- 21 Яну 2024
- 2188
- 24
Автор: Лора Асенова
Следвайте "Гласове" в Телеграм
"Щом за хората в Калофер, и не само, този ден с неговата празничност се превръща в отличителна черта и ценност, дава им повод за гордост и увеселение, създава им усещането за пазители на българското, то значи е достойно за уважение. За да стигне Леденото хоро до ЮНЕСКО, следва да извърви дълъг административен път. Първо трябва добре да се подготвят редица документи, които да отговорят на представителния списък на нематериалното културно наследство на България, които се депозират в Министерството на културата. В случай че държавата ни реши, че от всички други вписани елементи този е приоритетен, тогава може да пристъпи към световната сцена". Това казва в интервю за "Гласове" Ирена Тодорова, изпълнителен директор на Регионaлния център за опазване на нематериалното културно наследство в Югоизточна Европа под егидата на ЮНЕСКО. Според нея признанието от ЮНЕСКО не трябва да е самоцел. "Напоследък всякакви практики си търсят място там. Разбирам защо е така - престиж, чуждестранен интерес, туризъм, но нека преди това да помислим къде сме ние в този процес и как по-добре да опазваме и популяризираме наследствата си и чак след това да търсим чуждото внимание. Нека се научим да мислим себе си през културата, само така ще я ценим и съхраняваме", казва още Ирена Тодорова.
Началото на годината винаги тръгва с обичаи и ритуали, които са ни добре познати, но и около които има много спорове като какви трябва да бъдат определени и нужно ли е да се стимулира тяхното практикуване. Какво означават традициите за българите – символ на нашата история или прекроен повод за гордост? Какво е отношението ни към културното наследство и на какво трябва да отделим повече внимание за образа ни пред света – отговорите се опитваме да дадем в следващото ни интервю с Ирена Тодорова. Тя е изпълнителният директор на Регионaлния център за опазване на нематериалното културно наследство в Югоизточна Европа под егидата на ЮНЕСКО. В него членуват 17 държави, сред които е и Украйна, като той е и единственият център в Европа, извън централата в Париж.
- Наскоро имаше няколко причини да се замислим за обичаите у нас. Една от тях беше именно Леденото хоро в Калофер на Йордановден. Това е една нова традиция в българската история, на около 30 години, която е под въпрос дали може да се определи като нематериално културно наследство. Може ли тя да кандидатства за списъка на ЮНЕСКО и оттук въпросът за принципа – какво означава нематериално културно наследство и как се определя то?
- Нематериално културно наследство e сложен микс от знанията, свързани с традиционните занаяти, уменията за производство на храни, специфичните обреди и ритуали, които всъщност отразяват връзката с природата или представите за отношенията между хората. Важно е да знаем, че трансферът на знания е особено важен в този процес, защото само препредаването от едно поколение към друго може да съхрани традициите живи във времето. Системата за идентифициране на нематериалното културно наследство е особено сложна, един от компонентите й е времеви или, за да се превърне една практика в живо наследство, следва да е издържала на времето поне 50 години и то без прекъсване. Този сегмент от културата ни невинаги е видим, забележим дори, но е особено важен за националната ни идентичност и памет. Важен акцент от него са не предметите или застиналите във времето сгради, а хората, които се грижат за това да оживяват и пазят културата ни.
На въпроса ви за Леденото хоро - имаме уникалния шанс да проследяваме как една повтаряща се със своите отличителни белези практика се превръща в традиция. Дали го приемаме или не е друг, по-скоро естетически въпрос. Щом за хората в Калофер, и не само, този ден с неговата празничност се превръща в отличителна черта и ценност, дава им повод за гордост и увеселение, създава им усещането за пазители на българското, то значи е достойно за уважение. За да стигне Леденото хоро до ЮНЕСКО, следва да извърви дълъг административен път. Първо трябва добре да се подготвят редица документи, които да отговорят на представителния списък на нематериалното културно наследство на България, които се депозират в Министерството на културата. В случай че държавата ни реши, че от всички други вписани елементи този е приоритетен, тогава може да пристъпи към световната сцена.
Но, вижте, не трябва признанието от ЮНЕСКО да е самоцел. Напоследък всякакви практики си търсят място там. Разбирам защо е така - престиж, чуждестранен интерес, туризъм, но нека преди това да помислим къде сме ние в този процес и как по-добре да опазваме и популяризираме наследствата си и чак след това да търсим чуждото внимание. Нека се научим да мислим себе си през културата, само така ще я ценим и съхраняваме.
- Откъде се появяват тези пропуски?
- Необходима е по-целенасочена държавна политика в сферата на културата. Не без значение е и синергията между различните институции и министерства. Трябва ни визия, стратегия за това как искаме да изглеждаме в дългосрочен план. Постоянната смяна на министри няма да ни доведе скоро до желания резултат. Разказът за културното ни наследство трябва да е едновременно и наш, и европейски, да отразява миналото, но да не заобикаля настоящето. Знам, че това е сложно начинание, но трябва да се положат усилия от елита – този на политическия и на професионалния терен. Има огромна пропаст между представите на младите хора за културното ни наследство и тези на предишните поколения. За едните често традициите ни се изчерпват с фолклора, другите на свои ред се лутат в естетическите си представи за наследство и трудно се съотнасят към родното.
