- Автор: Гласове
- 15 Март 2023
- 2967
- 33
Автор: Андрей Апостолов
Видиш ли опашка пред държавните вериги магазини – значи са пуснали нещо за ядене, а край очуканите пунктове, където се дават продуктите по купони, се редят, когато дойде време за хляба. Отпред са продуктите по купони, а отзад, на старите дървени рафтове - стоките, които се продават свободно: асортиментът обикновено включва сапун, олио, цигари, пакетирани храни, консерви. Празните магазини и аптеки не са изненада. Шокиращо за Куба е все по-видимото разслоение сред населението. Заведения и хотели се пълнят с новозабогатели кубинци, които по стара социалистическа традициия демонстрират благоденствие със златни ланци, коли под наем, щедри бакшиши и манталитет на прохождащи мутри, а номенклатурата и нейните наследници са изгубили връзка с реалността в хубавите си коли и скъпите си ресторанти, разказва за "Гласове" от Хавана журналистът Андрей Апостолов.
"Чендж ду мъни, сеньор! Пури, Коиба, Партагас - оригинални, от кооператива ей там! Чикас (момичета)?" Из задъханите от тропическия пек хавански улици тази комбинация е изместила популярното допреди две години "Ел ултимо?" (Кой е последен?), което властваше в превърналата се в една огромна опашка столица, на която хората се редяха от полунощ, без да знаят какво ще пуснат на сутринта.
Снимки: Андрей Апостолов
Две години след началото на новата революционна ера, както определиха по върховете процеса на унифицирането на двете кубински валути, кубинците продължават да са здраво хванати за калкулаторите, втренчени в увеличаващия се черен курс на долара, който добавя нули в цените и все по-голяма символика в заплатите.
„Куба няма да върви към пазарна икономика“ е официалната заявка на ръководството, което в същото време разкрива възможности за частната инициатива с вече над 2000 разрешени позиции за работа в този сектор. Причината не е във внезапно бликналата любов на партията към частния сектор, а в очевидната неефективност на бюрократичната икономическа система, даваща работа на всички, но не и просперитет. За тези две години финансово-икономическа трансформация, животът на редовия кубинец не се е променил, или поне не към по-добро. Само частниците са се увеличили значително – при 7 милиона трудовоактивно население те вече са почти 2 милиона, а останалите 3,6 милиона в държавния сектор нямат нищо против също да се отъркат в дребнобуржоазните страсти на улицата. А тя им открива такива възможности.
Достатъчно е да тръгнеш по „Обиспо“ от „Пласа де армас“ в долния край и да стигнеш до «Авенида Италия» в горния, за да се убедиш в това. Тълпите от предлагащи всякакви услуги – викачи пред заведения, търсачи на чейндж-късмета, продавачи на пури и тропическа любов, опашките пред особено популярните пици на парче и магазинчета във входове и тераси, се смесват с тези от ошашавени туристи, които намират временна закрила във «Флоридита» на Хемингуей и спасителното дайкири.
Падането на редица ограничения за частния бизнес е понапълнило улиците на Хавана с магазини, магазинчета, кафенета, барове и ресторанти за всеки вкус, но не и за всеки кубински джоб. Стара Хавана наподобява все повече на нейния Китайски квартал, истинското царство на куфарната търговия и предприемаческия дух. Продава се всичко – някой е извадил бутилка олио, друг сувенири, трети цигари, сапуни, шампоани, дрехи, карти за интернет, кухненски съдове, железария всякаква, докарани на цвят сокове, домашни сладости, кафе, сладолед, резервни части. За по-претенциозните има и няколко официални пазара, далечни роднини на ранния Илиянци, където под нагорещените ламаринени покриви върху наредените като сардели маси се вее всичко, което може да се облича, съблича, обува и събува.
Куфарът продължава да играе важна роля в оцеляването на населението, особено след като отпаднаха ограниченията за внос на храни от пътуващите кубинци. Държавните магазини също предлагат това-онова, главно вода и безалкохолни, а бирата вече не е национален проблем. Проблемът е, че струва 1 долар, а заплатата, например на лекар, се равнява на 30 зелени по курса на улицата. Паричната реформа накара мнозина кубинци да се почувстват по-богати поне на хартия (увеличението на заплатите беше средно 4,9 пъти), но скоро инфлацията ги върна в реалността.
Купонната система си върви, но в посока към все по-голямо свиване на предоставяните продукти (ориз, фасул, малко кафе, малко олио, захар, четвърт пиле, един сапун месечно, едно хлебче дневно, цигари...). По улиците шестват количките със зеленчуци, кооперативните пазари правят опити да запълнят нишата, доматите са по долар килограма, бананите – 70 цента за чепка, лимоните са тропическа рядкост, чесън, лук – на бройка, месото – 6 долара килограма.
