Културният разпад на Запада започна с победата на неомарксизма над протестантската етика

Културният разпад на Запада започна с победата на неомарксизма над протестантската етика

Автор: Д. О. Лабаури

Приближаващите президентски избори в САЩ, които имат всички шансове да се превърнат в съдбоносни, при това не само за американското общество, отново ни заставят да се обърнем към въпроса за природата и източника на дълбокото обществено разделение в Америка. Това разделение, както ни убедиха събитията от съвсем недалечното минало, вече отдавна не е чисто политическо, а по-скоро идеологическо и културно, а именно – разкол между две все по-отдалечаващи се една от друга американски идентичности.

През 2020 г. пред милиони жители на нашата планета се разкри картина, която те едва ли някога са очаквали да видят: обезглавената статуя на Колумб в Бостън на фона на развяващия се американски флаг напомняше по-скоро сценарий на постапокалиптичен филм, отколкото на реална действителност. Статуи на първооткривателя на Новия свят през същата година бяха събаряни или повреждани от протестиращи тълпи в Маями, Ричмънд, Вирджиния, Сент Пол, Минесота, Камдън и други американски градове, но именно кадрите от Бостънската екзекуция станаха най-изразителния апотеоз на „културната отмяна“и символ на края на Западната цивилизация в този вид, в който я познавахме преди.

Обезглавения паметник на Колумб в Бостън

„Културата на отмяната“ беше последователна и, както е известно, след Колумб бяха отменени не само конфедератите и техните вождове, но и всички бащи-основатели на Америка, като се започне от Вашингтон. И антирасисткият дискурс в този случай, очевидно, не свиреше първа цигулка. Обвиненията в робовладелско минало на един или друг исторически персонаж бяха по-скоро повод, удачно припокриващ се с актуалния дневен ред (избухването на протестите на BLM след смъртта на Джордж Флойд). Истинската причина за „отмяната“ на американските герои от миналото беше тяхната нерелевантност на съвременното американско общество. Към 2020 г. в САЩ се формира нова устойчива и многочислена общност, за която символите и паметта за изминалите четири века от историята на Америка станаха просто чужди и ненужни. Някога американският народ, в зората на раждането си, по същия начин се разправи с паметта за индианците, населявали преди тези територии.

Но кога и благодарение на какви процеси възникна тази общност?

Търсенето на отговора на този въпрос ще ни изпрати, колкото и да е странно, в годините на следвоенното американско процъфтяване и изобилие, чийто венец трябваше да стане избавеното от тегобите и лишенията на предишните епохи многочислено поколение на следвоенните бейби бумъри. С това поколение бяха свързани особени надежди на Запада, от него се чакаха революционни пробиви, тъй като за него беше платено с толкова жертви. И бейби бумърите наистина ни удивиха, макар и по доста своеобразен начин: порасналата благополучна младеж на бунтовете, протестите и барикадите побърза да съобщи на човечеството тежката си, както си въобразяваше, дума за това, че ѝ е скучно и тясно в границите на обичайния свят. Тогава малцина разбираха, че отначало незабележимите вълнения в студентските кампуси и слабо разбираемите лозунги на уличните протести слагаха началото на мащабен и, както се оказа, необратим процес на Културната революция на 1960-те години, имаща за цел пълната социално-културна деконструкция на Западната цивилизация.

Много по-късно германският учен Гунар Хайнсон ще посочи това явление като „злокачествен демографски приоритет на младежта“, под което той разбира повишения риск от насилие и социални сътресения в онези общества, в които младите хора на възраст 15-29 години превишават 30% от общата численост на населението. Той подчертава по-специално, че не бедността и икономическите трудности са в основата на масовите народни движения на нашето време: „Гладуващите хора не воюват, те само страдат. Насилието е предсказуемият и неизбежен резултат в тези случаи, в които младите хора са сити и живеят в общество, където са твърде много и където негодуват срещу същото това общество, тъй като разбират, че то не е в състояние на нужда от тях.“ Поради това Хайнсон предполага, че младите хора търсят и с готовност възприемат идеология, която ги извинява и ги освобождава от отговорности.

За поколението на бейби бумърите такава идеология стават революционните откровения на така наречените нови леви, чийто общопризнат лидер е Херберт Маркузе – родоначалникът на призива за „Великия отказ“ от порядъка, нормите и ценностите на „репресивната цивилизация“. Според разбиранията на Маркузе, Западната цивилизация е репресивна, тъй като с помощта на морала и другите социални норми потиска човешката естествена (биологична) природа, използва енергията на неговите влечения (преди всичко сексуални) за собствените си съзидателни цели, когато човек, вместо да следва своите основни природни инстинкти и да получава удоволствие от живота, е принуден да се занимава с тежки, безинтересни и ненужни за него трудове, получавайки за награда също толкова репресивно, тъй като е основано на закона и дисциплината, „моногамно възпроизводство“ в рамките на института на брака и семейството. Съединявайки марксизма с психоанализата на Фройд, Маркузе ратува за еманципация на сексуалната енергия на човека по пътя на превръщането на човешкото тяло в инструмент не толкова на труда, колкото на удоволствието. В резултат, отказвайки се от тежестите на наложения морал, измамните ценности (патриотизъм, вяра, дълг, отговорност и т.н.) и социални институти (държава, семейство, църква, традиционни медии), човек трябва да се върне към стадия на благороден първобитен дивак, живеещ в хармония с тялото си, с природата и със себеподобните. Възприети от тогавашното хипи движение в качеството му на философия на „свободната любов“, което разкрепостява истинската природа на човека и го избавя от всякакво угнетяване, идеите на Маркузе в голяма степен лягат в основата на сексуалната революция на Запада във втората половина на 20 век. Но сексуалното разкрепостяване на човека и обществото не са сами по себе си крайна цел на мислителя. Става дума за по-мащабна социална трансформация.
В мисленето на Маркузе съвременната цивилизация с нейното бурно технологично развитие сама се приближава до революционна ситуация. Благодарение на развитието на технологиите и роботизирането на производството, човечеството все повече се освобождава от рутинния и тежък труд, освобождават се време и сили за удовлетворяване на истинските му потребности, свързани с удоволствието и насладата от живота.

Рационалното основание на забраните, наложени някога поради борбата за самото съществуване на човека (заради дисциплината на труда и нивото на производителност), все повече отпада и в резултат възниква опасност и пълен разпад на цялата репресивна система, построена върху забрани. Наплашената от подобна перспектива цивилизация, според Маркузе, е принудена „да се защитава от призрака на свободния свят“, използвайки властта за усилване и усъвършенстване на забраните, които от този момент съществуват единствено заради самите себе си и за запазване на експлоатацията на човек от човека. И в резултат на това съвременната индустриална цивилизация все повече се превръща в тоталитарна система, в която вече и самият човек вече губи представа за „действителна свобода“ и, поробен от потребителско съзнание, не забелязва потиснатото положение, в което се намира. Тази порочна практика, според Маркузе, трябва да бъде разрушена.
Маркузе принадлежи към това поколение неомарксисти от Франкфуртската школа, които гледат скептично на революционната роля на пролетариата. Според него победилите на Запад в средата на 60-те години материално изобилие и ценности на потребителското общество окончателно прелъстяват работническата класа като я лишават от мотивация за бунт и отхвърляне на съществуващия строй. Обуржоазеният пролетариат става, според него, част от „едноизмерното“ тоталитарно общество и вече не осъзнава факта на своята потиснатост и отчужденост от истинския живот. Поради това борбата срещу системата от този момент е възможно да се опира само на маргиналните елементи, отхвърлени от системата и по този начин не превърнали се в част от нея. Става дума за творческата интелигенция и социалните аутсайдери: лумпени, безработни, расово дискриминирани, етнически и сексуални малцинства. Но най-голямата си надежда Маркузе, за разлика например от близкия му идеен съратник Теодор Адорно, възлага на учащата и студентската младеж, на която според него са присъщи „инстинктивния отказ“ от сътрудничество със системата и готовността за „бунта като дело на физическата и духовната хигиена“.

