Защо Обама отложи удара по Сирия

<p>Ние може би все още не сме в състояние да си дадем сметка за критичните последици от решението на британския парламент да отхвърли участието на страната в операция срещу Сирия. Този акт практически</p> <p><strong>взриви сърцевината на атлантическата солидарност</strong>.</p> <p>Близо век светът живеше с убеждението, че Америка и Обединеното кралство са двете сили, които заедно се изправят срещу всяко едно глобално предизикателство.&nbsp;Независимо дали ставаше въпрос за Германия на кайзера или Хитлер, за Корея или Виетнам, за Ирак (два пъти), Косово и Либия, двете сили демонстрираха пълна солидарност не само в преследването на поставените цели, но и по отношение на използваните средства. В този смисъл, колкото и да са самодостатъчни във военнотехнологичен аспект, за Съединените щати обструкцията на Лондон ще има силно травмиращи последици по отношение на геополитическата стратегия и военното планиране.</p> <p>Администрацията на Обама бе принудена да търси компенсаторни механизми, които да неутрализират акта на британския парламент. Решението да се иска съгласието на Конгреса е не просто начин, по който президентът се опитва да не поема сам на плещите си отговорността за последиците от военната намеса в Сирия, но и да се даде време на американската дипломация да структурира една нова &bdquo;коалиция на желаещите&rdquo;. Като изключим Франция, от останалите членове едва ли ще се изиска нещо повече от логистична подкрепа, но за Америка, в морален и медиен аспект, е&nbsp;важно да покаже, че не е сама.</p> <p>И тук може би се крие</p> <p><strong>една от главните грешки на Обама.</strong></p> <p>Той започна сериозна дипломатическа офанзива, едва когато загуби британския си съюзник и не спечели подкрепата на НАТО. Сега на срещата на външните министри от ЕС във Вилнюс и на държавните ръководители от Г-20 в Санкт Петербург американската страна ще се опита да прокара поне под завоалирана форма необходимостта от удар по Сирия. Президентът на САЩ вече формулира в Стокхолм лайтмотивът на дипломатическите си усилия: да не остава безнаказана употребата на оръжия за масово унищожаване. Едно послание, около което може да се извърши консолидация на силите поне в рамките на евроатлантическата общност. Ако не под формата на пряко участие, то поне в изграждането на общ дипломатически фронт.</p> <p>Проблемът е, че провеждането на по-мащабна дипломатическа подготовка ще предположи и разширяване на ефекта от нанасянето на военен удар. Ако на фона на положените услия във вътрешен и международен план се стигне само до &bdquo;миниатюрна&rdquo; военна операция, в чийто обхват да попаднат само ограничени бойни подразделения на режима в Дамаск, това би демонстрирало определена</p> <p><strong>геополитическа слабост на САЩ.</strong></p> <p>Френският премиер Ейро вече декларира, че режимът на Асад трябва да понесе такива загуби, които да го принудаят да бъде по- сговорчив при започване на евентуални преговори между противоборстващите страни в конфликта. За постигането на подобен резултат ще бъде необходима не само по-дългосрочна военна операция, но и нейното координиране със силите на опозицията. Нещо подобно на случилото се в Либия.</p> <p>Обратната страна на медала е, че забавянето на удара ще намали неговата ефективност. Частите на Асад ще имат допълнително време да евакуират своите щабове и да разсредоточат силите си. А и външната намеса е възможно да зачеркне напълно търсенето на политическо решение на кризата.</p> <p>Ако режимът успее да минимизира последиците от удара, той може да излезе с ореола на победител от двубоя си със Запада. Да не забравяме как "Хизбула" използва този прийом при конфликта с Израел. В допълнение и силите, които подкрепят режима - Русия, Иран и Китай, няма да имат никакъв интерес да помогнат на Запада да излезе с достойнство от</p> <p><strong>близкоизточното тресавище.</strong></p> <p>Ако администрацията на Обама се сблъска с институционална проблематика спрямо стартирането на операцията срещу Сирия, то за нейните последици тя ще се окаже изправена лице в лице с американското обществено мнение. Около 60 на сто от американците се изказват против каквото и да било военно ангажиране с конфлика в Сирия. При това тази позиция е широко застъпена именно сред поддръжниците на демократите. Колкото и да не му се иска на Обама, в очите на американското масово съзнание, той тръгна по една пътека, вече проправена от Буш. Нещо което звучи кошмарно, от гледна точка на собствената му политическа същност и надеждите, които се стреми да олицетворява.</p> <p>&bdquo;Окървавените&rdquo; ръце зад гърба на Кери, когато последният бе изслушван от сенатската комисия, е само старта на антивоенното движение, което тепърва ще набира сили. Паралелно, днешната американска администрация няма да се ползва от онзи медиен комфорт, с който разполагаше Буш преди да започне войната с Ирак. Оттук насетне, независимо какво ще се случи в Сирия, дори след края на мандата си, Обама ще бъде принуден постоянно да защитава взетото решение за предприемане на военна интервенция.</p> <p>Но отвъд цялата тази проблематика, включваща вътрешни, международни и дори чисто психологически колизии,</p> <p><strong>Обама е принуден да се намеси в конфликта.</strong></p> <p>Натам го тласка самият инстикт на свъхсилата, която той оглавява. Ако Америка се изолира от сирийската криза, това би подронило не само нейния статут на глобален лидер, но би отключило процес на една цялостна промяна на глобалното съотношение на силите. И това е истинската &bdquo;червена линия&rdquo;, която Обама не може да позволи да бъде прекрачена. Или поне не може да гледа безучастно нейното пресичане.