- Автор: текст и снимки Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 1181
- 60
Третата, последна част на коментара за чалгата трябваше да излезе за годишнината от смъртта на Дж. Ленън. Актуални събития я снеха временно от дневен ред. Но поводи за връщане към Ленън и блуса не липсват. Ето, дипломатическата мисия на България при ООН в Ню Йорк сега участва в новогодишен проект на ЮНИЦЕФ, детския фонд на ООН – в неделя записват песента Imagine в хорово изпълнение на българи – възрастни и деца. От мисията викат на помощ детския хор и смесения хор на родители и учители от българското училище „Гергана“. Ще сложат записа на сайтовете на ООН сред записи от всички страни на земята и на българското МВнР. Вълненията на майки и деца около това са големи. Отде иде универсалният магнетизъм на тая музика?
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46452_Fq3SXExs0OcqVHIqgRlo27sfafMNh7.jpg" style="height:540px; width:530px" /></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>Под „блус“ разбирам цялата световна култура, асоциираща се с (афро)американската традиционна народна музика</strong>, прославила се по света благодарение на звукозаписа и радиото, а и на геополитическата роля на Америка след двете световни войни и особено на нюдийловска Америка от 40-те до 70-те години. Тази музика, а съвсем не чалгата или „автентичният“ или кутевският български „фолк“ е и „родната“ интонационна среда на моето поколение. Плюс българската и друга социалистическа естрада по западен образец (до средата на 70-те години) и „образователната“ (класическа) музика за малцината, в чиито семейства е била на почит. И на предишното, и на следващите български поколения.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Първоначалната ми идея бе да разкажа за закъснялото си поклонение със семейството ми през миналата великденска ваканция до „светите места“ на музикална Америка. С автомобил от Нашвил, столицата на „селската” (<em>country</em>) музика, „закопчалката на библейския пояс“ и „протестантския Рим“ – през щата Тенеси до Мемфис с прилежащата към него „мисисипска делта“ – а то не е делта, а алувиална низина, далече от вливането в морето, с богата черна земя и сиромашки черни ферми на мястото на стари памучни плантации – родината на блуса с цяла плеяда светила от Робърт Джонсън през Сън (Son) Хаус, Мъди Уотърс и Елвис до Б. Б. Кинг. Накрая през разкошните паркови широколистни гори на най-бедния щат Мисисипи и по естакадата през бáю-то (bayou, бавнотечащи речни ръкави, езера и блата) на Луизиана – до Ню Орлиънс – единствения град в Новия свят (освен Рио де Жанейро) със стара самобитна култура – родината на джаза, рока и други, по-малко известни стилове.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">И трите града, напук на бремето на миналата си музикална слава, духовното опустошение от новата развлекателно-затъпителна индустрия и материалното си опустошение от деиндустриализацията, а в Ню Орлиънс – и от урагана Катрина, упорито остават живи лаборатории за музикални и социални експерименти на най-базово, <em>grassroots, </em>непретенциозно равнище, по импровизирани „свирища“ и „хорища“ – по квартални закусъчни, гаражи, улици и стъгди, като на Бийл Стрийт в Мемфис и из целия централен Ню Орлиънс. В Нашвил д-р Николай Михайлов от Вандербилтския университет ни заведе да слушаме чаровната Сара Бек в приспособена за гостилничка бивша обществена пералня, <em>Family Wash</em>. По тия места се събират да музицират и играят заедно хора всякакви – и бели, и черни, много от тях са явно неразглезени от живота, небогати, немлади и некрасиви, но пълни с необясним напиращ живот. Какъвто странно липсва на съвременна Западна Европа. Но за съжаление един по-подробен разказ би ни отдалечил много от чалгата.</span></span></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46452_OjLFjGtabLYZ1F0BnGOwubjWrUvrvY.jpg" style="height:398px; width:530px" /></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>В България има доста хора, за които американската музика – хип-хопът, но също и рокендролът – е „американска чалга“</strong>. И те, поне отначало, се асоциират с културната долница и с малцинствата. Музикалното сърце на Ню Орлиънс в края на XIX и началото на ХХ век е в Сторивил – квартал на червени фенери с моряшки кръчми и проститутки. И двете са сексуално сугестивни и синкретични по произход. Но първата разлика на блуса и чалгата е в неизменното присъствие на културната горница. Видяхме, при чалгата тя напълно липсва. Идеята на някои нашенци, че „чалгата” била екзистенциалистка „свобода” – „откритост към смъртта” – е изсмукана от пръстите: точно това тя не е. Чалгата е другото име на „отричането” и „забравянето” на смъртта; тя е като „ъглошлайфа” на Карбовски: „с него плаша аз смъртта”. У Б. Райнов, друг корифей на проточалгата, имаше израз „живеят като болни от рак” (гуляят, развратничат). Чалгата е душата на онези, които са разбрали като поета Сашка, дето у Булгаков кара полуделия поет Бездомни в лудницата, че в живота нищо не може да се спаси или промени, а само да се забрави.