- Автор: Андроника Мàртонова
- 10 Sep 2020
- 272
- 12
Тя – смъртта ми, е добра
и не жаля свойта младост,
ала исках да умра
някога на барикада…
Документалният „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел” (2013, реж. Костадин Бонев) е почтена демитологизираща творба, която смъква безпристрастно от пиедестала на фалшивата идеология образи, представи и заблуди. Лентата е носител на „Златен Ритон“ и получи приза на Филмовата академия (2014) за режисура и най-добър документален филм.
<p> </p>
<p>През 1952 г. отваря врати къщата музей „Никола Вапцаров“ в Банско. През същата, по българските екрани излиза и документалната лента „<em>Никола Вапцаров</em>“ (на Никола Корабов по сценарий на Радой Ралин), а веднага след нея и игралният „<em>Песен за човека</em>” (1953) с режисьор Борислав Шаралиев, по сценарий на Христо Ганев, оператор е Емил Рашев. В главната роля на иконичния поет революционер се превъплъщава актьорът Динко Динев. Поръчковият партиен филм – един от първите на одържавената в 1948 г. кинематография, не минава обаче съвсем без сътресения и сблъсъци с цензурата, амбицирана да се създават поредица от екранни епично-монументално артефакти. Ето какво можем да прочетем във великолепното документално изследване на Неда Станимирова „<em>Кинопроцесът – „замразен временно</em>” (ИК Логис, 2012; впрочем задължително четиво за всички, които се интересуват не само от историята на българското кино, но и от епохата на социализма!): <em>Христо Ганев и Борислав Шаралиев се бяха опитали да постигнат един по-интимен, човешки ракурс спрямо образа на поета, но все пак и те не са могли да избегнат повелите на доминиращата естетика: акцентите бяха поставени върху епизодите, където Вапцаров е народен трибун – било като оратор със знаме в ръка сред стачкуващите работници, било на сцената или естрадата, рецитиращ пред препълнена зала или митинг пред Народното събрание. Днес повечето от тези „масови сцени” ни изглеждат наивно патетични, плакатни, но те бяха изцяло в духа на тогавашната естетика, целяща да възпитава определени умонастроения, емоции, вкусове</em>. (с. 63) </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41637_ABzMtxSg8RyscgTyvI5p1RpLLs5bsb.jpg" style="height:358px; width:500px" /></p>
<p> </p>
<p>Не е достатъчно да работиш по такава продукция, за да останеш в челните редици на социалистическото кинопроизводство, т.е. няма гаранция, че дългата ръка на ръководството и цензурата вечно ще е доволна от теб и няма да търпиш критики. Ако „Песен за човека” е определена като връх в операторската работа на Емил Рашев за момента, то следващият му филм „Неспокоен път” (1955, реж. Дако Даковски) е докладван като крачка назад и „<em>свидетелство за творчески упадък</em>” (Станимирова, с. 73). Никога няма угодия на ЦК и прилежащите й художествени комисии и по отношение на кинематогафа. Едно обаче е много важно да се спазва – недосегаемостта на хоругвите, които ще бъдат размахвани пред народа като светини на антифашизма, революцията и борбата за социалистически строй. Иконичните образи са много – един от тях е този на Никола Вапацаров. И ще бъде десетилетия подържан като такъв и чрез множеството кинотворби, които ще бъдат създадени в негова памет. До тотална употреба.</p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41637_ARwTzkEhqnAmjjzVVG86QrQulgpbeF.jpg" style="height:723px; width:500px" /></p>
<p> </p>
<p>След промените обаче идеалистичните и идеологизирани напластявания започнаха да падат шумно като патинирани отломки от високо възвеличаваната фигура на Вапцаров. През 2005 г. излезе телевизионният документален филм „<em>Дело 585</em>” (с автори Ростислава Генчева и Канна Рачева, награден от Съюза на юристите в България), който прецизно боравеше с нови, непоказвани документи около личността на поета и анализира самопризнанията му на подсъдим (на чиято база основно е и разстрелян). Също така сериозно акцентираше върху проблема за невъзможността да се възобнови делото срещу Вапцаров в наши дни и да се отмени (!) смъртната присъда от 23 юли 1942 г., произнесена по действащия тогава Закон за защита на държавата (ЗЗД).</p>
<p>Ще припомним, че Никола Вапцаров е бил вербуван за нелегална дейност през 30-те години от Антон Югов (член на Политбюро на ЦК на БКП и министър-председател) и Иван Масларов. Съден е заедно с тях и с Трайчо Костов и Цола Драгойчева (дългогодишен член на Политбюро на ЦК на БКП). Но всички без поета остават живи. </p>