В края на 60-те години той възторжено приветства младежките протести срещу „потискането на изобилието“ и срещу „лъжливите отци, учители и герои“. В своя реч през декември 1968 г. той подчертава значимостта на т.нар. „политическо партизанско движение“, а именно „неголеми, конкуриращи се помежду си протестни групи, активни едновременно на най-различни места“ и перманентно отслабващи системата отвътре било чрез студентски вълнения, въстания в чернокожите гета или протестни агитации. Задачата на подобна локална, но същевременно извършваща множество захапвания на най-различни места, борба, която Маркузе характеризира като „организирана спонтанност“, е да се достигне „разпръсната и простираща се далеч дезинтеграция на системата“, опираща се на консервативното и „слабо вменяемо“ мнозинство от обществото. С други думи, маргиналното и съответно свободно от потисничество малцинство, със своя активен и перманентен натиск трябва да създаде такова напрежение в обществото, което да постави под съмнение всички ценности и основи на това общество. При това, най-важната задача според Маркузе е именно борбата на левите сили за овладяване на рупорите на масовата пропаганда, способна да „разбуди съзнанието и съвестта“ на мнозинството.

В литературното творчество на Маркузе е разпространено схващането за свободата на човека като негова основна тема. В действителност той говори не толкова за освобождаването на човека, доколкото свободата в нейното класическо буржоазно-либерално понятие вече е пълно достояние на човека на Запад през 60-те и 70-те години, а по-скоро за разкрепостяването като път към телесна и духовна нирвана. А това изисква промяна не само на формата на държавна организация, но и на съзнанието и колективните представи на самите хора. Необходимо е да се разкрепости съзнанието на човека, да се избави от натиска и контрола на семейството, обществото, държавата и вътрешните комплекси, основаващи се на „чувството за вина и страх“, под които Маркузе разбира преди всичко религиозните и морални нагласи на личността, съобразяването със съвестта и чувството за дълг, отговорност и срам. В крайна сметка става дума за нуждата от промяна на самата природа на човека, като за целта да се ограничи разумът в полза на инстинктите – независимо дали самият човек желае това. Човекът, разбира се, трябва да бъде подтикнат към щастие. И ако известният болшевишки лозунг от 1918 г. призоваваше „с желязна ръка да подгоним човека към щастието“, то неомарксистите от 1960-1970-те години призовават да се действа по-меко и деликатно, с убеждаване на обществото в този модел за щастие, който предлагат те.

Днес, когато възгледите на тази плеяда привърженици на новия чудесен свят са се превърнали от агресивна култура в система от доминиращи ценности на Запад, можем само да бъдем поразени от успеха и ефективността на маркузианството, успяло само за няколко десетилетия да изкуши човека с нов забранен плод. Отмиране на традиционното моногамно семейство, линчуване на „токсичния патриархат“, феминизация на обществото, „еротизиране на тялото“, хедонистичен култ към плътските страсти и наслади като ориентир за произвеждане на жизнен смисъл, джендърно разнообразие и хомосексуализъм, преклонение пред сексуални перверзии (извращения), култ към промискуитета и ликвидиране на „репресивния сексуален порядък, ограничен до детераждане“, право на евтаназия като символ на победата над смъртта и страданията, утвърждаване на приоритета на личните интереси пред общите и правата на малцинствата пред правата на мнозинството, пренебрежение към производствения труд и производството като такова (бягство от производството в САЩ и страните на Европа), радикален екологизъм и отричане на целия предшестващ културен и исторически багаж в полза на новия морал и новата религия на „вечния празник“ – това е примерният списък на идеите на Маркузе и неговите съмишленици от критичната социална теория, които днес се прилагат на Запад.

В крайна сметка творците на новия свят на дъгата избраха верен прицел. Да се унищожи духът на американския капитализъм като главен източник, както те предполагат, на политически деспотизъм, милитаризъм, икономическа експлоатация, духовно потисничество и отчуждаване на човека от живота, е възможно само чрез унищожаване на създалата го ментална матрица – протестантската етика, култура и напълно различният протестантски етос на труда, завещал някога на своите последователи: „Не за утеха на плътта и грешни радости, но за Бога трябва да се трудите и богатеете“. Имащите общохристиянски смисъл думи на апостол Павел „Нетрудещият се да не яде“ от този момент трябва да напомнят единствено за мрачните векове на отминалия гнет над естествената природа на човека.

Едновременно с това в миналото трябва да отиде и такъв значим за всеки човек институт за социализация като традиционното семейство – пазителя на вярата, моралните ценности и историческата памет, предавани от поколение на поколение. По-конкретно, получилият широка известност труд „Авторитарната личност“ с колектив от автори начело с Т. Адорно, директно указва, че именно традиционното семейство, в което неоспорим авторитет има бащата с твърдите си убеждения и ценности, е основен източник на култивирането на расизъм и фашизъм в обществото („патриархалното семейство е люлка на фашизма“).

Днес в дяснорадикалните кръгове на Америка битува не съвсем политически коректното мнение, че създателите на критическата теория на Франкфуртската школа – интелектуалците от еврейски произход Х. Маркузе, Т. Адорно, М. Хоркхаймер, Е. Фром, В. Бенямин, Л. Льовентал, Ф. Нейман и Ф. Полок, носещи в себе си силно емоционално разтърсване, предизвикано от Холокоста – са имали изключително лични причини да ненавиждат западната християнска цивилизация, създала Хитлер, и способна, както им се струвало, към рецидив на фашизма и тоталитаризма след Втората световна война. Във всеки случай семето на „културния марксизъм“ попада на благодатна почва при първото следвоенно поколение на Запад, възпитано в духа на строго отхвърляне на съвсем наскоро победения фашизъм. Европа е разтърсвана от студентски и профсъюзни протести, в Щатите не спират расовите и антивоенни вълнения. Но като цяло западните ценности устояват, а западният модел на устройство на обществото чрез умерено реформиране демонстрира резистентност към натиска на левите радикали. Към края на 1970-те години протестната вълна със знаменития си лозунг „Никога не работете!“ по парижките улици тръгва към спад, отстъпвайки обществената инициатива на така омразния на маркузианците „едноизмерен“ човек.
По това време вече е израснало поколението на бейби бумърите, вписало се е в социалната структура, обзавело се е със семейства и с обичайните социални роли. За «вятъра на шейсет и осма» отпреди десет години мнозина си спомнят като за празно увлечение на младостта. В 1983 г. американският президент Роналд Рейгън на събрание на Националната асоциация на евангелистите в САЩ изнася своята прочута реч за «империята на злото», станала апотеоз на духа на консервативна Америка. Противопоставяйки християнска Америка на бездуховния и безбожен съветски блок, той произнася наред с всичко останало и следните думи: «Правата на родителите и правата на семействата имат за нас най-висок приоритет. ...Според заключението на проведено във Вашингтон изследване, американците са много по-религиозни от други народи. 95 % изразяват вяра в Бога и огромно количество от тях заявяват, че Десетте заповеди имат реално значение в техния живот. Друго изследване показва, че огромното мнозинство американци се отнася неодобрително към прелюбодейството, секса при малолетни, порнографията, абортите и наркотиците. В същото време американците изразяват дълбока почит към семейните връзки и религията. ...Преди много години чух изказването на един млад баща от Калифорния, отправено към многочислена група хора: «Предпочитам да видя малките си момиченца да умрат сега, докато все още са вярващи в Бога, отколкото да растат при комунизъм и когато умрат, вече да не вярват в Бога.» В тази аудитория имаше хиляди млади хора. Те незабавно признаха дълбоката вярност на казаното по повод физическото състояние и душата.»

