Има ли наистина “нацисти” в Украйна, както твърди Путин?

Шествие на батальона “Азов” по улиците на Киев Снимка: АФП

Юг Майо, “Фигаро”

 

Ръководителят на Кремъл оправдава офанзивата си в Украйна с желанието да “денацифицира” страната. Според него руската армия освобождава населението от игото на последователите на Адолф Хитлер, които тровят армията и политическата сфера. И така, чиста пропаганда или истинска загриженост на Кремъл? Има ли все още привърженици на Хитлер в Украйна? И могат ли да легитимират инвазията в суверенна страна?

 

ВЪПРОСЪТ. От началото на войната в Украйна наративът на Кремъл е обигран. За да оправдае своята “специална военна операция”, Владимир Путин веднага размаха аргумента за “денацификация” на страната. Според него руската армия освобождава украинците от игото на последователите на Адолф Хитлер, които тровят както армията, така и политическата сфера. Впоследствие този мотив беше подет няколко пъти от ръководителя на Кремъл и неговите поддръжници. По време на телевизионно обръщение на 3 март Владимир Путин благодари на руските войници за тяхната “ценна битка срещу неонацистите”. В неделя, на 20 март, губернаторът на Севастопол обяви смъртта на заместник-командир на руския Черноморски флот “в боевете за освобождаването на Мариупол от украинските нацисти”. Пряка препратка към полка “Азов”, световноизвестен със своите идеали, близки до хитлеристката доктрина.

През 2014 г., по време на анексирането на Крим и войната в Донбас, Русия вече използваше този аргумент, определяйки Украйна като “фашистка”. Анатема, която изглежда обхваща украинските националисти от всякакъв вид, а не е хипотетична неонацистка заплаха. И така, чиста пропаганда или истинска загриженост на Кремъл? Има ли все още привърженици на Хитлер в Украйна? И могат ли да легитимират инвазията в суверенна страна?

ДА ПРОВЕРИМ. За да разберем обвиненията на Москва и настоящия политически пейзаж в Украйна, трябва да се върнем малко назад, във времето, когато част от украинския народ сътрудничи с нацистите. През септември 1939 г. тайните протоколи на Германско-съветския пакт дават на Германия западната половина на Полша, докато СССР завзема източната ѝ част. Галиция, по онова време полска област, попада в комунистически ръце. Галицийското население, което е било част от Австро-унгарската империя, е “относително близко до германските идеи”, обяснява историкът Пиер Лорен, специалист по постсъветския свят и автор на книгата “Украйна, история между две съдби” (L'Ukraine, une histoire entre deux destins).  “Тя гледа на идването на СССР като на бедствие и естествено са обръща към Германия”, обяснява историкът.

Тежкото наследство на колаборационизма

Когато пактът между Хитлер и Сталин е нарушен и Вермахтът завладява Галиция, за да открие Източния фронт през юни 1941 г., “германците са посрещнати като освободители” в тази област, подчертава Пиер Лорен. Именно тук се появява Степан Бандера, една от най-важните фигури в новата украинска история. На 30 юни 1941 г. неговата партия, Организация на украинските националисти (ОУН) провъзгласява формирането на украинска държава чрез текст, който говори сам по себе си: “Новосформираната украинска държава ще сътрудничи тясно с Великата националсоциалистическа Германия, която под ръководството на своя водач Адолф Хитлер създава нов ред в Европа и в света и помага на украинците да се освободят от московската окупация”. Това е началото на тясно сътрудничество между нацистка Германия и част от украинското население, главно галицийско, което Бандера в крайна сметка няма да види, тъй като  е интерниран до 1944 г. от Хитлер, който гледа с лошо око на плановете му за независимост.

Антисемитският чернозем на украинските територии по онова време - който много се разводнява впоследствие - подтиква “много антиевреи да сътрудничат доброволно на нацистите”, включвайки се в дивизиите на СС и създавайки сами “помощна полиция”, за да помогнат за изтреблението на евреите и враговете на Райха, припомня Пиер Лорен. От юли 1941 г. в няколко града на Украйна се извършват кланета с помощта на част от нейното население. Тези зверства достигат кулминацията си в дерето Бабий Яр, в северната част на Киев, къедто са избити над 30 хил. евреи. По онова време повече от 40 хил. украинци са сътрудничели на нацистите, според Пиер Лорен. Число, което достига над 200 хил. през 1944 г., според американския специалист по Холокоста Мордекай Палдиел.

Президентът Зеленски отдава почит на мемориала Бабий Яр през септември 2021 г. Снимка: Президентство на Украйна

Вероятно тази част от историята е в основата на наратива на Владимир Путин за “денацификацията” на Украйна. Още повече, че националният роман в Русия е изграден около ”великата отечествена война” срещу нацизма, което пропагандата на Кремъл не пропуска да напомни. Въпреки това, Владимир Путин забравя, че много украинци също са участвали във Втората световна война на страната на Съветите, сред които дядовците на Володимир Зеленски, който също е евреин. Държавният глава не пропусна впрочем да го припомни няколко часа преди началото на инвазията: “Как бих могъл да бъда нацист! Обяснете го на дядо ми, който през цялата война е бил в пехотата на съветската армия”, заяви той, обръщайки се директно към руснаците.

