- Автор: Гласове
- 20 Март 2024
- 8461
- 50
Автор: Брендън О‘Нийл, spiked-online.com
Ирландия и ужасната истина за будността
Скорошният референдум в Ирландия показва колко ревностна и безразсъдна е станала културната война.
Без съмнение най-любимата ми част от референдума в Ирландия миналата седмица беше откриването на „чудотворни медальони“ сред бюлетините. Чудотворният медальон е малка висулка с лика на Дева Мария. Обикновено е изобразена как смазва змия под краката си. Това са обредни медальони. Биват сребърни или златни. За някои католици те са начин да измолят застъпничеството на Божията Майка, нейната свята помощ в излекуването на болен човек или пък съдействието ѝ за някакво друго чудо. И не знам дали ще повярвате – избирателните власти намериха няколко такива, пъхнати между бюлетините, без съмнение от избиратели, надяващи се Майката на Иисус да насочи двойния референдум в желаната от тях посока.
В крайна сметка, те нямаха нужда от Божията Майка. Простосмъртните, които съставляват ирландския електорат, бяха достатъчни, за да отхвърлят предложенията на правителството, представени на референдумите – първо, да се актуализира смисъла на думата „семейство“ в Ирландската конституция и второ, да се измени сексисткото позоваване на домашните „задължения“ на жената. Огромното мнозинство каза „Не“ и на двете предложени поправки.
Но присъствието на медальоните беше трогателно въпреки това. Някои от тях бяха намерени в Летеркени, Донегал. Всъщност, както пише „Донегал Дейли“, „няколко от чудотворните медальони са намерени в различни урни из цялата страна“. Други са открити в Лимерик. В една от избирателните секции са открити най-малко 11 медала. „Поддръжниците, гласували с „Да“, не са си казали молитвата“, пошегува се вестникът на Донегал.
Аз не съм по чудесата. Не вярвам в Бог, още по-малко в майка му. Но имаше нещо успокоително в това откритие, че Старата Ирландия още не е умряла. Че при цялата тази турбосамодоволна прегръдка на ирландските елити с „будността“ – на посткатолическите, постнационалните, поствсякаквите постоянни политически течения – все още има хора като покойната ми баба. Всеки, който е израснал със старите поколения на провинциална Ирландия, е запознат с чудотворните медальони. Имали сме ги притиснати в дланта си преди дълго пътуване, слагали сме медальон със Свети Кристофър в новата кола, преди да я подкараме по пътищата. Челата ни винаги бяха напръскани със светена вода в случай, че докато сме сами, срещнем по пътя си змия.
Простимо е да се мисли, че тези хора са изчезнали. Единственият случай, когато днес можем да срещнем възрастни религиозни ирландки – чудотворните медальони са почти изцяло тяхна запазена марка – е във филма на Мартин Макдона за веселото забавление на английската средна класа, който се прожектира в кината. Те носят шал, имат намръщена физиономия и казват глупави неща. Това е начинът, по който културните архитекти на Новата Иралндия виждат Старата Ирландия – странно мъртво, за щастие, място, което е било населено от ехидници и истерици.
Оказва се обаче, че тези хора все пак не са музейни експонати. Не са изчезнало племе. Те още са тук. А най-хубавото е, че се молят на Дева Мария този път да не смазва змията, а да смаже политически коректната свръхкласа на Дъблин и нейното непрестанно вмешателство в конституционните и историческите дела.
Падащият при изваждането на бюлетините от урната свещен медальон е като вик от миналото. Тихият рев на забравени хора. Сякаш Старата Ирландия, от която ирландският народ е инструктиран да се срамува днес – с нейните странни традиции и суеверия – шепти в политическия ефир: „Ние още сме тук“.
Резултатите от референдума се усетиха общо взето така – предизвикателна защита на традицията срещу надменното безразличие на дъблинския елит, което облича презрението си към миналото на Ирландия в езика на „модернизацията“. Огромното мнозинство от гласоподаватели не е, разбира се, съставено от хора с чудотворни медальони, но това, което обедини много от тях, беше желанието да защитят историята от налаганата от днешните власти „нулева година“. Това прави този бунт в урните толкова значим и толкова вълнуващ.
Министър-председателят Лео Варадкар дава изявление пред медиите в замъка Дъблин след референдума на 9 март
Избирателите бяха поканени да кажат „да“ или „не“ на две поправки на Конституцията от 1937 година. Първо бяха попитани дали искат да сменят значението на думата „семейство“, така че тя да се простре отвъд брака и да включи и други „трайни връзки“. След това бяха попитани дали искат да сменят фокуса на Конституцията върху „задълженията“ на жената в дома, като бъде добавена нова клауза, признаваща че всички „членове на семейството“ трябва да се грижат за домашната среда. Политическата класа инвестира огромно количество пари и енергия за окуражаване на гласоподавателите да кажат „да“ на тези мащабни промени, но гласоподавателите отказаха да поемат топката. Шейсет и осем процента казаха „не“ на изменението на дефиницията за семейство, а седемдесет и четири процента казаха „не“ на актуализирането на раздела за задълженията на жената.
Това беше смазваща загуба за властите. Републиканската партия, Християндемократическата партия, „Шин Фейн“ – всичките бяха казали „да“. Артикулираната класа е бясна на избирателите. Те отхвърлиха възможността да „извадят“ Ирландия от „конституционната усмирителна риза на католическото социално учение и анахроничните възгледи за жените и момичетата“, казва един колумнист. Представата за определени ирландци като „анахронични“ и за самата Конституция като безнадеждно остаряла е широко разпространена сред образованата класа. И наистина, министър-председателят Лео Варадкар каза, че е време да сменим „много старомодния, много сексистки език спрямо жените“ в Конституцията. В очите на елита, вероятно, хората, които казаха „не“ на този проект за „модернизация“, са както много старомодни, така и големи сексисти.
На практика избирателите защитиха своя начин на живот. Те се застъпиха за институции и идеи, които значат много за тях – бракът, майчинството – срещу едностранното вмешателство на дистанцираните управляващи. Те разбират, че добавянето в Конституцията на други форми на „трайни връзки“ заедно с „брака“ ще представлява скрито понижаване на стойността на брака. Специалният статут на брака се размива, когато той е третиран като една от многото форми на връзка. Със сигурност на елитите с глобалистки уклон е чуждо това, че обикновените хора все още придават толкова голямо значение на брака, но това е факт. Дъблинският елит може и да черпи чувството си за смисъл и влияние от модерните форми на съюзяване и идеологическо другаруване, но останалите предпочитат вкоренения опит от обвързването за цял живот. За мнозина бракът е най-важният източник на солидарност.
Елитите сега търкалят различни извинения за провала си да постигнат своето. Въпросите на референдума са били формулирани лошо, избирателите са били подведени от крайнодесните и така нататък, и така нататък. В действителност двойният референдум изложи един екзистенциален сблъсък на ценности, и ценностите, които елитите не харесват, победиха.
Мнозина от нас намираме за съвсем разумно това, че обикновените хора излязоха и защитиха институцията на брака и традиционното семейство. В крайна сметка, това са институциите, в които хората намират убежище от капризите на пазарното общество и в които култивират собствено пространство на любов, независимост и солидарност. Инстинктът на постнационалните елити може и да е отхвърляне на всичко – държава, общество, общност – в името на изискванията на глобалния капитал. Но инстинктът на останалите е да направят обратното: да затворят люковете на семейния си живот и да се предпазят от правилно предугажданите икономически и идеологически заплахи на неолиберализма.
Още по-важно – звучният отговор „не“ беше защита на миналото от един елит, който предпочита постоянното настъпление на „модернизацията“ пред всеки повик на традицията. Поканата на Варадкар към ирландския народ да отхвърли „много старомодния“ език на Конституцията беше красноречива. Тя говори за раздразнението на елита към всичко старо, неговия дискомфорт от самата история. Тези дни имаме впечатлението, че за управляващите в Дъблин е унизително да управляват страна, която някога е била толкова религиозна и провинциална. В която гей сексът е бил престъпление до 1993 г., а разводът не е бил легализиран до 1995 година. Обявяването на непрестанни войни на миналото на Ирландия все повече се превръща в средство, с което новите управници на Ирландия се опитват да демонстрират моралната си годност за членство в глобалистката суперкласа.
