Българските писатели в годините на цензурата - Радой Ралин. Книга на Кристина Патрашкова с 16 от най-значимите имена в литературата

В книгата „Въпреки всичко“ Кристина Патрашкова събира интервюта и спомени за 16 от най-значимите имена в литературата ни. Тук ви представяме откъс с Радой Ралин.

Автор: Кристина Патрашкова

„Въпреки всичко“ е книга, към която изпитвам особен сантимент. В нея се разказва за българските писатели в годините на цензурата преди 10 ноември 1989 г. 

Илюстрации – корицата на книгата, снимка на Радой от Иво Хаджимишев, рисунката на Димовски от „Люти чушки“ с подписа на Живков, Радой на митинг от 1989 г., паметникът на Радой 

Реших да я напишаза, за да разкажа как олбщуваха писателите в годините на социализма. Срамуваха ли се от свои творби. Оправдаваха ли компромисите си. Плащаха ли цената за несъгласието с Властта. Облагодетелстваха ли се от нея. Що за хора бяха в компания. Различаваше ли се публичният им образ от истинския. Какви бяха малките им или по-големи тайни. 
Покрай работата ми като журналист се познавах с всички тях. Правила съм множество интервюта през годините, а с някои бях станала близка. Всички те са много талантливи, но част от тях бяха близко до властта, а другите неин контрапункт. Конфликтът морал-власт е вечен и се отнася не само за писателите, а и за всеки човек. Както тогава, така и днес. 
В книгата са публикувани исттории от първо лице и интервюта с 16 писатели – Богомил Райнов, Любомир Левчев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Тончо Жечев, Георги Джагаров, Радой Ралин, Марко Ганчев, Виктор Пасков, Христо Калчев, Христо Фотев, Станислав Стратиев, Стефан Цанев, Миряна Башева, Петър Увалиев и Георги Мишев. Три от интервютата са предсмъртни. 

Илюстрации – корицата на книгата, снимка на Радой от Иво Хаджимишев, рисунката на Димовски от „Люти чушки“ с подписа на Живков, Радой на митинг от 1989 г., паметникът на Радой 

Всички писатели във „Въпреки всичко“ са автори, за които е малко да се каже, че са значими. Спомените за някои от тях обаче избледняват. А липсата на спомени е проблем. Опитах се да възкреся частица от нея въпреки всичко, защото смятам, че това е важно. 

Книгата излиза с клеймото на издателство „Престиж“. Редактор е Елена Кръстева, а автор на корицата Милена Вълнарова. Уникалните снимки в изданието са дело на най-добрия фотограф-портретист Иво Хаджимишев, а специални думи за нея написа Кеворк Кеворкян. 

Надявам се книгата да ви заинтригува въпреки всичко, което се случва днес. А може би точно заради това.
Предлагаме ви откъс от „Въпреки всичко“, посветен на един от малкото дисиденти в онова време – Радой Ралин. 
Кристина Патрашкова 

Радой Ралин – сатирикът от площадите 

- Ако народът не може да бъде целокупен, лесно ще стане изцяло купен!
- Безсънието на гладния е най-честната телевизия.
- Единствената безспорна истина са некролозите.
- Журналистиката стане ли ялова, ражда ежедневно сензации.
- Когато един народ мълчи, навярно е вцепенен от успехите си!
- Лидерска скромност: нека да сме по-малко, че да си поделим по по-множко.
- Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра.

Един от най-големите ни сатирици може и да е позабравен днес, но мнозина продължават да цитират негови епиграми и афоризми, дори без да знаят кой е авторът им. Радой Ралин беше екзотично цвете не само в литературата, но и в живота. Не се вписваше в общия хорски поток – забелязваше се отдалече със симпатичното си сатирско излъчване – бяла невчесана коса, козя брадичка, широки дрехи и леко тромава походка.

