Ана Маняни: По-справедливо е да се раждаме стари и да умираме деца

<p><strong>Ориана Фалачи: Преди време прочетох едно изречение, което било казано от вас &ndash; &bdquo;Любовта е нещо, което ме смущава, което ми досажда. Любовта е като празен омагьосан кръг и най-накрая в ръцете ти не остава нищо...&rdquo;</strong></p> <p>Ана Маняни: Трябва да съм го казала в момент на депресия. Любовта сама по себе си, докато трае, никак не ми досажда. Тя дава смелост, сигурност, помага на човека да преодолява дребнавостта. Вярвам в любовта. Само в така наречената голяма любов никога не съм вярвала. Дайте ми пример за голяма любов, действително голяма любов с имена, адреси, не легенди, и аз ще повярвам. Виждате ли? Мълчите.</p> <p>Скъпа моя, голяма любов не съществува, това са фантазии на измамници. Има само малка любов, която трае по-дълго или по-кратко време. Затова винаги когато съм обичала някого, не съм вземала това много сериозно. Обичала съм, била съм дяволски ревнива, но съм знаела, че някога ще свърши. А когато свърши &ndash; човек малко си поплаква, но после минава. След два-три месеца го срещаш на улицата и ти се струва невероятно, че заради него не си спала и си проливала сълзи...<br /><strong></strong></p> <p><strong>Това е необикновено, госпожо Маняни, Вие имате такъв мъжки характер. Винаги казвате, че цените повече мъжете, отколкото жените: &bdquo;Ако трябва да харесвам някоя жена, тя трябва да има, така да се каже, мъжки характер и достойнство&rdquo;. А сега говорите така, сякаш имате доста лошо мнение за мъжете.</strong></p> <p>Никакво мнение нямам. Факт е, че жени като мен клонят единствено към мъже, в които виждат по-горестоящи личности. А аз никога не срещнах мъж, чиято личност да бъде способна да надвиши моята. Още не съм намерила някого, който да бъде способен да ме управлява.</p> <p>Винаги съм намирала мъже &ndash; как да ги определя &ndash; мили, сърдечни. Ах, Боже, разбира се, че се плаче и за такива, но това са дребни сълзи. Невероятно е, но единственият мъж, за когото не плаках с дребни сълзи, беше моят съпруг Гофредо Алесандрини. Единственият, когото безусловно уважавам и на когото съм, колкото и банално да звучи, напълно предана. Когато го видя, винаги изпитвам голяма нежност.</p> <p><strong>Много добре си спомням, че веднъж ми казахте: &bdquo;Не понасям глупците. Предпочитам подлеца пред глупеца. А също така не понасям и интелектуалците. Интелектуалците толкова рядко са интелигентни, интелектуалецът е едно, а интелигентният човек &ndash; друго&rdquo;. Защо тогава сте непрекъснато между интелектуалци? А Тенеси Уилямс, вашият голям приятел, как ще го определим?</strong><br /><br />А, Тенеси! Тенеси е дете с детска душа и свръхчовешка доброта &ndash; интелигентен мъж в онзи смисъл, за който говорих. Когато съм с него, никога не води интелектуални разговори, говорим за обикновени неща, за лични работи. За разлика от него интелектуалците мелят все едно и също. Това са много досадни хора, никога не са велокодушни &ndash; неспособни да простят, да разберат, да се поучат от другите. Срещала съм се с тях, продължавам да се срещам&nbsp; и сега, това е истината. Но това спада, всъщност спадаше, към моето съмнително намерение да не живея така изолирано, да не правя от себе си свещено чудовище, да потискам лошия си нрав.</p> <p>Слушайте, Ориана! Цял живот хората ме измъчват с това, че съм надменна, арогантна, дива и невъзпитана, че имам лош нрав. &bdquo;Ана, така не се говори&rdquo;, &bdquo;Ана, така не се постъпва&rdquo;. Стигнах толкова далеч, че започнах с тази безсмислица, която се нарича &bdquo;да се поправиш&rdquo;! Или може би имам &ndash; кажете ми &ndash; може би имам лош характер?</p> <p><strong>Бих казала, че имате характер. Всички хора с характер имат лош характер. Хората непрекъснато заменят уважението към собствената си личност и смисъла на справедливостта с лош характер... Винаги съм си представяла, че на сцената бихте били прекрасна лейди Макбет или Маргарита Готие. Но винаги когато съществува такава възможност, вие се скривате като охлюв в черупката си. Изглежда, че се страхувате.</strong></p> <p>Какво говорите, миличка. Страх? Не искам да играя в театъра само поради това, че театърът взема на човека целия му живот &ndash; а за мен това е моят син. Моят син стои пред театъра. Твърде дълго бях откъсната от него, за да мога отново да го напусна. Има жени, които успяват да съгласуват тези две неща &ndash; семейството и кариерата, но аз не мога. Детето е като кутре, трябва да го държиш близо до себе си, ако искаш да се привърже към теб. Но внимавайте, ако искате да ме превърнете в благородна майка с голямо сърце &ndash; ще ви удуша!</p> <p><strong>Няма да ме удушите. Никак не съм убедена, че имате голямо сърце! Знаете ли какво ми идва наум &ndash; във вашия свят има твърде малко място &ndash; всъщност само за Ана Маняни и за нейния син.<br /></strong></p> <p>Ами. Вярно ли е? Гледай я ти маймуната! И какво мислите, че съм аз? Робот със сърце от изкуствена материя?<br /><strong></strong></p> <p><strong>Дори на сън... Вие сте Ана Маняни. А Ана Маняни е това, което сама ми казахте преди около половин година във Венеция. Бяхте на леглото, разрошена като Медуза на Бенвенуто Челини, глезехте се с едно от своите бижута и мърморехте: &bdquo;Тази Маняни е личност, която не мога да понасям, никак не ми харесва. Но е симпатична, събужда у мен нежни чувства...&rdquo;. А след това казахте: &bdquo;Когато се моля...&rdquo;.</strong></p> <p>Да, обожавам бижутата. Но предпочитам да ги държа в ръката си, отколкото да ги слагам на себе си. Ах, това чувство, когато държите в дланта си диамант! Струва ви се, че ще ви изгори кожата, че гори, че диша. Като че човек държи в ръката си парче луна...</p> <p><strong>А след това казахте: &bdquo;Когато се моля, така ми е жал за мене&rdquo;. Наистина ли се молите, госпожо Маняни?</strong></p> <p>Само подред. Никога не ми е жал за самата мене, презирам съчувствието, особено към собствената личност. Това е чуждо изказване или сте си го измислили. Да се моля?... Да, моля се. Та нали трябва да съществува нещо по-висше от мен. Бог, това всъщност е съзнанието. А аз съм се справила със съзнанието си. Грешки съм направила доста, но лоши постъпки &ndash; никога. Не забравям несправедливостта, често изобщо не мога да я простя, но не отмъщавам. Отмъщението е нещо вулгарно, също като злобата... И всичко това ми дава лъвска сила. Такава сила, че от нищо не се страхувам.</p> <p><strong>Но все пак и вие трябва да се страхувате от нещо. Например от старостта. Не се ли страхувате от старостта?</strong></p> <p>Не, при условие че мозъкът ми няма да остарее. Бръчките по лицето, те, знаете ли, са поносими, особено когато човек е получил доста от живота, преди да са се появили. Но душевни бръчки, ужас!<br /><strong></strong></p> <p><strong>А страхът от смъртта? И от нея ли не се страхувате?</strong></p> <p>Но да, разбира се, че се страхувам. Непрекъснато мисля за нея, за смъртта... Несправедливо е да умреш, щом си се родил. Да умреш, това значи да свършиш. Защо трябва да се свършва?</p> <p>Човек би трябвало да има възможност да свърши едва тогава, когато реши да направи това, когато се умори, когато е спокоен и доволен, но не по-рано... Би трябвало да се умира със същата лекота и неведение, с каквито се идва на света... И знаете ли какво ще ви кажа: може би по-справедливо е да се раждаме стари и да умираме деца. Виждате ли докъде стигнах? Сега вече непременно ще направите от мен трагична и угнетена личност. Но аз не съм трагична жена, аз съм... Ориана, какво съм всъщност аз?<br /><strong></strong></p> <p><strong>Току-що написана книга. Толкова по-неясна, колкото по-често я четем. Но написана.</strong></p> <p>Хм, хм! Тези интелектуални думи! Ориана, не бъдете интелектуална, бъдете интелигентна! Е, какво мислите за мен?</p> <p><strong>Мисля, мисля, че сте това, което се казва &bdquo;голям човек&rdquo;, госпожо Маняни!</strong></p> <p>Интервюто е препечатано от сайта <a href="http://www.cao.bg" title="www.cao.bg">www.cao.bg</a></p>