Националното самосъжаление е истинска индустрия в модерна Ирландия. Културните инфлуенсъри преизмислиха миналото като постоянен ад от Магдаленски приюти за „паднали жени“, злобни свещеници, алкохолизъм, глупост и жалък национализъм. Буквално всеки ирландски филм и роман е депресираща приказка за някогашното царство на невежеството над този благоразумен остров. Старите английски карикатури на ирландците като луничава раса са нищо в сравнение с карикатурите на новия дъблински елит на ирландците като увредени жертви на демагогската църква и националистките водачи. Не е нужно да смяташ, че Старата Ирландия е била съвършена, за да признаеш, че в тези гротескни визуализации на ирландската история не става дума толкова за историческата истина, колкото за доказване на добродетелите на новия елит чрез постоянно противопоставяне с пороците на стария.
Двойният референдум от миналата седмица трябва да бъде разглеждан в следния културен контекст: като най-новото усилие на елита да откачи Ирландия от нейното минало, да освободи народа от неговия исторически срам. С отхвърлянето на тази покана, с отказа за изоставяне на „много старомодния и много сексистки“ основополагащ документ на страната, избирателите не само казват „майната ви“ на сегашните управляващи – те също така се изправят срещу култа на „нулевата година“, срещу бясното отделяне на народите от тяхното минало. Това е съществена част от будния проект: възпитаване на исторически срам в обществото, така че то да може да се съгласи да бъде отведено в по-ново, по-добро, по-будно бъдеще от една самообявила се за просветена управляваща класа. И проект, на който ирландският народ току-що каза „не“.
В целия Запад перформативната враждебност към собствената история е на мода в средите на естаблишмента. Виждаме я в САЩ, в усилията на медийните елити да подменят самата дата на основаване на Америка от 1776 г. (годината на Американската революция), на 1619 г. (годината, в която пристигат първите роби). Виждаме я във Великобритания, където „Националният тръст“ ни изнася лекции за историята на робството, Англиканската църква поднася тържествени извинения за връзките си с колониализма, а буржоазната младеж събаря паметниците на „проблемни“ хора и иска преименуване на сгради и улици. Виждаме я в Европейския съюз, който описва всичко, случило се преди 1945 г. като съмнително и архаично, а всичко след това като галантно усилие за социално реинжениране на континента като будно и мирно място.
Улица "О‘Конъл", Дъблин, 27 юни 2015 г.
А в Ирландия виждаме това навсякъде. В културата, в забавленията, в политиката. Свидетелства не само модният срам на интелигентната прослойка към католическата епоха, но също и тяхното хапливо пренебрежение към самата основа на нацията. Дори и Великден 1916 г. е срам за новия елит, който предпочита да обедини суверенитета си с ЕС, вместо да защити териториалната неприкосновеност на републиката (на 24 април 1916 г. започва Великденското въстание против английската власт, което провъзгласява създаването на Ирландска република – б.пр.). Това че млади мъже и жени умряха, за да може Ирландия да управлява сама себе си, е унизително за тези елити на индустрията на знанието, които предпочитат да бъдат управлявани от Брюксел. И затова те се дистанцират дори от идеалите за Ирландската независимост.
Не искаме да имаме нищо общо с „назадничавата идея за суверенитет“, каза тогавашният лидер на опозицията, а сега вицепремиер Майкъл Мартин през 2017 година. Ирландия е „абсолютно ангажирана“ с ЕС, оповести той. Народността си отиде, дойде покорството към глобалистките институции. Вероятно някогашните музи на ирландския писател, които се бориха за самоопределението на Ирландия, са били наистина „нечестиви фанатички“. Колко тъжно, казва той, че дори днешният ирландски народ „намира утеха в завивката на бунтовническото кредо“. Днес образованата позиция е да се издигнем над миналото, да погледнем отвисоко на него, да се дистанцираме от „много старомодните“ идеали на отминалите години. Отказът на обикновените хора да направят това, упоритата им настойчивост да ценят историята и нейните постижения, предизвикват недоумение у елитите, в същата степен, в която ги ужасяват. За останалите от нас обаче това е смислено. Хората искат да се чувстват свързани с историята, с мястото, с тяхната част от приказката на тяхната общност. Предложението на елитите да се откажем от всичко това е в крайна сметка предложение да се откажем от самите себе си.