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">А <strong>блусът има произход и от горницата</strong>. Роден е и от религиозното действо, от <em>spiritual</em> – и неговата всекидневна жива стихия е госпълът, църковната музика. Но духовен хоризонт се мержелее и пред робската трудова песен, и пред преднамерено нерелигиозния не-госпъл, бунтовен, индивидуалистичен блус <em>per se</em>, за който можем да научим много от филма <em>Leadbelly</em>. За да се уверят в това гостите ни от България, ги водим на неделна служба в Първа коринтянска баптистка църква в Харлем, близо до северния край на Сентрал Парк. Зрелището е неотразимо на живо, автентичността на действото – пълна. Известна представа се получава и от малкия екран, например от този откъс от филма <em>Blues Brothers 2000:</em></span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><a href="https://www.youtube.com/watch?v=JLvyZJZMYpw">https://www.youtube.com/watch?v=JLvyZJZMYpw</a></span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Като ученичка в музикалното училище „Ла Гуардия“ дъщеря ми положи големи усилия да я приемат в училищния госпъл хор, в който – при над сто хористи – много трудно влизат бели деца. Черните, казва тя, са „невероятно музикално надарени“. Госпълът е вездесъщ и до днес – само в Харлем има <em>няколко десетки</em> големи църкви, в които се пее и свири професионално – американската фабрика за звезди, арсеналът за изразни средства на блуса до най-малките подробности. Органът, на който свири Джон Лорд от „Дийп Пърпъл“ в албума<em> Machine Head</em>, e обикновен църковен <em>Hammond</em>, измислен в 30-те години, но включен в усилвател за китара, за да даде режещ „метъл“ звук вместо напевно-бълбукащия църковен. Мощта на <em>Somebody to Love </em>на Фреди Мъркюри иде оттам, че е просто госпъл.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Който иска да познае Америка, трябва да прочете бавно най-важните американски книги: „Чичо Томовата колиба“, „Хъкълбери Фин“, „За мишките и хората“ и „Да убиеш присмехулник“: Българският читател отдавна знае „Чичо Томовата колиба“ в чудесния превод („със съкращения“) на Анна Каменова, в който обаче е почти напълно съкратено религиозното измерение – ясно, защото би звучало странно за младия български читател при социализма. И аз на зряла възраст в САЩ я четох в оригинал – там в съкратеното е казано всичко важно за „афроамериканския въпрос“ с женска интуиция и безстрашие да пишеш наивно и сантиментално, щом трябва.</span></span></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46452_BUEYDss8R5lIaV4xkMJrNNYFDoYB6M.jpg" style="height:398px; width:530px" /></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Първата съкратена сцена е в самото начало – седмичната религиозна спявка на робите на Шелби в колибата на Том след вечерята с мастър Джордж. Х. Б. Стоу постоянно подчертава и дълбоката, искрена религиозност на черните, и че бъдещето на християнската вяра в Америка е в техни ръце – предвид фарисейщината на белите. Но разбира се, и религиозността на нравствените бели, представена в романа чрез малката светица Ева, не е за подценяване. И черната, и бялата култура на стара Америка е широко отворена към смъртта, спасението; повечето шедьоври на старата американска музика – и бяла, и черна, възпяват смъртта като освобождение, най-голям празник на душата, триумф (<em>glory</em>) – и звучат оптимистично, радостно, тържествено. От <em>O, Who Will Drive the Chariot When She Comes</em>? (черен спиричуъл, в който кочияш – като чичо Том – мечтае за колесницата на Иисуса, която не друса) до <em>I'll Fly Away </em><em>(бял блуграс, станала хит с филма O Brother, Where Art Thou</em><em>?</em><em>). </em><em>Разбира се, в очите на американската и европейска интелигенция това качество го сродява с „екзистенциалистката“ чувствителност, с „истинския начин на човешко съществуване“ на Хайдегер и Сартр, с героиката на Хемингуей. Но не само смъртта е спасение от робството (египетският и вавилонски плен от псалмите), има го и бягството (Мойсей, изход, тайният път – underground railroad), Ханаан, обетованата земя (свободните щати и Канада). </em></span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><em>Такава интензивна народна религиозност в нашия регион за пръв път видях в 80-те години в Сергиев посад край Москва. За българския читател ще е лесно да сравни американския блус с руския – за американските музиколози песента на Висоцки е връх на руския блус. При него не робството, а Великата отечествена война е „предметният хоризонт“ на отвореността към смъртта дори когато лирическият герой умира като алпинист в планината или „от водката“ (вкл. от неистово живеене и/или наркотици) като в „Кони привередливые“. </em>С това става ясно също, че за разлика от чалгата, която, както знаем, в никакъв съдържателен смисъл не е „фолк“, а е професионален комерсиален жанр, блусът е по произход същинска народна, жива музика, създавана и до ден днешен, спонтанно, и от необразовани любители, и от интелектуалци като „фолк“ или „инди“ (независима от комерсиални „лейбълс“) музика.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">И чалгата, и блусът са синтетични; първата е синтез от източни и западни влияния в рамката на късноосманската развлекателна култура на градското дъно. Най-важният изходен елемент за синтеза на блуса е, разбира се, африканският. <strong>Африканското влияние <em>е</em> собствено американското в американската музика</strong> – Дворжак също се опитва в края на XIX век да научи американските композитори да пишат по американски, но това, което създава в симфонията „Из Новия свят“, звучи по чешки. До „африканизирането“ си у Гершуин в „Рапсодия блус“ (<em>A Rhapsody in Blue</em>, неправилно популяризирана в България като „Рапсодия в синьо“ – на руски по-правилно е „Рапсодия в стиле блюз“) американската музика е провинциално-европейска, колониална.