- 10 Sep 2020
- 654
- 23
Публикуваме свидетелството на Аве Иванова с готовността да дадем думата на засегнатите страни и с уточнението, че редакцията не взема страна в този спор. Когато чухме разказа на Аве в редакцията, решихме, че това събитие е достойно за перото на Булгаков, автора на „Театрален роман”. Извън конкретността на спора то е някаква мимолетна снимка за нравите и културата на днешна България. Много често в новините се критикува съдебната власт като такава, но рядко се говори за начина, по който българите възприемат съда, начина, по който прибягват до него и по който се държат в съдебната зала.
<p>Лично за мен в този разказ именно това е най-важното, без да пренебрегвам останалата част, която се отнася до популярността на основните участници. Все пак не всеки ден в България актьор води дело срещу режисьор за обида и клевета и свидетелите от двете страни са известни фигури от българската публичност. Щеше ми се този разказ да звучи много здравословно смешно – аз лично много се забавлявах само като чух имената на ищеца, ответника и свидетелите, които застават зад тях, както и сериозността, с която са решили да спорят пред Темида. Предполагам, че съдията по делото се е забавлявал доста, надявам се и самите участници да не приемат този текст като провокация към тяхното честолюбие и да имат смелостта да се видят отстрани. Разбира се, през твърде специфичния поглед на един от тях – Аве Иванова, буквално забърсана от улицата за свидетел от адвокат Хари Харалампиев. Останалото ще разберете сами. Може и да не е Булгаков, но разчитаме и на вашето въображение.<br /><em><strong>Явор Дачков</strong></em></p>
<p>-----------------------------------------------<br /><br /><em><strong>Как станах свидетел в турбоделото Ласкин срещу Добчев</strong></em><br /><br />„<em>Като гледам номинациите, догодина фондацията няма да се казва "А'Аскеер", а "Оооо'Аскеер"... "Попитах Иван Добчев защо все пътуват. Той ми каза, че ако иска, и до Луната ще отиде. Казах му – и там толкова публика ще имаш!“</em><br /><strong>Иван Ласкин, 23 май 2009, вечерта на Аскеерите<br /></strong><br />Жежък следобед в края на юни. Време е да си занеса куфара на поправка – родният морски град зове. Пък и културката вече замира. В джипси настроение съм и се нагласям в пайети и дрънкулки – леко смешно, но ми е приятно. Спускам се покрай Радиото, колелцата на куфара потропват, внимавам да не заседнат сред жълтите павета – смешната гордост на София. Ето, стигаме Канала – слънцето е в зенита си. На контражур ми се появява познато лице, срещаме си погледите и се разминаваме. След няколко метра бързо мислене се връщам назад и извиквам: „Хари?”. Достолепният господин се извръща очаквателно, аз го приближавам и протягам ръка: <em>Здравейте. Аз съм Аве. Търсили сте ме... Той ме гледа, без да каже нищо. Аз продължавам: Иван Ласкин ми звъня преди месеци – искали сте да свидетелствам на делото му срещу Добчев. Обади ми се два часа по-рано – естествено, не можех да се организирам, но му казах да разчита на мен за следващото заседание. Не ме потърсихте повече... </em>Господинът се взира сякаш в шок и аз почвам да се чудя дали не съм в страшна грешка? Не, не е възможно. Помня небесните му очи, помня блясъка му, когато се появи в последната фаза на делото със сестрите в Либия и как говоренето му се отличаваше от всички флик-флаци на прякоотговорните (като хубавото Наде и наследника на Стамболов; спомняте ли си: „Ами ако са виновни?”). Помня как го свързах с любимите ми учители – колосите Любомир Тенев и Гочо Гочев, и те са прависти, и той е хуманитарист... Накъде си тръгнала?, проговаря най-накрая. Ами отивам да нося този... И ме завърта и повежда назад. <br /><em></em></p>