<p>Филмът „<em>Дело 585</em>” бе провокиран от искане, инспирирано от писателя Йордан Каменов за възобновяване на наказателно дело № 585/1942 на Софийския военно-полеви съд и реабилитация на разстреляния. Впоследствие то е отправено и внесено към Касационния съд през 2004 г. от тогавашния главен прокурор Никола Филчев. Тези действия бяха подкрепени от племенничката на поета Мая Вапцарова. В крайна сметка съдът определи като недопустимо предложението, най-малкото заради различията в конституциите на България, правно мотивирайки се, че на 8 септември 1944 г. в „Държавен вестник“ е обнародвана Наредба-закон на Константин Муравиев (БЗНС, министърс-председател в дните 2-9 сепетмври 1944) за амнистия, с която се амнистират всички деяния по Закона за защита на държавата. А това е един от редките случаи на пълна декриминализираща амнистия, която заличава изцяло престъпния характер на посочените в ЗЗД деяния. След Девети още по-безумно се извъртат нещата. Излиза така, че едва ли не в гроба Вапцаров трябва да се радва, че е осъден по ЗЗД, защото този акт вече не е символ на позор, а на гордост, слава, величие. Глорификация от всякъде. <br />
А какво всъщност се случва в съдебния процес срещу Вапцаров и защо се стига до разстрел?</p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41637_DVjkqWPXnhKmfaSRqCLQmJXtRteSfH.jpg" style="height:669px; width:500px" /></p>
<p> </p>
<p>***</p>
<p><em>Отвънка беше шум <br />
и светеха реклами<br />
в афиша пишеш<br />
„Една човешка драма” <br />
/…/ </em></p>
<p><em>Къде е тука нашата съдба?<br />
Къде е драмата? Къде съм аз? Кажете! <br />
В гърдите ни опрян е за стрелба<br />
на времето барутно пистолета. </em><br />
(Из стихотворението „Кино”, 1941 г.)</p>
<p>***</p>
<p>Вече имаме и нов, също силно демитологизиращ филм, който ще бъде разпространен през есента (по думите на режисьора Костадин Бонев най-вероятно в кино „Влайкова”), а по-натам ще можем да го видим и на телевизионния екран. „<em>Вапцаров. Пет разказа за един разстрел</em>”. Сценарист е Ивайла Александрова (тя е автор и на документалния роман „<em>Горещо червено</em>”, 2008, ИК Жанет 45). Останалите от екипа са: оператор – Константин Занков а.б.о., монтаж – Тома Вашаров, музика – Николай Иванов и със специалното участие на Цветана Манева. </p>
<p>„<em>Вапцаров. Пет разказа за един разстрел</em>” е сериозен и със сигурност не последен опит така идеологизираният образ на поета да бъде заменен с друга реалност. Тази на истината, но не на интерпретираната, а единствено и само документалната. Огромен масив е залегнал в основата на сценария. Стотици архивни единици, полицейски фондове, музейни сбирки, съдебни протоколи, саморъчно написани показания, шрифтограми, записи на спомени, литература, изследвания, снимки, филмови и аудиохроники, мемоари и др. – всичко това е издирено, изчетено и селектирано в разстояние на около 4–5 години, за да се стигне до реализацията на кинотворбата. Всъщност материалът е достоен и за направата на игрален филм или защо не телевизионен сериал. (Което от своя страна води до други размисли за неслучването на историческите филми за големите ни личности, но за това някой друг път.)</p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41637_hlew7Uynpm28lTK3hTXarl1DooWD74.jpg" style="height:691px; width:500px" /></p>
<p><span style="font-size:13px">Като опитни документалисти, Костадин Бонев и Ивайла Александрова ни водят през визуалните документи, даващи ни много по-ясна представа за детството и младите години на Вапцаров в Банско и сложните отношения с бащата Йонко (фактор във ВМРО). Изплува и присъствието на особена фигура: шпионинът на Коминтерна Борис Майлер, който, странно как, невинно се оказва в живота на семейство Вапцарови.</span></p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41637_kb0NF8am1YzfbuAUoa0rcbmgePfads.jpg" style="height:488px; width:500px" /></p>
<p> </p>
<p>Не е пропуснато да бъде развенчан и митът за периода на Морското училище, в което младият Никола далеч не е щастлив и възторжен. За изненада на мнозина разбираме, че поетът не е привързан към „морето и машините”, а точно обратното – ненавижда ги. Привличат го ареалите на литературата и театъра. <br />
Останалите разкази смъкват завесата на други играчи в „драмата Вапцаров”: Георги Димитров, „революционният патос” и процесът, довел до смъртна присъда. За да се стигне до абсолютно точното пророчество на Никола Гешев (началник на полицейско отделение А в периода 1941–1944 г., отговорно за борбата срещу нелегалната тогава БКП): <em>Ще съсипя кадърните ви кадри и ще ви оставя кундурджиите. Да видите как се управлява с кундурджии</em>. Актуално, нали!?</p>