Системата изглежда неразрушима, завинаги. През 1979 г. умира и Х. Маркузе, главният идеен вдъхновител на «новите леви». По това време неговите възгледи, въпреки че се разпространяват в младежките кръгове, остават в периферията на мейнстрийма на обществената мисъл в Щатите, а много авторитетни медии ги възприемат като опасна и деструктивна социална утопия. Вероятно биха си и останали такива в историята на обществената мисъл на Запада, ако не беше избухването на масовата култура на 1980-те години, осигурила на гаснещата Културна революция от 1960-те години второ дихание. Именно смяната на поколенията в САЩ в средата на 1980-те години и влизането в масовата култура на младата генерация на техническата интелигенция, усвоила в различна степен «прогресивните» и «модните» веяния на неомарксизма, определя в крайна сметка вектора на общественото развитие на западните страни за десетилетия напред.

Този съдбоносен поврат в сферата на американската масова култура, който постави началото на процеса на подчиняването ѝ на идеологията на «културния марксизъм», е може би най-добре илюстриран от младежките филми на Джон Хюз – един от най-талантливите американски режисьори и сценаристи на 20 век и съвсем типичен представител на бунтарското поколение на бейби бумърите. В Русия, както и в останалия свят, Дж. Хюз е известен като сценарист на такива култови семейни филми от 1990-те години като «Сам вкъщи» (1990, 1992, 1997), «Бетовен» (1992), «Бебето беглец» (1994), «101 далматинци» (1996). Макар че в пълна степен възгледите на Хюз се разкриват в по-малко известни филми от 1980-те години, с които той прави истинска революция в американското детско и младежко кино, вдъхвайки в него, по думите на критиците, живата «философия на младостта». За такива същински рожби на Хюз, в които той се изявява едновременно като сценарист и режисьор, а често и продуцент, могат да се смятат «Шестнайсет свещи» (1984), «Клуб «Закуска»» (1985), «О, тази наука!» (1985), «Почивният ден на Ферис Бюлър» (1986), «Тя чака дете» (1988), «Чичо Бък» (1989). Диханието на философията на Хюз може да се усети и във филми, снимани в този период от други режисьори, но по негови сценарии, като «Красива в розово» (1986), «Нещо забележително» (1987), «Как да направим кариера» (1991).

Днес е прието да се говори за «магията на Хюз», която предлага едновременно жив и динамичен сюжет, крайно удачен избор на млади актьори, популярен саундтрак и крещящ радикализъм на повдиганите теми. Примамливата искрена младост буквално лъха от филмите на Хюз. По същия начин зрителите не остават равнодушни, поне днес, и към доста успешно предадения от режисьора образ на бяла консервативна Америка от 1980-те години, която се намира на прага на историческата си съдба и е концентрирана в света на предградията с тяхната особена атмосфера.

Действието на повечето младежки филми на Хюз се развива в измисления Шърмър (прототип на родния му Нортбрук, Чикаго), който се превръща в квинтесенция, и едва ли не социална енциклопедия на едноетажна Америка от 80-те години. Именно там е концентриран тихият и уютен рай на същия този «едноизмерен» човек, когото Маркузе смяташе за безмозъчен винт в тоталитарната система на американския капитализъм и носител на репресивни традиционни ценности. Именно този «едноизмерен рай» потиска и бунтаря Хюз.

Главната му заслуга за Културната революция се състои в това, че той успява чрез простия и достъпен език на художествените образи да пренесе до широката си детско-юношеска аудитория смисъла на маркузианския призив към «Велико отхвърляне». В представеното от Хюз този призив се свежда до нуждата младежите да отхвърлят предписаните и наложени от обществото и родителите социални роли и статути, в полза на свободния избор. Хюз буквално пее ода на младежкия бунт, способен да разруши сивия, посредствен, скучен «едноизмерен» свят на родителите си, който да бъде заменен с вечния празник на разкрепостените души и тела.

Родителите и възрастните са представени като основните антигерои в ранните филми на Хюз. Те са ограничени, лицемерни, тъпи, игнорират и не забелязват децата, могат да забравят рождения ден на детето си, грубо да потискат свободомислещите ученици, да налагат на децата остарелите си морални норми. Конкретно сценарият на филма «Нещо забележително» демонстрира типичния конфликт – тъповат баща, трепещ се цял живот в тежко производство, поучава сина си да постъпи в колеж с перспективна търговска специалност, за да се опита да си изгради по-добро бъдеще и да не повтаря мъките на баща си. Но синът е волен художник, за когото живописта и чувството за естетическа красота са по-важни от стабилния доход в бъдеще. Поради това той отхвърля предначертания от прагматичния му баща път и похарчва всички събрани с труд пари за учението му, за да купи скъпи накити за приятелката си. Дългосрочният рационален проект се принася в жертва на моментните емоции и на принципа на безгрижната наслада от живота. По-голямо кощунство от гледна точка на традиционната протестантска етика и менталност не може да бъде измислено. Очевидно Хюз е черпил вдъхновението си за подобна развръзка именно от маркузианското учение, което е в огромна степен антагонистично на традиционната култура на белия протестантски англосаксонец. В частност Маркузе, по примера на Адорно, разглежда изкуството като форма на протест. В работите и на двамата мислители изкуството, основано на фантазията, е неподвластно на «репресивната култура» с нейното бреме на дълга и отговорността, става един от инструментите на «Великия отказ» и средство за «преобразуване на цивилизацията» на основата на свободата и наслаждението.

В ранните филми на Хюз между света на децата и света на родителите не може да има консенсус, а само непримирима борба, в резултат на която, според Хюз, трябва да се роди новият свободен свят на разкрепостения човек. Символично е, че вместо епиграф във филма «Клуб «Закуска»» Хюз използва думите от песента на Дейвид Бауи «Changes“ за децата, които „се опитват да поправят света“ и плюят на ценностите на родителите си.

Единствените положителни герои в света на възрастните на Хюз са маркузиански аутсайдери и маргинали – безработният баща на главната героиня от филма „Красива в розово“, училищния чистач в „Клуб „Закуска““, безработният и безгрижен вечен младеж чичо Бък от едноименния филм, бездомният скитник и далавераджия Бил Денсър във филма „Къдравата Сю“. Всички те пренебрегват отговорността и споделят ценностите на свободния живот, изпълнен с удоволствия, поради което запазват способността си да говорят на един език с младите.

Трябва да се отправи предизвикателство на света на репресивните родители. Всякакви девиантни от гледна точка на традиционния морал форми на протест срещу света на възрастните са оправдани според Хюз – и вандализъм, и наркомания, и алкохолизъм, и секс между юноши в най-ранна възраст. В „Почивният ден на Ферис Бюлър“ приятелят на главния герой Камерън Фрай унищожава скъпоструващ колекционерски модел Ферари на баща си като форма на самоутвърждаване и в знак на протест срещу собственото си чувство за вина пред родителите си. В „Клуб „Закуска““ Джон Бендър, за да убие времето си на престой в библиотеката, периодично къса книги и унищожава библиотечната картотека. Особен акцент в различните филми на Хюз се поставя върху погрома над родителския дом по време на младежки увеселения. Въпросните празници на непослушанието при Хюз се превръщат едва ли не в акт на ритуално възмездие над повредения свят на възрастните. Алкохолът по подразбиране се лее на воля и някои 16-годишни младежи са показани в състояние на крайно алкохолно опиянение. Но съвсем специална роля в някои епизоди има темата за наркотиците. В „Клуб „Закуска““ сцената с марихуаната е преломен момент, когато учениците от по-горен клас се напушват. Марихуаната е този допинг, с помощта на който се осъществява еманципирането и просветлението на 16-годишни младежи, които се сближават помежду си и преминават към взаимни откровения и изповеди във финалната част на филма. Хюз еднозначно приветства това прераждане на действащите лица. Такова прераждане се случва и със сестрата на главния герой във „Ферис Бюлър“, след срещата в полицейския участък с непълнолетния наркодилър и, вероятно, наркоман (ролята се играе от Чарли Шийн). Мимолетната беседа и запознанството с нихилистичната философия на този закъснял хипар преобръщат нейното съзнание, убеждават я в нуждата да живее за себе си и я настройват срещу света на родителските забрани. На фона на всичко това ограбването на главната героиня във филма „Кариерни възможности“ от нейния баща изглежда като някаква дреболия.

