- Автор: Валерия Жарова, Събеседник
- 10 Sep 2020
- 163
- 5
В ексклузивно интервю седмица след посрещането на 2014 г. Михаил Ходорковски коментира слуховете за своето освобождение, прогнозира бъдещето на Русия, споделя отношението си към Путин.
<p>–<strong> Говори се, че решителна роля за вашето освобождаване има не толкова Германия, колкото желанието на Путин да бъде върховен арбитър – нещо, което вие вече коментирахте. Тоест решил е да обуздае – извинете за каламбура – засилващата се сила на силоваците.</strong></p>
<p>– Изящна версия. Да започнем с това, че съм дълбоко благодарен на Германия – и лично на Ангела Меркел и на г-н Геншер. Смятам, че това не е последният случай, в който руската политика ще се нуждае от техническата помощ на опитни посредници. Но ако наистина е имало желание да се покаже на силоваците, че все още те не решават всичко… Не зная.</p>
<p>Вероятно са съществували два варианта: да вкарат в затвора Сердюков <em>/Анатолий Сердюков, министър на отбраната на Русия 2007-2012 г., обвинен в небрежност в началото на декември м.г. и освободен под гаранция – бел. ред./</em> или да освободят мене. Второто при всички случаи е било по-лесно и може би по-изгодно в международен план. Иначе за мене е очевидно, че президентът не желае непрекъснато да дава път на силовите служби – в противен случай рискува да попадне под тяхна зависимост. Самият аз не мога да си отговоря на много въпроси около освобождаването ми. И не бих искал да говоря по ключови въпроси най-рано до февруари.</p>
<p><strong>– Защото тогава е възможно да бъде освободен от затвора и близкият ви съратник Платон Лебедев?</strong></p>
<p>– Не знам кога може да излезе Лебедев – присъдата му изтича през май. И да – аз естествено ще направя всичко по силите си той да бъде освободен възможно най-скоро. Същото се отнася за присъдата на Алексей Пичугин /<em>бившия шеф на отдела за вътрешноикономическа безопасност на нефтената компания „ЮКОС“, който през 2007г. получава доживотна присъда по обвинение за организиране на убийства и покушения – бел. ред./</em> - хора с нравствена твърдост като неговата се срещат изключително рядко. </p>
<p>Когато на човек, който вече е излежал шест години от доживотната си присъда, му предлагат да я преразгледат за определен ограничен срок, при условие че „проговори“ за някакви новооткрити обстоятелства, и той откаже – за мен това е достатъчно да мисля за неговата съдба толкова сериозно, колкото и за своята лична. </p>
<p>А казвам, че може би ще коментирам повече през февруари, не защото очаквам нещата с Лебедев и Пичугин да се променят дотогава, а защото се надявам след месец да съм се ориентирал достатъчно в цялата ситуация. Все още не знам твърде много неща – затова се боя да правя прогнози за развитието на Русия или за собствената си дейност по-нататък. В затвора обикновено изчитах по 200-300 страници на ден, но сега информацията е огромна и постъпва от толкова различни страни и носители, че за пълноценния ѝ анализ са ми необходими поне месец-два.</p>
<p><strong>– Все пак да ви помоля за коментар съгласен ли сте с широко разпространеното мнение, че путинската политика неминуемо ще вкара Русия в малка или голяма външна война?</strong></p>
<p>– Не, не съм съгласен.</p>
<p><strong>– Защо?</strong></p>
<p>– Путин е умен човек. Каквото и да мисля за него, той поставя съдбата на страната над собствената си кариера.</p>
<p><strong>– Може би. Но неговото разбиране е, че съдбата на страната зависи от кариерата му.</strong></p>
<p>– Не е вярно. Може да изглежда така отстрани, но за себе си той разбира истината: една война би била катастрофа. Дори това да е единственото условие за бъдещото му оставане във властта, Путин не би допуснал подобна крачка.</p>
