Достоевски – наш съвременник. Кристалният дворец

Автор: Мартин Петрушев за "Гласове". Следвайте ни в Телеграм

Фьодор Михайлович Достоевски е наш съвременник. Неговите визии достигат и далеч надхвърлят днешния ден. Само ако вземем начините, по които описва внезапното раждане на индивидуализма и неговите последици за обществото, критиката му към капитализма и капиталистическия човек, враждебния му антилиберализъм през последните десетилетия от живота му или начина, по който обрисува културния разлом в руско-европейската ос, ще открием поразителни паралели с най-задълбочените анализатори на същите теми в съвременността. А всичко това е само фрагмент от целия спектър, който съставлява жизненото му дело. По тази причина реших да започна ежемесечната рубрика „Достоевски – наш съвременник“, в която ще се опитам да проследя част от темите, обвързани със социалния строй, науката, религията, капитализма, ролята на индивида в обществото и възприятието на културната памет. Първият текст е посветен на темата за „кристалния дворец“ и неговото значение в политико-философските разбирания на писателя.

По време на първото си задгранично пътуване през 1862-ра година Достоевски обикаля близо два месеца и половина западна Европа, от които прекарва осем дена в Лондон и няколко седмици Париж. Малко след като се връща в Русия той публикува размислите и наблюденията от своето пътуване в „Зимни бележки за летни впечатления“, които стилистично се намират на границата между есеистиката и репортажа. В тези „бележки“ можем да проследим в развитие много от темите на по-късния Достоевски в Петокнижието и „Дневник на писателя“, като влиянието на европейската цивилизация върху руския характер, влиянието на индивидуализма и празнотата на материалния прогрес. При първата си среща с Лондон 40-годишният тогава Достоевски пише:

Този денонощно суетящ се и необятен като море град, ревът и воят на колите, тези железници прокарани над къщите (а скоро и под къщите), тази смела предприемчивост, това привидно безредие, което е всъщност буржоазен ред във висша степен, тази отровена Темза, (…) Уайтчапъл, с неговото полуголо, диво и гладно население. Сити с милионите си и световната търговия, кристалният дворец, световното изложение…

Достоевски присъства на въпросното световно изложение в Кристалния дворец по време на единственото си посещение в Лондон и е потресен от тази импозантност, от този опит за налагане на ред от висша степен сред многобройните противоречия, от това… безбожие, което сравнява с Апокалипсиса и пророчество, сбъдващо се наяве.

Кристалният дворец е построен през 1851 година, а ежегодно към него са се стичали търговци от целия свят за световното изложение, на което са представяли стоките си. При посещението на изложението за Достоевски се изостря досегашното му впечатление от Париж и Лондон, за които пише:

Всичко е така грамадно и рязко в своеобразността си. Всяка рязкост, всяко противоречие живее заедно със своята антитеза и те упорито вървят ръка за ръка, като си противоречат и очевидно никак не се изключват едно друго. (…) А при това и тук има същата упорита, глуха и вече застаряла борба на смърт между общозападното лично начало и необходимостта макар и как да е да съставят община и да се наредят в един мравуняк.

Този сблъсък на антитези днес е надхвърлил своя сюблимен момент и въпросната борба за общозападното лично начало е прераснала в борба за универсалния човек, който всекидневно подхранва заблудата за наличието на своето различие. Още тогава Достоевски предвещава появата на универсалния човек, когото нарича с безупречно точното „общочовек“ (на рус. – „общечеловек“). Различието при съвременния общочовек вече е само външно, защото наблъсканата в един „мравуняк“ привидна мултикултурност води единствено до крясък и кич, но не и до изграждането на стабилно личностно начало. Съвременната мултикултурна суматоха, в градове като Берлин, изтръгва от корен духовно-културното наследство и то изсъхва сред многотията от празно съдържание. Когато сравнява Париж и Лондон, Достоевски отбелязва как и на двете места се забелязва:

Отчаян стремеж да изтръгнеш с корен от себе си всички желания и надежди, да прокълнеш бъдещето си, в което липсва вяра може би и у самите предводители на прогреса, и да се поклониш на Ваал.

Нямат ли тези думи пророчески кънтеж в съвременността, в която радетелите на прогреса вярват в идеите си за бъдещето дотолкова, доколкото са съумели да разпродадат ценностната си система в негово име? Дали те не се покланят на Ваал? При семитските племена в древна Сирия поклонението пред Ваал изисквало жертвоприношения и водело след себе си до необуздан разврат. В Стария завет Ваал е един от основните езически идоли, един от седемте демони на ада. Още тук прозира по-късният страх на Достоевски от култа към безчувствения капитализъм и западния прогрес, който води до необуздан разврат. Този култ прониква в Русия през тогавашната образована руска интелигенция, която по неговите думи се „окултурява отрицателно“, късайки връзката със земята и народа си. Той се опитва да възстанови тази връзка чрез проповядваното от него „почвеничество“, което ще бъде обект на други текстове от настоящата рубрика. Достоевски разпознава, че тези бляскави фасади са лъжливи декори, които са устремени към това да наложат своята „универсалната“ правота. 

