- Автор: Рени Нешкова
- 10 Sep 2020
- 94
- 6
„Понякога трябва много малко усилие, за да съзрем Бог. Струва си да се замислим над това. И друго. Ако някой смята, че е бил осквернен неговият Бог, защо изземва наказанието от ръцете на Бога си. Защо се поставя по-горе от Бога си? И това е тема за размисъл.“
Това казва за ГЛАСОВЕ писателят Деян Енев, разсъждавайки за доброто и злото, любимите си книги, случайните срещи и процепа на времето в някоя снежна столична вечер.
<p style="margin-left:36.0pt"><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46762_87BVow2crbCDU5SIZauW0t8tN1qJjo.jpg" style="height:381px; width:500px" /></p>
<p style="margin-left:36.0pt"> </p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>- Какво си мислехте, когато разбрахте за атентата в редакцията на „Шарли Ебдо“? </strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt">- Същото, което си мисля при всичките кървави драми, които постоянно ни връхлитат и от България, и от различни точки на света. Срещнах едно изречение във ФБ: „Убийството е истинското богохулство”. Ето това си помислих и аз. Всяко убийство е богохулство. И в София. И в Париж. И в Алепо. И в Донецк. Босненско-словенският поет Йосип Ости има едно прекрасно стихотворение. Не е дълго и ще си позволя да го цитирам цялото, в превод на Ганчо Савов, защото то напълно изчерпва и моя отговор:</p>
<p style="margin-left:36.0pt"><em>С риск върху ми да се срутят камъни и дънери,</em></p>
<p style="margin-left:36.0pt"><em>отново казвам: тази не е моя война, както нито една</em></p>
<p style="margin-left:36.0pt"><em>война не е моя! Защото нямам нито една причина за</em></p>
<p style="margin-left:36.0pt"><em>убиване,</em></p>
<p style="margin-left:36.0pt"><em>а имам хиляди причини за любов. Това изречение</em></p>
<p style="margin-left:36.0pt"><em>крепи наклонената и пропукана стена на света, както я</em></p>
<p style="margin-left:36.0pt"><em>подпира облегнат на нея онзи, който</em></p>
<p style="margin-left:36.0pt"><em>чака своята любима. Онази, която пали звездите на</em></p>
<p style="margin-left:36.0pt"><em>безнадеждно мрачното небе.</em></p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>- Писателите, творците изобщо, не обичат много масовите прояви, но митингът в Париж бе наистина грандиозен. Бихте ли отишли на площада, ако бяхте тогава в Париж?</strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt">- Бих отишъл, защото това наистина беше грандиозна проява на сплотеност, на съпричастие, на жалост. Душите на два милиона души бяха настроени на най-чувствителната си нота. Тук искам да обърна внимание обаче на един факт, който просто се набива в очите ни, ще ги извади, а никой дотук не му обърна внимание, въпреки че темата обикаля световните медии вече дни наред. На какво ви прилича Je suis? Я да го напишем слято. Jesuis. Я пак – Jesuis. Не ви ли прилича на Jesus? Не е ли този лозунг, който обиколи света, и едно напомняне какво сме изоставили? Какво сме загърбили? Не е ли този лозунг и една божествена проповед в крайна сметка? Понякога трябва много малко усилие, за да съзрем Бог. Струва си да се замислим над това.</p>
<p style="margin-left:36.0pt">И друго. Ако някой смята, че е бил осквернен неговият Бог, защо изземва наказанието от ръцете на Бога си. Защо се поставя по-горе от Бога си? И това е тема за размисъл.</p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>- Какво се случва всъщност – война на религии, цивилизации, пари, манталитети или нещо друго? Заложена ли беше тази мина, или просто е естествено развитие на човечеството в посока, която не знаем накъде води?</strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt">- Има хора познавачи на глобалните процеси. Аз не съм такъв. Знам едно – време е светът да скъса с двойните стандарти. „Шарли Ебдо” за сетен път дебело подчерта това.</p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>- В една от вашите малки попътни бележки „Водосвет“ подкрепяте оная несретна жена, запътила се в поледицата за църквичката „Света Петка Самарджийска“. Ако тя беше добре облечена дама, но също с проблем, щяхте ли да се спрете?</strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt">- По лицето щях да я позная дали има нужда от помощ. Не по дрехите.</p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>- Сещам се и за вашия спомен от 1977 г., когато сте ученик в Английската гимназия и ви гостува поетът Борис Христов, когото вече всички знаете от единствената му тогава стихосбирка. Как си представяте сега подобна ситуация в някоя гимназия?</strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt">- Представям си я много добре. Децата са гладни и жадни за директно общуване с родните поети и писатели. И сега това се случва – тук и там. Това е един от най-ефективните начини за събуждане на интереса към книгата и четенето. Аз обаче веднага ще ви задам контравъпрос. Знаете ли кой от най-добрите български поети в момента работи като учител по литература в едно столично училище? Със заплата от 600 лв. Пак казвам – един от най-добрите ни поети. Ето един материал за журналистическо разследване. Кой? Този път „Кой?” с благородна окраска.</p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>- Наистина не се сещам, но обещавам да направя „разследване“ КОЙ е този човек. И въобще за това кой как разбира успеха. И в тази връзка - злото в различните му превлъплъщения и неговата потенция и сила срещу доброто. Не ви ли се струва, че границата между двете става някак размита? Много по-добре се котират „лошите“ момчета и момичета?</strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt">- Напоследък излезе една прекрасна книга, „Православният път”, на митрополит Калистос Уеър, издание на „Омофор”. Той е едно от най-авторитетните и известни имена в православието на Запад днес, особено в англоезичния свят. Позволете ми пак един цитат, в който много ясно е обяснена природата на злото: „Какво да кажем тогава за злото? След като всички сътворени неща са същностно добри, грехът или злото като такова не е „нещо”, не е съществуващо битие или същност. „Не видях греха – казва Юлияна от Норич в своите Откровения – защото вярвам, че той няма никаква същност, нито дял в битието; нито може да бъде разпознат, освен по болката, която причинява.” „Грехът е нищо”, казва бл. Августин. „Онова, което е зло в собствен смисъл – отбелязва Евагрий, – не е същност, а отсъствие на добро, както мракът не е нищо друго освен отсъствие на светлина.”</p>
<p style="margin-left:36.0pt">Злото е отсъствие на добро. Всеки от нас може да допринесе по някакъв начин за намаляване на злото, като напълни своя съсъд с повече добро.</p>
<p style="margin-left:36.0pt">И като допълнение. Когато Калистос Уеър посети преди години България, успях да взема от него интервю. За своята лекция в Софийския университет Калистос Уеър влезе през централния вход, който беше отключен и вратите бяха широко отворени. В нишата встрани беше застанал дядо Добри. Дядо Добри целуна ръка на митрополита. Но и митрополитът му целуна ръката. Той веднага го разпозна.</p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>- Кажете нещо за вашата инициатива за романа „Калуня-каля“ и изобщо за съвременната българска проза?</strong></p>
<p style="margin-left:35.4pt">- Преди „Калунята” няколко думи за една друга книга, с благодарност към издателя й, който ми я изпрати. Става дума за книгата „Жана Стоянович и Жени Божилова”, номер едно от поредицата „Гласове от изгубената България” на авторката Милена Нейова. Аз самият имам зад гърба си като журналист над 200 интервюта, знам добре какъв труден в крайна сметка жанр е интервюто. Тук, в тази книга, двете пространни интервюта с двете забележителни дами, които вече, уви, не са сред нас, са просто образци на истинско литературно майсторство. Нека тези няколко думи да се приемат като моя поклон към авторката Милена Нейова.</p>
<p style="margin-left:35.4pt">А сега за „Калунята”! След време сигурно студентите по книгоиздаване и маркетинг на книгата ще изучават моята каскада от публикации за „Калуня-каля”, търсейки отговор на въпроса как абсолютно неизвестна книга на абсолютно неизвестен за широката публика автор за два месеца влезе в устата на всички и за два месеца направи четири тиража, взе три награди като на шега и зае първото място в класациите, измествайки световни бестселърови автори. Веднага ще дам отговора за шестица на изпита. С обич. Когато се влюбиш така в една книга, наистина се оказва, че можеш да преместиш планини.</p>
<p style="margin-left:35.4pt"><strong>- Вие сте се познавали с Жени Божилова. Какъв човек беше жената, винаги оставала в сянката на своя съпруг Николай Хайтов?</strong></p>