<p>Има по-добри варианти. Например, ако нефтът задържи цената си, Русия спокойно може да продължи да съществува както досега – разбира се, с известно затягане на коланите, понижавайки социалния стандарт, с катастрофалното влошаване на образованието и здравеопазването. Но хората просто няма да забелязват това. Възможно е средната заплата да се запази на нивата от 500–700 долара. Ще трябва обаче катастрофалните процеси, случващи се в страната, да се крият от болшинството руснаци.</p>
<p>Естествено, че сме свидетели на тотален разпад, в това число и териториален. Кой знае защо никой упорито не забелязва, че Чечения отдавна е самостоятелна и диктува на Русия, а не обратното; фактически всичко ще се случва все повече по китайски маниер – не използвайки сила, а просто по пътя на преселението. Ще се превърнем в Далечния изток… По принцип не изключвам руската история да влезе в нов, нека го наречем „мъчителен кръг“.</p>
<p><strong>– А на мене ми се струваше, че тази руска матрица в най-скоро време ще започне да се променя...</strong></p>
<p>– В затвора прочетох една статия на Емил Паин /<em>съветник на президента Путин от 1996 г. насам, специалист в областта на етносоциологията – бел. ред.</em>/ за това – той твърди, че да, матрицата се променя. Аз обаче не виждам основания да се съглася с него: според регулярни социологически допитвания 62% от населението на Русия биха искали да делегират и ще делегират и занапред властта на върховен владетел – ако мога да се изразя така. Тези хора предпочитат да не взимат самостоятелни решения, засягащи собствената им съдба – вероятно защото културната матрица е по-силна, отколкото си мислим; защото външните фактори и културно-историческата памет предразполагат към подобна пасивност. Единственото, което може да се направи, е чрез просвещение от тези 62% да се оттеглят поне 20, които не са безразлични към собствената си съдба.</p>
<p><strong>– Как да стане това?</strong></p>
<p>– Чрез просвещение, образование, обществена дейност – която впрочем, макар и бавно, нараства.</p>
<p><strong>– Мислили ли сте да напишете книга за случилото се с вас от позициите на опита, който имате.</strong></p>
<p>– Предлагат ми. Но аз познавам нивото си. Кореспондирал съм си с хора, които наистина умеят да пишат книги. Имаше опит за съвместна работа с Наталия Кеворкян, но тогава бях склонен да се напише книга за мен, защото не знаех ще могат ли внуците ми да ме опознаят лично. Тази възможност, слава богу, се появи. Тогава бях убеден, че те ще ме познават по чужди мнения, често неверни, понякога – клеветнически. А сега… След като си писах с Людмила Улицка, с Аркадий и Борис Стругацки...</p>
<p><strong>– А какви филми харесвате?</strong></p>
<p>– Две категории. Има такива, които не мога да разбера веднага, но усещам безусловната им значимост – тоест нещо, което не бива да пропускам. Втората категория – вероятно няма да ми повярвате – това са семейните мелодрами. Мислете, каквото щете за мен, но те наистина искрено ме вълнуват.</p>
<p><strong>– Андрей Кураев написа, че затворът, страданието, размислите са били полезни за вас. Коментарът ви?</strong></p>
<p>– Никой не постъпва в манастир просто така. Той, разбира се, помага човек да се самовглъби, да израсне в нравствено отношение и т.н. Аз обаче не бих го препоръчал на никого.</p>
<p><strong>– Виждам, че тук ви посрещат превъзходно. Толкова много цветя…</strong></p>
<p>– Никой не ме посреща. Аз посрещам жена си. Тя пристига днес. /<em>7 януари – бел. ред.</em>/</p>
<p><strong>– Все още не е пристигнала?</strong></p>
<p>– Не, чакам я.</p>
<p><strong>– За тези десет години всеки би могъл да се разведе поне два пъти, а вие…</strong></p>
<p>– Не, аз определено съм семеен тип мъж. Със съпругата ми сме заедно вече 27 години.</p>
<p><strong>– Според мен сключихте брак през 1991-ва.</strong></p>
<p>– Бракът е формалност. Запознахме се през 1986-а, Инна беше на 17 години – според сегашните представи чиста проба педофилия…</p>
<p><em>Превод от руски език: Елена Дюлгерова</em></p>
