- Автор: Андроника Мàртонова
- 10 Sep 2020
- 1049
- 7
„Кой е Мишел Пиколи? Самотен пътник, който се разхожда небрежно из четирите си живота: този на киното, на театъра, зад камерата и вкъщи. И сега като гид ще ви покажа някои забележителности от киното. И без това сигурно ви е втръснало все мен в центъра да гледате!”
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46154_guZ0Rl5S9CcyiOjlHGesPuccVIq9BD.jpg" style="height:353px; width:530px" /></p>
<p><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><span style="font-size:14px"><strong>С такава елегантна ирония Мишел Пиколи – един от най-обичаните и почитани актьори не само във Франция – откри своя мастерклас. Това се случи отдавна, през 2001, в Анже, в рамките на фестивала Premiers plans. Всъщност всичко, което разказа тогава – част от великите истории и детайли на киното, днес не е загубило стойност или актуалност. Дори не беше разказ, а изключителен спектакъл на нещата от живота, изигран с много енергия от Мишел Пиколи. Записът на тази среща бе публикувана в приложението „КапитЕл”. Нека да си припомним великолепните истории на Пиколи – те са вечни. Както и присъствието му в световното кино. </strong></span></span><br />
</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46154_IrIgJlimemRAajoEUXDnAHUn2zwbHd.jpg" style="height:401px; width:530px" /></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>През 2001 в Анже актьорът бе почетен гост и за да открие панорамата Tutto Ferreri, представяща 27 филма на големия италиански режисьор Марко Ферери. Нищо случайно – Пиколи и Ферери бяха близки приятели. Заедно имат заснети 7 филма: от „Дилинджър е мъртъв” (1968) през „Голямото плюскане” (1973) и „Последната жена” (1976) до „Има и добри бели” (1988). </strong></span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>Днес Мишел Пиколи навършва 89 години. Роден е на 27.12.1925 в Париж. До момента филмографията му включва забележителните 229 актьорски превъплъщения, но също така е продуцент на 9 филма, режисьор и сценарист на 5. Театралните спектакли с негово участие също са многобройни.</strong></span></span></p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46154_MlB906f6YWSH0PN2atbZQNM8j2xyb4.jpg" style="height:424px; width:530px" /></p>
<p><em>из "Habemus Рapam" (2011) на Нани Морети</em></p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/Gnl9uq-7WhA?wmode=transparent&jqoemcache=P51W3" width="425"></iframe></div>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>Малцина са днес актьорите, които могат да се похвалят, че са снимали с такива асове на световното кино като Жан Реноар – „Френски канкан” (1955); Рене Клер – „Големите маневри” (1955); Жан-Люк Годар – „Презрението” (1963), Ален Рене – „Войната свърши” (1966). Луис Бунюел също бе приятел на Пиколи. Техни са: „Дневникът на една камериерка” (1964), „Дневна красавица (1967), „Млечният път” (1969), „Дискретният чар на буржоазията” (1972) и „Призракът на свободата” (1974); с Клод Соте пък актьорът подписва „Нещата от живота” (1969) и „Винсент, Франсоа, Пол и другите” (1974). Сред френските режисьори са още Жак Деми с „Госпожиците на Рошфор” (1967) и Жак Ривет – „Красивата драка” (1991); във филма на Клод Шаброл пък „Чудотворната декада” (1972) Пиколи си партнира с Орсън Уелс. Има още много. След 2001 легендата на френското кино продължи да се снима в кинотворбите на Валериа Сармиенто, Лео Каракс, Ален Рене, Нани Морети, Отар Йоселиани, Тео Ангелопулос…</strong></span></span></p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46154_GdQUZb57Xq74s6yvaaSbh4YowQkcia.jpg" style="height:710px; width:530px" /></p>
<p><em>Плакатът на "Прахът на времето" (2008) с Уйлям Дефо, Бруно Ганц, Ирен Жакоб и Мишел Пиколи. Режисьор - Тео Ангелопулос</em></p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/yc5Wga0Fb8w?wmode=transparent&jqoemcache=3TcNh" width="425"></iframe></div>
<p><br />
<span style="font-size:16px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>Земетръсът на киното</strong></span></span><br />
<span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Какво е киното ли? Сънят на действителността, мечтата на екзистенцията. Киното е единственият визуален документ за човека. То показва кои сме, изважда съкровеното от душите ни, вижда какво мислим, реализира сънищата ни, отгатва цвета на любовта… Киното е много повече от емоция. То е земетресение на метафизично ниво. Знам, че звучи странно, но винаги съм се чувствал изключително свободен в неговия епицентър. Може би защото не оценявам кариерата си като драпане до кинаджийски връх. Нямал съм амбиции да се съревновавам и да вървя нагоре. Никой продуцент не ме е чакал с отворени обятия и тепсия, пълна с предложения. Харесва ми да съм независим. И все пак именно от големите режисьори разбрах какво всъщност е киното. Разбрах какво е екстравагантно, класическо, сантиментално, смешно, какво е животът въобще. </span></span></p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46154_5J1leuHpIP2QRtXX6OmQhTZbEwd6Xl.jpg" style="height:271px; width:530px" /></p>
