Община Пловдив скандално „отряза” най-реномирания фотофестивал у нас

<p><strong>- Доц. Лаутлиев, бързо се разнесе новината, че Международните фотографски срещи са под въпрос за 2015 г. Защо фестивалът не е включен в културния календар на общината?</strong></p> <p>- Ще се върна назад в историята, която доста нескромно е вече 30-годишна. През 1979 г. в Старинния Пловдив, на ул. &ldquo;Ст. Матанов&rdquo; № 36, бе открита Къща на фотографията. Това бе първата и единствената до края си творческа база в страната за фотографски изложби, с музейна фотографска сбирка, чудесна старинна къща на три етажа, арт кафе, изложбени зали и музей. Тя бързо стана горещата точка за фотографския живот в Пловдив и страната и притегателно място за художествено-творчески изяви, както на професионалисти, така и за любители. Стотици са изложбите, които открихме там и едва ли има известно име от българската фотография, което да няма изложба в тези зали.</p> <p>Ние бяхме инициатори и на първата за България международна фотографска изложба през 1980 г. Създаде се Дружеството на фотодейците в Пловдив, което от 1983 г. стана организатор на &ldquo;Международната седмица на фотографията&rdquo; с постоянно изложбено пространство &bdquo;Къщата на фотографията&rdquo;. Тази проява бе първият фотографски фестивал в България, включващ ежегодно в програмата си десетина изложби, пленер и теоретичен семинар с участие на имена от Източна Европа. Фондация Фотографско средище се създаде през 1992 г. с идеята да възстанови&nbsp; традицията на фестивала и година по-късно той бе възобновен под името &bdquo;Международни фотографски срещи&rdquo;. През 2001 г. тя стана съучредител на Европейския съюз на фотографските фестивали със седалище в гр. Лодз, Полша. От 1993 г. ежегодно през месец октомври, в партньорство с Община Пловдив, фондацията провежда този фотографски фестивал с най-дълга история.&nbsp;</p> <p><strong>- Случвало ли се е през годините да се изправяте пред подобен проблем с финансирането?&nbsp;</strong></p> <p>- Не, този фестивал не е поставян под съмнение. А колкото до финасирането, общината осигурява в общи линии бюджета, а останалото е наша грижа. Но за 2015 г. това не е алтернатива.</p> <p><strong>- Ще се проведат ли тазгодишните Международните фотографски срещи по обичайния начин &ndash; на същите места и с програма според проекта ви?</strong></p> <p>- Да, това е в общи линии според традицията ни. Има някои нови моменти в програмата, освен изложбите и портфолио прегледа. Това са детска фотошкола, фотомаршрути, кинолектория за фотографски филми и нещо друго, което ще запазя за изненада все пак. Фестивалът се открива на 10 октомври в Балабановата къща в &quot;Старинен Пловдив&quot;. Длъжен съм да изразя за тазгодишното издание благодарност на Община Пловдив и Стария град и институциите, които ни подкрепиха и които скоро ще бъдат публикувани в официалната интернет страницата на фестивала www.imp.bg.&nbsp;</p> <p><strong>- Каква е темата на тазгодишното издание на фестивала?</strong></p> <p>- Тази година темата е &bdquo;Минало несвършено&rdquo;. Фокусът е върху фотографската реалност в контекста на неизменчивостта на идеите, на фона на осъвременяването на изразните средства. Ще има шест или седем изложби на големи имена от световната фотография, да спомена само Джон Демос от &quot;Магнум&quot; и Адриана Дук - Колумбия, както и националната ни величина в документа и репортажа - Милан Христев. Интересно е да отбележа, че дядото на Джон Демос е роден в Пловдив, което прави неговото гостуване още по-любопитно.</p> <p><strong>- Кои са авторите, за които можете да кажете, че са били открити като фотографи на Международните фотографски срещи?