Показателен е и акцентът на Хюз при изобразяването на главните герои. Очевидно е, че в „Клуб „Закуска““ главният му любимец, чрез чието присъствие и поведение се разкрива основната мисъл на Хюз, е малолетният бандит Джон Бендър. Той определено се откроява сред останалите наказани ученици с „прогресивните“ си възгледи и с решителната си съпротива срещу системата. Травмиращият житейски опит на Бендър в неблагополучното му семейство е изобразен от Хюз като универсална индулгенция, освобождаваща Бендър от всякаква отговорност. Бендър е жертва, която има право на възмездие над потискащия го свят. В някои епизоди от филма той играе ролята на лидер и водач, а в края на филма печели симпатията на училищната принцеса Клер (Моли Рингуолд). Така неочакваната развръзка удивлява много критици, тъй като почти през целия филм Бендър се подиграва с нея, осмивайки принадлежността ѝ към „висшия свят“ и дори я довежда до сълзи в една от сцените. В 2018 г., 33 години след излизането на филма, по време на кампанията „Ме Тоо“ Моли Рингуолд излезе с остра критика към финалната част на сценария на „Клуб „Закуска““ и обвини режисьора Джон Хюз, вече починал по това време, в мизогиния – той някак спокойно се отнасял към факта, че Бендър се домогва до Клер с помощта на тормоз и морален натиск. Всъщност проблемът, разбира се, не е в мизогинията на Хюз. Изтънчената красавица Клер трябва да символизира наградата, която получава бунтовникът Бендър за победата си над „репресивната“ цивилизация и нейните морални окови. Това е финалният акорд на Хюз във възвеличаването на Бендър. Интересно е, че в окончателната версия на филма не влиза епизодът с откровението на училищния чистач, бивш успешен випускник на това училище и представител на отминалото поколение бунтари. Неговата изповед е важна с това, че рисува вероятната съдба и на самия Бендър в бъдеще: успешна женитба с училищната красавица и дъщеря на богати родители, две години брак, разногласия заради бунтарския дух на младежа, развод, подхлъзване по наклона на живота, наркодилърство, арест, затвор, и за финален акорд – длъжността на чистач в родното му училище. Явно Хюз е решил да не помрачава крайната версия на филма с толкова печална, но в същото време доста реалистична, перспектива пред бунтаря Бендър.

През 2009 г. интересни щрихи в разбирането на образа на Бендър добави известният литературовед Сара Чърчуел, която е прекарала училищните си години в Уинетка, в съседство с Нортбрук (Шърмър) на Хюз. Двете предградия със заможно бяло население представляват на практика един общ социален ландшафт, който позволява на Чърчуел да твърди, че филмът „Клуб „Закуска““ е сниман най-вече за нейното училище (където именно се е практикувала такава форма на наказание на провинилите се ученици) и нейното предградие. В рецензията си тя отбелязва, че всички показани във филма герои са напълно разпознаваеми и стандартни архетипи от училищната среда на благополучния северен бряг на щата Илинойс. Всички, освен бандита Бендър с марихуаната в едната ръка и ножа в другата. Тя пише: „Сред нас се срещаха наркомани и безделници, отпаднали от училище и пропаднали, но лично аз нито веднъж не съм попадала на главорези с ножове, въпреки че училището ни беше голямо и имаше 4 000 ученици.“ В такъв случай Бендър не е нищо друго, освен измислен идеал, създаден от въображението на Хюз, а не реален архетип на ученик от училище в предградията. Самият благороден първобитен дивак от социалната утопия на Маркузе.

Подобен, но в същото време много по-мек пример на бунтар, способен да надхитри системата, намираме в образа на хроничния беглец от училище Ферис Бюлър, чийто девиз звучи по следния начин: „Животът лети много бързо и, ако не се спираш и не се оглеждаш от време на време встрани, може всичко да пропуснеш.“ Бюлър живее според инстинктивните си пориви, заради удоволствието и насладата от ярките краски на живота и е противоположен на приятеля си Камерън Фрай, който се измъчва от това, че по никакъв начин не може да се освободи от бремето на дълга и отговорността – пред самия себе си, пред бъдещето си, пред родителите си, които възлагат надежди на него. Фрай изпитва срам и фрустрация от това, че завършвайки училище не се интересува от нищо, няма никакви увлечения и няма план за по-нататъшния си живот. При това Хюз изобразява този срам като анахронизъм, от който човек трябва да се освободи заради собственото си благополучие. Едва финалната развръзка с унищожаването на бащината кола позволява на Фрай да преодолее угризенията на съвестта си и да намери пътя към разкрепостяване за живот заради самия себе си.

Показателно е, че след като достига популярност в средата на 1980-те години, Хюз постепенно започва да се разграничава от младежкия радикализъм. Видимо към края на 1980-те години усвоените от Хюз в младостта му абстрактни представи за обществен идеал постепенно влизат в противоречие с реалната му житейска практика, свързана преди всичко със семейните ценности. Роднини и приятели в един глас свидетелстват, че Хюз е бил истински любящ семеен човек, за когото жената и децата са основната опора. Може би само отглеждането на собствени деца може да обясни еволюцията във възгледите му, видима във филмите „Тя чака дете“ (1988) и „Чичо Бък“ (1989).

От средата на 90-те години Хюз на практика изпада от общественото полезрение и до смъртта си през 2009 г. живее едва ли не като затворник в семейната ферма в щата Илинойс. А създадените от него филми в това време продължават да живеят вече собствен, отделен от неговия, живот, заемайки важно място в колективното съзнание на американците. В 2014 г. и в 2016 г. съответно „Ферис Бюлър“ и „Клубът“ са включени Конгресната библиотека на САЩ, в Националния филмов регистър, като носители на културно, историческо и естетическо значение. Днес сюжетът на „Клуба“ е включен в училищната програма на американските училища.

Според проучвания, родените през 1970-те години американци признават, че ключови филми, които са повлияли на светогледа им в младостта, са били „Междузвездни войни“ и „Клуб „Закуска““. И двата филма говорят за съпротива срещу системата. Но ако в империята на Дарт Вейдър се долавят черти на тоталитарните режими, съперничещи на САЩ през 20 век, то вторият филм говори за съпротива срещу родната пуританска (протестантска) система – именно тази, която със своите специфични правила и ценности като трудолюбие, аскетизъм, целеустременост, рационализъм, самодисциплина и самоорганизация, някога осигури прогреса и величието на Америка.

Превръщането на масовата култура в инструмент на Културната революция през 1980-те години неминуемо повлече след себе си постепенната смяна на културния код на американците. А с изменението на менталността, отразило се буквално върху всички сфери от живота на обществото, се променяше и самата страна. След като признаха за свои кумири Джон Бендър и Ферис Бюлър, белите американци, включително и протестантските деноминации, през последните 30 години стремително се превръщаха първо в колективен аутсайдер, а след това и като цяло в малцинство в собствената си страна. Красноречивите примери на наркомански зомби-квартали – подобни на Кенсингтън във Филаделфия или коренно изменилите облика си неголеми и някога уютни градчета от рода на Трентън в Ню Джърси, сега превзети от криминални латиноамерикански и афроамерикански банди – са най-яркото потвърждение за това.