Ако видехте (…) колко гордо е убеден тоя дух, който е създал тая колосална декорация, и колко е убеден тоя дух в победата си и тържеството си, щяхте да изтръпнете за неговата гордост, упорство, слепота, щяхте да изтръпнете и за ония, над които се носи и цари (…) Пред такава колосалност, пред такава исполинска гордост на господстващия дух, пред такава тържествена завършеност на създанията на тоя дух замира често и гладната душа, смирява се, подчинява се, търси спасение в джина и в разврата и почва да вярва, че всичко е както трябва.

Достоевски вижда трудността, пред която е изправен Западът – да не се преклониш пред прогреса и да не го обоготвориш като свой идеал, защото това означава да коленичиш пред Ваал. Тази визия се заражда в него на изложението в Кристалния Дворец:

Да, изложението е поразително. Вие чувствате страшната сила, която е съединила тук в едно стадо всички тия безбройни хора, дошли от цял свят; вие съзнавате исполинската идея; вие чувствате, че тук вече е постигнато нещо, че тук има победа, тържество. (…) „Дали пък това не е наистина постигнатият идеал? – мислите си вие. – Дали това не е краят? Не е ли това наистина „едното стадо“? Дали няма да трябва наистина да се приеме това за абсолютната истина и да се онемее окончателно?“ (…) Гледате тия стотици хиляди, тия милиони хора, които (…) кротко, упорито и мълчаливо се трупат в този колосален дворец, и чувствате, че тук нещо окончателно се е извършило, извършило се и е завършило.

Дали не може да се каже същото за съвременните индивиди в кутийки, които се струпват под прозрачните куполи на дигиталната либерал-бюрокрацията? Няма ли тук нещо окончателно и завършено? Интересно е да отбележим, че разграфеният план на Кристалния дворец много прилича на плановете на съвременните молове – тези нови места за преклонение пред култа към консумацията.

Две години по-късно идеята за Кристалния дворец придобива художествена форма в произведението, което може да бъде наречено пролог или увертюра към Петокнижието – „Записки от подземието“. Безименият човек от подземието се ужасява от представата си, че науката и прогресът ще приберат всички ни под покрива на „Кристалния дворец“, където свободата на волята ни ще се управлява от изчислени логаритми. За него тази сграда символизира перфектно организирана, прозрачна архитектура на новия обществен ред, в която един ден дори чувствата ни ще бъдат изчислени и изложени в таблици, а нашата свобода ще бъде да избираме своята кутийка. По думите на човека от подземието между кристалните стени свободата на волята ще изчезне и това подклажда неговия страх от екстремната вяра в догмата на научния прогрес. В това произведение също виждаме разграфяването на кутийки, но то вече носи нов смисъл:

Всички човешки постъпки ще бъдат преценявани естествено по тези закони, математически, нещо като логаритмична таблица, до 108 000, и вписани в календара; или още по-добре, ще се появят някои благонамерени издания, като сегашните енциклопедични речници, в които всичко ще бъде така точно изчислено и отбелязано, че на този свят няма да има вече нито действия, нито приключения. (…) ще настъпят нови икономически отношения, вече съвсем готови и също изчислени с математическа точност, тъй че в миг ще изчезнат всевъзможните въпроси, всъщност поради това, че за тях ще бъдат получени всевъзможни отговори. Тогава ще бъде изграден кристалният дворец.

Не изпитват ли днес много хора сходен страх пред „утопиите“, които ни предлагат дигиталните платформи и така активно обсъжданият изкуствения интелект? Не е ли идентичен страхът от догматичния курс на науката, който е устремен към това да ни натика в прозрачни клетки и да съблюдава поведението ни до последния детайл? Днешният ден, в който камбаните известяват края на капиталистическата система (вж. Норберт Хергинг – Финалната игра на капитализма), в който балоните на дългогодишните финансови спекулации се пукат един след друг, ние сме все по-близо до това да се блъскаме безсилно в прозрачните стени на разграфените си дигитални кутийки, отвъд всяка възможност да сформираме естествена човешка общност под похлупака на Кристалния дворец. Но докога ще издържат крехките му стени? Според човека от подземието все ще се намери някой, който да изрита всичките тия логаритми, да ги прати по дяволите, а много други ще го последват. Но може ли някой или нещо да срути Кристалния дворец?

Кристалният дворец в Лондон, който Достоевски е посетил, днес вече го няма. Той изгаря през 1936-та година, а Чърчил, който е сред хилядите стреснати, отишли да видят огнената стихия, изрича почти пророчески: „Това е краят на една епоха.“ Три години по-късно избухва Втората Световна Война.

През 2019 година пламъци частично погълната един от символите на европейската цивилизация – Нотр Дам. Ако Кристалният дворец символизира материалното тяло, то Нотр Дам символизира западноевропейския дух. Когато Нотр Дам изгоря, редица политици и анализатори без да си дават сметка повториха думите на Чърчил. Три години по-късно избухна войната в Украйна и множество видни политически анализатори я определиха като прелюдия или начало на Третата световна война. Дали пред очите ни не се срутва вековният дворец на западния либерал-капитализъм?