</strong></p> <p>- Такава привилегия на откривател не бих икал да си присвоя, по-скоро има първи изложби на световни автори в Пловдив и щастливо стечение на обстоятелства. Сещам се за един такъв случай, харесах една датчанка - Трине Зондергаард, участник в европейския конкурс на &bdquo;Агфа&rdquo; за репортажна фотография. Поканих я, тя бе в Пловдив с изложба и я срещнах с Антони Георгиев, който тогава живееше в Копенхаген и пишеше за &bdquo;Каталог&rdquo;, списанието на музея в Одензее. Той направи и публикува интервю с нея след два месеца. След няколко години се срещнах с Трине и тя ме представи пред компанията като директора на фестивала дал старт на кариерата й. Оказа се, че бе спечелила огромна за времето сума от 30 хил. германски марки от музея в Есен, с препоръката от тази статия и нейното участие в Пловдив. Шанс...</p> <p>Имам винаги желания да откривам млади автори от България и българи в Европа. Десетки са те - Асен Емилов, Боряна Кацарова, Кирил Кузманов... но последните са Владимир Василев от Франция, Дими Стефанов - тогава бе в Испания, Веселина Николаева &ndash; тя бе в Холандия, Даниел Леков, Ива Яус - Германия. Но подчертавам, че не аз съм им дал старта, просто съм помагал.</p> <p><strong>- Какво ви провокира към откривенето на галерия &bdquo;Лаутлиев&rdquo;?</strong></p> <p>- Историята е по-дълга, това бе първата фотогалерия за България, която открих през 1992 г. с една изложба от Британския съвет - на пикторалиста Франк Мидоу Суитклийф. След две години я закрих. През 2000 г. опитах отново с изложба на Антонас Суткус, пак световно име, и през 2014 г. за трети път откривам галерията с изложба на Луна Йованович от Нови Сад. Нейното представяне съвпадна със публикации в пресата като едно от перспективните имена в Сърбия. Запознах се с нея по време на срещите &bdquo;Академична сцена&rdquo; през 2012 г.</p> <p>Колкото до галерията, правя го, защото имам едно малко пространство в центъра на Пловдив, което е моя собственост и мога да си позволява непечеливши ходове, но за сметка на това винаги приветствани от публиката. Искам да показвам само млади артисти фотографи.</p> <p><strong>- На какво се дължи наплива от фотофестивали? Кой определя критериите и има ли отговорност към публиката?</strong></p> <p>- Това е въпрос за отделно интервю. Напливът у нас е закъсняващият отзвук от това, което става по света от поне двайсетина години. И когато такива като мен се опитват да правят различното, но по-адекватно на европейската сцена, те са неразбрани или са обвинени в прекомерен индивидуализъм. Аз лично имам особено висока отговорност към публиката и особено към младите. Как е при другите фотопрояви в България не бих искал да отговарям.</p> <p><strong>- Кой фотограф бихте искал да видите в България според възможностите на институциите, които осигуряват финансиране?</strong></p> <p>- Това са десетки имена, но желанието и възможностите са две взаимноизключващи се понятия. Едно голямо име може да струва десетки и стотици хиляди. Запознах се скоро с куратора на изложбата на Джеф Уол в Тел Авив през 2013 г., платили са 600 хил. долара. В началото на тази година говорих с дъщерята на Робер Доано, тя ми предложи 50-те най-известни негови фотографии за 3500 евро, не много висока цена, но и тя е невъзможна за нас. Това е положението, ако Министерството на културата не подкрепи голям проект, той не става. За сравнение - бюджетът на фотографските срещите в Арл, Франция, тази година надхвърли 8 млн. евро.</p> <p><strong>- Има ли тенденция в съвременната фотография в България, която е неадекватна спрямо международната сцена?</strong></p> <p>- Страхувам се, че тенденции няма, а и от там няма как да се търси адекватност. Като че ли &bdquo;наративът&rdquo; и &bdquo;кинематографичната фотография&rdquo; сега са на мода на световната сцена, но у нас не се познават и съответно не се създават. Изключение е Веселина Николаева. Сега при нас има едно акцентиране върху концептуалната фотография, но тя вече е история като течение и търсене. Ние използваме понятието, за да обясняваме &bdquo;лошата&rdquo; фотография.</p>