Обичаше да се разхожда по софийските улици и да спира непознати, особено млади госпожици. Шокираше ги с коронния си въпрос „Мокриш ли котето?“, което караше момичетата да се изчервят и да подозират странния за тях човек в нечисти помисли. Неслучайно след смъртта му скулпторът Георги Чапкънов издига негов паметник с котето в краката на площада пред някогашното кино „Изток“, близо до дома на сатирика. Тези, които не го познаваха, мислеха, че е циник, а той бе един от най-чувствителните хора и невероятен кавалер.

Синът му Кин Стоянов е изключително прав, като определя баща си като една от първите социални медии. „Улицата беше неговата медия, защото в годините, в които той създаде своето творчество, имаше цензура. Той има поне 3–4 „ударени“ книги... Така че за него естествената медия, естествената среда беше улицата. Той използваше абсолютно всеки повод да каже нещо, да направи някакъв подтекст, да създаде някаква жизнена, езоповска басня в своите контакти с хората“, разказва Кин. 
Освен че е нестандартен волнодумец, Ралин е вечно влюбен, постоянно лобира в редакциите да бъдат публикувани стихове на млади поетеси. През последните години от живота си се сближава по неведоми пътища с бившата снаха на Живков Маруся Мирчевска, която от години живее в Америка. Ралин е един от малкото хора, на които тя се обажда, когато се връща инкогнито у нас, а той тръгва да предлага стиховете й из редакциите.

„Винаги имаше любови около татко. Не обсъждахме увлеченията му, но по някои негови трепети, които го обхващаха, разбирахме, че е влюбен. И като прочитахме стихотворенията, написването им хронологически съвпадаше с неговите вълнения. Често говореше за секса, но тези негови сексуални размишления бяха в раблезиански смисъл. Много хора са останали с погрешно впечатление, че той има непристоен език. Баща ми наистина вкарваше живост в официалния диалог на социализма, който беше много дисциплиниран За него това също беше форма на протест и ирония“, разказвал ми е Кин Стоянов. 

Сред приятелите си Радой Ралин е известен като невероятен хипохондрик, който се опасява, че ще настине само ако се отвори прозорецът на стаята в дома му. В апартамента си в саксия държи дървен налъм, за да илюстрира, че някои неща в този живот ще се случат, когато налъмите цъфнат. Тоест никога. Винаги е ведър и забавен в компании, въпреки че не близва капка алкохол.

Най-голямата му сила е режещата като бръснач сатирична мисъл. А Ралин няма цип на устата. Говори каквото мисли, атакува властта, иронизира измислените герои. Управляващите се опитват да го неглижират, подценявайки го демонстративно, но всъщност се страхуват от него. В биографията му няма нито един момент, в който той да е престъпил моралните си принципи. До такава степен е различен от колегите си, които мечтаят за кариерно развитие, че го възприемат като човек от друг свят.

Житието му е толкова интересно, че ако по негово време имаше стрийминг платформи, със сигурност някой режисьор щеше да заснеме прелюбопитен документален филм за перипетиите му. Така се случи, че с колегата Иван Бакалов направихме последния му екранен портрет, който бе излъчен по Би Ти Ви веднага след смъртта му през 2004 година.
Съдбата цял живот го изправя пред всевъзможни изпитания. Той е роден в Сливен, където баща му е собственик на книжарница „Модерно изкуство“. Арестуват го още като ученик, защото списва антифашистки бюлетини и въобще не крие пристрастието си към левите идеи. По-късно записва право в Софийския университет, а през 1944 година го назначават да завежда отдел „Агитация и пропаганда“ към Околийския комитет на Отечествения фронт в Сливен. Тъй като обаче не е съгласен с ръководството, заминава като доброволец във Втората световна война.