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Музиката в Африка винаги е била повече от развлечение – тя е и основно средство за комуникация („говорещите тамтами“ от Западна Африка), и заедно с танца и за духовно усвояване на света. Много от африканските езици са тонални, напевни, лесно минават от говорене към пеене. Робите в Америка били от различен етнически произход, често нямали общ африкански език – в „майка Африка“ и езиците, и гените поради най-голямата си древност са и най-дивергирали и взаимно неразбираеми. А и в плантациите общуването не било лесно; пеенето по време на работа и разбира се, на църковните сборища, устройвани от плантаторите, често заменяло говоренето. </span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Гершуин сновял между черните църкви и модните джаз клубове в Харлем и еврейските синагоги и мюзикхоловете в Долната източна страна на Манхатън и в Бруклин. За африканизирането на американската музика голяма е заслугата и на руските имигранти, особено одеските евреи, даровити, предприемчиви и отворени за новото. Нюйоркският джаз и съветският джаз на Дунаевски са създадени по едно и също време, в началото на 20-те години, и от общо взето едни и същи по произход одесити. Ървинг Берлин пристигнал петнайсетгодишен от Одеса в Ню Йорк като Израел Балин и се издържал отначало като пеещ келнер в „салон“. (В Ню Йорк – например в двата ресторанта <em>Carmines</em> – и досега има пеещи сервитьори, което не е трудно – хиляди аспириращи актьори и музиканти изкарват насъщния по ресторантите; нюйоркчани се обръщат към тях със „сър“).</span></span></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46452_ufu7PjReq5ey3r3mfAMI4AlSwblunW.jpg" style="height:398px; width:530px" /></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>В синтеза на блуса освен черното има и много бяло</strong> – и френско, и дори немско (американския йодлер – вж. ранния кънтри хит <em>The Blue Yodel</em>). Особено важна е шотландската „връзка“. Американската музика е колкото африканска, почти толкова и шотландска: много от търговците на роби и от белите хора в американския Юг: плантатори, пастори, търговци, политици били шотландци – да си спомним уискито „Джак Даниълс“, Конфедерацията на Дикси, или южните щати, опълчила се с шотландското си знаме срещу Севера, Ку Клукс Клан с шотландските рицарски ритуали и символи. Робите носели фамилните имена на господарите: и досега много афроамериканци носят шотландски фамилии, повече или по-малко англицизирани – Доналдсън вместо Макдоналд или оригиналното келтско MacDomhnall. Истинското име на Мъди Уотърс е Маккинли; Армстронг е име на стар шотландски клан. И днес телефонният указател на Харлем приличал на указателя на хебридския о. Северен Уист (на гелски Uibhist <em>a Tuath, У</em>и́<em>щ а т</em>ý<em>а)</em> в Шотландия. Американски музиковеди показват, че и пентатониката, и пеенето на „зареди“ или „викане и отговаряне“ (<em>call and response</em> или <em>presenting the line</em>), смятани за шиболети на африканското, били и шотландски, от религиозните химни от затънтените църкви в планините и Хебридите. И в особеностите на американската разговорна реч, в отличие от английската, има много и африканско, и келтско влияние. Но някога в южните щати някои роби говорели и гелски.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">В блуса откриваме и английски средновековни балади за обесени разбойници, и испански китари, и френски хърди-гърди и акордеон, звучащ и като руска гармошка, а африканското банджо може да пее и като руска балалайка. Немската устна хармоничка ту ридае като древна индианска свирка-кратунка от степите (прериите на френски), ту имитира как влакът прави „пуф-паф“ („чу-чу“). Има много подръчни инструменти – дъска за пране (washboard), гюм или лейка (jug, „меден“ духов инструмент), леген-бас (washtub bass)... прочути били уличните jug bands в Мемфис, за които се пее в шедьовърa на Creedence <em>Down on the Corner</em>. Помня как за пръв път чух в нюйоркското метро steel drum, карибски подръчен инструмент от леген със запоени пластинки, и тутакси разпознах ликуващия звън от песните на „Бони М“, който дотогава мислех, че е от „детско пианцe“.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Има в блуса и много карибско и латиноамериканско. Поразително е влиянието на микроскопичния, невъзможно беден остров Ямайка, косвено познат на българския читател от К. Вонегът, описал го символично в романа „Котешка люлка“. Всеки знае за менто, ска и реге; портретът на Боб Марли с „ганджа“ е сред най-разпознаваемите световни икони на масовата младежка култура (заедно с Че), но по-малко се знае, че и хип-хопът е също частично ямайска, любителска махленска игра с грамофон плюс поезия, отразяваща далечно – през две поколения – културно влияние от американския „бърборещ блус“ (rapping blues) и от робските турнири по наддумване/надлъгване от по-старо време. Но в хип-хопа има и от белия „говорещ блус“ (talking blues) на Уди Гътри и Пит Сийгър (от нюдийловската му агитка <em>Talking Union</em>). Като капак на всичко хип-хопът е хем и специфичен нюйоркски гето продукт, възникнал едновременно в „проектите“ (жилищни комплекси за бедни) в Бронкс и Куийнс, хем и връщане към автентично африканското, отказ от „белите“ веяния в черната музика от 70-те години.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Или пък влиянието на хавайската и въобще полинезийската музика за развитието на американската китара – звънящата „национална“ (стоманена), нежно мяукащата педална – от хавайската китара. <strong>Всичко това прави американския блус универсално разбираем, всеобщо привлекателен –</strong><strong> „майката“ на всички съвременни популярни младежки жанрове</strong>, и в Америка, и в Англия, и навсякъде, вкл. в Африка. Затова и „Любе“ свирят рок. Ако Германия беше спечелила войните и сега владееше света, немският шлагер нямаше да изиграе ролята на американския блус като световен музикален език на младите. Англичаните (както и немците и италианците, в известна степен и французите) в 50-те години са просто отнесени от блуса, набожно слушат черни плочи. Клептън идва в Америка и установява, че американските бели рок банди не са слушали правилните черни плочи. Ленън се заселва – трудно, не го пускат – в Ню Йорк и казва, че ако бил живял преди две хиляди години, щял да иска да живее в Рим (Макартни също живее в Ню Йорк). А чалгата не може да надскочи късноосманските граници: дори в Румъния и Молдова не върви, в Русия е просто немислима. И си остава късноосмански, а съвсем не универсален феномен.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Ако популярността на „западната“ музика у нас при социализма бе свързана и с общия „карго култ“ (култ към вещите) към Запада, дали глобалната популярност на американската музика се дължи на статута на САЩ на глобален хегемон, напоследък силно разколебан? Отговорът е – по-скоро не: дължи се на вътрешните й качества – няма да пострада, а сигурно ще спечели с отслабването на американския hard power, както стана и с Англия по-рано; „Бийтълсите“ превзеха света, докато империята на канонерките рухваше. Вонигът е прав – светът обича Америка за музиката (и други свързани неща) и я мрази за наглостта (на босовете и политиците). Глобалната популярност на блуса няма да изчезне дълго след като САЩ не е най-голямата световна икономика, а безглавата неоконсервативна външна политика на Обама бъде заменена с прагматична и реалистична или дори изолационистка. А след като втръсналата се „Кока-Кола“ навсякъде ще бъде заместена от местни води и плодови сокове – в Русия връщат „Тархун“ – впрочем с добър вкус – и квасът е хубав, класи над американската „бира от корени“, <em>root beer</em>. Много по-важно от американската корпоративна и военна мощ за привлекателността на блуса е било очарованието от оптимизма на американската масова култура от 50-те години, от радостта от народното благоденствие, обществото на средната класа. А чалгата, както видяхме, е култура, продуцирана от мутри и предназначена за лумпени – култура на класовото общество.</span></span></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46452_BBFXY2JHvO5XcwMzG66k2hk2yiU4KT.jpg" style="height:398px; width:530px" /></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Друг важен аргумент за глобалната популярност на блуса – поначало провинциално, невзрачно американско субкултурно явление: то се оказа и <strong>последният възникнал в историята спонтанен, дилетантски, варварски фолк продукт, </strong><strong>последната истинска народна музика</strong> преди грамофона и радиото. След него вече истинска народна музика в стария смисъл няма – сега всяка „народна“ музика е по необходимост и „световна музика“ като българските сватбарски оркестри от 80-те. Блусът е и последната автентична народна музика, с корени в примитивното и всекидневното, и първата, която се превърна в успешен комерсиален жанр още приживе на поколението на първите си народни звезди.</span></span><br />
</p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Друга причина за популярността на блуса е, че той е разбираем за всички <strong>като глас на най-слабите, прокълнатите на земята</strong>, <em>les d</em><em>amnés de la Terre</em>, с което е и уникален световен субкултурен, контракултурен език на младите. Блусът като чалгата, руската блатна песен и гръцкото ребетико е лумпенпролетарски, гето жанр: но за разлика от чалгата героят му вечно е в отчаяние на равнище оцеляване, <em>subsistance-level despair</em> – вечно скърбящият, <em>The Man of Constant Sorrow </em>(блуграс хит от филма <em>O Brother, Where Art Thou</em><em>?</em>) <em>– </em>бедите му валят като град,<em> “blues fallin’ down like hail” </em>(Робърт Джонсън), по следата му тича хрътка, “<em>there’s a bloodhound on my trail”</em>, като след побягнал от плантациите роб<em>. </em>Васко Кръпката от българските рокаджии предаде чувството на <em>underdog</em>, помиярчето, което ще свърши под гумите на някой камион. Колко жалко, че българските рокаджии политически служат на олигархията.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Един от най-честите персонажи в блуса е слепият певец. Блусът е народен епос, пят от слепи омировци. Блайнд Блейк, Блайнд Лемън Джеферсън, Блайнд Бой Фулър, Блайнд Мелън, Блайнд Уили Джонсън... та до <em>Blind Man Cries</em> на „Дийп Пърпъл”. В старо време на плантациите не било трудно да ослепееш от някоя инфекция или злополука. Слепите негри били единствените, оставени да музицират на воля с парче канап, газена тенекия, стара дъска за пране или счупената китара на господарката, вместо да ги гърбят на памука. Пък и слепите певци са древна традиция по панаирите по цял свят, те виждат с вътрешни очи. Чувствителността към страданието прави блуса извънредно пригоден за универсални хуманитарни каузи.</span></span></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46452_ImIPJztEhbaRB3N5mu2fpLUOOqLikT.jpg" style="height:398px; width:530px" /></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Важна отлика на блуса от чалгата е <strong>способността за саморазвитие към високата култура и за интегриране с нейни по-стари образци</strong>. Казахме, че чалгата е „деградация“. В музиката това е деградация на българската естрада от 60-те и началото на 70-те, на Кутевия фолк, но и на нравите, и на езика, на „априлската” култура. Неслучайно Кеворкян, самозваният arbiter elegantiarum на „априлската“ и „постаприлската“ култура, стана пръв чалга промоутър. Чалгата е вторична, а не първична като блуса. Джазът също бил смятан отначало за вулгарна кръчмарска музика; Гершуин все се мъчел да напише и „сериозно” симфонично произведение, но не успявал. Но още при второто си поколение след закриването на „Сторивил“ заради войната в 1917 г. и преселването на музикантите от Ню Орлиънс към Чикаго и Ню Йорк джазът стана първо мейнстрийм и после синоним на интелигентска, че и снобска музика. Много лесно издънките на блуса се оказаха съвместими с „класическата“ музика и с всяко другo „високочело“ съдържание. Mузиката на „Пинк Флойд“ е блус – Пинк и Флойд са имената на двама стари черни блусмени – и в същото време e музика на образовани градски деца от 60-те години – космически полети, „антично“ звучащи, мистични електронни гласове. А също бунтовни бейби бумъри от 60-те години – бийт поезия, „асид“ (ЛСД), <em>Age of Aquarius</em>, филмите на Трюфо, почит към <em>holy primitives</em> (т.