Видиш ли опашка пред държавните вериги магазини – значи са пуснали нещо за ядене, а край очуканите пунктове, където се дават продуктите по купони, се редят, когато дойде време за хляба. Отпред са продуктите по купони, а отзад, на старите дървени рафтове - стоките, които се продават свободно: асортиментът обикновено включва сапун, олио, цигари, пакетирани храни, консерви.
Празните магазини и аптеки не са изненада. Шокиращо за Куба е все по-видимото разслоение сред населението. Заведения и хотели се пълнят с новозабогатели кубинци, които по стара социалистическа традициия демонстрират благоденствие със златни ланци, коли под наем, щедри бакшиши и манталитет на прохождащи мутри, а номенклатурата и нейните наследници са изгубили връзка с реалността в хубавите си коли и скъпите си ресторанти.
„Обиспо“ дава представа за предприемаческия темперамент на столицата, но Хавана далеч не е Куба. Не ти трябва много време и километри, за да разбереш, че има и кубинци, които работят извън уличната система на обслужване и финанси. В Гуира де Мелена, в съседната на столицата провинция Артемиса, земята е изключително плодородна и местните фермери не са пропуснали да използват отворилата им се възможност за развитие.
Селцето е в класическо провинциално изпълнение – централна улица с църква, едноетажни къщички, няколко сгради с колонади, напомнящи за добрите години, местен пазар, приветстващ те с наредени отвън бутилки, стъкленици, кутии, и празните рафтове вътре, кафене с разнебитени столове и дружелюбни клиенти.
Стопанството на Луис не е сред най-големите, но е като нарисувано с идеалните блокове от царевица, маланга, фасул, лук, паяжината на напоителната система от стоманени тръби и дълбоката сонда. Преживящите крави под сянката на манговите дървета и чиримоята, жената зад купчините чесън и двамата босоноги далечни роднини на чичо Том, нарамили по една мотика, само допълват картинката.
Работят всички, стопанството печели добре, справяйки се с ангажиментите към държавата и чертаейки планове за развитие на производството. Седим край масата на сок от мамей с мляко (тук то не липсва за разлика от Хавана), домакинята ме довършва с класическите чичаронес (пръжки по кубински), но Луис весело ме успокоява: «Холестерол!», и разказва какво смята да направи: да вземат под аренда още малко земя, да си направят малък цех за консервиране на плодовете и зеленчуците, които сега пълнят фризери и хладилники, ако не спре токът, да излязат с тях на пазара, да почнат сами да си внасят препарати, да купят кола, да намерят начин за разплащане с доставчиците от чужбина.
„Работа има, плащаме добре (два пъти повече от лекар), а и районът не предполага да си мързелив. Те, мързеливите отидоха в Хавана!“, заключава Луис докато се придвижваме към брадовчедите в съседната Ла Палма и Кахио Бийч-бедно рибаско селище на Карибско море. И там вирее всичко, което боднеш в земята, изненадата е лозето, което местният „сомелиер“ отглежда вече 25 години и се надява да получи малко литература и някой съвет от български колега, както и да направи собствена марка вино. Съжалява за отнесената от урагана ябълкова градина, но не се е отказал да я възстанови и разшири.
Такива като Луис и брадовчедите има навсякъде. Във Винялес можеш да откриеш малки стопанства, като това на Виктория, което събира по 100 кг тютюн, от които 90% се изкупува от държавата, но от останалите 10% за собствена консумация печелят повече. И там, и в Ла Палма, и в Кахио Бийч, и в Гуира де Мелена, както и на изток в зоните, където царства захарната тръстика, не видях мързеливи. Открих работяги, които в условията на недостиг и липса на помощ от държавата се опитват да развиват своя бизнес. Едните по-успешно, другите с лодките, които се движат по някакви неписани закони на механиката, по-скромно. И всички се надяват да заживеят по-добре, могат да произвеждат повече, но и очакват от държавата не само призиви за революционна солидарност, но и помощ.
Да внасяш е удобно и се превръща в порок, който убива инициативата, заяви преди време президентът Мигел Диас-Канел и това стана поредният кубински тезис за развитието, който се повтаря като мантра, но реалността го изпразни от съдържание. Директиви, насоки, актуализации, програми се редуват с поредната кампания за самозадоволяне с храни, но пилето се утвърди като птицата на революцията.
Страната прави крачки към социалистически капитализъм, при който държавата е социалистическа, лозунгите – революционни, а част от икономиката и почти цялото мислене на хората - капиталистически. Заплатите са в песо, но магазините (почти всички) във валута, която отдавна не е мръсна дума и притежанието ѝ не се преследва от закона, а в заведенията сметките идват и в долари, и в евро, и в песо. По курса на собственика, разбира се.