<p><em>Идвай с мен – делото е след 10 минути.<br />Ама... как... с тия дрехи? В Съда? <br />Онзи ден те търсих, но тъй като съм единственият адвокат в света без джиесем, звънях от друг телефон, ти сигурно не вдигаш на непознати номера.<br />Не, не... помня! Но бях в „Сфумато” и не можех да разговарям.<br />В „Сфумато”?! Ти? <br />Да, да подкрепя готини млади хора.<br /> Текстът ти „Скандалът „Аскеер”* е дълбок и блестящ.<br />Знам – скромно казвам аз, още зашеметена. – Какво ще ме питаш? Какво мога да свидетелствам? Ласкин ме увери, че не става дума за кошаревско свидетелство, но така и не разбрах с какво мога да помогна. Аз всичко съм написала...<br />Пристигнахме... Ще видим на място.</em></p>
<p>В двора ни пресреща Ласкин. Гледа ни и не вярва на очите си. Ние с адвокат Хари Харалампиев се смеем и разказваме един през друг чудото на моето идване. Чакаме, пушим, бърборим, чакаме...<br /> <br /><strong>В 90-те, когато т.нар. театрознание издишна като първомайски балон и когато в дългите Луканови и Виденови вечери гледахме трилър след трилър, сериозно мислех да зарежа театъра и да уча право. Бях се влюбила тотално в тази идея за смисленост, справедливост и изкуство. Не ми стигна кураж или енергия да го сторя, но пък се влюбих в юрист. И непрекъснато го молех да се закълне като адвокат. Той отказваше със смях и ми казваше, че правото у нас съвсем не е онова, с което ме надъхва Гришам и сие, че е работа мизерна, че за да печелиш, трябва да си в наказателното право, а това значи животът ти да мине в компанията на изроди. И ето че след повече от десетилетие щях да вляза за пръв път в съдебна зала.</strong><br /><br />Макар и с два часа закъснение, делото от частен характер (без материални претенции) за обида и клевета започва. Аз съм в групата на „лошите момчета” (как обичам!) – Чочо Попйорданов и Сашо Дойнов, лагерът на подсъдимия Иван Добчев е укрепен от тежка интелектуална артилерия – престижния адвокат Вандова, професора теолог Георги Каприев, иконома Милен Миланов Аскеера и единствения жив човек в родното театрознание, към чийто ум и интелектуален скалпел гледам от долу на горе – Копринка Червенкова, първия ми редактор и единствения, за когото знам, че ако пипне дума, то тя е за пипане. И така... влизаме в едно стайче в районния съд – тоги не съм очаквала, но пък такава очуканост... Един съдия, една стенографка, двамата адвокати и ние, шестима свидетели. Адвокатите четат имената на призованите свидетели – смаяна съм да чуя, че от страна на ищеца съм призована аз, дето си движех волно по тротоара, както и Мирослава Кортенска. Слава на аллаха, нея я няма.<br /><br /><strong>Една от перфидните подлости на подсъдимия Добчев в низкия му текст в „Култура”** (доста по-долен от предшестващия го в „Труд”***) бе, че набърка в общ кюп хора, които по друг повод не биха попаднали в своята съвкупност дори и на парти. Цитирам: Понеже „случаят Ласкин“ приласка към себе си вниманието и любвеобилността на до болка познатите борци за „правда и за свобода“ (Люба Кулезич, Мирослава Кортенска, Аве Иванова, Димитър Стайков, наследниците на доносническото предаване „Здравей, България“ и даже на „интелектуалната“ телевизия на Явор Дачков), мисля, че можем да ги „мислим“ като едно Мощно Движение за Подкрепа и Обединение на Наглостта. След като и гуруто на всякакви светски мероприятия Гого Лозанов снизходително е лансирал бияча Ласкин за „шегаджия“, очаквам към Движението да разпери феноменалните си ръчища и орелът на популизма Юлиян Вучков...<br /></strong></p>
<p><strong>С Кулезич не се поздравявам от сините години, Кортенска изхвърлихме от нашето Общество на независимите театрални критици, след като написа в „Шок” или „Шоу”, че Коко Азарян си измисля болестта, за да получава награди, Гого обичам от 33 години, Явор от този век, а Юлиан Вучков, по Божията милост, никога не срещнах. По-долу в текста в общия шинел са напъхани Стефан Цанев, Недялко Йорданов и Павел Попандов. Добчев е съвсем наясно, че всички тези хора са несъчетаеми като творческа, гражданска, интелектуална и морална стойност. Всеки, който живее в България и понякога отваря вестник или телевизия, е наясно. Но целта оправдава мерзостта. Всъщност този текст, озаглавен „Последно за Ласкиновщината”, е документ не само за това докъде стигат маниакалността, мегаломанията и митотворчеството, не само епистемологичен извор за траекторията на куршума, с който продалият се талант се прострелва, но е и документ с архивна стойност – списък на онези... колко излизат... 