че разглежда обществения ред, започва с твърдението, че "Общественият ред е фундаментална политика за организацията и функционирането на държавата."

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Тарильома

    08 Юли 2022 12:49ч.

    Обществениет ред не е политика, опростено казано той е организация на обществения живот, на социалните действия и на социалната система като цяло. Това е достатъчно, за да разберем, че той не знае какво е обществен ред. И да не четем по-нататък.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Както казват шопите...

    08 Юли 2022 13:03ч.

    ...май, май?!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • За автора: Любомир Антонов

    08 Юли 2022 13:04ч.

    Догане, ти ли си?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Светльо

    08 Юли 2022 13:51ч.

    Вижте какъв е проблемът им с „българина“ и кое ги побърква до бяс https://www.otizvora.com/2022/07/14868/vizhte-kakuv-e-problemut-im-s-bulgarina-i-koe-gi-poburkva-do-byas/

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Читател

    08 Юли 2022 16:34ч.

    Изненадващо дълго и сухо четиво. Спрях да чета преди средата. Странен избор за публикация.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Какъв впечатляващ списък на цедирана литерамура

    08 Юли 2022 17:43ч.

    две момичета няма да се приберат у дома. онтологично. и гносеологично. или?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • дъртите соросоиди вече си имат поколение

    08 Юли 2022 22:00ч.

    Още "Америка срещу България" не е превела новите пари и ето почна се. Упоителни гьобелсови проповеди в наукообпазна опаковка. На вниманието на уважаемия автор: православните народи отричат Фройд, ама млад си простено ти е ...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Anonimen

    08 Юли 2022 22:02ч.

    Както писа един,спрях до някъде,а такова дълго четиво не може да се чете.Напишете го със свои думи ,че да го разбере и млад човек.Позор за тоя автор.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мъдреците използват един характерен израз-

    19 Юли 2022 15:59ч.

    ,,ученото невежество,,.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи