- 10 Sep 2020
- 189
- 8
1. Изобретяването на писмеността. Може ли човек да се образова с четене на книги? Книгата, като всеки писан текст, съдържа само част от мислите на говорещия. При това, след като веднъж е публикувана, тя става общодостъпна – включително и за хора, които авторът не познава и с които може би не би желал да говори или не би говорил по такъв начин.
<p>Към края на диалога „Федър“ Сократ разказва една приказка (или мит), в която се говори за древния египетски мъдрец Тот, който</p>
<p>бил изобретил писмеността. Тот показал новоизмислените писмени знаци на египетския цар и обяснил за какво ще служат те. А царят казал:</p>
<p>„Съмнителна е ползата от това изобретение. С негова помощ хората ще се сдобиват с всякакви слова, и то твърде лесно. Много думи и мнения ще са прочели и ще мислят, че са научили много неща и са станали образовани. Но в действителност те ще знаят само думи и мнения. А какво значат тези думи? Кое е истината в тези мнения? Това как ще се научи?“</p>
<p> </p>
<p>Как изобщо се върви към образование? В обсъжданията по важни въпроси (най-напред – дали „ето това нещо“ е добро, красиво, полезно) хората често се натъкват на противоречия, с които не могат да се справят. За едно и също нещо се твърди и едното, и противоположното му. Поради това лесно може да се стигне до убеждението: „Нека всеки говори каквото желае; всеки нещо знае; всичко може да е вярно“. </p>
<p>Човек, възприел такова убеждение, не може да се образова. Причината е, че той ще отказва да знае истината точно за най-важните неща; и при всеки спор ще се присъединява към онова, което му звучи по-приятно или по-изгодно за самия него. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<ol>
<li><strong>Любовта е нещо вредно. Влюбеният иска да властва</strong></li>
</ol>
<p> </p>
<p>Да вземем въпроса за любовта. Диалогът започва точно с това: учителят по красноречие Лизий написал реч, в която някой убеждава някакъв младеж, че е изгодно те двамата да се съберат като любовници; и то точно поради това, че между тях няма любов. И обяснява: </p>
<p>„Всеки влюбен носи на любимия си само неприятности и вреди. Той го ползва просто за удоволствие; всячески го ограничава, за да му бъде на разположение – и така спира развитието му; хвали се навсякъде с тази тяхна връзка, защото иска да го облажават за успеха му; и накрая, като се насити, го захвърля. </p>
<p>Напротив, невлюбеният не се отнася с приятеля си така. Той му позволява да общува и с други; не говори за отношенията им пред трети лица; не го притеснява с капризи; изобщо отнася се към приятелството им разумно. Поради това тяхната връзка ще е приятна и изгодна и за двамата; и ще продължи по-дълго.“</p>
<p> </p>
<p>Сократ похвалва речта на Лизий и отбелязва кое, най-общо, е лошото в обикновената любовна връзка: че страстно влюбеният се отнася с любимия като господар с роб. Причината е, че гледа на любимия само като на тяло – както е нормално да се гледа на един роб. </p>
<p>Но е възможно и друго – влюбеният да обръща внимание на душата на любимия; да гледа на него като на свободен човек. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<ol>
<li><strong>Любовта е нещо полезно. Животът на боговете и свободните души</strong></li>
</ol>
<p> </p>
<p>И тъй, любовта между свободни хора е любов към душата. Вярно ли е това? </p>
<p> </p>
<p>Във втората реч Сократ твърди, че любовта е лудост, изпратена от боговете – и е изпратена за добро. Защото боговете, противно на това, което Омир и други поети говорят, се интересуват от хората единствено заради тяхното добро – за да живеят щастливо. А това може да стане само ако те, доколкото е възможно за смъртни, живеят подобно на богове. </p>
<p>А боговете живеят така. Всяка сутрин запрягат своите колесници и потеглят на пътешествие по небесния свод. И издигайки се нагоре, минават отвъд видимото небе и съзерцават невидимите „образи“ – идеите. Това, което те виждат отвъд, не е друго освен „самото добро“, „самото справедливо“, „самото красиво“. Ето защо те най-добре знаят кое е добро, красиво и справедливо – защото сами и всекидневно „виждат“ тези неща, „по причастност на които“ всяко отделно нещо е донякъде добро, красиво или справедливо. И точно това съзерцание е тяхната храна; а не амброзията и нектарът, за които Омир говори. Амброзията и нектарът, разказва Сократ, са храна наистина – но не за боговете, а за техните коне. </p>
