Късно вечерта е, десет и половина минава, а слънцето е като увиснало над Северно море, все още пламтящо с някаква огнена, оранжево-червена светлина. Облаците бягат насам-натам, опитват се да потушат пожара. Или може би да го скрият от множеството, струпало се на плажа да наблюдава залеза – като някакво свещенодействие, ритуал, достъпен само за посветени. Най-дългият ден на годината наближава. Тук, на най-северната точка на Германия, на остров Зилт, той започва около 3 часа сутринта – с писъка на чайките. И след това е трудно да заспиш отново.
<p>На следващия ден имам концерт на остров Фьор, той е отсреща, струва ти се, можеш даже да преплуваш тясната ивица, която ни отделя. Но пътуването дотам с корабчето е като околосветско пътешествие, заради многото плитчини трябва да се мине през открито море. А Фьор е съвсем различен от Зилт, идиличен, с много зеленина, на него има и истински селски стопанства:</p>
<p>– Ако искаш, затвори си прозореца – предупреждава ме след обеда Антье, симпатичната моя позната, при която съм отседнал, – да не те събуди петелът, повечето се стряскат.</p>
<p>– Че какъв артист ще съм аз, ако се плаша от един петел! – шегувам се. – Пък и нали е колега, той ще пее, а аз ще се разсвирвам за концерта.</p>
<p>Вечерта в църквата идват много хора въпреки притесненията ми заради програмата. Ще свиря Бах, това тук е почти задължително, но и Solo per Venzicello – едно от последните произведения на Константин Илиев. Преди повече от 20 години, след премиерата му в Баден-Баден, рецензентът писа за произведението, че „е музика, насочена към бъдещето”. По тишината и вниманието, с което сега слушат, по реакцията на хората, започвам да си мисля: дали вече не сме там, в това дългоочаквано бъдеще? Решавам да рискувам:</p>
<p>– Виждам, че ви харесва изкуството на XX век – казвам, – затова преди сюитата на Бах на бис ще изсвиря и Серенадата на Хенце...</p>
<p>Хората се смеят, но наистина с удоволствие слушат искрящата, светла музика. И накрая отново Бах. Преди години записах в тази катедрала, във Friesen Dom, всички сюити на Йохан Себастиан. Обичам да свиря тук, като че ли и челото ми се чувства добре, познавам по звука...</p>
<p style="margin-left:213pt"><em>Странното усещане за дом.</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>За детството си спомних,</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>за залезите край реката,</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>за писъка на чайките,</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>за вятъра,</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>и за мечтите.</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>Далеч на Север съм,</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>тук хората са други,</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>но някак близки.</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>Къщички,</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>от приказките</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>сякаш са излезли.</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>Сред дюните</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>и розовите храсти</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>по стълбичката</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>стигам до морето.</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>Нима земята тука свършва?</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>Отсреща слънцето</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>ми кима благосклонно</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>и бърза да се скрие</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>за нощната почивка.</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>За да се усмихне пак,</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>почти веднага,</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>ранобудно,</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>приветствано възторжено</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>от хор</em></p>
<p style="margin-left:213pt"><em>на развълнуваните птици.</em></p>