<p><em>Кадър от шпионския трилъл "Топаз" (1969) на Хичкок.</em></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:16px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>Луис Бунюел</strong></span></span><br />
<span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Трябва да влагаш страст в професията. И естествено – да си търсиш работа. Всъщност сега за актьорите е много лесно – има огромен пазар, множество агенции и пр. Но по мое време (странно, че казвам това – аз всъщност никога не знам кое е моето време) трябваше силно да тропам по вратите на театрите и студиата. И много често се случваше те или леко да се открехнат, след което да се тръшнат под носа ми, или просто да останат завинаги залостени. Както и да е. Играех в един театър и случайно разбрах, че Луис Бунюел е дошъл в Париж, за да търси нови лица за бъдещия си филм. Докопах се до човек от екипа му и го помолих да ме представи на великия испанец. А той взе, че ми даде адреса му. И така – седнах и написах писмо на Бунюел. Мина време и получих поща. Бунюел ми отговори! На мен, непознатия актьор! Помня фразата: „<em>Идвам да те видя</em>”. На уречения ден, точно преди представление дойде телеграма: „<em>Няма да дойда</em>”. Разочаровах се. Обаче когато спектакълът свърши разбрах, че в салона са били Жан Реноар и Бунюел. Така се запознахме. После говорихме за филма му. Щом разбрах за какво става въпрос, отсякох: „<em>Да играя ролята на 45-годишен свещеник, и то във филм, който ще се снима в Мексико?! Не!</em>”.</span></span></p>
<p>(<em>Става въпрос за „Дневникът на една камериерка”(1964), където Пиколи играе главната мъжка роля, а свещеникът се изпълнява от сценариста на филма Жан Клод Кариер – б. авт.</em>).</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46154_bfyBFM8Gjt4gbXRtxWaSL2Y5EviNrJ.jpg" style="height:386px; width:530px" /></p>
<p><em>По време на снимките на "Призракът на свободата" (1974) - Луис Бунюел, Жулиен Берто и Мишел Пиколи.</em></p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/7YhhusZLbYw?wmode=transparent&jqoemcache=XL7gc" width="425"></iframe></div>
<p><em>Из "Дневника на една камериерка" (1964) на Бунюел. Зад кадър - гласът на Жан Моро, която разказва за филма и работата по него.</em></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Излязох като луд на улицата. После размислих и светкавично изпратих на Бунюел телеграма с думите „<em>Ще играя! Отговорете ми незабавно!</em>”. „<em>Абе не си ти моят персонаж – ми писа Луис, – но ще съм доволен да те видя, така че ме посрещни на летището!</em>” И снимахме, много снимахме. Бунюел е един от изключителните образи на ХХ век. Строг и странен. Не обичаше интервютата, но си спомням как седяхме в редакцията на сп.<em> Lui</em> („Той”). Идва някаква хубавица и изведнъж Луис вади снимката ми от джоба на сакото си и се провиква: „<em>Вижте – това е способен актьор!</em>”. Неговата ексцентричност – провокираща и често на място – бе на границата с екстремния ексхибиционизъм. Искате още примери? Ето – гениалната сцена от „Дневна красавица” между Катрин Деньов и Жорж Маршал. Онази с мъртвата жена. Мъжът я гледа, и казва: „<em>Мисля си за залеза на слънцето</em>”, а в това време ръката му прави онаниращ жест… </span></span></p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/KH29gVzFz24?wmode=transparent&jqoemcache=sSGgN" width="425"></iframe></div>
<p><span style="font-size:16px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>„Презрението”</strong></span></span><br />
<span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Най-ценното нещо, което получих от актьорската професия, е желанието да опознавам другите. За щастие успях да се срещна с големи личности. Един от тях е Жан Люк Годар – твърде скромен човек, изпитващ неистова нужда от актьорите си. Никога няма да забравя как ми даде текста на Алберто Моравия в кабинета си и как след това заснехме „Презрението”. Навремето филмът беше пълен провал въпреки участието на Бриджит Бардо. Всъщност за нея киното никога не е било страст №1 и може би това си личеше от екрана.</span></span></p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46154_Mbg30yl4muttYDU2knzttvSRS68EGm.jpg" style="height:654px; width:530px" /></p>
