Само преди 25 години не беше така. Когато аз бях студент, даже учебниците бяха дефицитна стока и на някои от тях цената им стигаше 50 лева на черно, при положение че заплатата на млад специалист беше 120 лева. За свобода на преподаването преди 1989 г. е трудно да се говори, въпреки, че някои преподаватели опитваха. По-важно е друго! Сама по себе си, науката история е като всяка друга – тя не е застинала във вечни истини. Между тезите, защитавани от отец Паисий, Васил Златарски, Петър Мутафчиев, Богдан Филов, Николай Генчев, Андрей Пантев и т.н., има разлики от земята до небето. И фактологията, която ползват, е различна, и методите им са различни, и условията, в които работят са различни, и т.н., и т.н. И това е НОРМАЛНО! Нарича се развитие! Обусловено е не само от конкретната епоха, но и от чисто субективните качества на отделните автори! А постиженията на най-заслужилите български историци и археолози са практически непреодолим фактор, даже и в условията на диктатура на пролетариата. Т.нар. „народен съд“ може да осъди на смърт Богдан Филов, но не и научната му дейност.
В края на 80-те години (45 години след убийството на Богдан Филов на 2 февруари 1945), когато аз се явявах на изпит по археология, тогавашният ни преподавател – Казимир Попконстантинов, в неофициален разговор сподели, че и до ден днешен няма по-добър учебник от този на Филов. Някой ден на моя внук и аз ще му кажа същото (ако се интересува от история и археология)! В крайна сметка, целият този смешен плач за историята и преди, и сега си беше и е оправдание за кражба на настоящето! По-скоро опит за оправдание! Защото умни хора има не само в миналото или в настоящето – след години други историци ще четат за днешната истерия и ще се смеят на мащабите на човешката глупост.
Ако обаче излезем от истеричния спор за „кражбата на историята“ и се съсредоточим в конкретния повод – „История славянобългарска“ на отец Паисий, ще видим, че и тук няма нищо драматично. Никой не е искал да го маха от учебниците – просто изучаването на „История славянобългарска" се премества от 6-и в 9-и клас. Резултатът – министъра на образованието и него само го преместиха. От министър стана съветник! Тоест от несъществуващ проблем се получи съвсем реална политическа интрига!
По-интересна обаче е кашата, забъркана с робството. Която съвсем не започва в наши дни. През не толкова далечната 1968 г. Тодор Живков е на официална визита в Турция. Среща се със Сюлейман Демирел – премиер на Турция, и подписва поредната изселническа спогодба. Тя влиза в сила през март 1969 г., след като турската страна я ратифицира. Молби за изселване подават 81 299 души. До края на септември 1977 г. страната ни напускат 52 392 души. На следващата година по взаимно споразумение действието на спогодбата е прекратено. Някак встрани от онези събития обаче остава тихата промяна в българските учебници по история на „турско“ с „османско“ и на „робство“ с „иго“. Която, разбира се, не остава незабелязана още тогава, въпреки че „реалният социализъм“ не прощаваше волности. В наши дни се налага терминът „владичество“ и в това няма нищо лошо.
Ами интригата със „съжителството“? Тя тръгна от една претендираща за дясна медия и ще приключи с назначението на бъдещ десен министър. Всеки сам може да си направи изводите доколко това има нещо общо с историята. Всъщност има – бъдещите историци ще има да се смеят на глупостта на днешните герои на историята!
Яне Янев няма да е сам в каруцата на Андрешко!