- 10 Sep 2020
- 841
- 33
"Уважаема госпожо председател на Народното събрание" – с тези първи думи започна тържественият концерт "Златният Орфей", който Националната телевизия организира и излъчи по случай своята 50-а годишнина. Двадесет години след падането на Берлинската стена, навръх 7 ноември, годишнината от Октомврийската революция, датата, на която българите са намерили за добре да се пръкне родната им телевизия – та на върха на всички тези много важни годишнини водещите в НДК се обърнаха първо към Цецка Цачева и оттук нататък целият им концерт мина в духа и стила на госпожата от Плевен. Без да искат или нарочно, не ми се вярва да е второто, колегите от БНТ затвърдиха представата за казионност от комунистически тип, и то на 20-ата годишнина след падането на комунизма. Водещите Драго Драганов и Анахид Цонева, както аз я помня от детските си години, а сега Тачева, направиха всичко възможно да превърнат този концерт в тежка официозка и да ни върнат години назад, без при това никой да ги кара насила.
<p>Между другото, водещите благодариха на председателката на Народното събрание, депутатите, гостите на концерта и генералните директори на самата телевизия, но се сетиха за зрителите чак накрая, а те са главните потърпевши както на тази медия, така и на недоразумението "Златният Орфей", който преди ни се налагаше насила, а днес се опитват да ни пробутат с върховни усилия. <strong>Имаше нещо много потискащо в начина, по който БНТ реши да отпразнува своята 50-а годишнина, която съвпадна с 20-ата годишнина от падането на Берлинската стена.</strong> От честването на телевизията и опита да се възкреси един измислен фестивал се получи вяла вечеринка, която по някакъв абсурден начин се опита да скрие отговора на основния въпрос, който все пак се свежда до свободата.</p>
<p>Защо не бяхме свободни, защо в продължение на 30 г. нямахме право да избираме нито канала, който да гледаме, нито държавата, в която да живеем, нито песните, които да слушаме. <strong>БНТ се опита да си направи едно напудрено представление, лишено от истината за по-голямата част от собствената си история. Истината е, че в продължение на 30 години тази телевизия лъжеше своите зрители, а последните 20 са мъчителен опит, който в края на краищата се оказа неуспешен за превръщането й в нормална обществена телевизия.</strong><br />Освен това БНТ има едно мръснишко минало, което самите телевизионери наричат "златен век" и което най-общо се свързва с шефството на Иван Славков. И досега там могат да се намерят бюра и секретарки, върху които Славков е упражнявал своята мъжественост, което и сега се счита за голяма работа. Повечето алкохолици там обичат да се наричат "доказани професионалисти", въпреки че много рядко им се удава да заснемат читав план и никога да извадят качествен звук, какъвто беше случаят и с последния концерт.</p>
<p><strong>"Златният век" на телевизията се характеризира и със златно количество доноси от колеги за колеги – пример ви предлагаме в последния брой на в.Гласове: Кеворкян донася за Димитри Иванов, за да не стане последния трети водещ на "Всяка неделя".</strong> Това е БНТ на Държавна сигурност, вътрешноведомствения разврат и несекващата клюка. В късния соц телевизията беше точно това – цинична илюстрация на разпадащия се строй. Подобно на нея, "Златният Орфей" винаги е бил опит да се държи стадото в кошарата. Вместо Мик Джагър да ни пробутат Анита Хегерланд. Измислен от хора от Първо главно на ДС, на които им беше дадена възможност да практикуват капитализъм в рамките на социализма, този фестивал също се оказа недоносче, както "Тексим" на Георги Найденов и Георги Генков, както и социализма на Тодор Живков. И неслучайно умря. Той беше създаден, за да спира свободата, напираща отвън, но по парадокс роди и своите хубави музикални образци, които надживяха конюнктурата. Най-изненадващото в този случай бяха песните, класирани от публиката, промивана години наред с определени гласове и мелодии, които помним. В случая зрителите се оказаха по-адекватни от дългогодишната цензура и избраха песни, които в по-голямата си част носят духа на градската традиция, която винаги е бягала от бездарието на комунизма. Песните на Йосиф Цанков, Стефан Димитров, Найден Андреев (въпреки че е комунист по убеждение) и според мен най-хубавата българска песен, "Бяла тишина" от Борис Карадимчев, които бяха класирани на този своеобразен исторически финал, ми върнаха вярата, че българите имат все пак останало чувство за вкус и свобода.</p>
<p>Това, което ще кажа, е много лично, но ми се струва, че споменатите композитори заедно със Сашо Бръзицов, Ангел Заберски-баща, Емил Георгиев, както и музикантите от ФСБ и "Щурците", винаги са били някакво свидетелство за свободна от идоеологически клишета попкултура. Свободна и градска музика. Впрочем, ако гледате филми от 50-те г. и се вслушате в музиката, с удивление ще откриете, че тя не отстъпва по стил и качество на най-добрите американски и европейски образци. В един кадър дори присъства Сашо Сладура, който свири на цигулка в едър план, преди да бъде прибран и убит в комунистически лагер. <strong>В противовес на това, за което говоря, бе създадено цяло пошло течение в българската естрада, което в края на краищата срина тази култура до попфолка и чалгата.</strong> Имам предвид композитори като Тончо Русев, Стефан Диомов, певици като Лили Иванова, Кичка Бодурова, Петя Буюклиева, дует "Ритон", Орлин Горанов, Маргарита Хранова и прочие.</p>
<p><strong>Те представляват селско-социалистическото крило в българската естрада, което винаги е доминирало в радиоточките и в репертоарите на провинциалните ресторантски оркестри по линия на "Музикална дирекция". </strong>За мен техен антипод са гласовете на Паша Христова, Васил Найденов, Богдана Карадочева, Георги Минчев, Камелия Тодорова, гласовете на българския град, оцелял въпреки социалистическия реализъм. Гласове, които носят частица свобода. Да ме прощават онези, които забравям, но музикантите биха усетили линията, която е много по-разделителна по отношение на светоусещане, отколкото политическата линия СДС–БСП, да речем. <br />За мое голямо щастие песните на селското крило, които публиката бе избрала за финала на юбилейния "Орфей", бяха по-малко от тези на градската култура. Стефан Димитров ги отнесе (повечето бяха негови), но това не помогна особено на юбилейния концерт, защото младите певици и певци, които се появиха, за да пеят старите, но златни хитове, се оказаха пълна трагедия. Не знам защо, но всички "млади" изпълнители в звученето си напомнят на сватбари, които случайно са се добрали до микрофона. Поли Генова, Мария Илиева, Орлин от "Каффе" и т.н. пеят с една и съща бленда. Глас, който идва от гърлото, но в никакъв случай от по-дълбоко място. Лили Иванова има такъв бездарен глас, глас шкурка, който извира от сливиците и не може да те докосне по никакъв начин. Впрочем името на голямата подмяна в попмузиката е името на тази медицинска сестра от Кубрат, защото името на истинската първа дама на българската естрада е Леа Иванова. Няма нищо случайно в това, че артистичният джазов тембър на Леа Иванова е забравен отдавна и подменен със социалистическия шперплат на Лили Иванова. Тук се крие голяма метафора за перманентната подмяна, която тече в българския живот на социално, културно и политическо ниво.<strong> Леа Иванова, лежала в лагери, бива изместена в общата ни памет от Лили Иванова, лежала по леглата на ЦК, което е единствената причина да се прочуе. </strong>Постепенно тази фалшификация се налага за модел и с нея се изменя цяло направление в масовата култура на българите, което не е за пренебрегване.</p>
<p>За мое учудване свободата роди повече лилииванови, но не и връщане към истинските корени на градската ни култура. Трябва да си изключителен тапет, за да провалиш песен като "Бяла тишина", както това направи Орлин Павлов. Мисля, че хората, които днес се занимават с музика, не знаят нищо за нейната история, за нейното движение във времето и най-вече за нейния дух. Те я практикуват като занаят, което е убийство за всяка музика. И това беше най-тъжната "равносметка" – друга казионна дума, често употребявана тази вечер – която по-внимателните зрители на Канал 1 можеха да си направят. Тя премина като чиновническо и казионно отбелязване на годишнина, такова, каквото сигурно Цецка Цачева е очаквала да види и е видяла. Това обаче оставя горчив вкус у всички онези, които се надяваха дежурното бездарие да си замине с комунизма. А се оказа, че то пак е тук и си е все същото. <br /></p>