е. черните блусмени, джазмени). И презрението към квадратния еснафски свят („<em>hanging on to quiet desperation is the English way“, „another brick in the wall“</em>) на децата на първото всенародно охолство. Много лесно блусът се съедини и с авангардната интелигентска лирика на Боб Дилън и Пол Саймън, с прогресивния политически активизъм на Джоун Баес и без да губи масова популярност. Блусът в някои свои превъплъщения стана модерно, престижно за интелигенцията и средната класа изкуство и стил на живот.</span></span></p>
<p><br />
<span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">С чалгата такава еволюция е невъзможна. В нея няма основа, от която, като се подкастри „долницата”, да избуи горницата. Ориенталски мотиви има и в джаза и рока, в руската класическа музика и у Равел. Но единствената основа на чалгата е вулгарността – когато тя изчезне, изчезва жанрът. Чалгаджиите, престанат ли да са вулгарни, стават нормални поп, рок, джаз, фолк музиканти. Поради руската добропорядъчност няма руска чалга – руските американци, които добре познавам, слушат еснафска естрада, подобна на съветската, дамите скачат под „Вива Виктория“ на Киркоров, той и Пугачова пълнят театрите в Брайтън Бийч и Атлантик Сити. Българските деца в Америка също се събират по дискотеки „Еуфория-БГ“ в разни градове и в имейлите, които получаваме за тях, пише едро „<em>No chalga, no Q-check</em>“ – условие да дойдат децата.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Чалгизацията като деградация може да се проследи и у най-значимия феномен на българската поп култура – Лили Иванова. Като дете я обожавах – поне докато не влязох в пубертета и открих интимно рок музиката, но по същото време и тя самата усилено се променяше. От видеоисторията на фестивала в Сан Ремо (добре документирана на сайта му) виждаме, че ранната, пък и зрялата Лили докъм 1973–74 г. имитира от все сърце много талантливо италианските звезди – хвърлят се веднага на очи Рита Павоне, Вилма Гоич (от дуета „И Вианелла“). Техните гласове много приличат на нейния. Заедно с музиката Лили поема и жизнерадостната, изящна атмосфера на италианците. Не на последно място това са и „народни“ песни – за трудния, но щастлив живот на сиромасите (<em>Semo gente de borgata</em>), носят слънчевата атмосфера на селото на Лукчо от края на книжката на Джани Родари. Това е поколение, израсло в немотия, с ужасите на войната, а сега вкусва плодовете на мира, плана „Маршал”, зората на евроинтеграцията и силното работническо движение.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">И уникалното за България артистично и женско дълголетие на Лили е взето от първоначалните й италиански образци – Джилиола Чинкуети е пяла в Сан Ремо от 1962 до 2003 г., Ива Дзаники – от 1967 до 2004 г., Челентано от 1961 г. до днес. Кариери от по 40–50 и повече години на естрадата не са изключение за това поколение. И те не изглеждат в почтена възраст по-зле от Лили днес, дори са по-одухотворени и (житейски) по-интелигентни – по латински, две хиляди и петстотин години цивилизация гледат през очите им. А Лили, на възрастта на майките ни, на концерти в Ню Йорк пред семейна публика – от нашето поколение и нашите малки деца в края на 90-те години – ни смути с явни чалга елементи в сценичното си поведение.</span></span></p>
<p><br />
<span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Защо се променя Лили в средата на 70-те? Видяхме, че средният реален доход на човек в България стига максимума си в 1975 г., когато е с 25% над средния световен и достига 47% от средния за Западна Европа – и двете числа остават абсолютен и все по-недостижим за нас рекорд; тогава е и последната година на НРБ с възвръщаемост на инвестициите. Оптимистичният социализъм е минало, започва загниването по върховете. Самата Лили вече не е шеметно успялата талантлива и амбициозна медсестрица от Лудогорието, a „графиня“ от висшата номенклатура – богата, самотна и злочеста – кърши ръце пред кичова камина в дантелена рокля на морава, загърната в палто от норка. Идат тежките като горчиво вино „късноаприлски“ текстове, горчиви от класов махмурлук, балканизираната музика. Проблемът на българските нувориши да запазят връзката с реалността и с корените си не е от вчера и не е решен и до днес. В Америка се опитват някак да го решават – живеят аскетично, бягат („джогват“) часове из парка в най-лют студ по анцуг в пет и половина заранта, въртят бясна обществена, политическа, благотворителна дейност – и въпреки туй гетата за богати по Пето авеню са белязани с печата на трагиката.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">В България и досега не се разбира добре, че <strong>„Бийтълсите“ – и целият английски и друг европейски рок – са в исторически план само бележка под линия към американския блус</strong>. (Съвременен американски философ казваше аналогично, че „цялата философия е само бележка под линия към Платон“.) Това не се разбира и в Русия, когато мечтаят да „откъснат“ Европа от американското (културно) влияние. Не може да се откъсне, както и Русия не може да се „изолира“ от Европа – както залудо се труди Обама. Английските рок музиканти, които останаха най-дълбоко потопени в блуса, са и най-дълголетни и творчески „кохерентни“ – „Ролинг Стоунс“, Ерик Клептън, Марк Нофлър. Те са по-дълбоко потопени в блуса и от американските бели рок музиканти, за които винаги е имало цветна бариера, а за англичанчетата не е имало.