„Тази икономика е направо мазохистична, не е социалистическа, ми каза Масимо, стар италиански комунист, който живее в Куба от години и е наясно с лъкатушенето в развитието на острова. Опитват се да се отворят, а бюрокрацията и партокрацията им пречи да дадат повече свобода на пазара. Да няма бедни не означава да се вземе от по-богатите и да се раздаде на всички останали, а да се работи така, че разликата между едните и другите да стане по-малка.“
Съгласен съм с него. В кубинската икономика често липсва логиката, но винаги присъства революционната реторика. Всички са равни, държавата помага за това равенство, субсидира купонната система, водата, електричеството, транспортът (фериботът през залива до Регла) е 2 песо при курс в държавните обменни бюра от 128 за евро. А и врагът дебне от север. Въпросът е, че кубинците не се чувстват равни, а бедни. Е, една значителна прослойка получи възможност да си легализира парите с промените и се движи в свой си житейски кръг – заведения, хотели, пътувания, коли. Кубинският частник си обича кубинския социализъм. Другите са на тръстиката.
В периода 2012-2016 г., когато нищо не предполагаше краха на Венесуела и топлата връзка с Каракас се изразяваше в почти 22% от кубинския БВП, медицинските услуги зад граница носеха 8 милиарда долара, помощите от чужбина – близо 3,5 милиарда, туризмът беше във възход с над 3 милиарда постъпления, а Обама дойде на крака, в Хавана за пореден път решиха, че нещата потръгват и няма нужда от сериозни реформи. Достатъчни са насоките, тезисите плюс малко ентусизъм в цвета на Въстаническата армия и икономиката ще дръпне. Зациклянето по върховете обаче започна да парализира страната и стана ясно, че ембаргото не може да бъде обяснението за тоталния недостиг и растящото неравенство. И без хирургия в мисленето на ръководството няма как да има движение напред, ако революцията иска да оцелее.
Идеите на революцията с цвета на Сиера Маестра не са изчезнали, но примерът избледня, обраснал с лозунги и партийно пустословие. Младите не разбират как революцията все се бори да победи и не се чувстват сред победителите.
Кубинският модел не работи за самите кубиници, каза преди години Фидел Кастро, а по върховете се опитват да забравят това и да покажат, че моделът работи. Явно все още не са открили формулата или както каза познат фризьор: „Строим социализма, но не достигат строителните материали!“
Кубинците очакват отговори на много въпроси и най-важният е защо толкова десетилетия не успяха да заживеят по-добре и кой е виновен за това? Контрареволюцията, външната агресия, безумното американско ембарго или вътрешната блокада? Перманентната революция е обсебила главите на върхушката, перманентният недоимък – главите на хората. Изходът от този сблъсък е с предизвестен край – няма случай бедността да е била побеждавана с идеология.
Журналистът Андрей Апостолов е автор на „Куба си“ - книга, която не се опитва да „открие Америка“, разказвайки за Куба, а да преоткрие Куба – онази, която всички сме убедени, че познаваме покрай щампите за легендарните ѝ ръководители, прекрасните плажове, нощните купони в „Тропикана“, за огнедишащия ром и омайната пура, правена върху бедрото на някоя мулатка.
През 1990 г. в репортажите си от Острова авторът определи развитието на Куба като „тропически бюрократичен социализъм“, а днес, през призмата на своя опит, се опитва да разголи „каймана“, където «продължават да строят социализма, но не достигат строителните материали».
Книгата е интересна комбинация от непознати моменти за уж познати исторически събития и личности и любопитни разкази от първо лице за днешната делнична Куба. За живота между ънкъл Сам (САЩ) и дяда Никита (СССР), за опита да се играе крупие, което приема залозите на големите, но не раздава печалби, за янките (американците) и болосите (руснаците), за кубинския модел, който не работи и за кубинците (по Фидел), за тропическия вариант на НЕП-а и любовта между кубинския частник и кубинската революция.
В същото време авторът с чувство за хумор ни разкрива кубинските потайности: Китайския квартал с неповторимия дух на куфарната търговия, дълбоките дворове на архитектурните шедьоври, автомобилния Джурасик парк, омачканите от времето рибарски селища, където в рибните магазини има всичко друго, но не и риба, света на уличните художници и уличния купон, тютюневите плантации и изобретателните продавачи на пури. Той ни отвежда и в уникалния свят на известния Хосе Фустер, превърнал цял квартал в рисувана феерия и изградил мозаечна стена на България.
Книгата «Куба си» може да намерите в книжарница «Нисим», бул. «В.Левски» 59 и Книжен Ъгъл, ул. «Оборище» 117.
Следвайте "Гласове" в Телеграм