Личности и символи, които все още се прославят

Това тежко наследство, дори и да засяга едно малцинство от украинското население, днес разделя паметта, раздвоена между отхвърлянето на комунизма, от една страна, и зверствата, извършени в името на нацистката идеология, от друга. През 2015 г. законите за “декомунизацията” забраниха символите и паметниците в прослава на СССР, но и на нацистка Германия. Публичното изпълнение на съветския химн се наказва с пет години затвор. Но в същото време хиляди хора все още прославят личността на Степан Бандера на всеки 1 януари и провеждат шествие, за да отдадат почит на бойците от дивизията на СС “Галиция” на всеки 28 април.

Снимка: Шествие в чест на Бандера, 1 януари 20121 г. в Киев Снимка: АФП

“На украинското население му е трудно да се определи. Независима Украйна има само 30-годишна история, това е страна, която никога не е имала възможност да изгради достатъчно силна културна общност, общност на паметта”, припомна Адриан Нонжон, изследовател във френския Национален институт по източни езици и култури (Inalco), специалист по Украйна и постсъветската крайна десница.

Фигури на герои освободители, като тази на Бандера, се появиха отново на Евромайдана през 2014 г. “Тогава украинците трябваше да възстановят паметта си с малкото символи, с които разполагат”, анализира специалистът. “Което не означава, че украинците са привлечени от тези символи”, добавя той, припомняйки мимоходом, че други страни, като Латвия, “все още почитат своите доброволци в редиците на СС”. Според Адриан Нонжон “не трябва да гледаме на това с нашите западни очи”, а да поставим тези елементи в техния контекст: “Населението прославя украинска нацията, която винаги се е борела за своето оцеляване и независимост”.

Това не пречи ултранационалистическите идеи, понякога обагрени с неонацизъм, да влязат в Радата, украинския парламент.

На парламентарните избори през 2012 г. партия “Свобода”, наследник на Организацията на украинските националисти и чието лого до 2003 г. беше производно на пречупения кръст, носен от танковата дивизия на СС “Райх”, спечели повече от 10 на сто от гласовете, т.е. 37 от общо 450 депутатски места. Партията “Десен сектор” никога не е имала влияние на изборите, но изигра важна роля по време на Евромайдана, като паравоенен съюз, наследник на Украинската въстаническа армия на Степан Бандера. Но, в крайна сметка, тези две партии днес представляват малко (само един депутат в Радата), в сравнение с техните европейски крайнодесни колеги от Националния сбор във Франция, “Алтернатива за Германия”, партията “Вокс” в Испания или “Лига” в Италия. Сравнението обаче е деликатно, тъй като тези партии никога не са изразявали открито евентуални неонацистки идеали.

Неонацизмът в армията, истинската мишена на Путин?

В замяна на това, украйнската крайна десница има реална видимост на улицата. “Банализирането на насилието, брутализацията на обществото също са наследство от Майдана и войната”, които бяха яхнати от ултранационалистите, обяснява Адриан Нонжон, който подчертава, че тези групи “се възползваха от отслабването на държавата след Майдана, като обезопасяваха сами улиците и оказваха помощ на населението.

Други ултранационалистически фракции се възползваха от този период и особено от войната в Донбас, за да излязат в светлината на прожекторите: доброволческите батальони. Най-силно присъства в медиите батальонът “Азов”, който също носи обърнатия пречупен кръст като своя емблема и в момента се състои от 4000 бойци. Създаден на 5 май 2014 г. от ядро от неонацистки бойци, той изгради легенда около себе си, превземайки град Мариупол от проруските сепаратисти. Но присъединяването му към украинската национална гвардия през септември 2014 г. сега концентрира обвиненията в неонацизъм срещу украинското правителство. Това включване обаче “имаше за цел да ги контролира и наблюдава”, твърди Адриан Нонжон. Превърнал се в елитен корпус, полкът “Азов” беше принуден да се деполитизира. “За да стане полк, “Азов” трябваше да разшири набирането на войници, основополагащото ядро стана малцинство и най-радикалните напуснаха редиците”, подчертава специалистът.

Това не пречи на някои от членовете му все още да носят явно символи, напомнящи за Третия райх, както доказват изображенията от фронта, но и честите военни шествия, организирани от полка.  Както и пречупеният кръст на герба им, въпреки че е стилизиран с времето. “Как може украинското правителство да търпи една част, колкото и малка да е тя, от армията му носи такива символи?”, пита Пиер Лорен. “Това са войници, които имат почти професионален опит с насилието и са допринесли за военните усилия. Не могат да се освободят от тях за една нощ”, отговаря Адриан Нонжон. Но според историка “правителството толерира неонацистите, защото са много силни”. И още: “То се страхува от тях, защото те представляват подземна сила, която може да се обърне срещу него”.

Членове на полка “Азов” и емблемата им с обърнат пречупен кръст през 2019 г. Снимка: АФП

Накратко, изглежда, че младата украинска нация изглежда има проблеми с усвояването на миналото си, когато беше разкъсана между нацизма и комунизма. В резултат на това ултранационализмът, дори неонацизмът, е по-видим и по-демократизиран, отколкото в Европа. Ако тези движения остават все пак маргинални, изразът им се откроява в сравнение с другите европейски страни, където един нацистки поздрав по време на митинг веднага предизвиква възмущение. В замяна на това, обвиненията на Владимир Путин за “нацификация” на Украйна са просто претекст, за да нахлуе в страната. Още повече, че самият ръководител на Кремъл не се поколеба на няколко пъти “да подкрепи известен брой крайнодесни движения, за да засили властта си”, отбелязва Адриан Нонжон. Като неонацистката група “Руский образ”, “която събра средства, за да стане младежка организация на партията “Единна Русия” и да омаловажи крайнодясната опозиция на Путин”.

Превод от френски: Галя Дачкова