Белият лист го влече, започва да пише и работи в куп издания, сред които списание „Славяни“ и вестник „Литературен фронт“. Малцина знаят, че е сред пионерите, които прокарват пътя на джаза у нас. Заедно с Милчо Левиев създават през 1965 г. формацията „Джаз Фокус“ за озвучаване на късометражните филмчета на сатиричната кинорубрика „Фокус“. Преди това се нарежда сред създателите на първия български театър на сатиричната миниатюра „Стършел“. Групата гъмжи от таланти, в нея са още Валери Петров, Борис Априлов, Христо Ганев, Емил Робов, Петър Незнакомов. Под зоркия поглед на Илия Бешков започват да се правят спектакли с участието на младите тогава актьори Нейчо Попов, Лео Конфорти, Ицхак Финци, Григор Вачков, Досьо Досев, Леда Тасева, Хиндо Касимов. Художествен ръководител е Стефан Сърчаджиев, проектите на декорите са на Илия Бешков, а музиката към най-известния им спектакъл „Импровизация“ изпълнява оркестърът на Александър Николов – Сашо Сладура, с най-добрите джаз музиканти. Стършеловият сатиричен театър има огромен успех, но след едва двадесетина представления – по решение на ЦК на БКП е закрит.

От там насетне Ралин работи къде ли не – във вестниците „Стършел“ и „Литературни новини“, в Студията за игрални филми, в издателство „Български писател“, във в. „Литературен фронт“.

Най-знаковият момент в живота му, който е метафора за цялата соцепоха, е сборникът с епиграми „Люти чушки“, който издават през 1968 година заедно с Борис Димовски – автор на рисунките. Историята на тази книга е христоматийна и най-добре показва как властта се отнася към критичния писателски глас по времето на Живков.

Малката книжка „Люти чушки“, която съдържа епиграми, насочващи към актуални събития и хора от края на 60-те години на миналия век, толкова стряска тогавашните идеологически цензори, че почти светкавично е инкриминирана и иззета от книжарниците още преди да се продадат и 2 хиляди бройки от нея.
Защо се е сторила толкова опасна на властта? На последната й страница пише: „Хайде, наште! Яжте люти чушки! Стига сме си правили оглушки… Люти чушки няма и за семе! Нищо… и това ще понесеме!“. Днес подобна епиграма трудно би могла да бъде определена като безкомпромисна критика към властта, но в онези години тя звучи почти като призив за бунт. Когато през 1968 година някой каже:

Номенклатура.
Не го бива
ни за слива,

това звучи като присъда, че всички по високите етажи на властта, които са непоклатими с години, не притежават никакви качества, образование и експертиза да решават съдбата на хората. В години, когато е опасно да се разказват политически вицове, епиграмите на Ралин са недопустимо волнодумство. Още един пример:

Ах тези слабости.
Ръцете му слаби,
ала знай да граби.

Казано точно и ясно, властниците крадат. Когато Живков е на власт, подобно изказване е еретично и изключително опасно.
Въздействието на епиграмите е още по-силно, защото са съчетани с чудесните илюстрации на Борис Димовски. Една от рисунките е истинският повод книгата да бъде забранена. Епиграмата „Сит търбух за наука глух“ Ралин кръщава „Глух, но послушен“. Борис Димовски пък рисува прасе, чиято опашка е завъртяна като подпис. Тази опашка изяжда главата и на двамата, защото опашката е заподозряна като подпис на Тодор Живков. Приликата наистина е поразителна.

Цяла София говори за „Люти чушки“, а Градският комитет на партията се събира извънредно и пише доклад по случая. В него се казва: „В книгата „Люти чушки“ е допусната несъвместимата с всякакъв морал и законност, изключваща комунистическата партийност илюстрация на Борис Димовски, в която е злоупотребено с подписа на първия секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет на НР България, като е поставен на опашката на едно прасе. Над тази „илюстрация“ е отпечатана епиграмата „Глух, но послушен“: „Сит търбух за наука глух“. При това отпада всякакво колебание, че и някои други епиграми са насочени против ръководството на партията. Така например под заглавие „Басня“ е поместена поговорката: „Хитрата сврака с двата крака“. Над нея Борис Димовски е нарисувал изправен човек, стъпил върху две бюра, т.е. човек, който държи две власти. С това книгата „Люти чушки“ се превръща в безпрецедентен за нашата социалистическа действителност случай“. 