Чудесно е, че парите за култура са увеличени значително. Поздравления за настоящия екип на Министерството на култура, че успя да се пребори. Сега следва сложната задача как да се харчат. Крайно време е да се помисли и за национална стратегия за култура, която да очертае рамките на нейното бъдещо развитие.
- Но в същото време ми се струва, че голяма част от обществото ни има отношение към някои български традиции. Например покрай празника „Сурва“ настъпва направо еуфория, после - скоро следва март месец, всички си закачаме мартеници. На какво се дължи това, как бихте определили тези събития, които ни вълнуват по-масово?
- Конвенцията на ЮНЕСКО за опазване на нематериалното културно наследство от 2003 г. е важен стратегически документ, който българската държава подписва почти веднага. Това става неслучайно, дори е породено от стремежа ни да се придаде тежест на нематериалното културно наследство. С други думи, права сте, макар и не съвсем осъзнато имаме отношение към традициите, особено към онези превърнали се в празник. За мен обаче е важно друго - как отвъд празника да съхраним елементите на нематериалното културно наследство. Това е сложният въпрос. Градът сам по себе си застраша традициите, отдалечава хората от локалното, от общността, неговата динамика често не позволява практикуването на занаяти, които отнемат много време и съсредоточеност, но това се естествени тенденции, които не можем да спрем. Има добри примери, които ЮНЕСКО стимулира. Например повече акцент върху културата и културното наследство в училище, дори в детската градина, през различни работилници - рисуване на яйца за Великден, плетене на мартеници и прочее. Също има и финансово държавно стимулиране на техникумите и специализираните училища, които се занимават със занаяти – грънчарство, дърворезба и други.
- А можете ли да дадете примери за такова „живо наследство“, което е под заплаха да го изгубим?
- Всяко наследство е в риск, ако няма целенасочена политика по опазване. Не мога да посоча конкретни примери, те са обект на колегите етнографи. Знам обаче, че вписването на повече елементи в националната листа и в представителната на ЮНЕСКО ще ни помогне да следим по-внимателно за състоянието им. Напоследък ЮНЕСКО стимулира все повече мултинационалните кандидатури, които се подготвят от повече от една държава. Това е голямо предизвикателство за баланса между националните и международните ни интереси. Мартеницата например е елемент поместен в ЮНЕСКО благодарение на усилията на няколко държави.
Могат да се търсят множеството близки по своята същност практики и занаяти, особено тук на Балканите. Културата би могла да ни превърне в лидер в тези процеси, лидер на Балканите. Ние трябва да сме тези, които водим процеса. Можем да помислим за грънчарството – керамиката, която не се среща само у нас. Храната има особен потенциал да се развие като продукт на специфичната ни култура – традициите на киселото мляко или пък тези свързани с обработката на варени и сушени плодове, като пестила например.
- Като разказваме за кандидатурите, разбрахме, че тя трябва да има инициатор. А може ли държавата сама да инициира този процес?
- Държавата може да стимулира и подпомага процеса, но инициативата трябва да идва отдолу. Иначе се губи автентичността. Важното е човекът да се самоотнася към наследството.
- И все пак каква стойност придава вписването на живо наследство в списъка на ЮНЕСКО? Какво печели тя от това?
- ЮНЕСКО е естествен, често и необременен коректив. Освен това служи на множество туристи за ориентир при избора на техните културни цели. Не трябва да забравяме и най-важното – превръща националните ни елементи в световни.
- Регионалният център на ЮНЕСКО отговаря за цели 17 държави. Цялата тази дейност за тях тук ли се извършва?
- Не, ние отговаряме за налагането на темата и обучението на експерти, които се занимават с тази проблематика. Това е единственият център на ЮНЕСКО от този тип в Европа, като трябва да ценим факта, че именно на нас е отредено домакинството му.
Православната Спасо-Преображенска катедрала в Одеса от 1795 г, която е в списъка на ЮНЕСКО на обектите на световното наследство, 23 юли 2023 г.
- В нашия център попада и Украйна. Там има ли културно наследство, което е застрашено или материално културно наследство, разрушено от войната?
- Да. Украйна е от страните, чието културно наследство е в риск заради войната. В този случай ЮНЕСКО прилага нарочни политики, които надскачат Регионалния център. Полагат се усилия по събирането на архив и най-вече дигитализация на културното наследство, за да има възможност за реставрация впоследствие при необходимост. Регионалният център посвети един от броевете на списание „Живи наследства“, което ние издаваме, именно на този проблем. Събрахме множество материали заедно с колегите ни от Украйна и, разбира се, с помощта на украинското посолство в България.
- Тази година какви са Вашите приоритети в Центъра?
- За първи път от много години насам Центърът работи много активно с Министерството на културата, тази добра комуникация ни дава повече възможности за максимално разгръщане на инструментите на културната дипломация, така че ще съсредоточим усилия именно в това. Подготвяме нови проекти, обучения и мобилни изложби.
