- 10 Sep 2020
- 77
- 2
„Нема да му стъпя на тоя музей“, заканва се шофьорът на таксито и успява да ме обърка. Докато аз си въобразявам, че той не приема носталгичното внушение на музея на „социалистическото изкуство“, шофьорът всъщност иска да каже съвсем друго нещо – че никой музей на тази земя не би бил в състояние точно да пресъздаде хубавото време на социализма. „Кое да турят в такъв музей – заплатите, дето ги имахме ли? Спокойствието ли да турят? Е как ще го нарисуват това нещо?“
<p>Разговорът е започнал след малък спор – шофьорът твърди, че на посочения от мен адрес има само нова сграда на Министерството на културата (“една лъскава, немаш си на представа“), докато аз твърдя, че там трябва да се извисява поне един петметров Владимир Илич с добра видимост към него. Но не, шофьорът не е чувал за такъв музей. Не, няма да води там децата, но щом настоявам да знам дали в никакъв случай, добре: един ден може пък и да им покаже „създателя на социализма“. Инак той вече им е казал това, което трябва да знаят, казва го и на мен: „Сега работя по петнайсет часа на ден, за да мога с лишения за мен да дам на децата това, което наш’те ми даваха без усилие и без лишение“.</p>
<p>Кой знае защо тази фраза достига до мен с цялата си автентичност и поне за половин километър ме оставя далеч от проблемите на перспективата в пейзажите на социалистическия реализъм. Малко преди да сляза, си обещавам наум, че ще изгледам целия набор произведения през погледа на прочутата Татова заплата. Поне веднъж да опитам. Провалям се още на входа, до кабинката на охраната. Любезният пазач сваля краката си от масата и ме окуражава да заповядам в двора, при вече видимия Владимир Илич, където се намира и касата. Отварям вратата и неволно изтръпвам: вратата няма дръжка от вътрешната страна.</p>
<p>Дворът се обитава от шест Ленина и седем Георгия. Една Людмила, един Дядо, един Че. Няколко дълги минути изобщо не е ясно защо е вдигнат целият вой срещу този музей. Ако нещо му липсва, то е само антуражът на тримата с шмайзера от центъра на София. Плюс един-два плаката за удара по империализма, казва по-късно една моя събеседничка.</p>
<p>Хармонията се нарушава от една малка бронзова фигура, която толкова конструктивистично е нарамила своя калашник, че не се вписва в общия хор на грамадните клонирани вождове. Табелката отдолу поставя творбата в 1984 година – шейсетина години след създаването на самото течение в Съветска Русия. Да не е протичал някакъв ренесанс на руския авангард на българска почва по това време? Оглеждам се наоколо за експертна помощ, но до самия край на седемте хиляди квадратни метра виждам само работник с маркуч, който полива тревата.</p>
<p>През това време ме захлупва и името на творбата: „Доброволец“. Доброволец през 1984 година? Това значи само едно нещо: хора, които помагат на репресивната власт да стреля на Коледа по почти един милион български турци. Не го пише на табелката, защото няма табелки. Нито пише за стила в изкуството, към което принадлежи творбата, нито пише за реалността, породила творбата. Авторът е представен само с име (Григор Кирчев).</p>
<p>Предишният път, когато бях изправена пред абсурда да чета нещо, което не е написано, беше случай, който отново се отнасяше до история на комунизма. Става дума за Дневника на Георги Димитров – издание, което беше чакано от световната общност на историците буквално десетилетия наред, а когато излезе, се оказа, че в него няма нито една бележка под линия. Безценните (и самоубийствени) свидетелства на Георги Димитров за СССР и за Коминтерна, поднесени от първо лице, се оказаха абсолютно нечетивни и неразбираеми, защото огромният екип историци беше пропуснал да ги постави в контекст. Книгата излезе в ограничен тираж и на висока цена. По-добър пример за това как се издава нещо дългоочаквано с гаранцията, че никой няма да го разчете, дотогава нямаше. Да му се не надяваш на този романтично-ръбест и политически кръвожаден „Доброволец“.</p>
<p>С нарастващо любопитство обикалям градината и се вглеждам в лаконичните табелки с имената на авторите, произведенията и годините. Загадките на „Доброволеца“ се множат средно на всеки три метра. Ето две фигури, преплетени в танц. Стъпили са на ръба на постамента и ако продължат да танцуват, може да се подхлъзнат и да паднат от него. Отдолу се пояснява, че този увличащ танц е ръченица, а скулптурата е завършена през 1972 година. Това е загадка от нов тип – какво общо има ръченицата с онзи голям каменен човек отсреща, седнал на еднометровия си стол и застинал в добродушната си усмивка на лидер на болшевиките? Това общо със сигурност не е идеологията и не е стилът на произведението. Верният отговор не е написан на табелката, защото няма табелка за такива цели. Работникът с маркуча е все така единственият ми възможен събеседник във всичките квадратни метри райграс.</p>