Тежката критика също се активизира. Във вестник „Литературен фронт“ излиза разгромяваща статия от Богомил Райнов. В нея епиграмите са определени като банални двусмислици, зад които се крият подлост и двуличие. Обнародването на такъв текст в най-важния вестник на писателите и техен орган е равнозначно на присъда.

И тя е произнесена. През 1968 г. Ралин и Димовски са изключени от партията. Освен това е издадена забрана да публикуват свои творби няколко години наред. Решението е подплатено от още изводи от доклада на Градския комитет на БКП. Там пише: „Ние смятаме, че случаят с „Люти чушки“ не е изолиран факт. Подобни епиграми другарят Радой Ралин е публикувал и друг път в различни вестници и списания, четени са по радиото и телевизията. Проследявайки творческата дейност и поведението на Радой Ралин, ние констатирахме, че неведнъж са полагани усилия и грижи да се помогне на другаря Радой Ралин, но за съжаление и досега той не е направил сериозни изводи за себе си. Макар и по-рядко, но известни критични бележки са отправяни и към Борис Димовски. Въпреки това той не си е направил необходимите изводи“.

Самата аз многократно съм питала Борис Димовски, който бе изключително талантлив и интелигентен човек, дали наистина е искал съзнателно да постави вместо опашка на прасето подписа на Живков. Димовски не говореше много, а и не чуваше добре, ползваше слухово апаратче. Винаги, когато задавах този въпрос, дори не реагираше. Сякаш не го беше чул. И бързо сменяше темата. Така и до последно той не потвърди дали опашката е подписът на Тато, но приликата е толкова очевидна, че някак си всякакво съмнение отпада.

Какво всъщност се случва с „Люти чушки“? Най-разпространената версия е, че тя е била изгорена в пещ в двора на някогашния Полиграфически комбинат, където навремето се помещават много от редакциите на вестниците. Мнозина лансират версията, че този слух е бил пуснат нарочно от Радой Ралин, но хора свидетелстват, че навремето са намирали изгорели страници от изданието на улицата до Полиграфическия комбинат. Дали „Люти чушки“ е изгорена, или е била нарязана с машина, няма никакво значение. Важното е, че властта я унищожава, а малкото оцелели копия и до днес се смятат за библиографска рядкост.

Във филма за Радой Ралин, който направихме с Иван Бакалов, той разказва за перипетиите си след скандала със сборника. Тогава го привикват с Борис Димовски в партийни бюра и в Градския комитет, за да ги разпитват. И неизменно задават едни и същи въпроси: „Ама кой ви внуши? Кой ви накара?“.

Радой остава задълго без работа след инкриминирането на книгата. Реабилитират го след 6 години, а той научава радостната новина по парадоксален начин. Отива с колеги в Клуба на журналистите на ул. „Граф Игнатиев“ в София и човек от Военното издателство му казва: „Честито, другарю Ралин, вече сте реабилитиран – името ви го има във в. „Поглед“. Радой започва да разгръща вестника страница по страница, но никъде не вижда името си. Озадачено пита – „Е, къде във вестника e Ралин?“. Човекът отваря на страницата с кръстословицата, където пише: „Известен наш сатирик“. А според служителя от Военното издателство това не можело да е случайно.

