- 10 Sep 2020
- 328
- 2
Благородство и доброта се редуваха с желание за власт и надмощие През 1970 Лорънс Оливие ме убеди да поставя “Хеда Габлер” на Ибсен в Националния театър в Лондон, с Меги с Меги Смит в главната роля. Приготвих куфара си и зиминах. Лошите ми предчувстния се оправдаха. Хотелската стая се оказа тъмна и мръсна. Навън кошмарен шум. Сградата се тресеше от тътена на минаващите коли. Миришеше на влага и мухъл. Във ваната пъплеха малки хлебарки. Вечерята за “добре дошъл”, която ми предложи новият лорд /Оливие/ беше ужасна - традиционна кухня от остров Ява! Един от тримата, поканени от него актьори, се напи още от първата чаша и заяви, че Ибсен и Стриндберг били “динозаври” и “вече негодни за театъра”!
Тогава го попитах защо са избрали “Хеда Габлер”, а той ми отвърна, че в момента в Лондон стачкували пет хиляди артисти. Лордът се усмихна кисело и заяви, че актьорът бил достатъчно талантлив и, че нямало значение, че говори така в това състояние.<br /><br />Националният театър играеше в две помещения под наем и по това време строяха новото му здание долу, при реката. Репетиционната се намираше в циментов хангар, с вълнообразен ламаринен покрив насред двор, осеян с помийни ями. Когато грееше слънце в хангара ставаше нетърпимо горещо. Прозорци нямаше. Колоните, поддържащи покрива, бяха на пет метра разстояние една от друга - декорите се строяха между тях. Отстрани имаше две тоалетни, които миришеха доста неприятно...<br /><br />Но затова пък актьорите бяха отлични, неколцина от тях - дори великолепни!<br /><br />Професионализмът и страстта, с която работеха, направо ме изплашиха. Веднага разбрах, че школата тук е коренно различна от нашата. От първата репетиция те знаеха текста наизуст. А когато деорите бяха готови, започнаха да играят цялата драма в един луд ритъм. Поисках да ограничат този подем, да се запазят за премиерата, но те не пожелаха.<br /><br />Макар и болен от рак, техният директор идваше на работа всеки ден точно в девет, работеше до девет вечерта и няколко пъти седмично изпълняваше ролята на Шейлок във “Венецианският търговец” на Шекспир - дори се случваше да я изпълни и два пъти дневно!<br /><br />Един ден, беше събота, след първото представление, отидох при него в тясната директорска стаичка. Заварих го по долни гащи, да си оправя грима. Беше смъртно бледен, дишаше тежко. Няколко жалки сандвича лежаха в чинийка до тоалетната масичка. Изпи две- три чаши шампанско. После влезе гримьорът да му довърши грима. Гардеробиерката му помогна да облече износения редингот на Шейлок. Той взе едно черно бомбе и излезе.<br /><br />Не можех да не си спомня за нашите шведски актьори, които негодуват, когато трябва да репетират през деня, а вечерта да играят. И още по- лошо: когато имат дневно и вечерно. Колко зле и изчерпани се чувстват на другия ден!<br /><br />За своя сметка се прехвърлих в хотел “Савой”. Тогава Лордът ме покани в едно от неговите жилища. Осигури ми пълно спокойствие и конфорт. Самият той живееше в Брайтън, заедно със съпругата си Джоан Плаурайт. В тази елегантна квартира ме посрещна камериерката, напомняща Квазимодо от романа на Юго - ирландка, високо около 120 см. Вечер тя четеше молитвите си с толкова силен глас, че ми се струваше, че го прави с микрофон с усилвател!<br /><br />Всяка сутрин срещах Лорда на закуска. За мен беше изключително поучително да слушам лекциите, които изнасяше, докато си пиеше кафето. Темата неизменно бе Шекспир. А моят ентусиазъм просто нямаше граници! Задавах му въпроси и той ми отвръщаше доста умно и тактично. От време на време телефонът го прекъсваше, за да продължи отново пред чашката кафе.<br /><br />Неговият спокоен и покровителствен глас разказваше за живота му, преживян с Шекспир, за неговите открития, победи и дори за редките му неуспехи. Постепенно разбрах колко радост и хармония има у хората като него, надарени със сила, която са успели да овладеят. Те можеха да се радват на една свобода, макар и в определени рамки. Бяха: чувствителни, арогантни, агресивни, чаровни и доста непринудени. Техният театър - въпреки краткото време за репетиции подготовка - беше директен и жесток, неумолим. Връзката им с традицията бе до известна степен условна и анархистична. Да, Лорънс Оливие продължаваше традицията, но в същото време я отричаше. Постоянното му сътрудничество с по- млади и по- възрастни от него колеги - при същите тежки условия - бе дало отпечатък върху него: благородството и добротата се редуваха с желанието му за власт и надмощие по същото време.<br /><br />Лордът засне филма “Три сестри” , по спектакъла, режисиран на сцената на Националния театър. Според мен не го направи никак добре: монтажът беше лош, а снимките - мизерни. Нямаше нито един близък, филмов план. Опитах се да му кажа деликатно всичко това - похвалих спектакъла, играта на актьорите, на жена му, Джоан Плаурайт. Но той не ме разбра: държа се студено и протоколно.<br /><br />На генералната репетиция на “Хеда Габлер” дойде с цели трийсет минути по- късно и не се извини. В замяна на това формулира / по доста саркастичен начин/ претенциите си към моята режисура.<br /><br />В деня на премиерата напуснах Лондон, града, който бях намразил с всяка фибра на тялото си. Когато пристигнах в Стокхолм беше ясна майска вечер. Спрях на моста Норбро и погледнах към рибарите от лодките. В Кунгстрьодгарден свиреше духов оркестър. Цъфналите вишни ухаеха, а нежните им клони се отразяваха във водата...<br /><br /><em> Превод от английски: Огнян Стамболиев</em>