<p>След една дузина спасителни названия от една и съща парадигма – „Ятаци“, „Партизани“, „Зидари”, „Кооператорки“, „Копачки“, „Септемвриец“, „Монтажник“ – вниманието ми е привлечено от познато лице в края на една от алеите. Това е Дзержински, както свидетелства и лаконичната табелка. С него идва и загадката от трети тип: ами ако децата на таксиджията някой ден стигнат дотук сами? Кой би им казал кой е този човек и защо излъсканата му глава е поставена в тази компания? Никой. Не го пише на табелката. Не пише кой е Васил Коларов, кой е Цвятко Радойнов, коя е Мара Малеева, кой е Христо Кърпачев. А музеят е направен включително и за да се положат в него техните достолепни изображения.</p>
<p>Това е най-важното едно наум, отбелязвам си в тефтера – на връщане да не пропусна да прочета на паното на входа какво авторите на музея мислят за своя музей. Коя общественополезна мисъл ги е тласнала да похарчат трите милиона и половина?</p>
<p>Впрочем във вестника си пише коя е мисълта: да се покажат на публиката „образци на изкуството от периода 1944–1989 г., тематично свързани с епохата на социализма“. Но това е опровергано още на входа. Музеят посреща посетителите с пластика на Иван Фунев от 1935 година, поставена точно до името „Музей на социалистическото изкуство“. А на три метра от входа виси платното „Квартално кино“ на Александър Жендов, датирано през 1942 г.</p>
<p>Това са загадки под номер четири и пет – нито периодът на творбите е този, за който пише, нито „тематиката“ им е свързана с „епохата на социализма“. Примерно, кварталното кино на Александър Жендов показва просто публиката в един киносалон на Царството. Преди него посетителят вижда „Бомбардировката над София“ на Цанко Лавренов. Бомбардировките, впрочем, са голяма тема за този художник, но тя тъкмо не е „социалистическа“. Това е „градска“ тема, както казва самият Лавренов, докато снима бомбардировките с наскоро закупения си фотоапарат и тежко изживява гибелта на града.</p>
<p>Някъде между предкомунистическите Лавренов и Жендов анахронично виси „Селянка“ на Кирил Петров от 1973 година. Името на творбата, както и годината, в която тя е рисувана, дават надежди, че този експонат ще се окаже адекватен на музея. Само че името на художника разваля дори и този напън за прегледност – Кирил Петров е известен с това, че в продължение на четвърт век няма изложба, защото е заклеймен като формалист от критиката на народната власт. И да не говорим колко „социалистически“ са му селяните, които цял живот рисува в стила „родно изкуство“. Все селяни от родната му Сталийска махала – и преди 1944, и след 1944.</p>
<p>Някъде там, при селяните на Кирил Петров или при червените коне на Дечко Узунов, разбирам, че подходът в създаването на този музей не е нито политически, нито исторически, нито художествен. Кой би могъл да събере под един покрив геометричната феерия от цветове на Златю Бояджиев и плакати от манифестации, боядисвани, вероятно, от някой учител по трудово? И да сложи и двете в подножието на един площаден Димитров, взрян в изящната фигура на гола жена? Сред фланелки, на които с парите на българите в наши дни е отпечатан портретът на Сталин? До видеоекрана, на който без преход, мотив и обяснение се сменят кадри от 1945 година с кадри от 1982, после с кадри от 1978 и обратно от 1950.</p>
<p>Знаете ли ги онези сухарски текстове, с които ви посрещат музеите по света? Разни брошури, в които пише какво ще видите, ако влезете вътре – картини от епохата Х и течението У, които са забележителни с постиженията а) и б), разпознаваеми с елементите в) и г) и събрани на едно място по причините д) и е). Тука няма подобно нещо. Има само пано на входа, което превзема истинския Мамаев Курган на жанра. В него са измислени цели четири административно-битови изречения, които са поставени преди основното съобщение: какво, все пак, ще гледаме в този музей? Ето какво: „портрети и скулптури на бившите първи, както и петолъчката от Партийния дом“. И ето още какво: „христоматийни творби от онова време“. И точка по въпроса.</p>
<p>Не пише кое е онова време и с какво е толкова забележително. Още паното показва, че създателите на този музей не са знаели какво правят, защо го правят, в името на какво го правят. Свършили са онова, което им е било по силите при това положение – събрали са на едно място около 150 произведения, необединяеми по дати, стилове, идеология и биография и са ги пръснали анонимни из разгърнатата площ. Това са характеристиките не на музей, а на склад. Само че на най-скъпия склад.</p>
<p><em>* Определението е на Албена Стамболова. – Б. а.</em></p>