Всеки с биографията на Радой би се обявил за дисидент, жертва на системата, мачкан и гонен от идеологическите цензори. Но не и самият той. Независимо че е едно от лицата на първия свободен граждански митинг, който се провежда на 18 ноември 1989 година, по-малко от 10 дни след падането на Живков от власт. На площада пред „Александър Невски“ присъстват десетки хиляди, а поне 50 души припадат заради еуфорията от случващото се. Възгласите „Демокрация“, „Свобода“ и „Долу Тодор Живков“ кънтят над целия площад. Идеята за митинга е на известния интелектуалец Анжел Вагенщайн, който е правоверен комунист, но яростен антиживковист. Самият той присъства преди това на едномилионния митинг в Берлин след падането на Берлинската стена. Ораторите пред ентусиазираното множество се редят един след друг. Освен Вагенщайн сред тях са Блага Димитрова и Радой Ралин.Не след дълго сатирикът отново влиза в ролята си на волнодумец и не крие разочарованието си от случващото се. Заговаря за преход, в който „лидери са полуинтелигентите, а милионери – импотентните“. За разочарование и на новата власт пак влиза в ролята на Дон Кихот, който брани свободата, и започва да се съмнява в мотивите на много от демократичните лидери. Става някак неудобен и на новото време. Започват да го възприемат като екзотичен спомен от бунтарството срещу социализма, сякаш объркан във времето след 1989 година. Била съм свидетел как чакаше с часове в ъгъла на коридора на един от най-големите по онова време всекидневници, за да бъде приет от главния редактор Венелина Гочева. В същото време тя се криеше в обширния си кабинет и отказваше разговор с него.В края на дните си беше самотен, въпреки че около името му продължаваше да се шуми. В едно от последните си стихотворения той пише: „Не се състоя срещата ми с моя живот!“. Често повтаряше: „Аз съм един унищожен писател и един убит сатирик...“.

След смъртта на Радой синът му Кин Стоянов ми призна: „Смятам, че последните години бяха най-тежки за него. Той остана много сам. Времето се смени, хората станаха по-заети, започнаха да идват все по-рядко вкъщи. Татко някак си живееше навън, в близките кафенета, в ресторантчетата в квартала, където често сядаше с пъстри компании. Дори младите поетеси го посещаваха по-рядко“.

Приятелят, който не го забравя до последно, е Желю Желев. През последните месеци Радой живее изключително бедно, въпреки че синовете му дават пари за храна, плащат му сметките. Парното в дома му е спряно, той се топли на ток, но тъй като е много зиморничав, обича високите температури. „Отидох при д-р Желев и признах, че трудно я караме. Той ми каза, че е обмислял варианти да му помогне, но знае, че Радой връща всичко. Така че реши да ми дава всеки месец тайно сума, с която му купувах лекарства, защото отстъпката от Здравната каса беше само два лева. Чичо Желю ми каза, че иска това никой да не го знае. Но аз искам да го знаят всички хора“, разказва Кин Стоянов.
Едва ли случайно, само година преди да почине Радой Ралин отказва всякаква церемонии по повод 80-годишнината си, включително премиера на книгата си „Правото да се разочароваш“. В нея е отпечатано и писмо на Атанас Далчев до поета, в което пише: „Според мен ти си един от най-големите наши майстори на стиха. Но ти си още по-голям поет, когато оставяш вдъхновението да те изненадва неподготвен и неорганизиран. Твоето нехайство ми дава да го почувствам и още повече ме очарова“.

Ако днес се тегли чертата на живота на Радой Ралин, под нея остава не особено радостен извод. Един от символите на бунта срещу социализма бе забравян през 15-те години, които преживя в демокрацията. Към края дори бе иронизиран. Отиде си дълбоко разочарован. Това е съдбата на един от най-ярките литературни опоненти на тоталитарното време.

Простих на Живков, 
защото това е 
най-голямото отмъщение  

Ако ми дадат орден, ще го върна, той не ми е идеал за живота 

- Какво най-много ви потиска днес, 4 години след началото на демокрацията, господин Ралин?

- Всички се ядем. Такова нещо никога не е било. Може би е така, защото трудно намираме какво да ядем. Макар че много затлъстяха хората. Едва ли страдат от захарна болест. Настъпва цялостно слонизиране на страната.