В идеологически план днес творчеството на Хюз все по-често е критикувано в САЩ, във връзка с неговото съответствие на изискванията на новата постмодерна религия. Просветени и влиятелни адепти на тази нова религия вече успяха да заклеймят режисьора с триадата на стандартните си обвинения – расизъм, сексизъм, хомофобия. Темата за лесбийството, действително, е обозначена във филма „Нещо забележително“, но това явно е недостатъчно по мерките на днешната „безпощадна толерантност“. Истината обаче е, че съвременната постмодерна култура трудно би могла да се наложи на Запад, ако мощната струя на масовата култура на 1980-те и 1990-те години не ѝ беше проправила път.
Трансформацията на контракултурата на 1960-те години в масовата култура на 1980-1990-те години, разбира се, не премина без съпротива. Така например, през 1994 г. по екраните излезе филмът „Форест Гъмп“ с истинска апология на традиционните американски ценности. Филмът събра рекордно количество награди и номинации, макар че едва ли придоби култово значение за младежите.

Струва си да се отбележи, че „Клуб „Закуска““, в качеството му на шедьовър на западната кинематография, през 1990-те години често се излъчваше по руската телевизия, но не придоби особена слава у нас, за разлика от Европа. Това се случи по една очевидна причина – руското подрастващо младежко общество през 80-те и 90-те години достигна до такива мащаби на „свободата“ и „разкрепостяването“, донякъде показани в скорошния сериал „Дума на бандит“ („Слово пацан“), че американските младежки проблеми и режисьорски приумици на Хюз можеха да бъдат приети само с насмешка. Ако на Запад, в благополучната Европа и Америка популярността на образа на Бендър сред младежите в края на 1980-те и началото на 1990-те години се е определяла изключително поради това, че те никога не са се срещали с него в реалния живот, то в Русия последствията от т.нар. младежко разкрепостяване бяха пред очите на всички и плътно се асоциираха с най-истинско подивяване, в резултат на което маркузианският първобитен дивак изобщо не желаеше да стане благороден и хармоничен спрямо себе си и себеподобните. Америка и Европа тепърва щяха да се наслаждават на плодовете на разкрепостяването, предизвикано от новите вълни на Културната революция.

Дмитрий Лабаури е кандидат на историческите науки, доцент в катедрата по нова и най-нова история на Уралския държавен университет, специализира в изучаването на националните движения и междуетническите отношения на Балканите и в постсъветското пространство. Автор на монография и редица статии в руски и български научни издания.

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова

 

 

 

 

Коментари

  • То па една етика им е завещал онзи психопат Калвин

    30 Юни 2024 9:46ч.

    Победа на чумата над холерата.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Внесено от САЩ

    30 Юни 2024 20:43ч.

    Преподава ли се Сциентология в Българските Училища? Сциентологът Марк де Турк в Професионална гимназия по вътрешна архитектура и дървообработване в Пловдив, изнася лекция на тема " емоционалната тонова скала" , "Емоционална тонова склала" (The Emotional Tone Scale) е книга на създателя на Сциентологията Л. Р. Хъбард. "New Generation Family отново провежда лекции в училища, този път лектор беше Марк Де Турк." (Цитат от freeboss.bg). Основател и ръководител организация е Моник Де Клерк, съпруга на Марк де турк и Сциентоложка, та тия отново посещават български училища. На страницата на New Generation Family виждаме квалификация на Марияна от организацията "Лицензиран преподавател и обучител по Технология на обучението на Л.Рон Хъбард " тоест Сциентология. и така: https://freeboss.bg/%d1%82%d0%b8%d0%b9%d0%bd%d0%b5%d0%b9%d0%b4%d0%b6%d1%8a%d1%80%d0%b8-%d0%b2%d1%8a%d0%b2%d0%b5%d0%b4%d0%b5%d0%bd%d0%b8-%d0%b2-%d0%b5%d0%bc%d0%be%d1%86%d0%b8%d0%be%d0%bd%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%b0%d1%82/ ето тук: https://hca-bg.org/bg/about-us/ също тук: https://hca-bg.org/bg/about-us/

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Тихомир Томов

    30 Юни 2024 22:28ч.

    Разпада на Запада започва на 6 юни 1944 г с дебаркирането на световните терористи в Нормандия ................

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • thenewone

    30 Юни 2024 9:47ч.

    Сигурно сий опус е много съдържателен, но аз стигнах дотук: „Гладуващите хора не воюват, те само страдат ...", сетих се за Мария-Антоанета и реших, че едва ли ще схвана замисъла му. Пък и видя ли "термин" от типа: "неомарксизъм", ме обзема непреодолим скепсиз.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Капитан Кук

    30 Юни 2024 10:46ч.

    А въобще знаеш ли, че Мария-Антоанета никога не е произнасяла думите, които й се приписват? Това са думи на герой на Жан-Жак Русо в "Изповед", който герой на свой ред цитира безименна принцеса. Така, че по-кротко с шаблоните и клишетата!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • thenewone

    30 Юни 2024 10:53ч.

    Бе, то колко митологизирани клишета има. Но работата не е в Мария-Антоанета, а в отговора на въпроса, кой беше движещата сила на Великата Френска революция (преди Маркс!) - ситите и разглезените или гладните и онеправданите (Les Misérables).

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Капитан Кук

    30 Юни 2024 13:26ч.

    Не ситите и разглезените. Още по-малко гладните и онеправданите - тогава Франция е била цветуща държава, затова я наричали "Бел Франс", "Хубавата Франция". Движещата сила са били лихварите, тоест, банкерите - и, естествено, финансираните от тях "неправителствени" (както ги наричат днес) организации. Както, всъщност, е било и в Холандската, и в Американската и в Руската революция, и на Първата световна война, че и на Втората, ако се поровим... Но, доколкото разбирам, и сам се досещаш.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Тогава Франция е била...

    30 Юни 2024 20:10ч.

    Ха-ха-ха. Тогава фрасе загубила почти всичките си колонии, икономически е катастроэирала след седем годишната война, народът е упоскан, а за капак идват и няколко поредни много тежки зими, последвани от лоши лета със слаба реколта. Та ако това е ситата Франция, сигурно за гладна ще се брои единствоно ако е в сумалийсщи режим от преди десетина години. На барикадите отиват тези които не са вечеряли предният ден. А ако не са яли неколко дни е страшно. И добави липсата на средства за заплащане на кралската гвардия, която поради това доста бързо става национална гвардия. Ама чети я тая история, чети Мишле, чети множеството хроники, чети и запазените документи и статистика.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Капитан Кук

    01 Юли 2024 10:56ч.

    Ясно. Ти не си от мислещите, а от манипулираните. Тъжно и жалко.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Тихомир Томов

    01 Юли 2024 21:56ч.

    Движещата сила както винаги са били евр ейс ките пари ..........

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Марксизмът има много лица

    30 Юни 2024 10:04ч.

    "Културният марксизъм" е само едно от тях. Общото за всички видове марксизъм е че , нашата свобода е императив ! И се постига за сметка на вашата свобода. Това второто марксистите не винаги го споменават. Но трябва да го знаете по дефолт. Болшевиките гонят щастието за всички угнетени ! Като избиват десетки милиони от тях. Маоистите искат храна за целия китайски народ. Карат го да избива денем и нощем врабчетата и да зидат доменни пещи у дома си. Червените кхмери унищожават около половината от населението на Камбоджа. Професори са потопени в оризищата да копаят до смърт. Колумбийските марксисти от "Сендеро луминосо" протестират срещу капитализма като вземат заложници случайни хора, слагат им яки от взривно вещество и искат откупи от буржоазията/разбирай близките на отвлечените/ . Ако не платят - взривяват заложниците...Не се заблуждавайте че това са различни епизоди от историята. Видимо са различни, произтичат в различно време, на различни места по света. Но в основата им стои МАРКСИЗМА. Марксизмът може да се ашладиса с други богоборчески и сатанистки учения. Фройдизъм, неофройдизъм, маркузианство, хипикултури, наркокултури... Това не променя същността му, това само го прави по-приспособим към конкретиката и за съжаление по-маскиран ! Но винаги в основата е сатанисткото богоборчество ! Убиването на човешката Душа и превръщането на човека в купчина месо. Имайте рефлексията, ние в Източна Европа познаваме по-добре класическия марксизъм. Не оставяйте да ни омотаят с новите му превъплащения.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • логото

    30 Юни 2024 10:14ч.