9 души, позволили си за период от 20 години да заявят публично – тихо или гръмко, със злост или с болка, с отегчение, презрение или насмешка, че „Сфумато” – не е бил, няма да бъде или вече не е – онова, за което се представя: светилище на търсещия дух.<br /> </strong><br />В един миг става ясно, че всеки свидетел трябва да представи документ за самоличност. Естествено, тръгналата по битови задачи такъв няма. Шепна на чудния Хари: Аз нямам лична карта! Да тичам ли до вкъщи? – Не, чакай – ще видим... Времето тече, не знам какъв е редът, кога и как се говори, но знам, че трябва да действам – пъхам куфара под пейката и изхвърчавам от залата. До дома е 10 минути спокоен ход. Нямам ги. Свалям циганските токчета и беж по приятните, особено когато вали, жълти павета. След 10 минути съм обратно в Съда, с лична карта в ръката. В коридора сред светски пушек и колективни спомени се чака да излезе първият извикан свидетел – Чочо Попйорданов. Разбирам, че всичко е наред и мога да се включа към производството на вреден дим. Припомнят се истории как Добчев още навремето в Хасково е замерял с пепелници актьори, а един Петко (после емигрира далеч – има си хас да остане:) му отвърнал с табуретка. За пореден път от поредна група очевидци слушам как в творческата лексика на режисьора и педагога проф. Добчев обръщения като „тъпаци”, „идиоти” „некадърници” и др. производни са сред безобидните форми на свръхзадачата „Смажи актьора!”. Чочо излиза. Питам го какво е говорил. <em>„Казах, че два пъти съм отказвал на Добчев да играя в негови представления, въпреки че е добър режисьор, заради ужасното му отношение към актьорите. Казах и че с Ласкин и жена му съм бил многократно и твърдението на Добчев, че Иван пребива жена си, е пълен абсурд”.</em><br /><br /><strong>Тук трябва да посоча друга мерзост от писанието на Добчев, заради което днес сме в съдебната зала... Една от малкото останали истински актриси в днешната пародия на онова „Сфумато” е Мира Гоговска – съпругата на Ласкин, на която Добчев и Младенова особено държат. Гражданинът Добчев обаче не се свени да набърка и нея в трескавото си бълнуване, като хвърля помии върху семейството й без мисъл, че те имат детенце, което отдавна чете, без мисъл, че дори това да е истина, тя е тази, която ще реши дали, кога и как да оповести. Свещенослужителят в храма на духа сваля расото и с пяна на уста мята всички – близки, далечни и безразлични – в казана на адското си клеветене.</strong><br /> <br />Идва и моят ред. Всичко е толкова абсурдно, че ме обзема еуфория. След като това е Съдът, това е Делото, това сме Свидетелите – и остатъчните ми микрони респект към институциите изобщо и българските в частност потъват в летаргия. Връчвам си запотеното картонче, потвърждавам, че съм наясно с последиците от лъжесвидетелстването и започвам да разказвам. Започвам от това:</p>
<p><em>Иван Добчев е един от българските режисьори, чиито върхове в миналия театрален век са ми задали „разбирането за театър“ – какво той може да бъде, какво е и какво трябва да бъде. Благодарността ми за срещата с тези върхове – и дълбочини – съхранявам”.<br />Съдията (прекъсва): Ние сме чели статията на Иван Добчев. <br />Аз: Надявам се. Това обаче е цитат от моята статия, нужен ми е, за да посоча повода днес да сме тук. Това не понесе режисьорът Добчев – че за мен е бил голям режисьор само за миналия век, но не и за настоящия. Поради това изречение се отзовах в компанията на всички останали, а поради целия този текст той написа своя, заради който Ласкин го съди. Всичко тръгна от миналогодишните Аскеери, когато една шега на Ласкин бе превърната изкуствено в скандал от Милен Миланов, когото ще видите след малко. <br />Адв. Харалампиев: Ако съдът не възразява, кое ви подтикна да напишете статията „Скандалът „Аскеер”? <br />Адв. Вандова: Възразяваме. Не тази статия е инкриминирана, а статията на Иван Добчев. <br />Съдията: Продължете.