</span></span></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46452_tDz43dINLeTK7QfStUqH34rdz8kRvW.jpg" style="height:398px; width:530px" /></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Последните добавили и европейска пригладеност, школска начетеност, която липсва на черните самоуки музиканти. Англия препакетира американския блус да го препродава в Европа и в самата Америка. Tова в едно идеално бъдеще може да е и българският трик с руската култура и препакетирането й за Европа – специалното отношение на България с Русия е сходно с това на Англия с Америка. И обратното, причината за ранния край на „Бийтълс“ е в прекалено широките им артистични търсения, дето наистина оставиха шедьоври почти навсякъде, от ренесансовите и барокови балади с чембало и струнни квартети (и блокфлейти у „Лед Зепелин”) до детски и Рой-Орбисънови песнички. Без американския блус английската популярна музика – вж. оперетите на Гилбърт и Съливан – никога не би станала международен феномен. Ако Германия бе спечелила войните и сега бе световен хегемон, намският шлагер нямаше да е световна интонационна среда.</span></span><br />
</p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">С американските оригинали на английския рок се запознах по-отблизо едва в Америка, над Христова възраст. Но в детството съм израсъл с британските копия, най-вече с „Бийтълс“. Те бяха „узаконени“ и в строгото ни семейство с плочата на „Балкантон“ „Известни изпълнители“. Б-учителката в английската гимназия във Варна мисис Мълруни ни даде още в началото на подготвителния клас (да преписваме на ръка) <em>The Beatles Complete</em>, песнопойка с всички песни, с ноти за глас и пиано и акорди за китара. Проумях наистина глобалното значение на тази музика също доста по-късно и по различни начини. Втората година в казармата служехме на уединен връх в Странджа над морето край турската граница. Следяхме радиовръзките на американските авиобази в Ескишехир и Инджирлик, оборудвани бяхме сигурно по-добре и от нюзрума на БТА. От военния телетайп марка „Екстел“ научихме за смъртта на Брежнев. Покрай военните канали слушахме и радиото за военните на САЩ по света, радио казионно, остригано нула номер, а беше и време на всеобщо дрънкане на оръжие. Но за двегодишнината от убийството на Ленън и то се потопи в райска вселенска пацифистка бийт носталгия – „мило блаженство“ по шотландския поет Кенет Уайт. Военни, които мрънкат упоени „джай гуру дева ом” и „<em>imagine there’s no countries, … nothing to kill or die for</em>”!</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">А малко по-рано, в началото на 70-те, американските консерватори не даваха на „комуниста“ Ленън виза за имиграция в САЩ. Днес анархокомунистическoто послание на <em>Imagine</em>, с Ботево звучене, не смущава дори десния интелектуалец – български посланик в ООН. По-късно с дъщеря ми – прогимназистка, ходехме на неделните хипи сборища на <em>Strawberry Fields</em>, ъгълчето от Сентрал Парк срещу жилищната кооперация на Ленън, да пеем хорово – любимите ни песни бяха още по-„райските“, oт Харисън, <em>Here Comes the Sun</em>, <em>My Sweet Lord</em>. Синът ми пък, който въпреки банковата си кариера неуморно вършее по всички рок фестивали от палатъчния лагер в гората на Тенеси – Бонару – до Рендъл Айлънд в Ню Йорк, наскоро ме заведе на концерт на „новия Хендрикс“, Гари Кларк <em>Jr.</em>, със смесена по цвят публика.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Ленън е забележителен и с това, че прославя прелестта на семейния живот и на съвместното гледане на децата. В България днес 57% от децата се раждат извънбрачно – да, знам, че много млади двойки живеят фактически семейно без брак, и помня, че и в буржоазна фарисейска Европа от средата на XIX в е било горе-долу същото, но все пак числото 57 е стъписващо. Когато аз съм бил роден в 60-те години, по времето на най-стръмния ни социален прогрес, предполагам над 90% от децата са се раждали в семейства с двама родители.</span></span></p>
<p><br />
<span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>У „Бийтълсите“ може би най-впечатляваща е благостта</strong>. <em>Beatles</em> e гениално име, измислено и наложено от Ленън и Епстайн. Освен баналното „бръмбари“ с правописна грешка то е и „ритмичните“, и намеква за нюйоркските бийт поети от миналото десетилетие – хем „бити“ от живота, хем „блажени“ (лат. <em>beati, </em>англ.<em> beatitude</em>), „благи“. Английското общество тогава било, и още е, нетърпимо класово, брутално строго, животът – по Малтус, скотски, без маска и без грим. Дисциплина, бой с пръчки в училище, Оруеловият „младежки антисекссъюз“, албумът и филмът „Стената“ на Пинк Флойд. Викториански снобизъм и лицемерие на върха, долу – убоги работнически тълпи, щъкащи като хлебарки между фабриката, мината, кея – мача, кръчмата и гроба.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Войната е свършила едва преди 15-ина години; тя е била истински ад и още добре се помни („Пинк Флойд“: <em>when the tigers broke free</em>), разрушенията още не са докрай оправени, купоните (<em>food rationing</em>) са премахнати неотдавна. Но покълват плахи стръкчета на просперитет, още не декадентски. Всичко, разбира се, идва от Америка, Ню дийла, големия следвоенен растеж – от 1946 г., началото на бейби бума, до апогея на „Бийтълс“ доходът на средното американско семейство нараства над два пъти в натура. Почти за всички има къщи, коли, домакински уреди, облекло, храна. Колежи за почти всички завършили гимназията, профсъюзна заплата до живот за всеки читав (бял) младеж и лукса да поскиташ година-две между две работи с дълга коса с любителска рок банда или театрална трупа.<br />
<br />