<p> </p>
<p>Ето така трябва да живеят и хората, доколкото е възможно за смъртни. Значи всекидневно, от сутрин до вечер, да философстват, което ще рече: да проучват какви са идеите, какво може да се узнае за тях. </p>
<p>Техните души така и са живели в отвъдното, преди да се съединят с тела. Но по някаква причина на една от обиколките водачът на душевната колесница (разумът) не е могъл да се издигне дотам, че да погледне в отвъдното; и поради това загубил управление на колесницата си. И тя се е свлякла надолу, и цялата душа е слязла на земята. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>4. Противоположни значения на думите. Как ораторите си служат с тях</strong></p>
<p> </p>
<p>Та за какво е любовта? </p>
<p>Излиза, че тя не е отправена към душата, а към нещо в тялото и нещо в душата: и то се нарича „красиво“. Когато падналата душа гледа към някое красиво лице, тя си припомня онова – „самото красиво“, което някога е видяла, но поради падането си долу вече не вижда; и я обхваща желание да се върне към него. </p>
<p>Човекът в плът не вижда пряко душата на любимия си. Ако я виждаше, казва Сократ, любовите между хората щяха да бъдат несравнимо по-силни: поради това, че душата е нещо несравнимо по-чисто и красиво от тялото. </p>
<p>Но все пак разумният влюбен се досеща, че любовта му е насочена към самото красиво. И поради това, след като е бил привлечен от външността на любимия, той започва да се вглежда (вмисля) и в душата; и се стреми да й помогне да става все по-красива – така както и всеки влюбен в лице и в тяло би желал не само да останат красиви, но ако е възможно, да стават все по-красиви. При тялото това не се случва с годините; при душата обаче е възможно. </p>
<p>И според така философстващия всяко образование служи за това – за разкрасяване на душите, чрез които влюбените вървят към красивото. </p>
<p> </p>
<p>*</p>
<p> </p>
<p>И тъй, в този разказ-размисъл на любовта Сократ твърди, че: </p>
<p>1) има идея-образ на „красивото“, вложена във всяка душа – поради връзката й с него преди раждането; и </p>
<p>2) думите имат различни значения, понякога противоположни; и ако хората не знаят това, те влизат помежду си в празни спорове, при които единият настоява на едното значение на думата (любовта е „стремеж към красивото в тялото“), а другият – на другото (любовта е „стремеж към общото между красивите неща, към истината за красивото и към „самото него“). </p>
<p> </p>
<p>Но изпадането в празни спорове е по-малката беда от незнанието на значенията на думите. По-голямата е, че на основата на тези двусмислия се появява „лошата реторика“ – значи способността лесно да убеждаваш хората ту в едно твърдение, ту в противоположното. </p>
<p>Убедителността на такова говорене идва от това, че думите наистина имат противоположни значения. Хората не разбират откъде идва тази убедителност, тъй като не знаят за тях; а си мислят, че щом думата е една, тя трябва да има и едно значение. А за значенията се узнава чрез делене на общото понятие (любовта е „налуден стремеж към нещо“) на видове (любовта е, да, „налуден стремеж“, но той е насочен, от една страна, към нещо телесно, а от друга – към нещо безтелесно). </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>5. Изворът на знанието е самата душа</strong></p>
<p> </p>
<p>Но истинско, живо знание (а не просто осведоменост за думи и мнения) може да се придобие само така – чрез размисъл, при който понятията се обединяват според рода и разделят според видовете си. </p>
<p> </p>
<p>Този размисъл не може да се научи от книги. Способността за него е вложена в душата и той трябва да се извършва в същата тази душа – и най-добре под ръководството на някой, който вече е напреднал в него. </p>
<p>Това е онзи „философ диалектик“, за когото Сократ казва: „... и ще вървя по следите му като след някой бог...“ (266 c.).</p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