<br />Аз: Подтикна ме това, че истинският скандал не са тия глупости, а това, в което се превърна „Аскеер” през годините. Кривата на неговото развитие е същата като тази на „Сфумато” – може би и затова така се поддържат. И наградите „Аскеер”, и театърът „Сфумато” започнаха като прекрасни идеи и се окаляха в локвата.<br />Адв. Вандова: След това, което вие наричате шега на Ласкин, последваха ли отзиви в пресата?<br />Аз: Да, текстът във в. „Култура” на Никола Вандов (съпруг на адв. Вандова – б.м.) в защита на Добчев, „Сфумато”, „Аскеер” и Милен Миланов. Именно той ме накара да реагирам.<br />Адв. Вандова: А другите вестници не отразиха ли скандала от вечерта на Аскеерите? <br />Аз: Не се интересувам от години от „Аскеер” и не следя тъпотиите по пресата за тях. Трябва да обясня защо съм тук. Преди 10 години написах текст „Грехът Сфумато”****. Той бе дълбоко критичен, макар и разлюлян от болка. В редакцията на в. „Култура” се е получил отговор (отговор на критика?!), който по думите на тогавашната и настояща главна редакторка К. Червенкова бил толкова ужасен спрямо мен, колкото и излагащ автора си, че тя го убеждава да го оттегли. Бях любопитна все пак да видя какво толкова може да се напише. Копринка ми отговори: „Докато съм жива, няма да ти го дам, ще ти спестя този ужас”. Не знам как съм била наричана в този текст и в какво съм била обвинявана от Добчев. Едва ли в наркодилърство, но може би като член на БКП ме е виждал в нейната оптика – я морално разложена, я... знам ли... Няма и да разбера.<br />Но Иван Ласкин и прекрасната му съпруга имат дъщеря на годините на моята. Един ден, когато тях вече няма да ги има, си я представям да разлиства архива на родителите си и да чете как баща й е наркодилър, как въоръжен, напада колеги, как е бил заплаха за живота и честта на прибиращите се нощем дъщери на някакъв режисьор. Ако К. Червенкова тогава бе публикувала онзи текст, от който един ден детето ми да ме „опознава”, аз щях да постъпя като Иван Ласкин и също да търся реабилитация.<br />Съдията: Г-жо – какво да запишем?<br />Аз: Няма страшно. Аз ще резюмирам. <br />Обръщам се към стенографката и й диктувам същественото.<br />Адв. Харалампиев: Наглец ли е Иван Ласкин?<br />Аз: Към мен не е бил нагъл. Но и аз не съм била. То се обажда, каквото повиква... За мен той е сериозен актьор, чувствително, да не кажа романтично момче, което си е избрало хулиганския имидж като социална маска – за пред медии. И странно е, че именно театрал, режисьор като майстора Добчев не прави разлика между маска и същност. Той, разбира се, прави. Истината е, че Добчев и колежката му Младенова не понасят никакъв вид критика – нито професионална, нито колегиална – всеки повей на неодобрение към свещената крава „Сфумато” ги кара да губят човешкия си образ.<br />Следват още някои уточнения в отговор на адв. Вандова, че мухата, прелетяла на сцената, бе превърната от слон в чакащия да свидетелства Милен Миланов, а слонът... Слона Добчев намери за добре дошъл, за да се саморазправи с ордата хулители на „Сфумато” е институция!” – Каква е диагнозата, читателю? И има ли лек?</em> Привършвам и чувам Хари, който ми прошепва: Ти можеш да останеш. Остани. Послушвам го и това е фаталната ми грешка. Влиза истински и дълголетно скъпата ми Копринка Червенкова. След обичайните „снемания на личността” и въпроси като „Семейна ли сте с подсъдимия?” се започва трагическият фарс. Тук разказът ми няма да е дословен, но ще е правдив. И твърде горчив.</p>
<p><em>– Как получихте този текст? <br /> – Предполагам, по електронната поща. Мина една година все пак, не си спомням добре.<br />– Сигурна ли сте, че автор на текста е Иван Добчев? <br /> – Да. Той пише добре и трудно някой би имитирал стила му. <br /> – Кой решава дали един текст ще бъде публикуван?<br /> – Редакторите. В случая аз.<br />– Четохте ли текста, преди да го публикувате? <br />(Тук на мен ми се ще да чуя, че е била в отпуск, в Тибет или където и да е далеч – но...)<br /> – Да, разбира се..<br />– Коригирахте ли текста?<br />– Не, нямаше нужда.<br />– Намирате ли текста му за обиден?<br />– Не.<br /> – Ако беше такъв, щяхте ли да го публикувате?<br /> – Не.<br />След съдията думата взима защитата. <br />– Какъв жанр бе текстът на Добчев?<br />– Есе.<br /> – Какво е характерно за есето? <br />– То е лично, субективно гледище.</em></p>