И пристигат „Бийтълсите”: „<em>here comes the sun</em>”. Нова цветна вселена, там цъфтят хиляда цветя, изрисувани в психеделичен стил. Момичетата и момчетата са равни, свободни, анонимни в големия град, ходят по улицата за ръка, заедно по заведенията и концертите, дето се танцува, учат заедно в гимназията и университета, лежат заедно по тревата след лекции, мили и нежни са един с друг, не само се обладават най-безсрамно, но се и обичат, близки приятели са, грижат се един за друг. Това, разбира се, се отнася и за работническата класа, и за еснафството, <em>А</em> <em>Hard Day’s Night, Ob-La-di, Ob-La-da</em>, <em>When I’m Sixty-Four</em>. Изпълняваната предимно от мъже рок музика добива андрогинни черти. Жената – приятел, съмишленик, равноправен събеседник и партньор на мъжа – е нещо твърде различно от чалгата и то иде отдалече, от европейския марианизъм и средновековните рицарски жанрове. Чалгата се изпълнява главно от жени за гъделичкане мачизма на мъжете. Връщането към грубия, самохвален мачизъм в хип-хопа, доколкото не е самоирония, е връщане към африканската патриархалност отпреди срещата с християнството.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">„Бийтълсите“ излъчват <strong>доброта, съчувствие, социална рефлексия и отзивчивост</strong> – „отде идат самотните хора?“ – старата Елинър Ригби и момичето, което отбива „още един ден“ в офиса, или късните балади на Марк Нофлър за отрудените миньори, рибари и немощни пенсионери. Кога в българския рок ще се появят такива теми и герои? И разбира се, <strong>блусът е социално критичен, прогресивен, декларативно революционен</strong> – нещо вечно привлекателно за младите.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Днешните руски почвеници осъждат „постмодернизма“ на 60-те години с култа към потребителството и моралния релативизъм на гей парадите. Това е голямо недоразумение – 60-те години бяха преди всички бунт срещу потребителството като самоцел, търсене на над-еснафска духовност – но бунт, станал възможен в масов мащаб тъкмо заради възникналото общество на благоденствието. И „лятото на любовта“ е преди всичко, разбира се, лятото на хетеросексуалната любов и на семейството, основано на такава любов.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Но <strong>защо английският рок получи такова особено развитие</strong> в сравнение в континентална Европа с „евротраша“? Освен специалното си отношение с Америка в Англия има и запазена жива долница, „варварска“ култура на низините. Бил съм по рок фестивали в Северна Англия, те са сборища на работническата класа – червендалести, шкембести (голи до кръста), татуирани русоляви момци, същи средновековни крепостни селяни с вериги по вратовете, обици, железни пръстени, сякаш от платната на Брьогел Стария и Йеронимус Босх. Но с бирени кенчета в ръце, пробити дънки, ботуши „Док Мартенс“, големи груби бензинови „зажигалки“, ръчно свити папироси.</span></span></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/46452_DIJ3V4VS55kGU5FggZejFJeWWV8jOB.jpg" style="height:398px; width:530px" /></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Тази работническо-плебейска субкултура е типична за Америка, към нея се присламчват и много хора от средната класа – сред рокерите с „Харли“-та има освен механици и шофьори на камиони и доста адвокати и доктори. Английското градско дъно, близостта на езика (която обаче не бива и да се надценява) и някои от културните влияния, оформили американския блус, и традиционната роля на посредник за американските нововъведения за дистрибуция в Европа правят английския рок. Джини индексът (на икономическото неравенство) има голямо значение – колкото по-висок, т.е. по-голямо е неравенството, толкова по-вероятно е да има блус. Скандинавия няма блус – има умилната пластмасова синтетика на АББА. Франция, прочута в ХIХ в. със своята гето култура (арго, апаши), не създаде оригинален блус в ХХ и си остана с подражания. Италия, родината на музиката, възприе американското в много по-дребнобуржоазен вид от оригинала.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">България е дребнобуржоазна, еснафска, посвоему социалистическа култура (исторически – егалитарно селско-плебейско общество). При цялата ни лумпенизация (чалга, „Биг Брадър“, Бойко, развалени семейства, домашно насилие, пиянство, наркотици) нямаме специфичния гето пласт, който ражда блуса. Българският рок е почти изцяло дребнобуржоазен. Наистина „Щурците“ от 60-те години сега ни звучат съвсем като „Бийтълс“, „Диана експрес“ – като „Пърпъл“, ФСБ – почти като „Флойд“ и куп други, които ги пускат по <em>Smooth Jazz</em>, но това е формална прилика. Ала има и изключения. Българският хип-хоп (Биг Ша, „Ъпсурт“) е доста „органичен“. Филмчето на Биг Ша „Ритъм басов“, снето в циганската махала „Максуда“ край жп линията, е истински „черен“, гето хип-хоп. Въпросът е не защо Биг Ша е яростна опозиция на Борисов, нещо абсолютно естествено за него, както за Еминем бе естествено да е яростна опозиция на Буш (вж. песента <em>Mosh</em>), а защо само той бе в опозиция на летните протести от 2013 г.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Разбира се, в американските музикални пазари също съвсем не господства високата култура – напротив, и тук 95% от пазара е чист боклук. Но първо, налице е и висока култура, която се ползва и с висок обществен статус, и с някаква мижава държавна, и още по-важно – със спонсорска подкрепа от частни лица, сред които най-важна е многолюдната професионална средна класа, която е научена да подкрепя високата култура, това е престижно. Държавата не субсидира културната долница, висшите държавници не демонстрират публично вкусовете си към нея, а и американската културна долница не е тъй „долна“ като българската.