Модерна Ирландия, повече от всяка друга европейска страна, разкрива деструктивната истина за будността. Тук има тенденция да се гледа на будността като на шега. Както едно време на сините коси на буржоазията. Като идеологическите буйства на богатските деца, оставени без надзор в кампуса. В действителност будността е грамаден проект на елитите, чиято фундаментална цел е да пресъздаде и „да подобри“ масите.
Това е процес на деисторизация, на детериторизация и деморализация. Това ще рече, че той иска да ни вземе в заем от собствената ни история, предизвиквайки срам от миналото. Той цели да ни лиши от значима свързаност с територията, като размива националния суверенитет и ни придвижва все по-близко до глобалистката система на управление. И той копнее да ни превъзпита извън нашите проблематични ценности – нашата „много старомодна“ вяра в неща като семейството, брака, майчинството, дори биологичния пол – чрез непрестанно промотиране на обявения за по-добър и просветен начин на мислене за социалните отношения.
Ирландия е по-напред от останалите в този авторитарен проект. Срам от 1916 г., открито презрение към суверенитета, безспирен вой срещу религиозните ексцесии на 200ти век – това са нещата от „интелектуалния“ дискурс на дъблинските прогресивни фактори. Малко са културните елити, които са толкова гордо отчуждени от историята и народа си, колкото ирландските. Точно това представлява наистина и двойният референдум: пореден опит за окопаване на културната власт на новите управляващи и омаловажаване на „много старомодната“ моралност на масите. Поразителната загуба на елита в този нарочен сблъсък за историята и за самия смисъл, е важен момент.
Това, което много хора инстинктивно осъзнават е, че насилственото им отчуждаване от собствената им история, територия и морал ще ги направи по-податливи на новата управляваща класа. Това ще ги превърне в бели листове, върху които елитите на „нулевата година“ ще могат да пишат каквато си поискат история и идеология. При тези обстоятелства вкопчването на хората в традицията, завиването им с одеялото на миналото, не е „анахронично“ – то е въпрос на оцеляване. Това е акт на самозащита срещу естаблишмента, който ни иска сугестивни, а не вкоренени и уверени. Семейство, общност, традиция – това са последните останали щитове на хората срещу истински „яростните фанатици“ – нашите управляващи от „нулевата година“.
Ирландия стана хипербудна. Нейните елити са напълно покръстени в дженър култа. Те промотират безмилостното преследване на „речта на омразата“, която в действителност представлява несъгласие. Те заклеймяват като „крайно десен“ всеки, който гъкне някаква критика срещу имиграцията. Тяхната културна война срещу миналото е безмилостна. Будността днес е държавната религия на Ирландия. И ако мислите, че католическа Ирландия беше сексистка, ирационална и нелиберална, само почакайте да видите какво ще отприщи будността. Мъже, които мародерстват в пространства за жени, биологически факти, които са изхвърлени в коша за отпадъци на историята, наука, която е подчинена на идеологията, несъгласни, които са обявени за „хейтъри“ и заплашени с цензура, а може би дори и със затвор – новата управляваща безбожна класа на Ирландия е точно толкова назадничава и тиранична, колкото и всеки свещеник от старата.
Иронията е в повече: в показното си дистанциране от лошата стара религиозна Ирландия елитите създадоха система от неорелигиозни догми, в сравнение с които католическата епоха изглежда със сигурност прогресивна. Този нов клерикализъм е много по-реакционистки, много по-застрашаващ свободата и разума, от малка стара дама, която пуска чудотворния медальон с бюлетината си. Дано богохулството срещу неговата идеология да продължи дълго.
Източник:spiked-online.com
Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова
Следвайте "Гласове" в Телеграм