</p> <p>Когато се говори за последиците от амриканската намеса в Сирия, обикновенно акцентът се поставя върху това доколко са достоверни сведенията, че именно режимът на Башар ал Асад е използвал химическо оръжие в предградие на Дамаск. Аргументите на Вашигтон в тази посока са ясни - бунтовниците не разполагат с подобни боеприпаси, самите ракети са изтреляни от територии, които са под контрола на правителствените части и са насочени към райони, контролирани от опозицията. В допълнение бе съобщено за още някакви секретни сведения, които не подлежат на огласяване, но подкрепят вече оповестените.</p> <p>Но тази версия, от гледна точка на режима на Асад, изглежда крайно нелогична. Първо, той не е притиснат до стената, за да използва своя последен коз, напротив - силите му жънат победа след победа. А и да нареди тази атака, точно когато в Дамаск са международните инспектори, също звучи невероятно. Същевременно</p> <p><strong>обгазяването дойде в един крайно удачен за бунтовниците момент&nbsp;</strong></p> <p><strong></strong>- след като те претърпяха серия от военни поражения, започнаха да губят симпатиите на света поради все по- засилващата им се ислямистка окраска и, накрая, събитията в Египет медийно затъмниха тяхната борба, сега получиха шанс да обърнат ситуацията в своя полза.</p> <p>Така че могат да бъдат издигнати най-малко три алтернативни версии на случилото се. На първо място, химическата атака може да е извършена от сили, видимо лоялни на Асад, но подмолно работещи за неговото сваляне. В условията на двегодишна гражданска война, неизбежно е да се появат противоречия и конфликти вътре в режима. Тези кръгове, без да имат силата да се противопоставят открито на клана на Асад, виждат в условията на евентуална американска интервенция възможност да извършат &bdquo;вътрешнопартиен&rdquo; преврат и да отстранят компроментирания вече сирийски президент. Така те ще изпълнят основното искане на въоражената опозиция за започване на политичски диалог.</p> <p>Втората алтернатива е производна на деградацията на сирийската армия. За мащабните финансови възможности на саудитското разузнаване, например, едва ли ще представлява голям проблем да склони някой висш сирийски офицер да издаде заповед за химическа атака. Настървението, с което</p> <p><strong>петролните монархии от Залива преследват смяната на режима</strong>,</p> <p>е наистина безгранично. За тях това е не просто битка за влияние, но и за собственото им оцеляване. Една дъга от Иран, Ирак и Сирия би ги поставил под стратегически похлупак и би ги превърнала в ново поле за противопоставяне между шиити и сунити.</p> <p>И третата версия е химическата атака да е била извършена от самите бунтовници. Както споменах по-горе, те отговарят на условието за разкриването на едно престъпление, а именно кой има интерес от случилото се. Да не забравяме, че инспекторите се намираха в Дамаск именно защото трябваше да разследват използването на оръжия за масово поразяване около Алепо. Едва ли официален Дамаск щеше да ги допусне, ако нямаше сериозни доказателства, че именно опозицията е прибегнала до употребата на зарин. Намерените самоделни ракети и детонатори в района също говореха, че химическото оръжие не е табу в арсенала на опозицията.</p> <p>Всяка една от тези възможности предопределя различни</p> <p><strong>последици от нанасянето на американски удар по Сирия.</strong></p> <p>Той не просто ще редуцира боеспособността на правителствените части и ще вдъхнови бунтовниците, но ще доведе до сътресения вътре в управляващата каста, както и ще наложи промяна в начина, по който досега се водеха бойните действия. Но нито един вариант не изключва напълно възможността отново в Сирия да бъде употребено химическо оръжие.</p> <p>След нанасянето на удар официален Дамаск ще има много по-малка способност да контролира своите арсенали от оръжия за масово унищожаване, отколкото в момента. А и подриването на военната му мощ ще го накара да залага все повече на ирегулярни военни части, които ще се поддават на минимално централно командване. Така гражданската война ще се изроди в сблъсък между отделни милиции и териториални опълчения, воюващи на принципа всеки срещу всеки. И с химическите арсенали ще разполагат местните главатари и ще се разпореждат с тях по собствено усмотрение.</p> <p>Да не говорим, че Башар ал Асад може да се опита да пренесе бойните действия и на съседните територии. Тогава гражданската война навлиза в съвсем нова и опасна фаза. Ако Конгреса на САЩ забрани провеждането на сухопътна операция, Меджилисът на Турция не постановява подобно нещо. Изправени пред масирана бежанска вълна и сблъсъци с кюрдските паравоенни формирования, Анкара може най-малкото да създаде една буферна зона в Северна Сирия. Ливан и дори Израел ще се окажат също въвлечени в конфликта.</p> <p>Не по-малко кошмарен е вариантът, при който с помощта на Америка, в Сирия ще дойдат на власт ислямските фундаменталисти. Какво ще се случи с алауитското, християнското и кюрдското малцинство след това не е трудно да се предвиди.</p> <p>Цялата тази амалгма от опасности предвещава доста мрачно бъдеще за сирийската държава и народа ѝ. Но в целия този хаос</p> <p><strong>за САЩ съществуват и определени позитиви.</strong></p> <p>Взаимното изтощаване на Иран и Саудитска Арабия премахва възможността да бъде създадена регионална доминация в този така невралгичен район. Същевременно на света ще бъде напомнено отново коя е единствената свръхсила в момента.</p>