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><strong>Блусът е не само американската музика, но и летопис на американския расов проблем. </strong>С музиката си черните американци най-осезаемо се вливат в – и променят до неузнаваемост – американския културен мейнстрийм. Нo процесът на интегририрането е сложен и мъчителен, често се обръщал на 180 градуса. Приемането му от белите е бавно и противоречиво, а и самите черни в някои моменти се отдръпват от идеята за интеграция с белите, към своите горди черни корени и <em>black nationhood</em>. Расовите вълнения в Америка днес нямат апокалиптичния размах от 60-те и дори началото на 90-те години, но отекват не по-малко болезнено в националното психе. И тогава, и сега вълненията избухват и в условията на прогрес, не само на упадък, и се дължат и на разочарование от незадоволителния темп на прогреса и на несправедливото разпределение на плодовете му. Големите расови безредици (riots) от 1967 г. избухнаха в пика на движението за граждански права, след най-големия му успех – приемането на закона за гражданските права, Civil Rights Act в 1964 г., и когато за пръв път мейнстриймът на бяла Америка почна да проявява истинска отзивчивост към неволята на черните.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Всички американски бели деца, и особено богатските, отглеждани не от претенциозните си майки, а от черни дойки и детегледачки (като някогашните господарски деца на Юга) обичат добрите черни лелки и харесват (и имитират) черните си съученици, които са cool (готини) ghetto people и приятелството с които е условието за весел живот. В работата си в американски медии съм се занимавал и с проучвания сред американски студенти за живота им в университетите и много бели студенти казваха: „<em>if you know niggers you’ll party</em>“ (ако имаш приятели черни, купон ще тече). Синът ми като гимназист и студент се гордееше, че черните му приятели го смятат за <em>nigger</em>. Проблем на белите е да се отърват от предразсъдъка си за черните като музикално даровити клоуни – затова във филма <em>Bamboozled</em> на Спайк Лий, както и в хип-хоп културата, сатирично се възкресява жанрът <em>blackface</em>. Такова е значението и на универсалната употреба от черната <em>cool</em> (тарикатска) младеж на старото робско самоназвание <em>niggеr, </em>но в значението на „човек“ изобщо. <em>„Yo niggers, let these niggers pass</em>” (ей, негри, я пуснете тия негри да минат) – казва приятелски черно момче в метрото на черните си приятели да дадат път на група бели момичета, сред които дъщеря ми, да слязат.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Докато всички примирали по модния черен джаз и белият бомонд се тълпял из харлемските клубове, в двете световни войни американската армия е расово <a href="http://www.library.uiuc.edu/doc/exhibits/segmil/segregationmil.htm" target="_Blank">сегрегирана</a>: отделни бели и черни части, отделни черни военни оркестри, които популяризирали джаза в Европа, а и в Америка. Поколението на бившите черни войници, приети безплатно в колежите („исторически черните“ колежи, <em>historically black colleges</em>, разбира се) по закона за ветераните, <em>GI Bill</em> от 1944 г., било първото голямо черно поколение в борбата за граждански права. Едва през март 1945 г. в Германия за пръв път две хиляди черни войници влезли в бой с немците редом с белите си сънародници. Как белите се съгласили – трудно, както белите бейзболисти се съгласили да приемат черната звезда Джеки Робинсън (от шотл. Макробин) в отбора „Бруклин Доджърс“ в 1947 г. При гостуване в южните градове рискували да ги претрепят клановците. Налагало се бял играч, любимец на публиката, преди мача да прегръща Джеки на терена, докато ги успокои. А когато новоизгрелите „Лед Зепелин“ плахо влезли за пръв път за запис в чикагско студио, видели там кумира си Мъди Уотърс да боядисва тавана и да сменя крушка – трудоустроен на стари години.</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Явления като смесените бигбендове с черни и бели музиканти, „черното“ пеене и „кълчене“ на Елвис (наричан с бяла мъжка завист <em>hillbilly cat</em>, селски сваляч) – главен фактор за култа към него сред белите момичета – били истинска социална, не само музикална революция, предизвикали са и много семейни драми. В припадането на английските момичета от „негърските“ крясъци на „Бийтълсите“ няма обаче нищо расово специфично, те просто копират американския образец – култа към Елвис. Но английският рок („Ролинг Стоунс“, Клептън) е къде по-близък до автентичния черен блус от американския рок („Грейтфул Дед“, „Доорс“, „Бърдс“). В Америка още има сегрегирани класации за бяла и черна музика (рок – ритъм-енд-блус, поп – соул). А след относителната расова хармония на диското от 70-те години дойде самосегрегацията на хип-хопа при Рейгън от началото на 80-те и продължава и досега. И в България харесването на цигански музиканти и на чалга кротко си живее редом с груб антицигански битов расизъм, а съдържателен синтез на „черно“ и „бяло“ така и не се получава.</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif">Първите две части на коментара:</span></span></p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><a href="http://glasove.com/komentari/43442-za-chalgata-folka-i-civilizacionniq-izbor-chast-ii">http://glasove.com/komentari/43442-za-chalgata-folka-i-civilizacionniq-izbor-chast-ii</a></span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:14px"><span style="font-family:arial,helvetica,sans-serif"><a href="http://glasove.com/komentari/37034-za-bukvite-chalgata-i-civilizacionniq-izbor--chast-i">http://glasove.com/komentari/37034-za-bukvite-chalgata-i-civilizacionniq-izbor--chast-i</a></span></span></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