<p>След прекрасната акустика снощи не е лесно да се пригодя на другия ден към по-сухата зала на академията. Но и тази вечер публиката намира „модерните” произведения интересни, слуша ги с внимание. От много години постоянно гостувам на Akademie am Meer – Klappholttal. Тя се намира на остров Зилт, един от най-луксозните курорти в Германия. Но е скрита със стотината си бунгала сред дюните и розовите храсти непосредствено до морето. Съвсем встрани от туристическия поток на заможните. Но и с неочаквано интензивен и богат духовен живот, различни курсове – от живопис и философия до йога, със собствена концертна зала (с два рояла „Стейнуей”!). Прочути артисти са свързани с това място, с респект чета името на пианиста Вилхелм Кемпф...</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/38995_MuwuW0nawJcfS0JevEvpiWysgwUWUM.jpg" style="height:400px; width:600px" /></p>
<p>Моят концерт поставя началото на „Музикалната седмица”. За нея съм поканил от София и студентите ми от камерния ансамбъл „Силуети”. С тях сме подготвили програма от малки, красиви пиеси, каквито обикновено се свирят „на бис”. Репетираме до късно след полунощ, залата не винаги е свободна. А и аз трябва да преподавам, нали има и други участници в masterclass, даже любители. Винаги съм смятал, че истинският преподавател може и трябва да помага на всеки, който се нуждае. Темата на семинара е „Как да се упражняваме”, нещо, за което рядко се говори. Струва ми се, че даже моите студенти, които наистина са вече „пред вратите на майсторството”, имат полза от него. Лилия Жекова, Габриела Цветкова, Калина Митева и Кристиян Калоянов от няколко години ме радват с напредъка и постиженията си. Удоволствие е да музицираме заедно. Вечерта и публиката се радва на чудесната програма. След темпераментните виртуозни „Румънски танци” от Барток идва ред наистина на биса – с Италия и слънчевата музика на Вивалди завършва европейската ни обиколка.</p>
<p>Двата дни след концерта са особено натоварени. Когато организирахме седмицата, ми се искаше да намерим време и да се разходим, има толкова интересни неща, които могат да се видят.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/38995_rwPVKa6XdMdCy8xLkHAkvABvgtY1Jx.jpg" style="height:667px; width:500px" />Е, наистина, Хамбург е далеч, на три часа път с влака, но пък си заслужаваше. Църквата „Сент Михаелис”, Михел, както ласкаво я наричат местните с ударение на първата сричка, има цели четири органа: големия, срещу олтара, отдясно един, със стария строй, преди Баховото време, отляво друг и под покрива още един. И главната атракция – клавиатура, с която може да се свири на всичките тези органи едновременно. Какво да ти кажа, читателю, като чуеш тази музика, която те обгръща отвсякъде, даже да не си вярващ... но може би е трудно да се обяснява, трябва наистина да се чуе, за да се разбере и почувства!</p>
<p>– Не искате ли заедно да изсвирим нещо? – пита любезно органистът. За щастие един от участниците в курса носи челото си. Намираме ноти, особено приятно ми е да свиря в светлата просторна църква на гражданите на Хамбург, от столетия град със самоуправление, град на търговци и свободни хора. Карл Филип Емануел Бах е бил кантор тук, погребан е в криптата на църквата. Слизаме долу, за да отдадем почит на големия син на Йохан Себастиан, над надгробната плоча има поставено цветенце, тези дни се навършват 300 години от раждането му.</p>
<p>Отново ми подават челото. Сарабандата, която свиря, е от баща му, Карл Филип би трябвало да я е слушал, бил е на десетина години, когато е написана.</p>
<p>Късно вечерта сме отново на острова, но денят за нас още не е завършил. Утре е заключителният концерт на музикалната седмица и трябва, непременно трябва да репетираме. До късно през нощта продължаваме да работим. Добре, че залата е скрита сред храстите от рози и не пречим на никого да спи:</p>
<p>– До полунощ светеше при вас! – се коментираше с уважение на закуската.</p>
<p>– Оставали сме и по-дълго – смея се, – заповядайте довечера на концерта, препоръчвам ви го.</p>
<p>Миналата година в деня на заключителния концерт имаше истинска северна буря и тогава залата беше препълнена. Сега времето е чудесно, слънцето е още високо, небето синьо, без нито едно облаче – вече наближава осем часът, а има още празни места...</p>
<p>Все пак – какво чудо е истинският концерт! Още с Бетовен в залата се настани музиката. След Хайдн и Шуман, Пасакалията на Хендел, Равел и Мартину, даже много след биса, хората останаха на местата си, не им се тръгваше. Макар че концертът отдавна беше свършил. Браво на децата, така да завладеят публиката се удава на малцина артисти.</p>