- Одобрявате ли днешните управници?

- Не ги забелязвам, освен белите им. Много искат да изглеждат исторически личности, а нямат основание за това. Кога станаха министри, кога станаха участници в бордове?

- Винаги сте били естет. Какъв е вашият идеал за жена?

- Никога не съм гледал на жените като на повърхностни твари. Имам чувството, че жената само с внушение може да укротява тигри и лъвове. Жените са диктатори на мъжкото настроение.

- Жената ли е най-важното нещо за вас?

- Тя е най-приласкаващата. Жената може да накара човек да се самоубие, да стане крадец, държавник или изобретател. Само не ми харесва, че днес жените много пушат, направо пуфтят. А пушенето е голям враг на секса. Не ми харесваше времето преди 10 ноември, защото в този режим жените все се стараеха към комсомолска и партийна кариера.

- Сега пишете ли нещо?

- Днес се дава път на младите по всички посоки. Девизът е „Старци, умирайте“. 

- Следите ли битките в политиката?

- Те досега не са интересни. Политиците са полуинтелигентни, които гледат да влязат в някой борд. Политиката у нас е служила винаги на разврата или на аферите, или на нищото. Никой от управниците не е оставил исторически следи в политиката.

- Сега подкрепяте ли някоя партия?

- Готов съм да подкрепя всяка партия, стига да е разумна, безкористна, културна.

- Откъде ще се вземе такава партия?

- Както в Африка има миражи, у нас има политически миражи. Все вярваме, че един ден ще се подобри положението. И така лъжата става теоретично обоснована.

- През последните години политиците се сменяха. Можете ли да ги сравните?

- Всички са били едни и същи използвачи. В опозиция са били само хората на културата или на науката.

- Как живеете днес?

- Мисля си ту за един континент, ту за друг, за да забравя това, което е около мен. Иначе, разровиш ли го, ще мирише.

- За какво ви е страх да се замислите?

- Човек, който е прескочил един и втори трап, вече няма от какво да се плаши. Понякога се плаши от липсата на жени, защото най-хубавите заминават в чужбина. Все се питам защо в България няма муза на женската красота. Нашата природа е най-богатата на възбуждащи билки. В аптеките е пълно с мъже, които ги купуват. Затова са толкова усмихнати всички фармацевти. Европа много ни завижда за тези лекарства, толкова необходими за родното сплотяване. Неслучайно имаме поговорка: „От вратата за краката“.

- Как бихте оценили дейността на Живков днес?

- За него мога да напиша цяла книга и тя да бъде много тъжна. Този човек по-малко мислеше за себе си, отколкото за властта си. Понякога казваше и глупости, друг път се правеше на Далай Лама. Но къде в България ще има Далай Лама?

- Имате ли екземпляр от вашата книга „Люти чушки“, която навремето бе забранена?

- Имам един. То се видя, че нито люти чушки, нито сладки приказки могат да помогнат на българина.

- Все пак Живков беше виновник за вашите патила. Дълго време бяхте без работа.

- По време на демокрацията по-дълго съм стоял без работа, защото тя създаде теория за младите момичета. Сега е важно да има смъртници и млади момичета.

- Значи ли, че сте простили на Живков?

- За мен най-голямото отмъщение е прошката. Тя показва превъзходството.

- Ще празнувате ли юбилея си?

- Не, нито един рожден ден не съм празнувал. Обичам обикновените дни, когато не направя беля. Напоследък рядко правя бели. Май започвам да старея. Най-лошото е, че днес държавата ни научи да крадем и създава невъзможни условия за живот. Аз не искам да си чествам юбилея, защото още не са чествани Александър Геров и Никола Фурнаджиев.

- Ако ви наградят с орден, ще го приемете ли?

- Аз старите ордени не съм си взел, че сега ли. Ще върна ордена. Той не ми е идеал за живота.

Интервюто е публикувано на 21 април 2003 година във в. „24 часа“