    Специално Маркс е парадоксален с това, че не е дълбоко разбран, но за сметка на това много високо ценен от следовниците си. Последователите му обаче не е задължително да са марксисти, и даже напротив. Аз затова се опитвам да поставям рязка граница между философски последователи на Маркс и идеологически следовници на марксизма. Марксовият метод е критически (съдържайки в себе си включително феноменологични и екзистенциални визионизми) и дава своите приноси към уникалната академична социално-критическа теория. Но самите в крайна сметка антропотехнически акценти на този метод изискват задълбочена философска образованост и житейска кондиция в нейния дух, каквато повече от масовизираните следовници по обясними причини няма как да притежават, от което следват и идеологическите изопачавания на уникалното Марксово наследство. Казвайки това, изключвам почти всичко от съвместните произведения и послания на Маркс и Енгелс, в които ми се струва, че името на Маркс присъства само заради престижа на фирмата на изданията, но не и защото по същество нещо е писано от Маркс. Дотолкова различни са философските приноси на Маркс спрямо онова, което ни се предлага като концепции за марксистка доктрина.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • thenewone

    30 Юни 2024 10:19ч.

    "Общото за всички видове марксизъм е че , нашата свобода е императив !" - "Свобода, равенство, братство!", чий лозунг е? А не е ли вярно, че императивите са съдържанието на лозунгите? После, "Болшевиките гонят щастието за всички угнетени ! Като избиват десетки милиони от тях." Как точно избиха десетките милиони? Като отвориха ПСВ, ВСВ? Впрочем, в по-голямата си част, германците са протестанти.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • thenewone

    30 Юни 2024 10:29ч.

    Марксовият метод е в икономиката и движенията (движението като философска категория, а не като физична) на класовите общества (експлоатацията е присъща не само на капитализма). Философията е при Енгелс. Дълбоко убедено споделям и неговия метод - развитието на диалектическия подход и метод на Хегел, с отчетливото формулиране на законите на диамата и пренасянето им в обществените науки - историческия материализъм.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • логото

    30 Юни 2024 10:37ч.

    За съжаление трябва да ви разочаровам - Енгелс е философски дилетант, който идеологизира философската проблематика под формата на един доста мним философски проблем, какъвто е т.нар. от него и от Ленин "основен въпрос на философията", който, както си самовнушават те, бил "въпросът за отношението на мисленето към битието", но - нота бене! - едва в подразбиращия репрезентативен контекст на схващане на битието като "материя" и "природа", а на съзнанието - като "късен еволюционен продукт" на същата тая материална природа. От това може да следва какво ли не, но не и онова, което е характерно за философията - максимален ежемоментен радикализъм на теоретичното проникновение плюс перманентна критика на исторически и статистично заварени същности и представи.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • thenewone

    30 Юни 2024 10:55ч.

    "Енгелс е философски дилетант" - е, има си хас да не е! :d

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Есенцията на философски метод на Маркс - прочетете "Тезисите"

    30 Юни 2024 11:01ч.

    Ето ви един конкретен пример за идеологизация на казаното от Маркс, което ни се представяше с удобничката за партийните секретари кратка фраза "Религията е опиум за народите", при писвайки я на Маркс. Какво обаче е казал Маркс като мото на докторската си дисертация, чиято тема тук няма да посочвам, само ще загатна, че популярният материализъм от учебниците по диамат/истмат няма нищо общо с анти-класико-метафизическия смисъл, който в своите "Тезиси за Фойербах" Маркс влага в понятието "материализъм". За причината да не се разбира от идеологизаторите вече загатнах, а ето ви сега оригинала от дисертацията му и сравнете с кратката и прагматична партийно-поръчкова формулировка: "Не са безбожни тези, които имат презрение към боговете на масите, а тези които приписват мненията на масите на боговете”.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Как точно избиха десетките милиони?

    30 Юни 2024 11:02ч.

    Като организираха Гражданската Война в Русия и проляха реки от кръв. Чети батенка, вместо да задаваш помпозно въпроси, които отдавна са отговорени. Като за начало прочети “Руската революция” на Антъни Бийвър, и избързвам ! Това е най-добрият британски историк, но е работил десетилетия в руските архиви С руски историци. Абсолютната британска безпристрастност и без предубеденост. Чети ! Не драскай само по форумите…

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • thenewone

    30 Юни 2024 11:36ч.

    Неужели, сударь, болшевиките организираха гражданската война? Виж ти, виж ти, колко неща се научават от безпристрастните британски учени! "Абсолютната британска безпристрастност и без предубеденост." Аз когато чуя за "научна безпристрастност", веднага се сещам за британските учени! Просто ми е навик. Но, хайде да приемем, за да не спорим, че болшевиките са организирали Гражданската война. И тогава въпросът ми е - десетки ли са милионите жертви в нея? И пак - а ПСВ, а ВСВ, и те ли са организирани от марксистите-болшевики, меншевики и тути-кванти?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • едно че си тъп новият, ами си и

    30 Юни 2024 13:22ч.

    досаден

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • печалността на последиците не просто от масовата култура, а от масовизацията

    30 Юни 2024 10:07ч.

    През цялото време на четенето нещо ми подсказваше, че това не може да бъде написано от натурален американец, че сравнително високият академичен език и стил подхожда по-скоро на много възрастен европеец. Накрая авторът се оказа руснак, което беше приятен сюрприз и все пак никаква изненада, предвид високото ниво на академичното послание и качествена и количествена изразна експресия чрез текста. Предложената тематична дихотомия, въобразила си, че залага на две контрастни (да не кажем почти контрарни) парадигми, едва ли дава някакви задълбочени решения по същество и извън тесния контекст на американски повлияния Запад. Според мен критическият анализ тук изисква диалектическо проникновение, изхождащо откъм аподиктизма на проникновението посредством голямата критическа социална теория, а не занимаване с текущите детайли на типично американските цивилизационни проблеми, които съвсем не са толкова общочовешки дълбоки, нито пък вълнуват чак толкова интелектуалната съвест на задълбочено разбиращия свободното битие интелектуалец.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • dabedabe

    01 Юли 2024 9:28ч.

    Одобрявам тоя ракурс. Но все още се налага да се съобразяваме с реалностите. То винаги де.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ЗИП

    30 Юни 2024 10:26ч.

    Само руснак може така да се прехласва по Америка.Почти "коленопреклоннo" ! Боже цел ферман за филм, като "Breakfast club" (1985) с Емилио Естевес. Авторът сигурно е роден около 1970-1975 и се е бил за 'дъвки и джинси' с връстниците си. Иначе за Маркузе и другите евреи е прав.Точно там ги стяга чепика "богоизбраните".Англосаксите са единствения народ който богоизбраните не моат да манипулират а точно обратното -те манипулират богоизбраните и ги използват за собствените си цели. И с "културния марксизъм" ще се удари на камък.Марксизмът по принцип е противоестествен за всеки нормален W.A.S.P.... :))

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • thenewone

    30 Юни 2024 10:32ч.

    Уральский федеральный университет имени первого Президента России Б.Н. Ельцина

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Марксизмът по принцип е противоестествен за всеки нормален

    30 Юни 2024 11:06ч.

    Виж, тук товариш ЗИП е заковал аксиома. Няма как да не се съгласим. 👍

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • thenewone

    30 Юни 2024 11:27ч.

    Тов. ЗИП е убеден малтусианец, и като такъв, за него горното е аксиома.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ЗИП

    30 Юни 2024 10:35ч.