<p>Опаа. Накъде ще бием. И тъй като е лично и субективно, не претендира за обективна истина, за факт. Ами то всеки донос е лично, субективно гледище. И всяка клевета, и всяка обида. Значи всеки да си плещи „лично и субективно”, отговорност няма – щот’ жанрът е есе. Али-бали. Ще ги преживеем – нали нещо все трябва да се каже.<br /><br /><strong>Въпросът защо се цаниш да защитаваш незащитимото има своя адвокатски отговор – знам го от великата Доковска – всеки човек има право на защита. (Друг е въпросът, че докато слушах тази защита, си мислех, що за нелепа теза си е избрала Данчето Вандова? И що за нелепа професия? Бедни ми Гришам, бедни ми кристални телевизионни образи за жалка действителност... Но пък като няколко пъти предлага споразумение и тъжителят й го отказва, какво да чини?!) Какъв е обаче отговорът, когато става дума за доброволен свидетел, който е готов да танцува на ръба на лъжесвидетелството? Нима читавите хора имат проблем при избора между Платон и истината? Нима цинизмът може да те засмуче и да проговори с гласа ти, докато се чудиш как да се отръскаш от пачите яйца, които сам си посадил и върху които после закономерно си се насадил? Как чувството ти за мяра и чувството ти за огромната тежест на писаното слово могат внезапно да те напуснат и да позволиш позорен текст на побеснял човек да види бял свят на страниците, в които си вградил живота си? И аз ли мога някога да се свлека така?</strong><br /><br /><em>Адв. Харалампиев: Г-жо Червенкова, вие сте главен редактор на елитарен вестник. Не ви ли смути стилът на Добчев? Казват, че „стилът е послание, което пали въображението”....<br /> Г-жа Червенкова: О, не. Не ме смути стилът. Защото тази статия е насочена не към Ласкин, а към наглостта. Добчев говори за явлението наглост. Няма предвид конкретен човек. Вие защо мислите, че става дума за Ласкин?<br />Адв. Харалампиев: Заглавието на статията обаче не е „Последно за наглостта", а „Последно за Ласкиновщината”. И там Иван Добчев нарича моя клиент, мутра, наглец... И твърди, че „нашият Нещастливцев инкогнито продава дрога с бронирания си джип”.<br />Г-жа Червенкова: Къде е цитирано името на Ласкин за продажбата на наркотици? Там е посочено името на Нещастливцев!<br />?!?!?!?!?!?!?!?!</em></p>
<p>Тук аз не издържам. Сигурно прединфарктните се чувстват така. Извиквам високо: Това е скандално! Обръщайки се, на път към вратата срещам ехидно-гузната изкривена усмивка на някогашния режисьор Иван Добчев и му изкрещявам: Това е скандално! Срамота страшна! – и напускам залата.<br />В коридора се свличам на пейката и чувам, чувам го... чупенето на хрущяли, вътре в мен една фигура от светлина се троши на ситни парчета. По-бедна на илюзии, по-богата на печал.<br />Какъв юнски ден! Започна с просто намерение за ремонт на един куфар и завърши с... ремонт на душа, изхвърляне на картонени колоси, проветряване и траурно почистване на стаите. И не са ли гениални латинците, които казват: „Не е известно какво ще донесе вечерта!”...<br />И Божият син, който заръчва: „Не си създавай кумири нито долу, нито горе”.<br />Без кумири – окей. Но и без хора, на които да се възхищаваш ли? Без хора, на които искаш да приличаш? Как? В света на възрастните е така, това ли ми казвате? Не. Съжалявам. <br />Хари, вие сте на ред!</p>
<p><span style="text-decoration: underline;"><strong>Бележки:</strong></span></p>
<p>* Скандалът Аскеер” – Аве Иванова<br />http://www.kultura.bg/bg/article/view/15765<br /><br />** „Последно за Ласкиновщината” – Иван Добчев http://www.kultura.bg/bg/article/view/15812 /</p>
<p>***„Мотивите на един отказ” – Иван Добчев http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=143248<br /><br />**** „Грехът Сфумато” – Аве Иванова http://www.kultura.bg/media/my_html/2131/sfumato.htm /</p>