<p><em>Сцена от "Презрението" (1963) на Жан-Люк Годар, в партньорство с Бриджит Бардо</em></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">По време на снимачния период делях с един приятел апартамент в Париж. Връщам се вечер от снимки и той с очаквателен блясък в очите ме пита: „<em>Е, Бриджит?</em>”. „<em>Какво Бриджит? </em>– отговарям – <em>Ами... нищо.</em>” Възмутен, приятелят ми каза: „<em>Ти никога не би се осмелил да я свалиш!</em>”. А всъщност на мен много по-интересно ми бе да наблюдавам живия мит Фриц Ланг, отколкото да общувам с мита Б.Б. В „Презрението” Ланг играеше самият себе си: достолепен, щастлив и мълчалив. Не зададе нито един въпрос на Годар.</span></span></p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46154_DIJ3V4VS55kGU5FggZejFJeWWV8jOB.jpg" style="height:355px; width:530px" /></p>
<p><em>С Роми Шнайдер в "Нещата от живота" (1969) на Клод Соте</em></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><span style="font-size:16px"><strong>Актриси, актриси… </strong></span><br />
Днес жените са грознички в киното. Вече няма красавици. Има ли такава като Мария Феликс – каква светлина струеше от очите й. Това с никакъв грим не може да го постигне. Холивуд може и да е пълен с манекенки, ама явно някъде красотата се губи по пътя. Защото там е така: взима те кола от гримьорната, за да те отведе в студиото, и после пак кола те връща обратно, и пак на площадката. Не е за мен. (Странно как обаче американското кино е родило най-големите съблазнители. Вземете един Гари Купър. Я поставете до него Луи дьо Фюнес – той прелъстител ли е според вас?)</span></span></p>
<p> </p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/KnzX0a57Jc0?wmode=transparent&jqoemcache=WQ236" width="425"></iframe></div>
<p><em>Песента на Елен из "Нещата от живота" (1969) на Клод Соте - незабравими Роми Шнайдер и Мишел Пиколи</em></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Знаете ли кой ми липсва с всеки изминал ден? Роми Шнайдер. Чистотата на лицето й феноменално преминаваше от филм във филм и винаги бе различно. А Роми имаше доста тежък личен живот. Киното за нея бе спасение, паралелната действителност. Снимаме сцена от „Нещата от живота”, в която тя трябва да влезе през вратата и да се засмее. Първи дубъл: Роми влиза, поглежда ме с очи на подплашена сърна и се захилва. Но стои толкова изкуствено, че Клод Соте я връща. Втори дубъл, трети, четвърти – все тая. А Роми вече плаче. Тогава никога няма да забравя как Соте застана зад камерата и почна да й прави всевъзможни маймунджилъци и физиономии. Накрая Роми искрено се засмя. Още я чувам…</span></span></p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46154_MAa78O5mgOVy101hllWdYH5jdfGsWq.jpg" style="height:398px; width:530px" /></p>
<p><em>Из "Голямото плюскане" (1973) на Марко Ферери, - на снимката Пиколи е в партньорство с Андреа Фереол </em></p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/QiMK4HpG2yg?wmode=transparent&jqoemcache=LaKvl" width="425"></iframe></div>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><span style="font-size:16px"><strong>Соте и Ферери</strong></span><br />
Човекът, който засне най-красивите жени, бе Марко Ферери. Като почнете от Марина Влади, минете през Катрин Деньов и Орнела Мути и свършите с Франческа Делера. Ферери бе особен циник с изключителна памет. Провикваше се със специфичния си тембър на снимачната площадка: „Доведете момичето!”. И без уточнения. Асистентите му трябваше да проявяват свръхинтелигентност, че да знаят за кое точно момиче става въпрос, и без съмнения да го докарат. Италианецът бе пълната противоположност на Клод Соте, който бе френски меланхолик, крайно чувствителен и емоционален, все на ръба на сълзите. Малко преди да приема предложението за „Голямото плюскане”, си направих следния експеримент. Заведох Ферери да гледа „Нещата от живота”. Киселият му коментар бе: „<em>Много е сантиментално</em>”. Мина време. На премиерата на „Голямото плюскане” пък специално поканих Соте. След прожекцията той толкова се развълнува, че каза: „<em>Край, повече няма да снимам! Марко е луд, но благодарение на него си направил голям скок като актьор!</em>”. Всъщност ние четиримата от „Голямото плюскане” – Марчело Мастрояни, Уго Тоняци, Филип Ноаре и аз – ние бяхме малките имена от филма. Голямото, великото име бе и е това на Марко Ферери. </span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><span style="font-size:16px"><strong>Отворен финал</strong></span><br />
Какво от това, че съм живял много. Аз винаги започвам отначало. С всеки един филм.</span></span><br />
<br />
</p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/n2KuH2MAQKY?wmode=transparent&jqoemcache=U32r3" width="425"></iframe></div>
<p><em>Трейлър на "Все още нищо не сте видели" (2012) на Ален Рене</em></p>