<p>***<br />
<em>И колко бе трудно <br />
да можеш събуди <br />
живота във този народ. <br />
Да срутиш огромния<br />
пласт от лъжи, <br />
който тежи<br />
над този живот.</em><br />
***</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41637_Xhsu8nGSNddcUlJUz622bU32sZWodJ.jpg" style="height:695px; width:500px" /></p>
<p> </p>
<p>Няма да е пресилено, ако определим „<em>Вапцаров. Пет разказа за един разстрел</em>” като филм-макропроизведение, съставено от различни визуални модули. Всеки един от тях би могъл да има самостоятелен живот и да е активно ядро, от което да се развие друг разказ, в друга посока и фокус. Тази привидна фрагментарност е елегантно свързана и центрирана около образа на Вапцаров именно за да се освободи… от този образ. И да го преподреди, като изгражда нова рефлективност спрямо главния персонаж и аудиторията. </p>
<p>Виждаме съвсем нов Вапцаров: съмняващ се, неспокоен, несигурен, дори леко комплексиран, хаотичен, идеалистичен, нарцистичен посвоему, обидчив. Обикновен. Страдащ. Наивен. Суетен.</p>
<p>Всичко друго, но не и „оня” познат и преекспониран герой.</p>
<p>Изстискан на максимум до последното си присъствие, до последния си стих, дума, запетая…<br />
Слиза ли от пиедестала? <br />
Не, защото всъщност няма пиедестал. </p>
<p>Вапцаров дори не е и революционер. А един объркан, самотен човек, който не може да си намери място в съществуващия тогава свят. И преди всичко – търсещ поет. Защо тогава е разстрелян?</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41637_TH3ghjcaG7WakhktCG0JlRsLJLncjF.jpg" style="height:492px; width:500px" /></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:13px">В този контекст „</span><em>Вапцаров. Пет разказа за един разстрел</em><span style="font-size:13px">” на Костадин Бонев е още един важен и в никакъв случай не реваншистки филм. С класически прийом той преоформя историчността, дори не толкова чрез дистанцията на времето, колкото чрез документалната онтология. Променя радикално набиваните с десетилетия нагласи в мисленето (даже не мисленето, а приемането за даденост) на „</span><em>комуниста и работника</em><span style="font-size:13px">” Никола Вапцаров. Кара ни да мислим, без да натрапва и категоризира еднозначно. Оставаме с усещането, че еднократното гледане не е достатъчно и трябва пак да се види. Отворен филм. </span></p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41637_mzF9cuZM95ejbn1ZQ1v6jfFdopKM38.jpg" style="height:399px; width:500px" /></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p>Опасно е да визуализираш толкова архивни единици, може да стане много скучно и тегаво за зрителя. Екипът обаче се е справил наистина на ниво. Чрез прецизния монтаж се осъществява друг режисьорски подход. Няма да видим визуалния образ на нито един жив човек, а само ще приемаме внушения чрез картините – снимки, документи, особено авангардните надписи, текста и фонограмата, гласа на Цветана Манева, която незабравимо чете Вапцаров. Конфликтните поетични прочити обговарят както историческата среда, така и прилежащите й ценности. Конфликтни не защото враждуват помежду си, а защото са несъвместими в пресечната точка, наречена Вапцаров. Много особено напрежение тлее в „<em>Пет разказа за един разстрел</em>”. Бучи едва доловимо, но същевременно „дразнещо” на подсъзнателно ниво. Защото във фундамента му са залегнали опитът, очакването, клишираното, съпротивата, фалшът, изненадата, деканонизирането, развенчаването, трагизмът, безсмислието, отговорността … За какво (и може би – на кого) „служи” интелигенцията? За какво се употребява? Кому са нужни поетите? </p>
<p>***<br />
<em>И тръгваш. Накъде? <br />
Не знаеш. <br />
/…/<br />
Разбираш цялата нелепост <br />
на този див, объркан свет <br />
и тръгваш като вълк – напреко<br />
със твърди стъпки. А зад теб <br />
ти чувстваш здраво как напира, <br />
обгръща със ръце града <br />
метежен порив. И разбираш:<br />
– Зора. Събужда се света.<br />
И ако нас ни карат<br />
да умираме,<br />
и ако нас ни тикат <br />
към куршумите, то сигурно и лудия <br />
разбира, <br />
че ние требва да си кажем думата. </em><br />
</p>
<p><strong><a href="http://glasove.com/interviuta/41641-kostadin-bonev-vapcarov-ne-se-e-useshtal-genij-imal-e-druga-misiq">Разговор с режисьора</a> около личността на Вапцаров, историческата действителност и допълнителните материали, които не са влезнали в „Пет разказа за един портрет” може да прочетете по-късно в рубриката "интервю".</strong></p>