    И ако "попупротестантска" Англия май се предаде, то гаранция франция, че "розовия троцкистофашизъм" ще удари на на камък в Америка, където избегаха "хората на Кромуел"... :)

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • thenewone

    30 Юни 2024 10:47ч.

    Използването на термина "троцизъм", в най-различни словосъчетания, в началото ме учудваше, после схванах защо се прави, а сега ми досажда. Какъв смисъл се влага в този термин? Ами разликата между Троцки и Ленин, и още в по-голяма степен, Сталин, е мащабът - "световна". Световна революция. Но тогава, империята на Александър, на Юлий, на Атила, Британската, съвременната американска - те троцкистки проекти ли са?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ghost

    30 Юни 2024 11:10ч.

    Чингиз е троцкист

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ами разликата между Троцки и Ленин, и още в по-голяма степен, Сталин, е мащабът - "световна".

    30 Юни 2024 11:21ч.

    Аматьорщина. Вие наистина нямате представа от история и от исторически фигури. Ленин е опортюнист и властолюбец. Той е готов на всичко за Властта. Марксизмът за Ленин е някакво оръдие но от гума. Мачка го и го извива както му е удобно. Ленин е епигон на Насилието и Хаоса защото е убеден, че само с насилие и хаос болшевиките могат да запазят властта… Троцки е идеолог психопат ! Той разбира се е ЗА насилието , но то не го вълнува в конкретните му форми. Троцки е НАД него , вторачен в Световната Революция. ! … Сталин не е нито едното , нито второто . Сталин е национал-империалист, диктатор дефакто Император , който ползва идеологията на Маркс до толкова , доколкото да осигури идейна спойка на населението. Сталин не е “световен революционер” , точно наопаки . Той ревизира Ленин и особено Троцки като постановява че “Комунизмът може да победи и в една отделно взета страна.” Това естествено е СССР, неговата империя. Сталин е геополитик от висока класа и се придържа към Реал политиката .

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • thenewone

    30 Юни 2024 11:46ч.

    "Аматьорщина. Вие наистина нямате представа от история и от исторически фигури." Ся, сударь, не въ знам с кво се занимавате, но съвет от един аматьор, може и да е аматьорски, но е от добро сърце. Никога не започвайте с подобни епитети и квалификации. Просто в началото никой няма да Ви слуша или чете, а по-нататък няма да Ви канят на срещи, семинари или конференции. А още по-после, може да почнат да Ви пердашат. Първо индивидуално, а след това целыми колективами - справка Паниковски и Балаганов.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Иван Томов

    30 Юни 2024 22:50ч.

    Не вкарвай в заблуда не знаещите Не Сталин а Ленин е декларирал че социализмът /а не комунизмът /може да победи в една отделна страна

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ЗИП

    30 Юни 2024 11:00ч.

    Аз съм малце, кат Чърчил : " Който на 20 не е бил комунист няма сърце, който на 40 е комунист няма мозък". Нерде Британска и "Американска" империя нерде Троцки. "Червен терор" нещо говори ли ти? Генерал Патън за плесница на редник го направиха на маймуна и накрая май го "самоубиха". А на червения площад още се намира урната на една "унгарска богоизбрана" изтрепала около "50 000" руски войници в Крим през 1921г Жирик завалията му пресъхна устата да я разкарат ама кой ти слуша.... :))

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • северомакедонец

    30 Юли 2024 13:48ч.

    На ЗИП фактологията му куца още от форума на СЕГА, особено по руска и съветска история... Пред вид същественото спадане на стандарта на живот и пауперизацията, елитите превантивно лепят етикети марксизъм, троцкизъм и болшевизъм на всичко радикално, девианнтно и пр. Сакън да не се повтори, че то Болшевиките в сравнение с агличаните са светци, а Хитлер през 20 век не е направил нищо ново което Британската империя да не е практикувала през 19. Тревопасните времена свършиха.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Главчев е пълно олицетворение на модела ГЕРБ.

    30 Юни 2024 11:00ч.

    А марксизмър няма нищо общо с неомарксизма.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ЗИП

    30 Юни 2024 11:10ч.

    Дали няма? Кой ви каза, че "Сталин" е правилния марксист. Въобще "евромарксистите" се ужасиха през 1956 след доклада на Хрушчов на 20 ия конгрес на КПСС. Толкова се ужасиха, че станаха "маоисти".От трън та на глог. Всъщност точно те искаха точно сегашния "марксисъм". Без милиони жертви.Но с пълно разграждане на "патриархалния свят". :)

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ghost

    30 Юни 2024 11:17ч.

    При доминацията на неолиберализма в икономиката и неокони в политиката да винил Маркузе за ситуацията е пластична халюцинация рано сутрин поради хронична злоупотреба със самогона

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • лошо момче

    30 Юни 2024 11:21ч.

    Сега, специално при Фром, имаме налице психоаналитичен марксизъм, който под несъзнавано няма предвид залагане на природата на инстинктите, а по-скоро жива деструкция на фетишите на отчуждаване на конкретния човек в социума, благодарение на която несъзнаваното, в духа на Марксовата философия от "Тезисите", маркира преди всичко не-идеалистичните, субектни и пред-съзнавани намерения за еже-моментно революционно и дейностно-практическо преодоляване на въпросното отчуждение. Т.е. поставянето на името на психолога Фром в цялата тая групичка, чиито възгледи изискват съответните уверяващии цитати и позовавания, а не само спекулации и нарочвания откъм автора на текущия материал, е меко казано, некоректно. Защото съществува риск с "критиката" спрямо Маркузе, Адорно, Хокхаймер и някои други, да изпаднем в същото идеологизаторско увлечение по "голи тези", както се е получило с религията, дето без обяснения ни я представяха в учебниците за "опиум на народите".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Стефан-1

    30 Юни 2024 12:08ч.

    Материалът е великолепен и прави чест на редакцията,че го публикува. За съжаление нищо подобно не може да бъде написано от наш автор. Ние да критикуваме САЩ- никога. Там живеят светци, загрижени за доброто на света и всичко, правено от тях е правилно. Материалът обяснява част от причините за вътрешните конфликти в САЩ, които по думите на редица американските изследователи ще доведат до краха и разпадането на САЩ, което по странно съвпадение те предвиждат до 2050г.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Лщбознателние, по всяка вероятност, са чели и това:

    30 Юни 2024 12:38ч.

    "Какво, още ли не вярвате, че това е краят?" - Михаил Велер https://glasove.com/na-fokus/kakvo-oshte-li-ne-vyarvate-che-tova-e-krayat

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Извинете, "любознателните"!

    30 Юни 2024 12:40ч.

    Извинете за грешките!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Жълт котарак

    02 Юли 2024 21:12ч.

    Тъкмо за това есе на Велер се сетих и да - опять двадцать пять.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Старио

    30 Юни 2024 13:06ч.

    Тоя Маркузе явно е пацан. Ще трябва да се запозная. Хареса ми. Проблемът е, че самият ум е фашист, независимо дали размахва хоругва с кадилница , сърп и чук, свастика или шареното знаме на дъгата. Християнство, марксизъм, либерализъм, blm, гей, мей - идоли - пробити чатове или доспехи в борбата за доминация, секс и богатство.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Цитат

    30 Юни 2024 13:58ч.

    Цитатът не е съвсем точен, но понеже и без това едва ли някой познава първоизточника, "Джо се опита да разбере проблема. Наложи отмяна на стария език. Всички му се изсмяха. Водата свърши. Най-добре се смее, който се смее последен" Впрочем целият текст би трябвало да се цитира, защото е пророчески. Последното изречение "Един нов живот започва да започва".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • БПФ

    30 Юни 2024 14:55ч.