<p style="margin-left:35.4pt">- Жени Божилова беше аристократична дама. Беше жена, която и в ежедневието се държеше аристократично и бе много интересно да се разговаря с нея. В книгата си „Хора на перото“ имам един очерк за Хайтов и за нея, където в прав текст казах, че тя се явява нещо като съавтор на „Диви разкази“ заради тази канска редакторска работа, която е положила върху текстовете на тази книга. След време се случи така, че когато прочете този очерк, се обади да ми благодари лично. Защото самата тя съзнаваше този факт, но поради своята деликатност и дискретност никога не го беше изваждала на преден план.</p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>- Смятате ли, че тиражите на книгите са реципрочни на тяхното качество – става дума за книги от една категория, примерно съвременни български романи?</strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt">- Не смятам. В ограничения български книжен пазар животът на книгите не почива на нормална логика. Ето, времето на „Калунята” дойде 26 години след първото й издание и уви, 10 години след смъртта на автора й. Но който не е готов да сподели една такава съдба, да не пише книги. Или ще го кажа по друг начин. Пишете добри книги. И живейте направо във вечността.</p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>- Как бихте дефинирали щастието?</strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt">- Ха сега де! Но ще опитам. Да седя в някое кафене, да си димя с цигарата, да отпивам от поредната чаша кафе и да гледам преминаващите хора. И преминаващите хора да са със светли, озарени лица. Всичките. До един.</p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>- Как бихте продължили изречението „Животът е...“?</strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt">- Животът на всеки от нас е мостът, на който нашите прадеди срещат нашите внуци. Във всеки миг. Във всеки час. </p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>- Какво си пожелавате за 2015 г.?</strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt">- Каквото и вие. Каквото си пожелава всеки. Здраве. Мир. И повече срещи с добри хора.</p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>С разрешението на автора публикуваме един негов разказ, публикуван на 31 декември 2014 г. </strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt"><span style="font-size:16px"><strong>Честита Нова година!</strong></span></p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>Сега, когато само след часове Новата година ще смени старата и ние вече чуваме огромните зъбчати колела на времето, дадено ни е да ги чуваме само веднъж в годината, тъкмо навръх Нова година, да ги чуваме тогава и само тогава, и аз, като всички хора, хвърлям един внимателен поглед към изтичащата година и се питам – кое беше онова кътче, онова ъгълче в нея, което ми даде най-много радост? Най-много упование. Най-много кураж. Най-много уют.</strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>Може би книгата „Калуня-каля” и нейният феноменален успех? Да, и тя, определено и тя. Даже, докато скиторя по улиците, все ми се струва, че някак ей така, изведнъж, макар и за миг, ще се отвори някакъв процеп във времената и аз ще срещна по снежните тротоари на София писателя Георги Божинов, вдигнал яката на балтона си, и кой знае защо съм сигурен, че срещата ни ще мине без много думи, ще потърсим къде да се сврем от студа, за да изпушим по една цигара и да изпием по един коняк, аз ще си меря приказките, защото го знам, че е тежък и мъчен човек, който цени всяка дума, и скоро, разбира се, ще трябва да се разделим, защото онзи процеп започва да скърца и да се затваря… Край, затвори се. И Георги Божинов го няма. А толкова неща исках да го питам за писането и за строежа на един роман. Но тъкмо преди процепът да се затръшне, той ще се пресегне и ще ми даде едно джобно ножче, ей така, един армаган, единственото нещо, което е намерил в джоба на балтона си.</strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>И вижте сега. Нямаше никакъв процеп във времената и аз не срещнах писателя Георги Божинов – това е ясно. Но ножчето е при мен, вкъщи. Преди месеци, разпитвайки старите си колеги писатели за Георги Божинов, се чух по телефона и с писателя Борислав Бойчев. Разбрахме се да се видим. На края на разговора той ми каза: Георги ми подари едно ножче. Бяхме се виждали в София, нещо си бяхме говорили и на тръгване той бръкна в джоба на балтона си, извади едно ножче и ми го подари. Вземи го това ножче, непременно го вземи, да го видя, казах. Добре, каза Борислав Бойчев. Видяхме се на другия ден, седнахме да пием кафе в градинката на "Св. Седмочисленици". Донесе ли ножчето, попитах. Борислав Бойчев разпери ръце – забравих го. Вярваш ли ми – бях го приготвил на шкафчето, да не го забравя. И го забравих. Та се видяхме още веднъж, той сега вече беше взел ножчето. Дай ми го за известно време, помолих го. С него си беля ябълките, много е удобно, каза Борислав Бойчев. Но ето, вземи го, ето. И ми го даде, без да се поколебае нито за миг.</strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>Та ножчето сега е вкъщи, тук, на бюрото, до компютъра. Едно много тарикатско ножче, ръчна направа, много остро. Ще го върна на Борислав Бойчев веднага, щом ми напомни, но засега не бързам да го върна. За да мога да си въобразявам от време на време как онзи процеп във времената се е отворил и ние сме се срещнали с писателя Георги Божинов по снежните тротоари на София, а на раздяла, миг преди процепът да се затвори отново, миг преди да се затръшне, той е бръкнал в джоба на балтона си и ми е подал това джобно ножче.</strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>Но като изключим „Калуня-каля”, в истинската ос на изтичащата година като че ли все повече се превръща и онова пътуване до моето село Благоево, храмовият празник на възродената църква „Рождество Богородично” на 8 септември, църквата, която помнех от детството си все заключена, с обрасъл в трънаци двор, срещата след половин век с моя батко от детските игри, а сега полковник от резерва Дарин Дончев, начинателя на възраждането на църквата, срещата ми с другите приятели от игрите на голямата поляна с Куманския геран Бенко и Петър, но особено нощувката в къщата на моята втора братовчедка Димитринка и нейния мъж Николай, хора вече на години.</strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>Както винаги, станах рано, в пет, и слязох долу в кухнята да търся кафе. Добре че Николай вече беше станал. Направи кафето и излязохме на масата в дворчето да го пием. Говорехме си нещо незначително, Николай беше хвърлил цигарите след прекарания инсулт, от който, слава Богу, се е възстановил напълно, само единия крак като че ли леко провлачва, гледам го срещу себе си, седнал на стъпалото на къщата, на своето място от десетилетия, където е обичал да пие кафето си с цигарката, а сега вече пие кафето си без цигарка, още е тъмно, около нас се върти тримесечното кученце Зинга, порода хъски, къде ти такава луксозна порода в селски двор, но ето, подарили са им го и те двамата, Димитринка и Николай, си го гледат, Зинга влачи насам-натам чехли по двора, гони се с десетте котки, които вече се събират около чешмата в очакване на закуската, когато се развидели, Николай ще се надигне, ще нахрани котките, ще сипе на козичките, преди да ги изкара с шибучката през шосето до мястото, където минава козето стадо с пастирката помакиня, неизменен, непоклатим ритуал, сетне ще се върне да нахрани зайците, те живеят в кафези, ще нахрани кокошките, ще пусне гъските да скиторят навън в полето зад двора (един мой много живописен спомен от детството – огромните гъши стада, които покриваха крайселските поляни, и вятъра, който вдигаха, пълен с перушина, когато изведнъж сто, двеста, триста гъски разпереха криле и с крясъци се устремяваха кой ги знае накъде), по-късно Николай ще пусне телевизора, ще прегледа вестника, намествайки пукнатите рамки на очилата си с дебелите лупи… Ще свършва нещо из двора, ще си почива. И ще чака да дойде времето привечер, когато трябва да среща козите.</strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>Ето защо, заради тихата и смислена красота, тази утрин и този ден на живеещия накрай света Николай се превръщат в истинската ос на изтичащата година за мен. Дано това да се долавя още в предишния ми текст тук, „Литургия за полковника”. Простият труд на тези хора, грижата за живинките – това наистина е ос, около която може да се завърти цяла година.</strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>И когато след броени часове чуем зъбчатите колела на времето, покрай речта на президента, наздравиците, молитвата за България на Борис Христов и хорото на площад „Батемберг”, да се сетим и за тези наши по-близки и по-далечни роднини, приятели или просто познайници, да се сетим за хората накрай света, чийто тих труд, далеч от столичната ни суета, е истинската ос на времената. Тихият мирен труд, литургията на делника, без който не би съществувала и литургията на празника.</strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt"><strong>П.С. Бачо Дарине, ще те помоля да разпечаташ този текст тук и да го занесеш на Димитринка и Николай, да зарадваме хората. Честита Новата година на моето далечно, накрай света село Благоево. А то значи – и на цяла България. (И на онази България, разбира се, още по-далечната – онази, пръснатата от Аляска до Австралия.)</strong></p>
<p style="margin-left:36.0pt"> </p>
<p style="margin-left:36.0pt"> </p>