<p>След хубав концерт се спи малко, а пък и на сутринта студентите си заминаваха. <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/38995_XTXxYHCfZLKHRFkRSXjMdsSk8d6XYv.jpg" style="height:375px; width:500px" />Задължително е да се сбогуват с морето. Точно тези дни се наблюдаваше рядък феномен – при плуване морето свети. Времето беше доста студено, затова не се решихме да влезем във водата, а се опитвахме да съберем светещия планктон в шепи.</p>
<p>Предния ден се шегувах: добре е, когато си тръгваш, да вали – за да не съжаляваш много. Но този път небето взе, че ме послуша. Успяхме само да си махнем със „Силуетите”, докато се качваха рано сутринта в таксито под проливния дъжд, който започваше...</p>
<p>Сбогуванията са част от живота тук, повечето събития траят една седмица, от събота до събота, и когато останеш за по-дълго време, губиш приятели. Поне до следващото лято. Но пък се запознаваш с нови хора. Това е почти правило, в академията никой не мълчи, контактите се поощряват. Неделя сутрин е, по пътечките между храстите от рози срещам новопристигнали познати от миналите години:</p>
<p>– Ах, колко жалко, че изпуснахме концертите, току-що идваме...</p>
<p>– Ако искате, ще свиря само за вас – предлагам. – Аз съм още една седмица тук, имам и две лекции, може преди тях.</p>
<p>Вместо един концерт, свиря още няколко пъти, все за приятели, последния път сутринта, преди лекцията ми. Следобеда нагласяме в залата апаратурата, с която ще слушаме записите, които съм подбрал. Неочаквано директорът на академията пита:</p>
<p>– А ти защо искаше да говориш точно за Фуртвенглер? </p>
<p>Поглеждам го, като че ли е притеснен. Естествено, не съм искал да създавам неприятности. Знае се, че заради сътрудничеството си с националсоциалистите, големият диригент е „наказан” след войната да не дирижира няколко години. Макар че... дали американците са разбирали какво значи диктатура? И какво може да стори човек, ако банда престъпници вземе властта, в случая дори с избори. Да бяга? Но при нашата тоталитарна власт даже това не можеше, цялата страна беше превърната в лагер, ограден с бодлива тел. Към края на лекцията си засягам и тази тема:</p>
<p>– От всички тук – казвам – вероятно само аз съм напълно наясно, доколко и дали Фуртвенглер е виновен... Защото единствено аз съм прекарал по-голямата част от живота си в диктатура, много подобна на тукашната.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/38995_fHgLccLznijzxbAgq5VWveS3H9zC6u.jpg" style="height:400px; width:600px" /></p>
<p>Разбира се, политическият момент в биографията на Вилхелм Фуртвенглер е най-маловажният. Докато се готвех, изчетох още няколко пъти статиите и есетата му и все отново и отново се убеждавах колко важно и за нашето време е изкуството на големия музикант, неговата искреност и дълбочина. Именно за нас и за бъдещето на музиката размишлява той в своите текстове за Вагнер, Брамс и Брукнер, за симфониите на Бетовен и „старинната” музика на Бах, за записа и живия концерт, за немската традиция...</p>
<p>По някакъв начин ми напомниха разговорите с нашите големи диригенти Константин Илиев и Добрин Петков, и те свързваха всичко, което правеха, с българската музика, усещаха се като част от процеса на изграждане на нашата музикална култура.</p>
<p>Звучи „Патетичната” на Чайковски, с Берлинската филхармония и Фуртвенглер, един от най-хубавите записи на тази симфония.</p>
<p>Директорът, г-н Шилер, ми благодари за „много емоционалното и лично отношение към големия немски музикант”. Почти спонтанно изниква следващата тема за лекциите:</p>
<p> – Защо не руската музика или само Чайковски?</p>
<p>Бързам да се съглася... И какъвто съм нетърпелив, вече си мисля за догодина, за концертите и програмите, за музикалната седмица. А и би било интересно да посетим със студентите може би музея на прочутия Емил Нолде?</p>
<p>Вече съм във влака, отново, за кой ли път, пътувам към Хамбург. Гледам равните обработени ниви без нито една височинка, на която окото да се спре, стадата полегнали крави, по немски спокойни – всичко толкова акуратно и подредено... И си мисля за чудния каприз на съдбата, която преди години като че ли случайно ме доведе тук, на Северно море. За да стане то част от живота ми. И да го обикна...</p>
<p>Юни, 2014 г.</p>
<p> </p>