    Франкфуртската школа са последователи на троцкистите , дето дори нормалните комунисти ги гонеха с тояги. Разликата е очевидна. Източният комунизъм защитава трудовият пролетариат като съзидателна класа и издига в култ труда. Западните неомарксисти защитават извратенци, дегенерати, социални паpaзити, маргинални етнически групи и издига в култ мързелът, презрението към дълг, чест, морал, унищожението на цивилизацията !!! Следователно, за да оцелее цивилизацията, розавите либерасти трябва да бъдат елиминирани. Да ги вкарат в концлао и ако не искат да се трудят, да мрат от глад.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • марксист

    30 Юни 2024 16:34ч.

    Лешек Колаковски описва възгледите на Маркузе като по същество антимарксистки, тъй като те пренебрегват критиката на Маркс към Хегел и отхвърлят историческата теория за класовата борба изцяло в полза на обърнат фройдистки прочит на човешката история, където всички социални правила могат и трябва да бъдат отхвърлени, за да се създаде "Нов свят на щастието". Колаковски заключава, че идеалното общество на Маркузе "е да бъде управлявано деспотично от просветена група, е осъзнала в себе си единството на Логос и Ерос и е отхвърлила досадния авторитет на логиката, математиката и емпиричните науки". Философът Аласдеър Макинтайър твърди, че Маркузе погрешно приема, че потребителите са напълно пасивни, безкритично реагирайки на корпоративната реклама. Макинтайър откровено се противопоставя на Маркузе. "Това ще бъде моето решаващо твърдение в тази книга", каза Макинтайър, "че почти всички ключови позиции на Маркузе са неверни. [38] Например, Маркузе не е ортодоксален марксист. Подобно на мнозина от Франкфуртската школа, Маркузе пише за "критическа теория", а не за "марксизъм", а Макинтайър отбелязва сходство в това с десните хегелианци, които Маркс атакува. Следователно, Макинтайър предлага Маркузе да се разглежда като "предмарксистки мислител". Според Макинтайър, предположенията на Маркузе за развитото индустриално общество са погрешни изцяло и отчасти. "Маркузе", заключава Макинтайър, "се позовава на великите имена на свободата и разума, като същевременно предава тяхната същност във всеки важен момент." https://en.wikipedia.org/wiki/Class_conflict (Бруно Бауер (на немски: Bruno Bauer; 6 септември 1809 – 13 април 1882) е немски философ и теолог. Като ученик на Г. У. Ф. Хегел, Бауер е радикален рационалист във философията, политиката и библейската критика. Бауер изследва източниците на Новия завет и, започвайки с анализа на Хегел на елинските, както и еврейските корени на християнството, заключава, че ранното християнство дължи повече на древногръцката философия (стоицизъм), отколкото на юдаизма. Бауер е известен и с асоциацията си и рязкото скъсване с Карл Маркс и Фридрих Енгелс, както и с по-късната си връзка с Макс Щирнер и Фридрих Ницше. Започвайки през 1840 г., той започва поредица от трудове, в които твърди, че Исус от Назарет е сливане на еврейска, гръцка и римска теология от 2 век. Той се свързва с "десните хегелианци" при Мархайнеке, които години по-късно ангажират Бауер да редактира второто издание на "Лекции по философия на религията" на Хегел (1818-1832). Уволнен е от университета в Бон през 1842 г. поради неортодоксалните си писания за Новия завет. Наричан е "Десен хегелианец" от съвременника си Давид Щраус. (срв. Давид Щраус, В защита на моя "живот на Исус" срещу хегелианците, 1838). Също така, Карл Маркс и Фридрих Енгелс обвиняват Бауер, че е десен фанатик в книгата си "Светото семейство: срещу Бруно Бауер и сие" (1845) и в "Германската идеология" (1846). Освен това няколко учени (напр. д-р Лорънс Степелевич) все още твърдят, че книгата на Бауер "Тромпет на последния съд срещу атеиста и антихриста Хегел" (1841) е истински дясна продукция. Последната книга на Бауер "Христос и цезарите" (1879) предлага анализ, който показва общи ключови думи в текстовете на писатели от 1 век като Сенека Стоик и Новия завет. Макар че това е било възприемано още в древни времена, древното обяснение е, че Сенека е таен християнин. Бауер е първият, който се опитва да демонстрира внимателно, че някои новозаветни писатели свободно заимстват от Сенека. Един съвременен писател, Пол Трехо, твърди, че Бауер остава радикален теолог, който критикува само определени видове християнство и че Бауер поддържа хегелианска интерпретация на християнството през целия си живот. Според Трехо уж радикалната книга на Бауер "Разобличеното християнство" (1843) всъщност е мека, настройвайки само една голяма секта на християнството срещу друга.) Маркс критикува проституцията и размяната на жени в елитът, в протестанските общества. Маркс ли прокара дарвинизмът.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ghost

    30 Юни 2024 20:27ч.

    Социалният дарвинизъм или атакувате еволюционната теория

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ghost

    30 Юни 2024 20:46ч.

    Философите само обясняват света по различен начин, задачата е той да бъде променен.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Бе щом и Доган

    01 Юли 2024 9:47ч.

    е завършил, демек боричкал се е с философията... . Четивото е интригуващо донякъде, а към края банално.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Георги Марков

    01 Юли 2024 11:56ч.

    Госпожо Грънчарова, отново Ви благодаря за фантастичния превод!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Умен

    01 Юли 2024 16:07ч.

    Истински учени не се занимават с коментари на никъде неформулирана идеология. Къде е манифестът на неомарксизма, с който се борят? Няма такъв! Номерът е, че е налице безспорен провал на капиталистическата система, но задачата на хегемонната идеология е да объркат хората, обвинявайки не самия кап, а... критиката на капа! Нагло и прозрачно, но ако десните спонсори лансират в медиите само крайно десни фразьори, и това се прави настойчиво, се получава. Ако се мъчат да очернят марксизма, макар и с представката "нео", то е защото знаят, че отговорите на въпросите се намират някъде там, вляво.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • отговори в ляво

    02 Юли 2024 8:40ч.

    Ленин, Троцки, Мао, Пол Пот, Кастро... отговорите са при нас ! Насам, насам народе, не се блъскайте на опашката ! Ха бакалъм на топлите отговори, парят, парят !

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ghost

    01 Юли 2024 17:51ч.

    Троцки предвижда краха на СССР още преди петдесет и кусур години в "Продадената революция" ако кастата(така определя бюрокрацията) надделее и се опита да се превърне в класа. Днес победилите в криминалната контрареволюция кагебисти, партократи и обикновени криминали още громят троцкизма и неомарксизма. Прочетеш ли подобен опус е сигурно че е писано от нов руснак.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Поебаше квачку

    01 Юли 2024 21:26ч.

    Всъщност люпилнята на - изми ,като либерализъм,комунизъм,анархизъм,марксизъм,социализъм,ленинизъм,троцкизъм, културен марксизъм,джендъризъм,постхуманизъм.... е протестантството. Марксизмът се е пръкнал в Германия,Франция и Англия и там са първите Интернационали. Закономерно марксизмът изгонен от Източна Европа се завърна под башината стряха , туннгован и ъпгрейтван. Както се казва в поговорката - порасоше пилци, поебаше квачку.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • СЕВЕРОМАКЕДОНЕЦ

    30 Юли 2024 13:52ч.

    Друго си е консервативно, националистично или фидеистично "козу да поевеш"....

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ghost

    17 Юли 2024 16:08ч.

    Неомарксизмът е конструкт имаш толкова връзка с марксизма(не ленинизма или сталинизма-които по същество са религиозни, не философски категории, със съответният елемент на мистицизъм)колкото Адам Смит с Айн Ранд.Ако разглеждате марксизма като метод няма проблем. Другото е мистика. Отказа на новите руснаци е ужасяващ. Събира в себе си жестокостта на пиянде плачещо за изкланите от него унтерменши в името на равенството, след което с орозилетизма на Савонарола устройва клада на суетата, и като изтрезнее го дава прагматик кат великият инквизитор , след което и Торквемада изглежда либерал

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи